Артър Хейли
Хотел (2)

2

С лице на невестулка, издаващо вътрешната му тревога, Хърби Чандлър стоеше замислен до бюрото си във фоайето на „Сейнт Грегъри“.

Разположено в централната част, до една от набраздените бетонни колони, които се издигаха до претрупания с орнаменти таван, мястото на старши пиколото даваше възможност да се наблюдава какво става във фоайето. Участниците в конгресите влизаха и излизаха през цялата вечер, а с приближаването на малките часове непоколебимото им веселие растеше пропорционално с погълнатия алкохол.

Докато Чандлър стоеше по навик нащрек, група шумни гуляйджии влязоха през вратата откъм „Карънделит стрийт“ — трима мъже и две жени. Носеха чаши, които туристите получават срещу един долар в бара на Пат О’Брайън оттатък във Френския квартал. Единият от мъжете едва се държеше на краката си и другите го прикрепяха. Тримата носеха значки с емблемата на конгреса. На тях беше написано „Голд Краун Кола“, а под надписа се четяха имената им. Хората във фоайето добродушно им сториха път и петорката се изниза към бара на мецанина.

Все още продължаваха да пристигат нови клиенти, дошли с последните самолети и влакове; в момента някои от тях се настаняваха по стаите от взвода момчета на Чандлър, макар че думата „момчета“ се използуваше фигуративно, тъй като нито един от тях не беше под четиридесетте, а някои от сивеещите ветерани работеха в хотела повече от четвърт век. Хърби Чандлър, който имаше пълномощията да наема и уволнява персонала от пиколи, предпочиташе по-възрастните мъже. Когато на човек му се наложи да се напъва и да сумти под тежестта на багажа, той обикновено получава по-големи бакшиши от младоците, които премятат чантите, като че ли са пълни с въздух. Един от възрастните служители, който всъщност беше здрав и жилав като катър, имаше свой трик — оставяше куфарите на пода, хващаше се за сърцето, а после ги вдигаше отново, поклащаше глава и продължаваше да ги носи. Това представление рядко носеше по-малко от един долар печалба — подгонени от съвестта си, гостите бяха убедени, че старият човек ще получи сърдечна криза на следващия ъгъл. Те не знаеха, че десет процента от бакшиша им отива в джоба на Хърби Чандлър наред с всекидневната такса от два долара, която той изискваше от всеки пиколо като залог, да не го изхвърли от работа.

Частната данъчна система на старши пиколото предизвикваше вълна от сподавено недоволство, макар че пъргавите момчета печелеха допълнително по сто и петдесет долара седмично, когато хотелът биваше пълен. В такива вечери като днешната Хърби Чандлър оставаше на поста си и след работно време. Без да има вяра някому, той предпочиташе да бди над своя дял и тайно съумяваше да си състави мнение за гостите, като преценяваше колко ще изстиска от всеки курс до горните етажи. В миналото неколцина отцепници се бяха опитали да измамят Хърби, като криеха част от бакшишите. Но последваха неизменно бързи и безмилостни репресивни мерки и едномесечното отстраняване от работа по някое измислено обвинение обикновено вкарваше бунтовника в правия път.

Имаше и друга причина за присъствието на Чандлър в хотела тази вечер и тя се обясняваше с непрестанно нарастващата му тревога поради позвъняването на Питър Макдермот преди няколко минути. Макдермот беше наредил да се проучи защо е постъпило оплакване от единайсетия етаж. Но на Хърби Чандлър не бе необходимо да проучва, защото знаеше приблизително какво става там. Причината беше проста — той самият беше уредил всичко.

Три часа преди това двама младежи отправиха напълно недвусмислена молба и той ги изслуша почтително, тъй като бащите им бяха богати местни граждани и чести гости на хотела.

— Слушай, Хърби — каза единият от тях. — Довечера има студентски бал — обичайните тъпи вечеринки. Ние искаме нещо по-различно.

Той попита, макар да знаеше отговора:

— Колко по-различно?

— Наели сме един апартамент — изчерви се момчето. — Имаме нужда от две момичета.

Доста е рисковано, реши веднага Хърби. Двамата бяха почти момчета и той подозираше, че са пийнали.

— Съжалявам, господа — започна той, но другият младеж го прекъсна:

— Я не ни разправяй врели-некипели от рода, че не можеш, защото знаем, че ти си шефът на момичетата, които се поръчват по телефона.

Хърби беше оголил зъбите си на невестулка в нещо, което трябваше да мине за усмивка.

— Не мога да разбера откъде зи хрумна това, господин Диксън.

Този, който го беше заговорил пръв, продължи да настоява:

— Можем да си платим, Хърби. Знаеш много добре.

Старшият пиколо се колебаеше и макар да бе обзет от съмнения, умът му пресмяташе алчно. Напоследък страничните му доходи бяха спаднали. В крайна сметка рискът не беше толкова голям.

Момчето, което се казваше Диксън, каза:

— Я да престанем да го увъртаме! Колко?

Хърби погледна младежите, спомни си за бащите им и удвои нормалната такса:

— Сто долара.

Настъпи кратка пауза. После Диксън каза решително:

— Ще ги имаш — и добави, убеждавайки приятеля си: — Слушай, вече платихме пиенето. Аз ще ти дам на заем останалата част от твоя дял.

— Добре…

— Плащането предварително, господа — Хърби навлажни с език устните си: — Само едно — не трябва да вдигате никакъв шум! Иначе ще се оплачат и всички ще си имаме неприятности.

Няма да шумят, увериха го те, но ето че сега бе станало тъкмо обратното и първоначалните му опасения се потвърдиха.

Преди час момичетата влязоха, както винаги, през главния вход и само неколцина от персонала знаеха, че те не са гости на хотела. Ако всичко бе минало добре, двете момичета трябваше вече да са си тръгнали така дискретно, както бяха и дошли.

Оплакването от единайсетия етаж, което бе стигнало до Макдермот и специално определено като секс-оргия, означаваше, че там става нещо сериозно. Какво? Хърби си спомни с неприязън за платения алкохол.

Във фоайето беше горещо и влажно, макар че климатичната инсталация беше надута докрай, и Хърби извади копринена кърпичка, за да попие изпотеното си чело. Същевременно тихичко изтърси някаква ругатня за проявеното безразсъдство, като се колебаеше дали да се качи горе, или при това положение да не се намесва.