Агата Кристи
Среща със смъртта (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Д-р Жерар влезе в туристическото бюро на господата Каел и видя пред гишето Сара Кинг. Тя вдигна поглед.

— А, добро утро. Уреждам екскурзията си до Петра. Тъкмо чух, че в края на краищата и вие сте решили да отидете.

— Да, виждам, че тъкмо ще имам време.

— Колко хубаво.

— Чудя се дали ще бъдем голяма група.

— Казват, че щяло да има само две други жени… и ние с вас. За една кола хора.

— Това ще е възхитително — с лек поклон произнесе Жерар. А после и той се зае с подробностите по своето пътуване.

Скоро, носейки в ръце кореспонденцията си, д-р Жерар излезе заедно със Сара. Беше свеж и слънчев ден, а във въздуха едва се чувстваше лек студен полъх.

— Нещо ново за нашите приятели, Бойнтънови? — попита д-р Жерар. — Аз ходих във Витлеем, Назарет и по други места, общо за три дена.

Бавно и доста неохотно Сара разказа за напразните си усилия да установи връзка с някои членове на семейството.

— Както и да е, не успях — завърши тя. — А те си тръгват днес.

— Къде отиват?

— Нямам представа.

И раздразнено продължи:

— Знаете ли, чувствам, че съм се държала доста глупаво.

— И защо именно?

— Защото се намесих в чужди работи.

Жерар сви рамене.

— Въпрос на мнение.

— Имате предвид дали човек трябва да се намесва, или не?

— Именно.

— А вие?

Въпросът й явно развесели французина.

— Искате да кажете дали влиза в навиците ми да се занимавам с работите на другите? Ще ви кажа откровено: — Не.

— Значи мислите, че не е бивало да се намесвам?

— Не, не, погрешно ме разбирате — бързо и енергично заговори Жерар. — Мисля, че въпросът е спорен. Дали когато види да се върши несправедливост, човек трябва да се опита да я оправи? Намесата може да бъде за добро, но може да нанесе и неизмерима вреда. Невъзможно е да се формулира правило по този въпрос. Някои хора са надарени със способността да се намесват и се справят добре! Други го вършат непохватно и затова е по-добре да си стоят настрана. Освен това и възрастта има значение. Младите притежават дързостта на идеалите и убежденията си, техните ценности са повече теоретически, отколкото практически. Опитът още не ги е научил, че фактите противоречат на теорията! Ако вие вярвате в себе си и в правотата на това, което вършите, често можете да сторите неща, които си струват труда! Впрочем, често нанасяте и доста голяма вреда! От друга страна, човекът на средна възраст има опит, той е установил, че толкова, колкото ползата, а може би и по-често от нея, вредата идва като резултат от опита да се намесим и затова — при това много разумно — той се въздържа. Така че резултатът е равен — дръзките младежи и помагат, и вредят, докато благоразумните възрастни не правят нито едното, нито другото!

— От всичко това много полза няма! — възрази Сара.

— Може ли изобщо един човек да бъде полезен за друг? Проблемът си е ваш, а не мой.

— Искате да кажете, че вие нямате намерение да сторите нищо за Бойнтънови?

— Не. Според мен няма изгледи за успех.

— И за мен ли?

— За вас би могло да има.

— Защо?

— Защото вие имате определени за целта качества. Притегателната сила на вашата младост и пол.

— Полът ли? Аха, разбирам.

— Човек винаги се връща към пола, нали? Вие сте претърпели неуспех с момичето. Но оттук не следва, че няма да успеете с брат му. Това, което току-що ми разказахте и което е споделила с вас Карол, много ясно показва единствената заплаха за абсолютната власт на мисис Бойнтън. Големият син, Ленъкс, й е противопоставил силата на своята зародила се мъжественост. Той избягал от къщи, отишъл на танци в околността. Желанието на мъжа за другарка от женски пол се оказало по-силно от хипнозата. Но старата добре съзнавала силата на пола. Изглежда, че по време на службата си е разбрала нещичко от нея. Постъпила много умно — довела в къщи едно хубаво, но бедно момиче и насърчила брака. И така се сдобила с още една робиня.

Сара поклати глава.

— Не мисля, че младата мисис Бойнтън е робиня.

Жерар се съгласи с нея.

— Не, вероятно не. Смятам, че понеже е била кротко и послушно момиче, старата Бойнтън е подценила силата на характера и волята й. По онова време Надин Бойнтън е била прекалено млада и неопитна, за да прецени истинското положение. Сега вече го осъзнава, но твърде късно.

— Мислите ли, че е изгубила надежда?

Д-р Жерар поклати глава със съмнение.

— Ако крои някакви планове, едва ли ги е споделила. Знаете ли, има известни възможности, що се отнася до Коуп. По природа човекът е ревниво животно, а ревността е голяма сила. Ленъкс Бойнтън все още би могъл да бъде изваден от инертността, в която затъва.

— И мислите — Сара съзнателно накара гласа си да звучи по-делово и професионално, — мислите, че има изгледи да направя нещо за Реймънд?

— Да, смятам.

Сара въздъхна.

— Можеше да опитам. Е, във всеки случай сега е твърде късно. И тази… тази идея не ми харесва.

Жерар явно се забавляваше.

— Това е, защото сте англичанка! Англичаните имат комплекси, що се отнася до пола. Смятат го за „не съвсем приличен“.

Възмутената реакция на Сара не му направи впечатление.

— Да, да, знам, че вие сте много модерна, не свободно произнасяте на публични места най-неприятните думи, които можете да намерите в речника, че сте лекарка и нямате задръжки! Въпреки това, повтарям, вие притежавате същите отличителни черти, както майка си и баба си. Въпреки че не се изчервявате, вие сте си същата свенлива английска госпожица!

— За пръв път слушам подобни безсмислици!

Със закачливо пламъче в очите д-р Жерар съвсем невъзмутимо добави:

— И това ви прави толкова очарователна.

Този път Сара нямаше какво да каже. Д-р Жерар припряно повдигна шапката си.

— Казвам ви довиждане, преди да имате време да изговорите всичко, което мислите.

И той се скри в хотела. Сара го последва, но по-бавно. Вътре беше настъпило голямо раздвижване. Няколко натоварени с багаж коли се канеха да потеглят. Ленъкс и Надин Бойнтън заедно с мистър Коуп стояха до един голям закрит автомобил и надзираваха приготовленията. Един дебел гид бъбреше на Карол на съвсем неразбираем английски.

Сара мина покрай тях и влезе в хотела.

Увита в дебело палто, мисис Бойнтън седеше на един стол, готова за отпътуване. Като я гледаше, Сара усети как у нея се надига едно особено чувство на отвращение. Вече беше почувствала, че мисис Бойнтън е злокобна личност, въплъщение на тъмна злоба.

А сега изведнъж видя старата жена като трогателно, безплодно създание, Да бъдеш роден с такава жажда за власт, с такова желание да тероризираш, а да постигнеш само дребна домашна тирания! Само да можеха децата й да я съзрат такава, каквато я видя в този момент Сара — предмет на съжаление, глупава, зловредна, позираща старица. Сякаш подтиквана от някаква сила, Сара се приближи към нея.

— Довиждане, мисис Бойнтън — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.

Старата дама я погледна. В очите й се бореха злоба и обида.

— Искаше ви се да бъдете много груба с мен — продължи Сара. (Полудяла ли беше, чудеше се тя, какво по дяволите я караше да говори така?) — Вие се помъчихте да попречите на сина си и дъщеря си да се сприятелят с мен. Всъщност не мислите ли, че всичко това е много глупаво и детинско? На вас ви харесва да играете ролята на нещо като плашило, но знаете ли, в действителност сте просто трогателна и доста комична. На ваше място бих се отказала от целия този глупав театър. Очаквам да ме намразите, защото ви казвам това, но аз съм искрена. Всъщност много по-добре е да бъдете… дружелюбна… и добра. Ако се помъчите, можете да бъдете такава.

Последва пауза.

Мисис Бойнтън беше застинала в мъртвешка неподвижност. Най-сетне прокара език по сухите си устни и отвори уста… Известно време от тях не излизаше нито звук.

— Хайде — насърчи я Сара. — Кажете го. Няма значение какво ще бъде. Но помислете върху онова, което ви казах.

Най-после думите излязоха — произнесени тихо и дрезгаво, но натъртено. Гущероподобните очи на мисис Бойнтън гледаха не Сара, а непонятно защо някъде над рамото й. Сякаш се обръщаше не към Сара, а към някакво познато й привидение.

— Аз никога нищо не забравям — каза тя. — Помнете това. Нищо не съм забравила — нито едно действие, нито едно име, нито едно лице…

В самите думи нямаше нищо особено, но злобата, с която бяха произнесени те, накара Сара да отстъпи назад. А после мисис Бойнтън се изсмя — смехът и несъмнено беше доста зловещ. Сара сви рамене.

— Горката старица — каза тя.

Извърна се и си тръгна. По пътя към асансьора едва не се сблъска с Реймънд Бойнтън. Сякаш подтиквана от нещо, Сара бързо заговори:

— Довиждане. Желая ви всичко хубаво. Може би някой ден пак ще се срещнем.

Тя му отправи топла, дружелюбна усмивка и бързо отмина.

Реймънд застана като вкаменен. Толкова погълнат беше от собствените си мисли, че един нисък човек с големи мустаци, опитвайки се да излезе от асансьора, трябваше няколко пъти да произнесе:

— Пардон.

Най-сетне думите проникнаха до Реймънд. Той отстъпи настрани.

— Извинявайте много. Аз… аз се бях замислил.

Към него се приближи Карол.

— Рей, доведи Джини, чуваш ли? Тя се върна в стаята си. Вече тръгваме.

— Добре. Ще й кажа, че трябва веднага да дойде. Реймънд влезе в асансьора.

Еркюл Поаро се спря за момент загледан след него, с вдигнати вежди и леко наклонена на една страна глава, сякаш се вслушваше.

После кимна, като да се съгласяваше с нещо. Прекосявайки салона, той хубавичко огледа Карол, която беше отишла при майка си.

После даде знак на главния сервитьор, който минаваше наблизо.

— Пардон. Можете ли да ми кажете как се казват онези хора?

— Името им е Бойнтън, мосю. Американци са.

— Благодаря — каза Еркюл Поаро.

На третия етаж, на път за стаята си, д-р Жерар отмина Реймънд Бойнтън и Джиневра, които отиваха към чакащия асансьор. Точно когато щяха да влязат в него, Джиневра каза:

— Само за минутка, Рей, почакай ме в асансьора Тя се затича назад, зави зад един ъгъл и настигна вървящия човек.

— Моля ви, трябва да говоря с вас.

Д-р Жерар изненадано я погледна.

Момичето се приближи до него и хвана ръката му.

— Те ме отвличат! Може би се канят да ме убият. Знаете ли, аз всъщност не съм от тяхното семейство. Истинското ми име не е Бойнтън…

Тя продължи бързо, а думите и се препъваха една в друга:

— Ще ви поверя тайната си. Аз всъщност съм от царствен произход. Наследница съм на един трон. Ето защо… навсякъде около мен има врагове. Те се опитват да ме отровят и всякакви такива неща. Ако можете да ми помогнете… да се махна…

Тя прекъсна. Стъпки.

— Джини…

Момичето изглеждаше красиво, когато внезапно стреснато, сложи пръст на устните си, хвърли умолителен поглед към Жерар и затича назад.

— Идвам, Рей.

Д-р Жерар продължи пътя си с вдигнати вежди. Той бавно поклати глава и се намръщи.