Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Appointment with Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Среща със смъртта

Издателство на отечествения фронт, София, 1989

Превела от английски: Лилия Т. Памукова, 1989

c/o Jusautor, Sofia

 

Mallowan Fontana/Collins, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ГЛАВА ПЕТА

В тези тъмни фантазии един лъх от всекидневието предизвиква едва ли не комичен ефект.

В салона влезе някакъв мъж, забеляза Бойнтънови и се отправи към тях. Беше приятен американец на средна възраст, незабележителен в каквото и да било отношение. Грижливо облечен, с продълговато, гладко избръснато лице, той говореше бавно с приятен, малко монотонен глас.

— Търсих ви навсякъде.

Добросъвестно се ръкува с цялото семейство.

— А вие как се чувствате, мисис Бойнтън? Не сте ли прекалено уморена от пътешествието?

Почти благосклонно старата дама изхриптя:

— Не, благодаря. Здравето ми никога не е било добро, както знаете…

— Е, разбира се, доста разклатено, доста разклатено.

— Но несъмнено не съм по-зле.

Мисис Бойнтън прибави с ленива, противна-усмивка:

— Надин добре се грижи за мен, нали, Надин?

— Старая се колкото мога — тонът беше безизразен.

— Обзалагам се, че е така — сърдечно каза непознатият. — Е, Ленъкс, а ти какво мислиш за цар Давидовия град?

— А, не знам.

Ленъкс говореше апатично, без интерес.

— Малко те разочарова, така ли? Ще си призная, че и на мен отначало ми подейства така. Но може би още не сте разгледали достатъчно?

Намеси се Карол Бойнтън:

— Не можем много заради мама.

Мисис Бойнтън обясни:

— Два часа на ден са горе-долу всичко, за което ми стигат силите.

Непознатият каза искрено:

— Смятам за чудесно, че успявате да съберете сили за всичко, което вършите, мисис Бойнтън.

Старата издаде бавен, хриптящ кикот — звучеше почти злорадо.

— Не го отдавам на тялото си! Важен е умът! Да, умът…

Гласът й замря. Жерар видя как нервно потръпва Реймънд Бойнтън.

— Ходихте ли вече на Стената на плача, мистър Коуп? — попита Реймънд.

— Ами да, това беше едно от първите места, които посетих. Надявам се до два-три дена изцяло да се запозная с Ерусалим и да се запиша за една обиколка в агенцията на Кук, за да мога да разгледам цялата Свещена земя — Витлеем, Назарет, Тивериада, Галилейското море. Всичко това ще бъде страшно интересно. Пък и Джераш — там има някои много интересни развалини — нали знаете, от римско време. А и много ми се иска да хвърля поглед на розово-червения град Петра — едно изключително интересно природно явление. Вярвам, че да отиде човек дотам, да разгледа както следва и да се върне, отнема повече от четири дена.

Карол каза:

— Страшно ми се иска да отида там. Изглежда чудесна идея.

— Наистина, бих казал, че определено си струва да се види — да, определено си струва да се види — мистър Коуп поспря, погледна някак със съмнение мисис Бойнтън и после продължи с тон, в който французинът долови явна несигурност: — Чудя се сега дали няма да успея да убедя някои от вас да дойдат с мен? Естествено, знам, че вие не бихте могли, мисис Бойнтън, и разбира се, известни членове от семейството биха желали да останат с вас, но ако трябваше, така да се каже, да разделите силите…

Той спря. Жерар чу равномерното тракане на куките в ръцете на мисис Бойнтън. Тя каза:

— Не мисля, че бихме желали да се разделяме. Ние сме много привързани един към друг — тя вдигна очи. — Е, деца, какво ще кажете?

В гласа и се долавяше подозрителна звънливост. Отговорите прозвучаха незабавно: „Не, майко“, „Не, не“, „Разбира се, че не.“

Мисис Бойнтън произнесе със странната си усмивка:

— Нали виждате — не искат да ме оставят. А ти, Надин? Ти нищо не каза.

— Не, майко, благодаря, освен, ако не иска Ленъкс.

Мисис Бойнтън бавно извърна глава към сина си.

— Е, Ленъкс, какво ще кажеш, защо не отидете вие с Надин? Изглежда, че на нея й се иска.

Той се сепна и вдигна очи:

— Аз… аз… не, мисля, че по-добре би било всички да останем заедно.

Мистър Коуп топло произнесе:

— Та вие наистина сте сплотено семейство.

Но нещо в тона му прозвуча малко кухо и пресилено.

— Ние не общуваме с други — каза мисис Бойнтън и започна да навива кълбото си вълнена прежда. — Впрочем, Реймънд, коя беше онази млада жена, дето те заговори преди малко?

Реймънд нервно трепна. Той се изчерви, после пребледня.

— Аз… аз не знам името й. Тя… тя беше във влака по-миналата нощ.

Мисис Бойнтън бавно и с мъка се заопитва да се надигне от стола.

— Мисля, че няма да си имаме много работа с нея — каза тя.

Надин стана и подпомогна старата да се освободи от стола си. Стори това с професионална сръчност, която привлече вниманието на Жерар.

— Време за лягане — оповести мисис Бойнтън. — Лека нощ, мистър Коуп.

— Лека нощ, мисис Бойнтън. Лека нощ, мисис Ленъкс.

Малката им процесия потегли. Не личеше на някого от по-младите членове да му минава през главата да остане.

Мистър Коуп стоеше загледан след тях. Изразът на лицето му беше особен.

От опит д-р Жерар знаеше, че американците са дружелюбни. Те не притежават стеснението и подозрителността на пътуващия британец. За човек с такта на д-р Жерар едва ли представляваше трудност да се запознае с мистър Коуп. Американецът беше самотен и както повечето от съотечествениците си, склонен да завързва приятелства. Визитните картички на д-р Жерар отново излязоха на преден план.

Името, както можеше да се предположи, впечатли мистър Коуп.

— Ама, наистина, д-р Жерар, не бяхте ли вие съвсем неотдавна в Щатите?

— Миналата есен. Изнасях лекции в Харвард.

— Разбира се. Д-р Жерар, името ви е едно от най-изтъкнатите в професията ви. Вие сте едва ли не водещ във вашата област сред парижките специалисти.

— Уважаеми господине, прекалено сте любезен! Протестирам.

— Не, не, голяма привилегия е за мен да се запозная с вас по този начин. Всъщност точно сега в Ерусалим са се събрали няколко много видни личности. Вие, а също и лорд Уелдън, и сър Гейбриъл Стайнбаум, финансистът. Освен това ветеранът на английската археология, сър Мандърз Стоун. А и лейди Уестхолм, която е много известна в британската политика. Пък и прочутият белгийски детектив, Еркюл Поаро.

— Дребничкият Еркюл Поаро? Той тук ли е?

— Прочетох в местния вестник името му сред новопристигналите. Струва ми се, че целият свят без изключение се е събрал в хотел „Соломон“. Пък и хотелът е извънредно добър. При това обзаведен с много вкус.

Мистър Джефърсън Коуп очевидно се чувстваше добре. Д-р Жерар беше човек, който, когато поискаше, можеше да очарова околните. Не след дълго двамата мъже се оттеглиха към бара.

След две-три чаши уиски със сода Жерар попита:

— Я ми кажете, тези, с които говорихте, типично американско семейство ли са?

Джефърсън Коуп замислено отпи от чашата си. После каза:

— Е, не, не бих казал, че са съвсем типично.

— Така ли? Мислех, че са много привързани помежду си.

Мистър Коуп бавно произнесе:

— Искате да кажете, че всички те сякаш кръжат около старата дама? Това действително е така. Знаете ли, тя е много забележителна старица.

— Наистина ли?

Мистър Коуп не се нуждаеше от много насърчение. Леката подкана му беше достатъчна.

— Не бих премълчал пред вас, д-р Жерар, че напоследък това семейство не ми излиза от ума. Много съм мислил за тях. Ако мога да се изразя така, разговорът с вас би ме разтоварил. Тоест, ако не ви отегчи.

Д-р Жерар възрази, че това не би го отегчило. Мистър Джефърсън Коуп продължи бавно, а гладко избръснатото му лице беше намръщено от смущение.

— Ще ви кажа направо, че съм мъничко разтревожен. Разбирате ли, мисис Бойнтън е моя стара приятелка. Искам да кажа, не старата мисис Бойнтън, а младата, мисис Ленъкс Бойнтън.

— Ах да, онази извънредно очарователна, тъмнокоса млада дама.

— Точно така. Това е Надин. Надин Бойнтън, д-р Жерар, има възхитителен характер. Познавам я още като момиче. Тогава работеше в болница, караше стажа си за медицинска сестра. После отиде да гостува у Бойнтънови и се омъжи за Ленъкс.

— Така ли?

Мистър Джефърсън Коуп отпи от коктейла си и продължи:

— Бих желал, д-р Жерар, да ви разкажа съвсем малка част от семейната история на Бойнтънови.

— Да? Би било изключително интересно за мен.

— Виждате ли, покойният Елмър Бойнтън, а той беше доста известен човек и много очарователна личност, имаше два брака. Първата му жена починала, когато Карол и Реймънд били съвсем мънички. Казвали са ми, че когато се оженил за втората мисис Бойнтън, тя била красива жена, макар и не в първа младост. Като я гледа човек, не може да си представи, че някога е била красива, но знам от много авторитетен източник. Във всеки случай мъжът й имаше твърде високо мнение за нея и я слушаше едва ли не във всичко. Преди да почине, в продължение на няколко години боледуваше и на практика тя командваше положението. Много способна жена е, има чудесна глава за деловите въпроси. Пък е и много добросъвестна. След смъртта на Елмър напълно се посвети на тези деца. А има и едно нейно, Джиневра — хубаво червенокосо момиче, само че малко изнежено. Та, както ви казах, мисис Бойнтън изцяло се посвети на семейството си. Просто напълно се изолира от външния свят. Не знам какво е вашето мнение, д-р Жерар, но аз смятам, че това не винаги е много разумно.

— Съгласен съм с вас. Изключително вредно е за интелекта на подрастващите.

— Да, бих казал, че почти точно го изразихте. Мисис Бойнтън закриляше тези деца от външния свят и никога не ги е оставяла да завързват връзки с други хора. В резултат са израснали — е, да кажем, малко нервнички. Неспокойни са, разбирате ли. Не умеят да се сприятеляват с непознати. Лошо е това.

— Много е лошо.

— Не се съмнявам, че мисис Бойнтън е имала добри намерения. От нейна страна това е просто израз на прекалена привързаност.

— Всички заедно ли живеят? — попита лекарят.

— Да.

— Никой от синовете ли не работи?

— Та как? Елмър Бойнтън беше богат човек. Всичките си пари остави на мисис Бойнтън, докато е жива, но беше ясно, че са изобщо за поддръжка на семейството.

— Значи те са финансово зависими от нея?

— Точно така. А тя ги поощрява да живеят в къщата, вместо да ходят да си търсят работа. Е, може би това си е в реда на нещата, имат много пари и няма нужда да работят, но във всеки случай мисля, че на мъжете работата действа ободряващо. После и нещо друго — никой от тях няма каквото и да било хоби. Не играят голф. Не членуват в никакъв местен клуб. Не ходят на танци или други младежки забавления. Живеят в къща, прилична на голяма казарма, там на юг, на километри отдалечена от каквото и да е населено място. Казвам ви, д-р Жерар, съвсем не в реда на нещата, ми се вижда това.

— Съгласен съм с вас — потвърди д-р Жерар.

— Никой от тях няма ни най-малко обществено чувство. Общественият дух — точно това им липсва! Може да са много привързани един към друг, но всички те са затворени в себе си.

— Никога ли не е възниквал въпросът да се отдели някой от тях?

— Поне аз не съм чувал подобно нещо. Ей-така, седят си в къщи.

— За това тях ли вините, или мисис Бойнтън?

Джефърсън Коуп неловко се размърда.

— Е, в известен смисъл чувствам, че тя е повече или по-малко отговорна. Що се отнася до нея, лошо ги е възпитала. И все пак, когато един млад човек навърши пълнолетие, от него зависи сам да отхвърли хомота. Никое момче не бива да остава вързано за полите на майка си. Трябва да предпочете да бъде независимо.

Д-р Жерар замислено каза:

— Това не винаги би могло да се осъществи.

— Защо?

— Има методи, мистър Коуп, да се спре растежът на едно дръвче.

Коуп го зяпна:

— Те са съвсем здрави, д-р Жерар.

— Разумът не по-малко от тялото може да бъде осакатен и деформиран.

— Но те са будни деца.

— Не, д-р Жерар, от мен запомнете това — човек сам държи в ръцете си своята съдба. Този, който уважава себе си, сам се бори и някак си урежда живота. Не само да седи и да си клати краката. Никоя жена не би трябвало да уважава такъв човек.

Жерар спря върху него любопитен поглед. После каза:

— Мисля, че по-специално имате предвид мистър Ленъкс Бойнтън?

— Ами да, тъкмо за Ленъкс си мислех. Реймънд още си е момче. Но Ленъкс е почти на трийсет. Време е да покаже, че е нещо.

— Такъв живот вероятно е труден за жена му?

— Разбира се, че е труден за нея! Надин е чудесно момиче. Не мога да опиша колко й се възхищавам. Никога нито думичка не е отронила да се оплаче. Но тя не е щастлива, д-р Жерар. По-нещастна от това не би могла и да бъде.

Жерар кимна:

— Да, сигурно е така.

— Не знам вие какво мислите по този въпрос, д-р Жерар, но според мен има граница за това, с което трябва да се примирява една жена! Ако бях на мястото на Надин, щях направо да поставя въпроса ребром на младия Ленъкс. Или да се заеме да докаже, че е нещо, или…

— Или смятате, че тя би трябвало да го напусне?

— Тя си има собствен живот, който следва да изживее, д-р Жерар. Ако Ленъкс не може да я оцени според това, което заслужава е, има други мъже, които могат.

— Например… например вие?

Американецът се изчерви. После погледна другия право в лицето с неподправено достойнство.

— Точно така — каза той. — Аз не се срамувам от чувствата си към тази дама. Уважавам я и съм дълбоко привързан към нея. Нищо друго не желая освен нейното щастие. Ако беше щастлива с Ленъкс, щях да се отдръпна и да изчезна от сцената.

— Но при сегашното положение?

— При сегашното положение съм твърдо до нея! Ако й потрябвам, аз съм насреща!

— В действителност вие сте един съвършено благороден рицар — промълви Жерар.

— Моля?

— Драги господине, днес рицарството съществува още само в американската нация! Вие сте доволен да служите на своята дама без надежда за отплата! Това е достойно за възхищение! Какво по-точно се надявате да сторите за нея?

— Намерението ми е да бъда на разположение, ако й потрябвам.

— А какво, ако смея да попитам, е отношението към вас на възрастната мисис Бойнтън?

Джефърсън Коуп бавно отговори:

— Никога не мога да кажа нещо определено за тази дама. Както ви съобщих, тя не обича да общува с външни хора. Но към мен се държи по друг начин, винаги е била много благосклонна и ме третира съвсем като член на семейството.

— Всъщност тя одобрява приятелството ви с мисис Ленъкс?

— Точно така.

Д-р Жерар сви рамене:

— Това, може би, е малко необичайно?

Джефърсън Коуп решително произнесе:

— Искам да ви уверя, д-р Жерар, че в нашето приятелство няма нищо непочтено. То е чисто платоническо.

— Уважаеми господине, абсолютно съм убеден в това. Обаче повтарям, че от страна на мисис Бойнтън е прелюбопитно да насърчава подобно приятелство. Знаете ли, мистър Коуп, тази дама ме интересува, много ме интересува.

— Тя наистина е забележителна жена. Притежава голяма сила на характера. Изключителна личност. Както казах, Елмър Бойнтън много ценеше мнението й.

— Толкова много, че във финансово отношение се е задоволил да остави децата си изцяло на нейното милосърдие. В моята страна, мистър Коуп, законът не разрешава подобно нещо.

Мистър Коуп се изправи:

— Ние в Америка сме големи привърженици на абсолютната свобода.

Д-р Жерар също се изправи. Това изказване не му направи впечатление. И по-рано го беше чувал от устата на хора от най-различни националности. Илюзията, че свободата е изключителна привилегия на нечия нация, е доста широко разпространена.

Д-р Жерар беше по-мъдър. Той знаеше, че нито една нация, страна или индивид не биха могли да се определят като свободни. Но също така знаеше и че съществуват различни степени на робство.

Легна си замислен и изпълнен с любопитство.