Агата Кристи
Среща със смъртта (25)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Надин Бойнтън излезе от хотела. Докато се колебаеше накъде да тръгне, към нея се насочи един човек, който я беше очаквал.

Мистър Джефърсън Коуп незабавно се озова до дамата на сърцето си.

— Да тръгнем ли насам? Мисля, че това е най-приятната посока.

Тя мълчаливо се съгласи.

Вървяха един до друг и мистър Джефърсън Коуп говореше. Думите се лееха от устата му свободно, макар и малко монотонно. Не беше сигурно дали забелязва, че Надин не го слуша. Когато се отклониха към каменистия, покрит с цветя склон, тя го прекъсна.

— Извинявайте, Джефърсън. Трябва да говоря с вас.

Лицето й беше пребледняло.

— Но, естествено, скъпа. Каквото обичате, само да не се разстройвате.

— Вие сте по-умен, отколкото ви мислех — каза тя. — Нали знаете какво искам да кажа?

— Несъмнено е вярно — каза мистър Коуп, — че обстоятелствата променят нещата. Аз много дълбоко чувствам, че при сегашното положение е възможно да се наложи да се преразгледат решенията. — Той въздъхна. — Вие трябва да вървите напред, Надин, и да действате според това как ви диктува сърцето.

Истински трогната, тя възкликна:

— Толкова сте добър, Джефърсън. Толкова търпелив! — Чувствам, че съм се държала много лошо с вас. Наистина, направо съм била подла към вас.

— Вижте сега, Надин, нека се уточним. Аз винаги съм знаел какво мога да си позволя по отношение на вас. Още, откакто ви познавам, съм изпитвал най-дълбока обич и уважение. Единственото, което искам, е вашето щастие. Винаги съм желал само това. Едва не полудявам, като ви гледам нещастна. И мога да си призная, че съм винил Ленъкс. Чувствах, че той не заслужава да ви задържа, ако не цени щастието ви малко повече, отколкото го показва.

Мистър Коуп пое дъх и продължи:

— Сега ще ви призная, че след като пътувах с вас до Петра, почувствах, че Ленъкс може би не е толкова виновен, колкото съм мислел. Той не е бил толкова егоистичен по отношение на вас, колкото прекалено неегоистичен по отношение на майка си. Не искам да казвам нищо против покойната, но в действителност мисля, че свекърва ви може би е била необичайно труден човек.

— Да, може да се каже така — промълви Надин.

— Във всеки случай — продължи мистър Коуп — вчера вие дойдохте при мен, за да ми кажете, че сте взели окончателно решение да напуснете Ленъкс. Аз приветствам вашето решение. Не беше справедлив този живот, който водехте. Вие бяхте съвсем почтена към мен. Не се преструвахте, че изпитвате нещо повече от лека привързаност. Всичко, което исках, беше да имам възможност да се грижа за вас и да се отнасям към вас, както подобава. Мога да кажа, че, онзи следобед беше един от най-щастливите в живота ми.

Надин възкликна:

— Съжалявам… съжалявам.

— Не, скъпа моя, защото през цялото време имах някакво чувство, че това не е истинско. Чувствах, че е съвсем вероятно до другата сутрин да промените решението си. Е, сега нещата стоят по-различно. Вие с Ленъкс можете да водите свой собствен живот.

Надин спокойно изрече:

— Да. Аз не мога да напусна Ленъкс. Моля ви, простете ми.

— Няма какво да прощавам — заяви мистър Коуп. — Ние с вас ще си останем стари приятели. Просто ще забравим онзи следобед.

Надин нежно постави ръка върху неговата.

— Мили Джефърсън, благодаря ви. Сега отивам да намеря Ленъкс.

Тя си тръгна. Мистър Коуп продължи пътя си сам. Надин намери Ленъкс седнал на най-горните стъпала на гръко-римския амфитеатър. В такъв дълбок размисъл беше потънал, че едва ли я забеляза, докато тя не коленичи запъхтяна до него.

— Ленъкс.

— Надин — той леко се извърна.

— Досега нямахме възможност да разговаряме — каза тя. — Но нали знаеш, че няма да те напусна?

Той мрачно произнесе:

— Някога мислила ли си го сериозно, Надин?

Тя кимна:

— Да. Разбираш ли, това изглеждаше единствената останала възможност. Аз се надявах, надявах се, че ще ме последваш. Бедният Джефърсън, колко подла бях към него.

От гърдите на Ленъкс внезапно се изтръгна рязък смях.

— Не, не си била подла. На всекиго, който е толкова самопожертвувателен колкото Коуп, трябва да се даде пълна възможност да прояви благородството си! А знаеш ли, Надин, ти беше права. Когато ми каза, че заминаваш с него, ми нанесе най-големия удар през живота ми! Честно казано, мисля, че напоследък трябва да съм бил станал особен или нещо подобно. Защо по дяволите не плюх в лицето на мама и не заминах с теб, където искаше ти?

Тя нежно каза:

— Но ти не можеше, скъпи, не можеше.

Ленъкс замислено произнесе:

— Мама бе дяволски проклета личност… Мисля, че едва ли не ни беше хипнотизирала всичките.

— Така беше.

Ленъкс помисли още една-две минути. После рече:

— Когато ти ми каза онзи следобед, сякаш нещо се пръсна в главата ми. Тръгнах към лагера като замаян и тогава изведнъж видях какъв страхотен глупак съм бил! Разбрах, че ако не искам да те загубя, има едно-единствено нещо, което трябва да сторя.

Той я усети как настръхва. Тонът му стана по-непреклонен.

— Аз отидох и…

— Недей…

Той бързо погледна към Надин.

— Отидох, за да… да споря с нея — сега гласът му беше напълно променен, внимателен и доста глух. — Казах й, че трябва да избирам между теб и нея… и че избирам теб.

Последва мълчание. Той повтори и тонът му изразяваше странно самодоволство:

— Да, точно това й казах.