Агата Кристи
Среща със смъртта (7)

ГЛАВА СЕДМА

Сара никак не беше сигурна дали Карол Бойнтън ще дойде на срещата тази вечер.

Общо взето, доста се съмняваше в това. Опасяваше се, че след сутрешните си полупризнания Карол може рязко да се отдръпне.

Все пак тя се приготви — облече атлазен пеньоар, извади спиртничето си и затопли вода.

Тъкмо смяташе да се откаже (вече минаваше един часът) и да си легне, когато на вратата й се почука. Тя я отвори и бързо се отдръпна, за да пропусне Карол.

Момичето задъхано каза:

— Страхувах се да не сте си легнала…

Сара се постара да бъде непринудена.

— О, не, чаках ви. Ще пиете ли чай? Имам хубав китайски.

Донесе чаша. Карол се държеше плахо и несигурно. След като изпи чая и взе един бисквит, тя се поуспокои.

— Доста е забавно — усмихнато каза Сара.

Карол изглеждаше малко уплашена.

— Да — несигурно каза тя. — Да, сигурно е забавно.

— Прилича на среднощните гощавки, които си устройвахме в училище — продължи Сара. — Вие може би не сте ходили на училище?

Карол поклати глава.

— Не, никога не сме живели извън къщи. Имахме гувернантка, различни гувернантки. Никоя от тях не се задържаше задълго.

— Изобщо ли не сте напускали дома си?

— Не. Винаги сме живели в една и съща къща. Това пътуване в чужбина е първият случай, когато излизам навън.

— Трябва да е голямо приключение. Сара подхвърли:

— О, наистина. То е… то е като сън.

— Какво накара вашата… вашата мащеха да реши да излезете в чужбина?

Като чу името на мисис Бойнтън, Карол потрепера. Сара бързо каза:

— Знаете ли, аз съм нещо като лекарка. Току-що завърших медицина. Разбирате ли, вашата майка — или по-скоро мащеха — много ме заинтересува в медицинско отношение. Бих казала, че тя е определено патологичен случай.

Карол втренчено я загледа. За нея тази страна на проблема явно беше неочаквана, Сара съзнателно засегна този въпрос. Тя разбираше, че за семейството мисис Бойнтън е един властен, противен идол. Целта й беше да лиши старата дама от ужаса, който вдъхваше.

— Да — каза тя. — Съществува такава болест, мания за величие, която завладява някои хора. Те стават тиранични, настояват всичко да се върши по волята им и изобщо е много трудно да има човек работа с тях.

Карол постави чашата си и възкликна:

— Толкова се радвам, че разговарям с вас! Знаете ли, всъщност аз смятам, че ние с Рей ставаме съвсем… е добре, съвсем странни. Ужасно се вълнуваме от всичко.

— Разговорът с външен човек винаги е полезен — каза Сара. — Вътре в семейството имаме склонност да ставаме прекалено напрегнати. — После небрежно вметна. — Щом сте нещастни, някога не сте ли помисляли да напуснете дома си?

Карол се сепна.

— Ама не! Как бихме могли? Искам… искам да кажа, че мама никога не би позволила това.

— Но тя не би могла да ви спре — меко каза Сара, — Вие сте пълнолетна.

— На двайсет и три съм.

— Ето виждате ли?

— Но все пак няма начин… мисълта ми е, че не бих знаела къде да отида, нито какво да правя.

Говореше много смутено.

— Нали разбирате — продължи озадачено тя — ние нямаме никакви пари.

— Нямате ли приятели, при които да отидете?

— Приятели ли? — Карол поклати глава. — О, не, нямаме нито един.

— Никой от вас ли не е помислял да напусне дома?

— Не… смятам, че не. Та… ние не бихме могли.

Сара смени темата. Смущението на момичето предизвикваше у нея съжаление. Тя попита:

— Обичате ли мащехата си?

Карол бавно поклати глава и уплашено прошепна:

— Мразя я. И Рей също… Често… често ни се е искало тя да умре.

Сара пак смени темата.

— Разкажете ми за по-големия си брат.

— Ленъкс ли? Не знам какво му е. Вече почти не говори. Живее сякаш насън. Надин ужасно се тревожи за него.

— Обичате ли снаха си?

— Да, Надин е по-различна. Винаги се държи добре. Но е много нещастна.

— Във връзка с брат ви ли?

— Да.

— Отдавна ли са женени?

— От четири години.

— И винаги са живели с вас?

— Да.

Сара попита:

— Това харесва ли се на снаха ви?

— Не.

Последва мълчание. После Карол каза:

— Преди малко повече от четири години в къщи настъпи ужасна суматоха. Нали, както ви казах, никой от нас по-рано не е излизал от къщи. Искам да кажа, ходим да спортуваме, но никъде другаде. А Ленъкс излязъл. През нощта. Отишъл във Фаунтън Спрингс — там имало някакви танци. Когато откри това, мама ужасно се ядоса. Беше страхотно. А след това покани на гости Надин. Надин е някаква далечна братовчедка на татко. Беше много бедна и учеше за сестра в болница. Тя дойде да ни гостува един месец. Не мога да ви обясня колко вълнуващо беше, че някой ни е дошъл на гости. Двамата с Ленъкс се влюбиха един в друг. А мама каза, че е по-добре да се оженят и да останат да живеят у нас.

— А на Надин искаше ли й се това?

Карол се поколеба:

— Мисля, че много не и се искаше, но всъщност нямаше и нищо против. Е, по-късно пожела да си отиде, естествено, с Ленъкс…

— А не си ли отидоха? — попита Сара.

— Не, мама не искаше и да чуе за това. Карол поспря, после продължи:

— Мисля, мисля, че тя вече не харесва Надин. Надин е такава една… особена. Никога не можеш да разбереш какво мисли. Мъчи се да помага на Джини, а мама не одобрява това.

— Джини по-малката ви сестра ли е?.

— Да. Истинското й име е Джиневра.

— Тя… тя също ли е нещастна?

Карол неопределено поклати глава.

— Напоследък Джини е станала много странна. Не мога да я разбера. Виждате ли, тя от малка си е доста изнежена, а мама… мама се тревожи за това и… и така става още по-лошо. А от известно време Джини наистина е станала много странна. Понякога… понякога ме плаши. Та тя не винаги знае какво върши.

— Била ли е на лекар?

— Не. Надин искаше, но мама не позволи… а Джини изпадна в истерия и се разкрещя, че не иска да ходи на лекар. Но аз се тревожа за нея.

Изведнъж Карол стана.

— Не бива да ви задържам. Много… много мило беше от ваша страна, че ме поканихте и ми позволихте да говоря с вас. Сигурно ни мислите за много особено семейство.

— Е, всъщност всеки си е малко особен — небрежно отбеляза Сара. — Нали пак ще дойдете? А ако искате, доведете и брат си.

— Може ли, наистина?

— Да, ще позаговорничим малко. Бих желала да ви запозная и с един мой приятел, д-р Жерар — ужасно симпатичен французин.

Руменина заля бузите на Карол.

— Ох, колко забавно изглежда. Само да не разбере мама!

Сара потисна резкия отговор, който напираше на устата й и вместо това каза:

— Откъде пък ще разбере? Лека нощ. Какво ще кажете за утре вечер по същото време?

— Да, да. Всъщност, вдругиден може да заминем.

— Тогава нека твърдо определим за утре. Лека нощ.

— Лека нощ и благодаря.

Карол излезе от стаята и безшумно се плъзна по коридора. Собствената й стая беше на горния етаж. Стигна до нея, отвори вратата и… ужасена замря на прага. На едно кресло до камината в тъмночервен вълнен халат седеше мисис Бойнтън.

Устните на Карол тихо отрониха:

— Ау!

Чифт черни очички се впиха в нейните.

— Къде беше, Карол?

— Аз… аз…

— Къде си била?

Тих, дрезгав глас с особения, заплашителен оттенък, от който сърцето на Карол винаги забиваше от необясним ужас.

— При една мис Кинг… Сара Кинг.

— Онова момиче, което предишната вечер заговори Реймънд?

— Да, мамо.

— Уговорихте ли се пак да се срещате с нея?

Устните на Карол беззвучно се размърдаха. Тя кимна утвърдително. Страх, огромни вълни от болезнен страх…

— Кога?

— Утре вечер.

— Няма да ходиш. Ясно ли е?

— Да, мамо.

— Обещаваш ли?

— Да… да.

Мисис Бойнтън се помъчи да стане. Карол машинално й се притече на помощ. Подпряна на бастуна си, старата бавно пресече стаята. На вратата спря и погледна свилото се от страх момиче.

— Повече нищо общо няма да имаш с тази мис Кинг. Ясно ли е?

— Да, мамо.

— Повтори.

— Повече нищо общо няма да имам с нея.

— Добре.

Мисис Бойнтън излезе и затвори вратата.

Карол сковано се раздвижи из стаята. Повръщаше й се, усещаше цялото си тяло вдървено и нереално. Падна на леглото и изведнъж се разтресе от бурен плач.

Сякаш пред очите й се беше открил красив изглед — със слънце, цветя и дървета…

А сега около нея пак се затвориха черните стени.