Агата Кристи
Среща със смъртта (26)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Когато се прибираше, Поаро срещна двама души. Първият беше мистър Джефърсън Коуп.

— Мосю Еркюл Поаро? Моето име е Джефърсън Коуп.

Двамата церемониално се ръкуваха. Сетне, тръгвайки в крак с Поаро, мистър Коуп заобяснява:

— Току-що достигна до ушите ми, че вие провеждате нещо като общоприетото разследване за смъртта на моята стара приятелка мисис Бойнтън. Това събитие наистина беше потресаващо. Естествено, трябва да имате предвид, че старата дама изобщо не биваше да предприема такова изморително пътуване. Но тя си беше твърдоглава, мосю Поаро. Близките й не бяха в състояние да й повлияят. Тя бе нещо като домашен тиранин — предполагам, че твърде дълго време е правела каквото си поиска. Вярно е, че думата й минаваше. Да, сър, това несъмнено беше така. Последва кратка пауза.

— Само бих желал да ви съобщя, мосю Поаро, че аз съм стар приятел на семейство Бойнтън. Естествено, цялата работа много ги разстрои — всички те са малко неспокойни, а и нервите им са доста опънати. Та значи, ако трябва да се урежда нещо — необходимите формалности, приготовления за погребението, пренасяне на тялото в Ерусалим, е, аз ще поема такава част от товара им, каквато мога. Щом се наложи нещо, просто ми се обадете.

— Сигурен съм, че семейството ще ви бъде много благодарно за това предложение — каза Поаро и добави: — Мисля, че вие по-специално сте приятел на младата мисис Бойнтън?

Мистър Джефърсън Коуп леко поруменя.

— Е, да не говорим за това, мосю Поаро. Чух, че тази сутрин сте разговаряли с мисис Ленъкс Бойнтън. Тя може би ви е намекнала как стоят между нас нещата, но всичко това вече е свършено. Мисис Бойнтън е прекрасна жена и счита, че неин пръв дълг при тази тежка загуба е да подкрепя съпруга си.

Последва мълчание. Поаро прие информацията с вежливо кимване. След това каза:

— Желанието на полковник Карбъри е да получи ясна представа за следобеда, когато е починала мисис Бойнтън. Можете ли да ми го опишете?

— Но, разбира се. След като хапнахме и си починахме малко, ние се отправихме на нещо като неофициална обиколка. Със задоволство мога да отбележа, че се измъкнахме от онзи ужасно досаден Драгоман. Той направо е побъркан. Да, мисля, че не е съвсем с всичкия си. Както и да е, казах ви, че потеглихме. Точно тогава се състоя разговорът ми с Надин. След това тя пожела да остане насаме със съпруга си, за да обсъди въпроса с него. Аз бавно, тръгнах към лагера. Някъде към средата на пътя срещнах двете английски дами, които бяха на сутрешния поход — доколкото разбрах, едната от тях е английска благородница?

Поаро потвърди.

— А, тя е чудесна жена, с голям ум и много добре осведомена. Другата ми се стори слабовата, а и изглеждаше полумъртва от умора. Сутрешната експедиция беше доста изнурителна за една възрастна дама, особено, когато не понася височините. Та, както казах, срещнах въпросните дами и бях в състояние да им дам известна информация по въпроса за навутейците. Поразходихме се и се върнахме в лагера около шест часа. Лейди Уестхолм настояваше да пие чай и аз имах удоволствието да й направя компания — питието беше малко слабо, но с интересен аромат. След това момчетата сложиха масата за вечеря и едно от тях отиде да уведоми старата дама, но я намерило мъртва на стола й.

— Когато се прибирахте, забелязахте ли я?

— Забелязах я. Тя обикновено седеше на едно и също място следобед и вечер, но не обърнах особено внимание. Тъкмо обяснявах на лейди Уестхолм обстоятелствата около нашата, депресия. А трябваше да наблюдавам и мис Пиърс. Тя бе толкова изморена, че непрекъснато стъпваше накриво.

— Благодаря ви, мистър Коуп. Ще позволите ли да ви задам индискретния въпрос, дали има вероятност миене Бойнтън да е оставила голямо наследство?

— Доста значително. Тоест, по-точно казано, наследството не беше нейно. Беше й дадено като пожизнено владение и след смъртта й следва да се разпредели между децата на покойния Елмър Бойнтън. Да, сега всички те ще бъдат добре обезпечени.

— Парите — промълви Поаро — променят много неща. Колко престъпления са били извършени заради тях.

Мистър Коуп сякаш се постъписа.

— Е, да, сигурно е така — съгласи се той.

Поаро мило се усмихна:

— Но за едно убийство съществуват толкова много подбуди, нали? Благодаря ви за любезното съдействие, мистър Коуп.

— Моля ви, за мен е удоволствие — отвърна мистър Коуп. — Мис Кинг ли виждам седнала там горе? Иска ми се да разменя с нея някоя и друга дума.

Поаро продължи надолу по хълма. Срещна мис Пиърс, която изглеждаше възбудена. Тя задъхано го поздрави.

— О, мосю Поаро, колко се радвам да ви видя. Разговарях с онова твърде странно момиче — нали знаете, най-младото. Такива невероятни неща ми разказа — за врагове и за някакъв шейх, който искал да го отвлече и как отвсякъде било заобиколено с шпиони.

Наистина, звучеше изключително романтично! Лейди Устхолм казва, че всичко това били глупости и че тя самата по едно време имала някаква червенокоса слугиня, която дрънкала точно такива лъжи, но аз мисля, че лейди Уестхолм понякога е твърде сурова. В края на краищата може и да е вярно, нали, мосю Поаро? Преди няколко години четох, че една от дъщерите на царя не била убита през Руската революция, а избягала тайно в Америка. Мисля, че беше великата княгиня Татяна. Ако е така, тази би могла да бъде дъщеря й, нали? Тя наистина намекна за нещо царствено, а и видът и е такъв, не намирате ли? Доста славянски — с тези скули. Колко сензационно би било! Поаро малко афористично произнесе:

— Наистина, немалко странни неща има в този живот.

Мис Пиърс притисна ръце до гърдите си:

— Тази сутрин не можах да схвана всъщност кой сте вие. Ама, разбира се, вие сте онзи много прочут детектив! Всичко прочетох за азбучните убийства. Толкова вълнуващо! В действителност по онова време работех като гувернантка близо до Донкастър.

Поаро измърмори нещо. Мис Пиърс с все по-нарастващо вълнение продължи:

— Ето защо почувствах, че… че тази сутрин съм направила грешка. Човек трябва винаги да казва всичко, нали? Дори и най-малката подробност, колкото и да му се струва, че няма нищо общо със случая. Защото, несъмнено, щом вие сте се заловили с това, бедната мисис Бойнтън трябва да е била убита! Сега ми става ясно! Предполагам, че мистър Махмуд — не мога да му запомня името, — но искам да кажа, драгоманът, вероятно той е болшевишки агент? А не изключвам и мис Кинг. Смятам, че немалко добре възпитани момичета от изискани семейства са преминали към онези ужасни комунисти! Затова се чудех дали трябва да ви кажа — защото, нали разбирате, когато си помисля за това, ми се струва доста странно.

— Правилно — потвърди Поаро. — И затова вие ще ми разкажете всичко.

— Е добре, всъщност не е кой знае какво. Само гдето на следващата сутрин след произшествието аз станах доста рано и надникнах от шатрата си, за да видя изгрева, нали разбирате, е, естествено, не точно изгрева, защото слънцето трябва да бе изгряло преди цял час. Но все пак беше рано…

— Да, да. И видяхте какво?

— Точно това е любопитното, но по онова време не ми се стори нещо особено. Само гдето видях Бойнтъновото момиче да излиза от шатрата си и да хвърля нещо право в потока — в това, естествено, няма нищо особено, но нещото заблестя на слънцето! Ей така, полетя във въздуха и блесна. Разбирате ли, блесна.

— Кое от Бойнтъновите момичета беше?

— Мисля, че онова, което наричат Карол, много е симпатично… толкова прилича на брат си…, ама те трябва да са близнаци. Или всъщност, може да е било и най-малкото. Слънцето грееше право в очите ми, затова не можех да видя ясно. Но мисля, че косата му не беше червена, а само с цвят като бронз. Толкова харесвам тези бронзово-медни коси! Червената коса винаги ми напомня за моркови! — и тя се закикоти.

— И то е захвърлило някакъв много блестящ предмет? — попита Поаро.

— Да. Естествено, както казах, тогава не го помислих за много важно. Но по-късно минах край потока и видях там мис Кинг. И сред много други ненужни неща — Даже няколко консервени кутии — съзрях една ярка метална кутийка, не точно квадратна, а малко като удължена от двете страни, ако схващате какво искам да кажа…

— Но да, съвършено добре ви разбирам. Приблизително толкова дълга?

— Ама колко сте умен! И аз си помислих: „Предполагам, че точно тази вещ е изхвърлило момичето на Бойнтънови, а пък тя си е една хубава кутийка.“ И ей-така от любопитство я вдигнах и я отворих. Вътре имаше нещо като спринцовка — същото, което ми забиха в ръката, когато ме ваксинираха против тиф. И си помислих колко е странно, че я хвърлят така, защото не изглеждаше счупена или нещо от този род. Но както се чудех, зад гърба ми се обади мис Кинг. Не бях я чула кога се е приближила. Та тя каза: „А, благодаря ви — това е моята спринцовка. Тъкмо бях дошла да си я търся.“ Така че аз й я дадох и тя се върна с нея в лагера. Мис Пиърс спря, а после забързано продължи:

— Та, естествено; смятам, че в това няма нищо особено — само гдето наистина ми се стори малко странно, че Карол Бойнтън може да захвърли спринцовката на мис Кинг. Искам да кажа — не беше в реда на нещата, ако можете да ме разберете. Въпреки че, естествено, все трябва да има някакво правдоподобно обяснение.

Тя замълча и с очакване загледа Поаро. Лицето му беше сериозно.

— Благодаря ви, мадмоазел. Това, което ми разказахте, може само по себе си да не е важно, но чуйте какво ще ви кажа! То приключи моето разследване! Сега всичко ми стана ясно и дойде на мястото си.

— Ама наистина ли? — мис Пиърс се изчерви. Изглеждаше доволна като дете.

Поаро я придружи до хотела. Когато се върна в своята стая, той прибави към бележките си един ред:

Точка 10. „Аз никога нищо не забравям. Помнете това. Нищо не съм забравила…“

— Но да — каза той. — Сега всичко е ясно!