Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hotel, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пламен Матеев, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 75 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Артър Хейли. Хотел
Второ издание
Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990
Преводач: Пламен Матеев, 1988
Рецензент Александър Бояджиев
Редактор Кръстан Дянков
Художник Бисер Дамянов
Художествен редактор Мария Табакова
Технически редактор Станка Милчева
Коректор Светомир Таков
Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.
Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.
Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе
Завършване Ф „Абагар“, В. Търново
Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book
История
- — Добавяне
18
— Ето тези господа, господин Макдермот.
Оберкелнерът Макс посочи към другия край на фоайето, където двама мъже, единият от които бе полицейският детектив капитан Йолис — чакаха спокойно до щанда за вестници.
Малко преди това Макс бе повикал Питър от ресторанта, където седяха двамата с Кристин, онемели от учудване при съобщението на Албърт Уелс. Питър разбра, че и Кристин, а и той самият са твърде изумени, за да осъзнаят напълно новината или да преценят последиците от нея. Той прие дори с облекчение съобщението, че го чакат спешно навън. Извини се набързо и обеща да се върне по-късно, ако има възможност.
Капитан Йолис се приближи към него и представи придружаващия го сержант Бенет.
— Господин Макдермот, има ли наблизо някое удобно място, където можем да поговорим?
— Оттук!
Питър поведе двамата мъже край таблото за ключове и влязоха в кабинета на счетоводителя, който беше свободен във вечерните часове. Капитан Йолис подаде на Питър един сгънат вестник. Това беше новият брой на сутрешното издание на „Тайм Пикаюн“. Заглавието над статията, разделена на три колони, гласеше:
„ПОТВЪРДЕНО Е НАЗНАЧЕНИЕТО НА КРОЙДЪН ЗА ПОСЛАНИК НА ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО. НОВИНАТА ГО ЗАВАРИ В ГРАДА НА ПОЛУМЕСЕЦА“[1]
Капитан Йолис затвори вратата на кабинета.
— Господин Макдермот, Огилви е арестуван. Заловили са го преди час с колата близо до Нашвил. Щатската полиция от Тенеси го е задържала и ние им съобщихме да ни го върнат. Колата също ще бъде докарана на един камион, увита в платнище. Но от разследванията, които са направени на място, няма основание за съмнение, че това е колата, която търсим.
Питър кимна. Той почувствува, че двамата полицаи го гледат с интерес.
— Ако ви се струва, че реагирам малко бавно на тези събития — каза Питър, — трябва да ви кажа, че току-що преживях и друго сътресение.
— Има ли връзка с този случай?
— Не. Във връзка с хотела.
Последва мълчание, а после Йолис каза:
— Може би ще ви е интересно да разберете, че Огилви е дал показания. Твърди, че не знаел дали колата преди това е катастрофирала. Казва, че дукът и дукесата му платили всичко двеста долара, за да откара ягуара на север. У него откриха точно толкова пари.
— Вярвате ли в това?
— Може и да е вярно. А може и да не е. Ще бъдем наясно утре, след като го поразпитаме.
До утре, помисли си Питър, ще се изяснят много неща. Тази вечер всичко му изглеждаше невероятно.
— Какво ще стане по-нататък — попита Питър.
— Имаме намерение да посетим кройдънския дук и дукесата. Ако не възразявате, бихме искали да ни придружите.
— Аз мисля, че… но ако смятате, че се налага.
— Благодаря ви.
— Само едно нещо, господин Макдермот — каза другият детектив. — Разбрахме, че кройдънската дукеса дала някакво писмено разрешение за извеждането на колата от гаража на хотела.
— Да, казаха ми за това.
— Може да се окаже важно за нас, господине. Смятате ли, че някой може да е запазил тази бележка?
Питър се замисли.
— Възможно е. Ако не възразявате, ще се обадя в гаража.
— Нека да идем там — каза капитан Йолис.
Калгмър, нощният портиер на гаража, непрекъснато се извиняваше.
— Разбирате ли, господине, аз си помислих, че тази хартийка може да ми потрябва, за да се защитя с нея, ако някой ме попита. И ще ми повярвате ли, господине, че тази вечер я търсих, преди да се сетя, че съм я изхвърлил с хартията от сандвичите. Ако си говорим честно, аз наистина не съм виновен за това — той посочи с ръка остъклената кабина, от която беше излязъл. — Там е малко тясно. Нищо чудно, че нещо може и да се изгуби. Тъкмо миналата седмица разправях дали не могат да разширят малко това място. Сега разбирате при какви условия ми се налага да правя денонощните сметки.
Питър Макдермот го прекъсна:
— Какво беше написано на бележката от кройдънската дукеса?
— Ами само това, че на господин Огилви му се разрешава да вземе колата. Тогава се позачудих…
— На бланка на хотела ли беше написано разрешението?
— Да, господине.
— А помните ли украсен ли беше листът и дали имаше надписа на президентския апартамент?
— Да, господин Макдермот, спомням си. Беше точно както казвате, а листът беше малък.
— В този апартамент ние предлагаме специален тип бланки — каза Питър на детективите.
Вторият детектив попита Калгмър:
— Казахте, че сте изхвърлил бележката заедно с хартията от сандвичите?
— Не ми е ясно как все пак е могло да стане. Разбирате ли, аз винаги съм много внимателен. Ами ето например какво се случи миналата година…
— По кое време стана това?
— Кое? Миналата година ли?
— Миналата нощ — каза спокойно детективът, — когато сте изхвърлил хартията от сандвичите. В колко часа?
— Ами май към два през нощта. Обикновено вечерям към един. Тогава всичко е спокойно и…
— Къде я изхвърлихте?
— На същото място, както винаги. Ей там! — Калгмър ги поведе към килера на чистачката, в който се намираше кофата за смет. Той вдигна капака.
— Има ли вероятност да не са прибрали още вчерашните отпадъци?
— Не, господине. Разбирате ли, кофите ги изхвърлят всеки ден. В хотела много държат на това. Нали така, господин Макдермот?
Питър кимна.
— Освен това — каза Калгмър — аз си спомням, че снощи кофата беше почти препълнена с отпадъци. А сега едва ли ще намерите нещо в нея.
— Я да видим! — Капитан Йолис потърси с поглед съгласие от Питър и после преобърна кофата и изсипа съдържанието й на пода. Макар да претърсиха всичко много внимателно, не откриха никаква следа от хартиите, с които са били увити сандвичите на Калгмър или изчезналата бележка на кройдънската дукеса.
Калгмър ги остави, за да посрещне няколко коли, които се прибраха или излизаха от гаража.
Йолис избърса ръцете си с една хартиена салфетка.
— Къде отиват отпадъците, като ги изнесат оттук?
— Отиват в нашата централна пещ за смет — осведоми го Питър. — Като пристигнат там, всичко се изсипва в големи вагонетки и се смесва с отпадъците от целия хотел и би било невъзможно да се установи кое откъде идва. При това отпадъците, които са взети оттук, вероятно вече са изгорени.
— Може би това няма значение — каза Йолис. — Все пак бих желал да притежаваме тази бележка.
Асансьорът спря на деветия етаж. Детективите последваха Питър, който каза:
— Нямам никакво желание за тази среща.
— Ние ще зададем няколко въпроса и нищо повече — успокои го Йолис. — Бих искал да ни слушате внимателно. А също и отговорите. По-късно може да ни се наложи да ви използваме като свидетел.
За изненада на Питър вратите на президентския апартамент бяха отворени. Като наближиха, отвътре долетя глъч.
— Изглежда имат гости — каза вторият детектив.
Те спряха на прага и Питър натисна звънеца. През открехнатата вътрешна врата той видя просторната гостна. Вътре имаше няколко мъже и жени, а сред тях стояха кройдънският дук и дукесата.
Повечето от гостите бяха в едната ръка с чаши, а в другата — с бележници.
Секретарят на Кройдън се появи в преддверието.
— Добър вечер — каза Питър. — Тези двама господа желаят да се видят с дука и дукесата.
— От някой вестник ли са? Капитан Йолис поклати глава.
— Съжалявам тогава, но това е невъзможно. Дукът дава пресконференция. Тази вечер се потвърди назначението му на поста посланик на Великобритания.
— Разбрах за това — каза Йолис. — Все пак ние сме дошли по важна работа.
Докато разговаряха, те влязоха в преддверието на апартамента. През това време кройдънската дукеса се отдели от групата в гостната и се приближи към тях. Тя се усмихна приветливо.
— Няма ли да влезете?
— Тези господа не са журналисти — подхвърли секретарят.
— О!
Тя извърна очи към Питър и го позна, а после погледна и другите двама.
— Ние сме от полицията, мадам — каза капитан Йолис. — Имам полицейска значка, но може би ще предпочетете да не я показвам тук.
Той погледна към гостната, където някои от гостите ги наблюдаваха с любопитство.
Дукесата направи знак с ръка на секретаря, който затвори вратата на гостната.
Дали си беше въобразил, питаше се Питър, или наистина при произнасянето на думата „полиция“ по лицето на дукесата пробягна сянката на страха? Въображение или не, но тя вече се беше овладяла.
— Мога ли да знам за какво сте дошли?
— Бихме желали да зададем няколко въпроса на вас, мадам, и на съпруга ви.
— Едва ли сега е най-подходящият момент.
— Ще се постараем да бъдем по възможност по-кратки — Йолис говореше с тих, но недвусмислено властен глас.
— Ще попитам мъжа си дали може да се срещне с вас. Моля да изчакате.
Секретарят ги въведе в стая, съседна на гостната и обзаведена като кабинет. Миг-два след като секретарят излезе, дукесата се върна, следвана от дука. Той неуверено откъсна поглед от жена си към новодошлите.
— Предупредила съм нашите гости — заяви дукесата, — че можем да им отделим само няколко минути.
Капитан Йолис мълчаливо извади бележник.
— Вярвам, че няма да възразите, ако ми кажете кога за последен път сте използвали колата си. Мисля, че беше ягуар. И той прочете регистрационния й номер.
— Нашата кола? — запита учудено дукесата. — Не съм сигурна кога точно я използвахме за последен път. Не, един момент. Да, спомням си. Беше в понеделник сутринта. Оттогава е в гаража на хотела. И сега е там.
— Моля ви, помислете внимателно. Използвахте ли, вие или мъжът ви, заедно или поотделно, колата в понеделник вечерта?
Беше съвсем ясно, помисли си Питър, че Йолис насочваше въпросите си не към дука, а към дукесата.
По страните на дукесата избиха две ярки петна.
— Не съм свикнала да поставят думите ми под съмнение. Вече ви казах, че за последен път сме използвали колата в понеделник сутринта. И освен това смятам, че ни дължите обяснение какво означава всичко това.
Йолис записа нещо в бележника си.
— А някой от вас познава ли Тиодор Огилви?
— Като че ли това име ми е познато…
— Той е главният инспектор на хотела.
— Спомням си сега. Той идва веднъж при нас, но не мога да си спомня кога. Попита ме за някакво бижу, което намерили. Някой помислил, че може да е мое, но се оказа, че не е.
— А вие, сър? — Йолис се обърна направо към дука. — Познавате ли Тиодор Огилви и имате ли нещо общо с него?
Кройдънският дук видимо се поколеба. Жена му беше вперила поглед в него.
— Ами… — той замълча. — Всъщност това е, което каза жена ми.
Йолис затвори бележника си и запита с тих, равен глас:
— А ще се учудите ли, ако разберете, че колата ви сега се(намира в щата Тенеси и че е била закарана там от Тиодор Огилви, който е арестуван. И освен това Огилви е посочил в показанията си, че вие сте му платили да откара колата ви от Ню Орлийнс до Чикаго. А предварителното разследване установи, че вашата кола е замесена в катастрофа и е причина за смъртта на двама души от града в понеделник вечерта.
— Тъй като ни питате — рече кройдънската дукеса, — ще ви кажа, че съм безкрайно учудена от всичко това. Всъщност подобен куп от най-необичайни измислици никога не съм чувала.
— Това, че колата ви е в Тенеси, мадам, и че Огилви я е закарал там не са измислици, а факти.
— Ако е така, то той го е направил без знанието и разрешението на мъжа ми и на мене самата. И още повече, ако по думите ви колата е замесена в катастрофата от понеделник вечерта, съвсем очевидно е, че този същият човек е взел колата, като я е използвал за свои лични цели.
— Значи вие обвинявате Тиодор Огилви…
— Обвиненията са ваша професия — отряза го дукесата. — Изглежда сте се специализирали в това. Аз обаче ще отправя едно обвинение към този хотел, който се оказа безкрайно неспособен да опазя имуществото на своите гости. — Дукесата се извърна към Питър Макдермот: — Уверявам ви, че ще чуете още неща по този въпрос.
— Но вие сте написала пълномощно — възрази Питър. — В него се казва, че Огилви може да вземе колата.
Думите му имаха поразяващ ефект, сякаш дукесата бе ударена през лицето. Устните й несигурно се раздвижиха и тя видимо пребледня. Стана му ясно, че й бе припомнил единствената улика, която беше убегнала от вниманието й.
Настъпи безкрайно мълчание. После тя вдигна глава.
— Покажете ми го!
— За съжаление то е… — каза Питър.
И той улови в очите й пламъче на злорадо тържество.