Агата Кристи
Среща със смъртта (19)

ГЛАВА СЕДМА

Поаро с интерес изгледа високата, изпълнена с достойнство млада жена, която влезе в стаята. Той се изправи и вежливо й се поклони:

— Мисис Ленъкс Бойнтън? Еркюл Поаро, на вашите услуги.

Надин Бойнтън седна. Замисленият й поглед се спря върху лицето му.

— Надявам се, мадам, не възразявате, че по този начин се намесвам в скръбта ви?

Очите й не трепнаха. Тя не отвърна веднага. Погледът й остана сериозен и непоколебим. Най-сетне въздъхва и каза:

— Смятам, че е най-добре да бъда откровена, мосю Поаро.

— Съгласен съм с вас, мадам.

— Вие се извинихте, че се намесвате в скръбта ми. Тази скръб не съществува, мосю Поаро, и е безполезно да твърдя обратното. Аз не обичах свекърва си и мога честно да кажа, че не съжалявам за смъртта й.

— Благодаря ви за вашата откровеност, мадам.

Надин продължи:

— И все пак, макар и да не искам да се преструвам, че скърбя, мога да си призная, че изпитвам друго чувство — угризение.

— Угризение? — веждите на Поаро се повдигнаха.

— Да. Защото, разбирате ли, именно аз причиних смъртта й. И за това горчиво се упреквам.

— Какво искате да кажете, мадам?

— Казвам, че аз бях причината за смъртта на свекърва ми. Смятах, че действам правилно, но резултатът се оказа гибелен. Всъщност, аз я убих.

Поаро се облегна на стола си.

— Ще бъдете ли така добра да изясните твърдението си, мадам?

Надин наведе глава.

— Да, точно това искам и да сторя. Първата ми реакция, естествено, беше да запазя моите лични въпроси за себе си, но виждам, че е дошъл моментът, когато е по-добре да ги споделя. Не се и съмнявам, мосю Поаро, че често ви се е случвало да споделят с вас тайни от малко интимен характер?

— Така е.

— Тогава съвсем простичко ще ви разкажа какво се случи. Моят семеен живот, мосю Поаро, не беше особено щастлив. За това не бива да се вини изцяло съпругът ми — влиянието на майка му върху него беше пагубно, но от известно време чувствах, че животът ми става непоносим.

Тя помълча, после продължи:

— През онзи следобед, когато почина свекърва ми, взех едно решение. Аз имам приятел, много добър приятел. Той неведнъж е предлагал да съединя съдбата си с неговата. Този следобед приех предложението му.

— Решили сте да напуснете съпруга си?

— Да.

— Продължете, мадам.

Надин сниши гласа си:

— След като веднъж взех решение, поисках да го осъществя колкото може по-скоро. Върнах се в лагера сама. Свекърва ми седеше на стола си, наоколо нямаше никой и аз реших още тогава да й съобщя новината. Взех стол, седнах до нея и направо й казах какво съм решила.

— Тя беше изненадана?

— Да, страхувам се, че за нея това е било голям удар. Тя беше същевременно изненадана и ядосана, много ядосана. Съобщението ми я накара да изпадне в доста критично състояние. Но аз отказах повече да обсъждам въпроса с нея. Станах и се отдалечих — гласът и секна. — Вече… вече не я видях жива.

Поаро бавно кимна.

— Разбирам. После каза:

— Вие смятате, че смъртта й е настъпила в резултат на шок?

— За мен това е почти сигурно. Нали разбирате, докато стигне до онова място, тя вече до голяма степен се беше преуморила. Новината, която й съобщих и гневът й са сторили останалото… Чувствам се виновна и за това, че имам известен опит с болестите и по тази причина повече от всеки друг би трябвало да съзнавам възможността да се случи подобно нещо.

Известно време Поаро поседя мълчаливо, после попита:

— Какво точно сторихте, след като я оставихте?

— Внесох стола си в моята пещера, после слязох в голямата шатра. Съпругът ми беше там.

Докато задаваше следващия си въпрос, Поаро я гледаше внимателно:

— А на него казахте ли за решението си? Или вече му бяхте казали?

Последва пауза, съвсем кратка пауза, после Надин рече:

— Тогава му казах.

— Той как го прие?

Тя тихо отвърна:

— Много се разстрои.

— Убеждаваше ли ви да премислите решението си?

Тя поклати глава.

— Той… той не каза почти нито дума. Виждате ли, ние и двамата от известно време знаехме, че би могло да се случи нещо подобно.

Поаро попита:

— Ще ме извините, но другият мъж, естествено, е бил мистър Джефърсън Коуп?

Тя наведе глава.

— Да.

Последва дълго мълчание, после Поаро запита, без да променя тона си:

Вие имате ли спринцовка, мадам?

— Да… не.

Той вдигна вежди. Тя поясни:

— Имам една стара спринцовка между другите неща в една санитарна чантичка, но тя е в големия ни багаж, който оставихме в Ерусалим.

— Разбирам.

Последва мълчание, после гласът й тревожно трепна!

— Защо ме питате това, мосю Поаро?

Той не отвърна на въпроса й. Вместо това на свой ред запита:

— Доколкото разбирам, мисис Бойнтън е взимала микстура, съдържаща дигиталис?

— Да.

Забеляза, че тя вече несъмнено е нащрек.

— И това е било за сърдечното й страдание?

— Да.

— До известна степен дигиталисът е лекарство с кумулативен ефект?

— Смятам, че да. Не съм много запозната с него.

— Ако мисис Бойнтън е поела свръхдоза дигиталис…

Тя го прекъсна бързо, но решително:

— Не е възможно. Тя винаги беше извънредно предпазлива. Също и аз, когато й измервах дозата.

— Може точно в това шишенце да е имало свръхдоза. Грешка на аптекаря, който го е приготвил?

— Считам това за съвсем невероятно — спокойно отвърна тя.

— Е добре, анализът скоро ще покаже.

— За нещастие шишенцето се счупи — каза Надин.

Поаро я загледа с внезапен интерес.

— Наистина ли? Кой го е счупил?

— Не съм съвсем сигурна. Предполагам, че някой, от прислужниците. Когато внасяха тялото на свекърва ми в пещерата й, имаше голямо объркване, а и светлината беше много слаба. Преобърнаха една маса.

Една-две минути Поаро я гледаше втренчено.

— Това е много интересно — отбеляза той.

Надин Бойнтън с досада се размърда на стола си.

— Доколкото разбирам; вие намеквате, че свекърва ми е починала не от удар, а от свръхдоза дигиталис? — после продължи: — Това ми изглежда крайно невероятно.

Поаро се наклони напред.

— Даже и ако ви кажа, че д-p Жерар, лекарят французин, пребиваващ в лагера, твърди че значително количество дигитоксинов препарат липсва от санитарната му чанта?

Лицето й стана много бледо. От погледа му не убягна как ръката й се впива в масата. Надин сведе очи. Седнала неподвижно, тя приличаше на издялана от камък мадона.

— Е, мадам — каза най-сетне Поаро, — какво ще кажете за това?

Секундите течаха, без тя да проговори. Цели две минути изминаха, преди да вдигне глава и той потръпна, когато видя израза в очите й.

— Мосю Поаро, аз не съм убила свекърва си. Вие знаете това! Когато я оставих, беше жива и в добро състояние. Много хора могат да го удостоверят! Следователно не съм причастна в това престъпление, поради което се осмелявам да апелирам към вас. Защо трябва да се намесвате в тази история? Ако ви се закълна в честта си, че само правосъдие и нищо друго не е извършено тук, няма ли да се откажете от следствието? Толкова сме страдали — нямате представа колко много. Сега когато има спокойствие и възможност за щастие, трябва ли да разрушите всичко?

Поаро се изпъчи. Очите му заискряха със зелена светлина.

— Нека бъдем наясно, мадам. Какво искате от мен да сторя?

— Казвам ви, че свекърва ми е починала от естествена смърт и ви моля да приемете това твърдение.

— Хайде да уточним. Вие сте сигурна, че свекърва ви е била преднамерено убита и искате от мен да простя едно убийство?

— Моля ви за милост!

— Към някого, който не е имал милост.

— Не ме разбирате, не беше така.

— Вие самата ли извършихте престъплението, мадам, та знаете толкова добре?

Надин поклати глава. Нямаше вид на виновна.

— Не — спокойно произнесе тя, — Когато я оставих, беше жива.

— А после, какво се случи после? Вие знаете — или подозирате?

Надин разгорещено каза:

— Чувала съм, мосю Поаро, че някога, при онази история в Ориент експрес вие сте приели формално заключение за това, което се е случило?

Поаро я погледна с любопитство.

— Интересно кой ви е казал това.

— Вярно ли е?

Той бавно произнесе:

— Онзи случай беше… различен.

— Не. Не е бил различен! Убитият е бил зъл човек — гласът й се сниши, — каквато беше и тя…

Поаро произнесе:

— Моралният облик на жертвата няма значение. Човек, присвоил си правото да раздава сам правосъдие и отнел живота на друг човек, не може безнаказано да съществува в обществото. Това ви заявявам аз, Еркюл Поаро!

— Колко сте коравосърдечен!

— Мадам, по някои въпроси аз съм непреклонен. Няма да затворя очите си пред едно убийство! Това е окончателната дума на Еркюл Поаро.

Тя се изправи. Черните й очи внезапно запламтяха.

— Тогава продължавайте! Докарайте страдание и разруха в живота на невинни хора! Нямам какво повече да кажа.

— Но аз смятам, мадам, че можете да кажете много…

— Не, нищо повече.

— Всъщност можете. Какво се е случило, мадам, след като сте оставили свекърва си? Докато двамата със съпруга си сте били заедно в голямата шатра?

Тя сви рамене.

— Откъде мога да знам?

— Не, вие знаете… или подозирате. Тя го погледна право в очите.

— Нищо не знам, мосю Поаро.

И като се обърна, излезе от стаята.