Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Appointment with Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Среща със смъртта

Издателство на отечествения фронт, София, 1989

Превела от английски: Лилия Т. Памукова, 1989

c/o Jusautor, Sofia

 

Mallowan Fontana/Collins, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ГЛАВА ОСМА

— Може ли за минутка да поговоря с вас?

Надин Бойнтън изненадано се обърна и се взря в смуглото, енергично лице на абсолютно непознатата млада жена.

— Разбира се.

Но същевременно тя почти несъзнателно хвърли през рамо бърз, нервен поглед.

— Казвам се Сара Кинг — продължи другата.

— Така ли?

— Мисис Бойнтън, възнамерявам да ви кажа нещо, което ще ви се стори доста странно. Онази вечер доста продължително разговарях със зълва ви.

Сякаш лека сянка пробягна по спокойното лице на Надин Бойнтън.

— Говорили сте с Джиневра?

— Не, не с Джиневра, с Карол.

Сянката изчезна.

— А, разбирам с Карол.

Надин Бойнтън изглеждаше доволна, макар и много изненадана.

— Как успяхте?

Сара обясни:

— Тя дойде в стаята ми — съвсем късно през нощта. Видя как на бялото чело леко се повдигнаха изписаните вежди и с известно смущение произнесе:

— Сигурна съм, че трябва да ви изглежда доста странно.

— Не — каза Надин Бойнтън. Много се радвам. Наистина, много се радвам. За Карол е добре да има приятелка, с която да разговаря.

— Ние, ние си допаднахме много — Сара се стараеше внимателно да подбира думите си. — Всъщност се уговорихме на следващата вечер да се срещнем пак.

— Разбирам.

— Но Карол не дойде.

— Така ли?

Тонът на Надин беше хладен — замислен. Това спокойно и нежно лице не говореше нищо на Сара.

— Да. Вчера, когато минаваше през салона, я заговорих, но тя не каза нищо. Само ме погледна, после пак се отвърна и продължи забързано.

— Разбирам.

Пауза. На Сара й беше трудно да продължи. След малко Надин Бойнтън каза:

— Много… много съжалявам. Карол е… доста нервно момиче.

И пак мълчание. Сара набра смелост.

— Знаете ли, мисис Бойнтън, аз съм вече почти лекарка. Мисля, мисля, че за зълва ви би било добре да не се изолира прекалено много от хората.

Надин Бойнтън замислено погледна Сара.

— Значи вие сте лекарка. Това е нещо друго.

— Ясно ли ви е какво искам да кажа? — настояваше Сара.

Все още замислена, Надин наведе глава.

— Естествено, вие сте съвсем права — след една-две минути произнесе тя. — Но не е лесно. Свекърва ми е зле със здравето и ако мога да се изразя така, изпитва болезнена неприязън към проникването на каквито и да са външни хора в семейния й кръг.

Сара разпалено възрази:

— Но Карол е голяма.

Надин Бойнтън поклати глава.

— О, не. Физически е пораснала, но не и по манталитет. Ако сте разговаряли с нея, трябва да сте разбрали това. При критични обстоятелства тя винаги се държи като подплашено дете.

— Мислите ли, че именно това се е случило? Че тя се е… поуплашила?

— Мис Кинг, мога да предположа, че свекърва ми е настояла Карол повече да няма нищо общо с вас.

— И Карол се е предала?

Надин Бойнтън спокойно произнесе:

— В действителност можете ли да си представите, че тя би сторила нещо друго?

Погледите им се срещнаха. Сара почувства, че зад прикритието на баналните думи те двете се разбират. Почувства, че Надин съзнава положението. Но явно изобщо не беше подготвена да го обсъжда.

Смелостта напусна Сара. Онази вечер й се беше сторило, че половината битка е спечелена. С помощта на тайни срещи щеше да пробуди у Карол бунтовен дух, а също и у Реймънд. (Честно казано, нямаше ли през цялото време предвид Реймънд?) А сега, още в първия рунд на борбата беше позорно повалена от тази маса безформена плът със зли, алчни очички. Карол се беше предала без бой.

— Всичко това не е справедливо! — възкликна Сара.

Надин не отвърна. Нещо в мълчанието й сякаш сграбчи със студена ръка сърцето на Сара. Тя си помисли: „Тази жена много по-добре от мен знае колко безнадеждно е всичко това. Тя живее сред него!“

Вратата на асансьора се отвори. Появи се старата мисис Бойнтън. Тя се подпираше на бастун, а Реймънд я подкрепяше от другата страна.

Сара леко потръпна. Тя видя как погледът на старата се плъзна от нея към Надин и пак се спира върху нея. Очакваше да срещне в този поглед неприязън, дори и омраза. Но не беше готова за това, което видя — жлъчно, злорадо тържество. Сара обърна гръб и се отдалечи. Надин отиде при другите двама.

— А, ето те и теб, Надин — каза мисис Бойнтън. — Аз ще поседна малко да си почина, преди да изляза.

Настаниха я на стол с висока облегалка. Надин приседна до нея.

— С кого говореше, Надин?

— С някаква мис Кинг.

— А, да. Онова момиче, което преди няколко вечери говореше с Реймънд. Е, Рей, защо не отидеш сега да си поприказвате с нея? Ето я там до писалището.

Старата гледаше Реймънд, а устата й беше разпъната в злорада усмивка. Той почервеня. Отвърна глава и промълви нещо.

— Какво казваш, синко?

— Не искам да говоря с нея.

— Така си и мислех. Ти няма да говориш с нея. А и да ти се иска, не би могъл!

Внезапно се закашля, гърдите й просвириха.

— Голямо удоволствие ми доставя това пътешествие, Надин. За нищо на света не бих се отказала от него.

— Така ли?

Тонът на Надин беше безизразен.

— Рей.

— Да, мамо?

— Донеси ми хартия за писма, ей от онова писалище в ъгъла.

Реймънд се подчини. Надин вдигна, глава. Внимателният й поглед беше отправен не към момчето, а към старата. Мисис Бойнтън се беше навела напред и ноздрите й сякаш трепкаха от удоволствие. Рей мина покрай Сара. Тя вдигна поглед — в него проблесна внезапна надежда. Но надеждата угасна, когато той бързо прелетя край нея, взе от кутията няколко листа и пресече обратно стаята.

Когато отново се върна при двете жени, по челото му проблясваха капчици пот, а лицето му беше мъртвешки бледо.

Наблюдавайки го, мисис Бойнтън изпусна едно:

— Аа…

Тогава забеляза втренчения върху нея поглед на Надин. Нещо в него накара очите й да засвяткат от внезапен гняв.

— Къде ли е тази сутрин мистър Коуп? — попита тя.

Надин отново сведе поглед и отвърна с обичайния си тих и безизразен тон:

— Не знам. Не съм го виждала.

— Той ми харесва — каза мисис Бойнтън. — Много ми харесва. Трябва по-често да се срещаме с него. Това ще ти се понрави, нали?

— Да — каза Надин. — И на мен много ми харесва.

— Какво става напоследък с Ленъкс? Изглежда много мълчалив и потиснат. Да не се е случило между вас нещо лошо?

— А не. Защо пък?

— Чудех се. Съпрузите не винаги се погаждат. Може би щяхте да бъдете по-щастливи, ако живеехте отделно от нас?

Надин не отвърна.

— Е, какво ще кажеш за тази идея? Не ти ли се нрави?

Надин поклати глава и каза с усмивка:

— Мисля, че на теб не би се понравила, мамо.

Клепачите на мисис Бойнтън затрепкаха. Тя злобно изсъска:

— Ти винаги си била против мен, Надин. По-младата отвърна е равен глас:

— Съжалявам, че мислиш така.

Ръката на старата се впи в бастуна. Лицето й сякаш още повече почервеня. С променен тон тя каза:

— Забравих си капките. Донеси ми ги, Надин.

— Добре.

Надин стана и се запъти към асансьора. Мисис Бойнтън гледаше след нея. Реймънд се отпусна на един стол. В замъглените му очи се четеше болка.

Надин се изкачи горе и тръгна по коридора. Влезе в дневната на техния апартамент. Ленъкс беше седнал до прозореца. В ръката си държеше книга, но без да я чете. Когато влезе Надин, той се надигна.

— Здравей, Надин.

— Качих се за капките на мама. Забравила ги е. Тя продължи към спалнята на мисис Бойнтън. От едно шишенце на мивката внимателно отмери дозата в аптекарска чашка и я допълни с вода. На връщане спря в дневната.

— Ленъкс.

Той й отговори едва след една-две минути. Сякаш обръщението й е трябвало да измине дълъг път, докато стигне до него. После Ленъкс каза:

— Извинявай. Какво има?

Надин Бойнтън внимателно постави чашката на масата. След това се приближи и застана до него.

— Ленъкс, погледни как свети слънцето — ето там, през прозореца. Виж колко е хубав животът. Можехме да бъдем там и да го живеем, вместо да седим вътре и да гледаме през прозореца.

Отново последва пауза. После той произнесе:

— Прощавай. Ти искаш ли да излезеш?

Тя бързо отвърна:

— Да, искам да изляза, но с теб — вън на слънце, сред живота… и да живеем… двамата, заедно.

Той се сви на стола си. Гледаше като преследван звяр.

— Надин, мила, трябва ли пак да излезем сред всичко това?

— Да, трябва. Нека се махнем и започнем някъде свой собствен живот.

— Но как? Нямаме пари.

— Можем да печелим.

— Как? Какво бихме могли да вършим? Аз нямам никаква специалност. Хиляди мъже — квалифицирани, с професия, сега са без работа. Няма да успеем.

— Аз ще печеля и за двама ни.

— Скъпо дете, та ти дори не си завършила. Безнадеждно е… невъзможно.

— Не, безнадежден и невъзможен е нашият живот сега.

— Ти не знаеш какво говориш. Мама е много добра към нас. Тя ни създава всички възможни удобства.

— Всички освен свободата. Ленъкс, направи усилие. Ела с мен сега… днес…

— Надин, струваш ми се съвсем полудяла.

— Не, нормална съм. Абсолютно, напълно нормална. Искам да имам свой собствен живот, с теб, на слънце, а не задушена в сянката на една тиранична старица, която изпитва удоволствие да ви прави нещастни.

— Мама може да е доста деспотична.

— Майка ти е ненормална! Тя е луда!

Той меко отвърна:

— Това не е вярно. Тя има забележителен ум за практичните неща в живота.

— Вероятно.

— И трябва да разбереш, Надин, че тя не може да живее вечно. Остарява, а и здравето й е много разклатено. След смъртта й парите на татко ще бъдат разпределени между всички нас съвсем поравно. Нали помниш, че тя ни чете завещанието му?

— Когато умре тя — каза Надин. — Тогава може да бъде твърде късно.

— Твърде късно ли?

— Твърде късно, за да бъдем щастливи.

Ленъкс промълви:

— Твърде късно, за да бъдем щастливи — той внезапно потрепера.

Надин се приближи до него. Сложи ръка върху рамото му.

— Ленъкс, обичам те. Между мен и майка ти се води война. На нейната страна ли ще бъдеш, или на моя та?

— На твоята… на твоята!

— Тогава направи това, което те моля.

— Невъзможно е!

— He, не е невъзможно. Помисли, Ленъкс, бихме могли да имаме деца.

— Мама иска да имаме деца. Казвала го е.

— Знам, но аз няма да създавам деца, за да живеят в сянката, под която сте отгледани всички вие. Майка ти може да има влияние над вас, но над мен власт тя няма.

Ленъкс промълви:

— Понякога я ядосваш, Надин. Това не е разумно.

— Тя се ядосва не за друго, а защото знае, че не може да влияе над разума или да диктува мислите ми!

— Знам, винаги си учтива и внимателна с нея. Ти си удивителна. Прекалено добра си за мен. Винаги си била такава. Когато каза, че ще се омъжиш за мен, помислих, че сънувам невероятен сън.

Надин спокойно произнесе:

— Сгреших, като се омъжих за теб.

Ленъкс безнадеждно отвърна:

— Да, сгреши.

— Не ме разбираш. Искам да кажа, че ако тогава бях заминала и бях поискала от теб да ме последваш, щеше да тръгнеш с мен. Да, наистина вярвам че щеше да го сториш. Тогава не бях достатъчно прозорлива, за да разбера какво представлява майка ти и каква е целта й.

Тя помълча, после продължи:

— Отказваш да се махнеш ли? Добре, не мога да те принудя. Но аз, аз съм свободна! И смятам… смятам да се махна…

Ленъкс недоверчиво втренчи в нея поглед. За пръв път отговорът му прозвуча бързо, сякаш най-после ленивият ход на мислите му се ускори. Той измънка:

— Не…, но… ти няма да можеш. Мама не ще да чуе за това.

— Тя не би могла да ме спре.

— Нямаш пари.

— Мога да спечеля, да взема назаем, да прося или да открадна. Разбери, Ленъкс, над мен майка ти няма власт! Мога да се махна или да остана, както си искам. Вече чувствам, че достатъчно дълго съм понасяла това съществувание.

— Надин не ме оставяй… не ме оставяй.

Тя го погледна замислено, спокойно — лицето й беше непроницаемо.

— Не ме оставяй, Надин.

Говореше като дете. Тя извърна глава, за да не забележи той внезапната мъка, изплувала в очите й. Коленичи до него.

— Тогава ела с мен. Ела с мен! Можеш само ако поискаш, наистина можеш!

Той се отдръпна от нея.

— Не мога. Не мога. Казвам ти. Нямам, Бог ми е свидетел нямам смелост да го сторя.