Агата Кристи
Среща със смъртта (17)

ГЛАВА ПЕТА

Лейди Уестхолм нахлу със самоувереността на презокеански кораб, който влиза в док.

По дирята на големия кораб като някакъв незначителен плавателен съд следваше мис Анабел Пиърс, Тя седна на по-непретенциозен стол малко на заден план.

— Несъмнено, мосю Поаро — изгърмя лейди Уестхолм, — ще бъда доволна да ви помогна с всички възможни за мен средства. Винаги съм считала, че при въпроси от този род трябва да изпълняваме обществения си дълг…

След като общественият дълг на лейди Уестхолм не слезе от сцената в продължение на няколко минути, Поаро умело успя да вмъкне един въпрос.

— Съвършено добре си спомням въпросния следобед — отвърна лейди Уестхолм. — Двете с мис Пиърс ще сторим всичко, което е по силите ни, за да ви окажем съдействие.

— О, да — едва ли не в екстаз въздъхна мис Пиърс. — Толкова трагично, нали? Мъртва — и то само за миг!

— Ще бъдете ли любезна да разкажете точно какво се случи през въпросния следобед?

— Несъмнено — заяви лейди Уестхолм. — След като привършихме с обяда, аз реших да си подремна. Сутрешната екскурзия се беше оказала много изморителна. Не че наистина бях изморена — това на мен рядко ми се случва. В действителност не знам какво значи умора. Толкова често при обществени прояви, независимо от това как всъщност съм се чувствала…

И отново Поаро майсторски успя да вмъкне нещо.

— Както казах, бях настроена за една следобедна почивка. Мис Пиърс беше на същото мнение.

— О, да — въздъхна мис Пиърс. — След сутрешния поход аз бях ужасно изморена. Толкова опасно изкачване, — и макар и интересно, извънредно изтощително. Опасявам се, че съвсем не съм толкова силна, колкото лейди Уестхолм.

— Както и всичко друго — заяви лейди Уестхолм — умората може да се преодолее. Аз смятам за много важно никога да не отстъпвам пред потребностите на тялото си.

Поаро каза:

— Значи следобед и двете сте отишли в шатрите си?

— Да.

— По това време мисис Бойнтън е седяла пред входа на своята пещера?

— Нейната снаха я настани и след това си отиде.

— И двете ли можехте да я виждате?

— О, да — отвърна мис Пиърс. — Нали разбирате, тя беше отсреща — само че, естествено, малко по-нататък и по-нагоре.

Лейди Уестхолм уточни това изявление.

— Входовете на пещерите излизаха на една тераса в скалите. Под нея имаше няколко шатри. Следваше едно поточе, а от другата му страна бяха голямата шатра и още няколко по-малки. Ние с мис Пиърс бяхме настанени до голямата шатра. Мис Пиърс беше от дясната й страна, а аз — от лявата. Входовете на нашите шатри, гледаха към терасата, но естествено, имаше известно разстояние.

— Доколкото разбирам, близо двеста ярда?

— Възможно е.

— Тук имам един план, съставен с помощта на драгомана Махмуд.

Лейди Уестхолм отбеляза, че в такъв случай планът вероятно е погрешен.

— Този човек е възмутително неточен. Сверявах неговите твърдения с моя Бедекер. На няколко пъти сведенията му бяха определено подвеждащи.

— Според моя план — каза Поаро — пещерата, до тази на мисис Бойнтън е заемал нейният син, Ленъкс, със съпругата си. Реймънд, Карол и Джиневра Бойнтън били настанени в шатри под тях, но малко вдясно. — в действителност, почти срещу голямата шатра. Отдясно на Джиневра Бойнтън е била шатрата на д-р Жерар, а до нея — тази на мис Кинг. От другата страна на потока, вляво от голямата шатра, са били вашата и на мистър Коуп. Както споменахте, тази на мис Пиърс е била вдясно от голямата. Така ли е?

Лейди Уестхолм с неохота прие, че според нейните сведения било така.

— Благодаря ви. Дотук е абсолютно ясно. Моля продължете, лейди Уестхолм.

Лейди Уестхолм му отправи благосклонна усмивка и продължи:

— В около четири без петнадесет аз отидох до шатрата на мис Пиърс, за да видя още ли е будна и дали й се иска да се поразходим. Тя седеше на входа на шатрата си и четеше. Споразумяхме се да потеглим след около половин час, когато слънцето няма да грее толкова силно. Аз се върнах в моята шатра и почетох около двайсет и пет минути. После отидох при мис Пиърс. Тя беше готова и двете потеглихме. Изглеждаше, че всички в лагера са заспали — наоколо не се виждаше жива душа, а като забелязах, че мисис Бойнтън седи горе сама, предложих на мис Пиърс да я попитаме дали иска нещо, преди да потеглим.

— Да, наистина. Реших, че това е проява на изключително внимание от ваша страна — промълви мис Пиърс.

— Считах го за свой дълг — с огромно задоволство заяви лейди Уестхолм.

— А пък тя да се държи толкова грубо! — възкликна мис Пиърс.

Поаро погледна въпросително.

— Пътечката ни минаваше точно под терасата — обясни лейди Уестхолм — и аз извиках на мисис Бойнтън, че отиваме да се поразходим, затова я питам има ли нещо, с което да можем да й услужим, преди да тръгнем. Знаете ли, мосю Поаро, едничкият отговор, който ни даде, беше едно изсумтяване! Изсумтяване! Само ни погледна, сякаш бяхме някаква измет!

— Много срамно беше! — обади се мис Пиърс и кръвта нахлу в лицето й.

— Трябва да си призная — каза лейди Уестхолм, като леко се изчерви, — че тогава направих една малко сурова забележка.

— Смятам, че бяхте абсолютно права — каза мис Пиърс. — Абсолютно… при тези обстоятелства.

— И каква беше тази забележка? — запита Поаро.

— Казах на мис Пиърс, че може би мисис Бойнтън е пияна. Наистина държанието й беше прекалено странно. През цялото време беше такова. Смятах, че е възможно това да се обясни с пристрастие към алкохола. Злините на алкохолизма, както много добре ми е известно…

Поаро изкусно отклони разговора от проблема за алкохолизма.

— Беше ли много особено държанието й специално през този ден? Например, на обед?

— Не — каза лейди Уестхолм, след като поразмисли. — Не, тогава бих казала, че държанието й е доста нормално — тоест, за подобен род американки — снизходително добави тя.

— Много оскърбително се държа с онзи слуга — вметна мис Пиърс.

— Кой по-точно?

— С онзи, малко преди да тръгнем.

— О да, спомням си, тя наистина изглеждаше необичайно ядосана! Естествено — продължи лейди Уестхолм — да имате наоколо прислужници, които не разбират думичка английски, това трудно се понася, но моето мнение, че когато човек пътува, трябва да бъде по-толерантен.

— Какъв беше онзи слуга? — попита Поаро.

— Един от бедуините в лагера. Приближи се до нея — мисля, че трябва да го е изпратила за нещо и той й е донесъл не каквото трябва — не знам точно какво е било — но тя много се ядоса. Бедният човечец се измъкна с възможно най-голяма бързина, а тя му се закани с бастуна си и извика нещо.

— Какво извика?

— Бяхме твърде далеч, за да чуем. Поне аз не чух нищо определено. А вие, мис Пиърс?

— Не, не чух. Мисля, че го е била изпратила да донесе нещо от шатрата на по-малката й дъщеря — или може би му се е ядосала, защото е влязъл в шатрата на дъщеря й — не мога да кажа точно.

— Как изглеждаше той?

Мис Пиърс, към която беше отправен въпросът, неопределено поклати глава.

— Наистина не мога да кажа. Твърде далече беше. За мен всичките тези араби са еднакви.

— По-висок от среден ръст — поясни лейди Уестхолм — и с обичайното покривало за глава. Носеше много скъсани и закърпени панталони — наистина срамно — а гетрите му бяха навити съвсем небрежно — всичко в безпорядък! От дисциплина се нуждаят тези хора!

— Бихте ли могли да посочите този човек измежду прислугата в лагера?

— Съмнявам се. Не виждахме лицето му — твърде далече, беше. И както казва мис Пиърс, тези араби наистина всичките са еднакви.

— Чудя се — замислено произнесе Поаро, — какво ли е сторил той, за да ядоса толкова много мисис Бойнтън.

— Понякога тези хора така играят по нервите на човека. — каза лейди Уестхолм. — Един от тях ми взе обувките, макар че изрично му заявих, дори и с жестове, че предпочитам сама да си ги почистя.

— И аз винаги правя това — обяви Поаро, като за момент се отвлече от следствието. — Навсякъде си нося комплектчето за чистене на обувки. Също и кърпа за бърсане на прах.

— И аз — този път тонът на лейди Уестхолм звучеше съвсем човешки.

— Защото тези араби не почистват праха от вещите…

— Никога! Естествено, човек трябва да си забърсва нещата три-четири пъти на ден…

— Но си струва.

— Да, разбира се. Аз не мога да понасям мръсотията!

— Лейди Уестхолм имаше определено войнствен вид. Тя разгорещено добави:

— Мухите в базарите… ужасно!

— Добре, добре — малко виновно каза Поаро. — Скоро ще можем да се осведомим от този човек какво точно е раздразнило мисис Бойнтън. Да продължим с вашия разказ?

— Ние се разхождахме бавно — каза лейди Уестхолм. — И тогава срещнахме д-р Жерар. Той се поклащаше и изглеждаше много зле. Веднага забелязах, че го тресе.

— Тресеше го — вметна мис Пиърс. — Целия го тресеше.

— Веднага забелязах, че започва пристъп от малария — продължи лейди Уестхолм. — Предложих му да се върна с него и да му дам малко хинин, но той каза, че си носел.

— Бедният човек — възкликна мис Пиърс. — Знаете ли, винаги ми е изглеждало така ужасно, когато видя някой лекар болен. Някак си ми се струва съвсем не в реда на нещата.

— Продължихме разходката си — додаде лейди Уестхолм. — А после седнахме на една скала.

Мис Пиърс измънка:

— Действително, толкова изморени бяхме след сутрешното усилие… след изкачването…

— Аз никога не изпитвам умора — твърдо заяви лейди Уестхолм. — Но нямаше смисъл да вървим нататък. Имахме много добър изглед към целия околен пейзаж.

— А лагерът извън погледа ли ви беше?

— Не, бяхме седнали с лице към него.

— Толкова романтично — промърмори мис Пиърс. — Лагер сред девствени розово-червени скали.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Този лагер би могъл да се стопанисва много по-добре — заяви лейди Уестхолм. Огромните й ноздри още повече се разшириха. — Ще повдигна въпроса пред туристическата агенция. Съвсем не съм уверена, че питейната вода е преварена и филтрирана. А трябва да бъде. Ще изтъкна това пред тях.

Поаро се покашля и бързо отклони разговора от въпроса за питейната вода.

— Видяхте ли някои от другите членове на групата? — запита той.

— Да. По-възрастният мистър Бойнтън и жена му минаха край нас на връщане към лагера.

— Заедно ли бяха?

— Не. Мистър Бойнтън мина пръв. Изглеждаше сякаш е малко слънчасал. Вървеше като замаян.

— Вратът — обади се мис Пиърс. — Човек трябва да си пази врата отзад! Аз винаги си слагам плътна копринена кърпичка.

— И какво направи мистър Ленъкс Бойнтън, като се върна в лагера? — попита Поаро.

За пръв път мис Пиърс успя да се намеси, преди да отвори уста лейди Уестхолм.

— Отиде право при майка си, но не остана, задълго при нея.

— Колко време?

— Само една-две минутки.

— Аз самата бих го определила на малко повече от една минута — каза лейди Уестхолм. — След това той продължи към пещерата си, а после слезе в голямата шатра.

— А съпругата му?

— Тя се зададе след около четвърт час. Спря за малко и поговори с нас — беше съвсем учтива.

— Мисля, че е много симпатична — обади се мис Пиърс. — Наистина, много симпатична.

— Не е невъзможна като останалите членове на семейството — призна лейди Уестхолм.

— И вие наблюдавахте завръщането й в лагера?

— Да. Тя се изкачи горе и каза нещо на свекърва си. После влезе в своята пещера, извади един стол и седна на разговор до старата за известно време — според мен, десетина минути.

— А после?

— Върна стола в пещерата и слезе в голямата шатра, където беше съпругът й.

— Какво стана след това?

— Мина онзи чудат американец — каза лейди Уестхолм. — Мисля, че името му е Коуп. Разказа ни, че наблизо, точно след завоя на долината, имало един добре запазен образец от упадъка на архитектурния стил от онзи период. Посъветва ни непременно да го видим. И така, отидохме дотам. Мистър Коуп носеше у себе си твърде интересна статия за Петра и навутейците.

— Всичко това беше изключително интересно — заяви мис Пиърс.

Лейди Уестхолм продължи:

— Когато се върнахме в лагера, вече беше шест без двайсет. Доста се бе захладило.

— Мис Бойнтън още ли седеше на мястото, където я бяхте оставили?

— Да.

— Говорихте ли с нея?

— Не. В действителност, едва я забелязах.

— Какво направихте след това?

— Отидох в моята шатра, смених си обувките и си взех моето собствено пакетче китайски чай. После отидох в голямата шатра. Драгоманът беше там и аз му наредих да направи чай за мен и мис Пиърс от този, който бях донесла, като провери дали водата, с която го прави, е вряла. Той каза, че вечерята щяла да бъде готова след около половин час — момчетата вече слагали масата, но аз заявих, че няма значение.

— Винаги съм твърдяла, че една чаша чай си е съвсем друго нещо — неясно измърмори мис Пиърс.

— Имаше ли някой друг в голямата шатра?

— О, да. Мистър и мисис Ленъкс Бойнтън седяха на единия край и четяха. И Карол Бойнтън беше там.

— А мистър Коуп?

— Той дойде при нас на чай — обясни мис Пиърс. — Макар и да каза, че американците нямали обичай да употребяват това питие.

Лейди Уестхолм се изкашля.

— Аз мъничко се опасявах да не би мистър Коуп да вземе да ни досажда, тоест да не се залепи за мен. Понякога е малко трудно, когато пътувате, да държите хората на разстояние. Намирам, че са склонни да фамилиарничат. Особено американците понякога са доста тъпи.

Поаро изискано изрече:

— Сигурен съм, лейди Уестхолм, че вие сте напълно способна да се справите с подобни ситуации. Несъмнено, когато повече нямате нужда от спътниците си, вие умело се отървавате от тях.

— Смятам, че съм способна да се справя с повечето ситуации, — самодоволно заяви лейди Уестхолм.

Тя изобщо не забеляза пламъчето в очите на Поаро.

— Само бихте ли приключили с разказа си за събитията през този ден — промълви той.

— Естествено. Доколкото си спомням, малко след това влязоха Реймънд Бойнтън и червенокосата му сестра. Последна пристигна мис Кинг. Вечерята беше готова за сервиране. Драгоманът изпрати един от слугите да съобщи за това на старата мисис Бойнтън. Човекът се втурна обратно много възбуден — беше с един от другите прислужници — и заговори на драгомана на арабски. Споменаваше нещо, че мисис Бойнтън се била разболяла. Мис Кинг предложи услугите си. Тя излезе заедно с драгомана. Върна се и съобщи новината на членовете на семейство Бойнтън.

— Направи го много грубо — намеси си мис Пиърс. — Направо го изтърси. Аз смятам, че това трябваше да се стори по-постепенно.

— А как възприеха новината близките на мисис Бойнтън? — попита Поаро.

За пръв път лейди Уестхолм и мис Пиърс изглеждаха много затруднени. Най-сетне първата произнесе е глас, лишен от обичайната самоувереност:

— Е… наистина… трудно е да се каже. Те… приеха го много мълчаливо.

— Потресени — вметна мис Пиърс.

Тази дума тя произнесе повече като подсказване, отколкото като факт.

— Всички те излязоха с мис Кинг — каза лейди Уестхолм. — Ние с мис Пиърс благоразумно си останахме на местата.

При това изявление в очите на мис Пиърс се появи малко замислено изражение.

— Аз ненавиждам просташкото любопитство! — продължи лейди Уестхолм.

Замисленото изражение стана по-очебийно. Явно беше, че на мис Пиърс също се е налагало да ненавижда просташкото любопитство!

— По-късно — приключи лейди Уестхолм — се върнаха драгоманът и мис Кинг. Предложих за четирима ни незабавно да се сервира вечерята, така че да може Бойнтънови да се нахранят по-късно, без да ги смущава присъствието на странични хора. Предложението ми беше прието и веднага след вечеря аз се оттеглих в шатрата си. Мис Кинг и мис Пиърс сториха същото. Струва ми се, че мистър Коуп остана в голямата шатра, тъй като е приятел на семейството и е смятал, че може да бъде от помощ. Това е всичко което анам, мосю Поаро.

— Когато мис Кинг съобщи новината, всички Бойнтънови ли излязоха заедно с нея от шатрата?

— Да… не, сега, когато споменавате за това, ми се струва, че червенокосата девойка остана. Може би вие ще си спомните, мис Пиърс?

— Да, мисля… съвсем сигурна съм, че остана.

Поаро запита:

— Какво правеше тя?

Лейди Уестхолм впери в него поглед.

— Какво е правела ли, мосю Поаро? Доколкото мога да си спомня, нищо не правеше.

— Искам да кажа — шиеше ли, или четеше… изглеждаше ли разтревожена, каза ли нещо?

— Да, всъщност… — лейди Уестхолм се намръщи — Тя… доколкото си спомням, просто си седеше.

— Чупеше си пръстите — внезапно се обади мис Пиърс. — Спомням си, че забелязах това. Бедното създание, помислих си аз, това показва какво изпитва! Не че по лицето й се четеше нещо, нали разбирате — само си въртеше и кършеше ръцете.

— Веднъж — словоохотливо продължи мис Пиърс — си спомням, че по този начин скъсах банкнота от една лира — без да се замислям какво правя. „Да хвана ли първия влак и да отида при нея? — колебаех се аз (става въпрос за една сестра на баба ми, която внезапно се разболяла). — Или да не ходя?“ И не можех да реша какво да сторя, а като погледнах надолу, вместо телеграмата съм късала на малки парченца една лира — цяла целеничка лира!

Мис Пиърс направи драматична пауза. Тъй като не одобряваше съвсем този внезапен опит от страна на своята поклонничка да излезе на авансцената, лейди Уестхолм студено произнесе:

— Има ли нещо друго, мосю Поаро?

Поаро трепна, сякаш излизаше от унес.

— Нищо, нищо… вие бяхте извънредно ясна… извънредно категорична.

— Аз притежавам отлична памет — със задоволство обяви лейди Уестхолм.

— Една малка последна молба, лейди Уестхолм, — каза Поаро. — Моля ви, останете на мястото си, без да се оглеждате. Сега бихте ли била така любезна да опишете точно с какво е облечена днес мис Пиърс — тоест ако не възразява мис Пиърс.

— О, не! Съвсем не! — изцвърча мис Пиърс.

— Наистина, мосю Поаро, каква е целта…

— Моля, бъдете така любезна да сторите, каквото ви помолих, мадам.

Лейди Уестхолм сви рамене, после доста неохотно произнесе:

— Мис Пиърс е с памучна рокля на бели и кафяви райета, а върху нея е сложила судански колан от червна, синя и бежова кожа. Обута е с бежови копринени чорапи и лъснати кафяви обувки с каишка. На левия й чорап се е пуснала бримка. На врата си има една огърлица от корналин и друга от яркосини мъниста — а също и брошка с перлена пеперуда. На средния пръст на дясната ръка има фалшив пръстен, имитиращ скарабей. На главата си е сложила двоен тюрбан от розов н кафяв филц.

Тя направи пауза, изразяваща невъзмутима компетентност. След това с леден тон запита:

— Има ли още нещо?

Поаро поривисто разтвори ръце.

— Приемете цялото ми възхищение, мадам. Вашата наблюдателност е от най-висока класа.

— Подробностите рядко ми убягват.

Лейди Уестхолм се изправи, леко кимна с глава и напусна стаята. Мис Пиърс я последва, унило загледана в левия си крак, но Поаро се обади:

— Моля за минутка, мадмоазел?

— Да? — мис Пиърс вдигна поглед с леко неспокойно изражение.

Поаро поверително се наклони напред.

— Виждате ли букета от диви цветя тук на масата?

— Да — каза мис Пиърс, вперила в него поглед.

— А забелязахте ли, че когато най-напред влязохте в стаята, аз кихнах един-два пъти?

— Така ли?

— Забелязахте ли дали миришех тези цветя?

— Е… наистина… не… не съм сигурна.

— Но помните кихането ми?

— О, да, него помня!

— Е, добре… няма значение. Знаете ли, чудех се дали тези цветя могат да предизвикат сенна хрема. Няма значение…

— Сенна хрема ли? — възкликна мис Пиърс. — Спомням си, че една моя братовчедка направо беше жертва на сенната хрема. Вилари казваше, че ако всеки ден си пръскате носа с разтвор от борова…

С известно затруднение Поаро отклони рецептата на братовчедката и се отърва от мис Пиърс. Затвори вратата и се върна в стаята с вдигнати вежди.

— Само че аз не съм кихнал — промълви той. — Толкова по въпроса. Не, не съм кихал.