Агата Кристи
Среща със смъртта (28)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Последва мълчание. Сетне Поаро малко афектирано прочисти гърлото си и продължи:

— Вече разрешихме загадката за това, което бих нарекъл втората спринцовка. Тя е принадлежала на мисис Ленъкс Бойнтън, била взета от Реймънд Бойнтън, преди да тръгнат от Ерусалим, Карол я взела от Реймънд, след като открила мъртвото тяло, хвърлила я, мис Пиърс я намерила, а мис Кинг заявила, че е нейна. Предполагам, че сега е у мис Кинг.

— Вярно е — каза Сара.

— Така че, когато току-що казахте, че е ваша, вие сторихте това, което твърдяхте, че не ви е присъщо — изрекохте една лъжа.

Сара спокойно произнесе:

— Това е съвсем различен вид лъжа. Тя… тя не е професионална лъжа.

Жерар одобрително кимна.

— Да, точно така. Напълно ви разбирам, мадмоазел.

— Благодаря — каза Сара.

Поаро пак прочисти гърлото си.

— Нека сега разгледаме нашето разписание. И така:

Бойнтънови и Джефърсън Коуп напускат лагера… 3,05 (прибл.)

Д-р Жерар и Сара Кинг напускат лагера 3,15 (прибл.)

Лейди Уестхолм и мис Пиърс напускат лагера 4,15

Надин Бойнтън оставя свекърва си.

Д-р Жерар се връща в лагера… 4,20 (прибл.)

Ленъкс Бойнтън се връща в лагера… 4,35

Надин Бойнтън се връща в лагера, говори с мисис Бойнтън… 4,40

и отива в голямата шатра… 4,50 (прибл.)

Карол Бойнтън се връща в лагера… 5,10

Лейди Уестхолм, мис Пиърс и мистър Джефърсън Коуп се връщат в лагера… 5,40

Реймънд Бойнтън се връща в лагера… 5,50

Сара Кинг се връща в лагера… 6,00

Откриване на тялото… 6,30

Забелязвате, че съществува един промеждутък от двадесет минути между четири и педесет, когато Надин Бойнтън е оставила свекърва си и пет и десет, когато се е завърнала Карол. Следователно, ако Карол говори истината, мисис Бойнтън трябва да е била убита през тези двадесет минути.

А сега, кой би могъл да я убие? По това време мис Кинг и Реймънд Бойнтън са били заедно. Мистър Коуп (при това той не е имал никаква видима подбуда да я убие) има алиби. Бил е с лейди Уестхолм и мис Пиърс; Ленъкс Бойнтън се намирал заедно със съпругата си в голямата шатра. Д-р Жерар стенел от треска в своята. Лагерът е празен, момчетата спят. Моментът е подходящ за престъпление. Имало ли е човек, който би могъл да го извърши?

Погледът му замислено се отправи към Джиневра Бойнтън.

— Имало е един човек. През целия следобед Джиневра Бойнтън е била в шатрата си. Така ми казаха, но в действителност има доказателства, че тя не е била в шатрата си през цялото време. Джиневра Бойнтън направи едно много знаменателно изявление. Тя каза, че в треската си д-р Жерар произнесъл името й. А и д-р Жерар ни съобщи, че по време на треската си сънувал лицето на Джиневра Бойнтън. Но това не е било сън! Той наистина е видял лицето й, когато стояла до леглото му. Помислил си, че е под въздействие на треската, но е било в действителност. Джиневра е била в шатрата на д-р Жерар. Не е ли възможно тя да е отишла да върне спринцовката, след като я използвала?

Джиневра Бойнтън вдигна главата си, увенчана с корона от златисто-червени коси. Големите й красиви очи се втренчиха в Поаро. Погледът им беше странно безизразен.

— А, само това не! — извика д-р Жерар.

— Дали тогава е толкова невъзможно от психологическа гледна точка? — запита Поаро.

Французинът сведе поглед.

Надин Бойнтън рязко заяви:

— Това е съвсем невъзможно!

Поаро бързо отмести поглед към нея.

— Невъзможно ли, мадам?

— Да — тя спря за малко, прехапала устни, после продължи: — Не мога да слушам такова безсрамно обвинение срещу по-малката си зълва. Ние… всички ние… знаем, че това е невъзможно.

Джиневра леко се раздвижи на стола си. Устните й се отпуснаха в усмивка — трогателната, невинна, полу-неосъзната усмивка на съвсем младо момиче.

Надин повтори:

— Невъзможно е.

Нежните черти на лицето й бяха станали твърди и решителни. Погледът, който срещна очите на Поаро, беше непоколебим.

Поаро направи лек поклон.

— Мадам е много умна.

Надин спокойно запита:

— Какво искате да кажете с това, мосю Поаро?

— Искам да кажа, мадам, че през цялото време ми беше ясно, че вие имате това, което се нарича „превъзходна глава“.

— Ласкаете ме.

— Едва ли. През цялото време вие спокойно и от всички страни сте преценявали положението. Останали сте в привидно добри отношения с майката на съпруга си, считайки това за най-доброто решение, но вътре в себе си сте я осъждали и обвинявали. По мое мнение преди известно време вие сте осъзнали, че единственият шанс за щастието на съпруга ви е той да положи усилия да напусне дома, да заживее самостоятелно — с каквито и трудности и лишения да е свързано това. Вие сте била склонна да поемете всички рискове и сте се стараела да му повлияете точно в тази насока. Но вие сте претърпяла провал, мадам. Ленкъс Бойнтън вече е бил изгубил всякакво желание да бъде свободен. Задоволявал се е да тъне в състоянието си на дълбока апатия и меланхолия.

Аз не се и съмнявам, мадам, че вие обичате съпруга си. Вашето решение да го напуснете не е било инспирирано от по-голяма любов към друг човек. Смятам, че това е бил отчаян риск, предприет като последна надежда. Една жена във вашето положение е можела да опита само три неща. Можела е да опита с молба. Както вече казах, това не е успяло. Можела е да заплашва, че ще го напусне. Но възможно е дори и тази заплаха да не е подействала на Ленъкс Бойнтън. Тя щяла да го потопи още по-дълбоко в мъката му, но нямало да го подтикне към бунт. Оставал само един последен отчаян ход. Можели сте да избягате с друг мъж. Ревността и чувството за собственост — това са едни от най-дълбоко вкоренените, от основните инстинкти у човека. Вие сте проявили мъдрост, като сте опитали да достигнете този дълбоко замаскиран дивашки инстинкт. Ако Ленъкс Бойнтън без съпротива ви оставеше да отидете при друг мъж, тогава наистина никакви човешки усилия не биха могли да му помогнат и в такъв случай би било по-добре да се помъчите да си създадете нов живот другаде.

Но нека предположим, че дори и това последно отчаяно средство е претърпяло неуспех. Решението ви ужасно е смутило вашия съпруг, но въпреки това той не е реагирал, както сте се надявали, като примитивен мъж, у когото се разразява инстинктът за притежание. Изобщо съществувало ли е нещо, което да може да спаси съпруга ви от бързото влошаване на психическото му състояние? Само едно. Евентуалната смърт на мащехата му. Имало вероятност да не е твърде късно. Той би могъл да бъде в състояние да започне нов живот като свободен човек и пак да изгради у себе си мъжествен и независим дух.

Поаро направи пауза, после тихо повтори:

— Евентуалната смърт на мащехата ви…

Очите на Надин все още бяха втренчени в него. Тя каза с тих, равен глас:

— Намеквате, че аз съм помогнала да се осъществи деянието? Но вие не можете да сторите това, мосю Поаро. След като съобщих на мисис Бойнтън новината за предстоящото си напускане, аз отидох направо в голямата шатра при Ленъкс. Повече не бях излизала от нея, докато не намериха свекърва ми мъртва. Виновна за смъртта й може да съм, в смисъл, че съобщението ми я разтърси, но това, разбира се, предполага естествена смърт. Но ако както твърдите, макар досега и да нямате преки улики за това, а и не можете да имате, докато не се направи аутопсия, че тя е била преднамерено убита, тогава аз не съм имала възможност да го сторя.

Поаро каза:

— Вие повече не сте напускали голямата шатра, докато не са открили смъртта на свекърва ви? Точно това току-що заявихте, и то, мисис Бойнтън, е една от точките, която ми се видя любопитна във връзка с този казус.

— Какво искате да кажете?

— Ето тук в моя списък. Точка девета. В шест и половина, когато е била готова вечерята, изпратили един прислужник, за да извести мисис Бойнтън.

— Не разбирам — обади се Реймънд.

— И аз — присъедини се към него Карол.

Поаро погледна първо единия, после другия.

— Не разбирате, така ли? „Изпратили един прислужник“ — защо прислужник? Нима всички вие като правило не сте били прекалено усърдни в обслужването на старата дама? Нима един или друг от вас не я е придружавал винаги за храна? Тя е била болнава. Трудно й било да се надигне от стола без помощ. Винаги до нея е стоял някой от вас. Това навежда на мисълта, че когато била готова вечерята, най-естествено е някой от семейството да излезе и да помогне на старата дама. Но нито един от вас не е понечил да стори това. Всички вие сте седели там като парализирани, наблюдавали сте се взаимно и вероятно сте се чудели защо никой не отива.

Надин рязко се обади:

— Всичко това е нелепо, мосю Поаро! Онази вечер всички бяхме изморени. Признавам, че е трябвало да отидем, но… онази вечер… просто не го сторихме!

— Точно така, точно така — специално онази вечер! Вие, мадам, вероятно сте я обслужвали повече от всеки друг. Това е било едно от задълженията, които механически сте приемали. Но онази вечер не сте предложили да излезете, за да й помогнете. Защо?? Точно това се питах — защо? И ето отговора ми. Защото много добре сте знаели, че тя е мъртва… Не, не ме прекъсвайте, мадам — той възбудено вдигна ръка. — Сега ще слушате мен, Еркюл Поаро! Имало е свидетели на разговора ви с вашата свекърва. Свидетели, които са можели да виждат, но не и да чуват. Те са забелязали, че очевидно разговаряте със свекърва си, но в действителност какви доказателства има за случилото се? Вместо това ще ви предложа да разгледаме една малка теория. Вие сте умна жена, мадам. Ако във вашия спокоен, въздържан стил сте решили — да кажем ли да елиминирате майката на съпруга си — вие ще го извършите интелигентно и с необходимата подготовка. Докато д-р Жерар е бил на сутрешната екскурзия, вие имате достъп до шатрата му. Сигурна сте, че ще намерите подходящо лекарство. За това ви помага вашето сестринско образование. Избирате дигитоксин — същото, което приема старата дама и взимате и спринцовката му, тъй като за ваша досада собствената ви спринцовка е изчезнала. Надявате се да я върнете, преди лекарят да забележи отсъствието й.

Преди да продължите с изпълнението на плана си, вие правите един последен опит да подтикнете съпруга си да действа. Казвате му, че имате намерение да се омъжите за Джефърсън Коуп. Макар че съпругът ви ужасно се разтревожва, той не реагира така, както сте очаквали и затова вие привеждате в действие плана си за убийство. Връщате се в лагера, като по пътя разменяте няколко приятни, незначителни думи с лейди Уестхолм и мис Пиърс. Качвате се там, където е седяла свекърва ви. Спринцовката е лекарството е готова. Лесно е да хванете старата дама за китката и, с вашата сестринска опитност, да забиете иглата. Всичко това става, преди свекърва ви да осъзнае какво правите. От мястото, където се намирали, далеч в долината, останалите виждат само, че й говорите и се навеждате над нея. След това вие съзнателно донасяте един стол и сядате там за няколко минути, очевидно заета в спокоен разговор. Смъртта трябва да е настъпила почти моментално. Вие седите и говорите на една мъртва, но кой ще се досети за това? После внасяте стола и слизате в голямата шатра, където намирате съпруга си да чете книга. И се стараете да не излизате от тази шатра! Сигурна сте, че смъртта на мисис Бойнтън ще бъде отдадена на слабото й сърце. И тя наистина ще се дължи на слабото й сърце. Само в едно не е успял планът ви. Вие не можете да върнете спринцовката в шатрата на д-р Жерар, защото той е вътре и има треска и макар и вие да не знаете това, той вече е забелязал отсъствието на спринцовката. Това, мадам, е бил пропускът при едно във всяко друго отношение съвършено престъпление.

За момент се възцари тишина, мъртва тишина, сетне скочи Ленъкс Бойнтън.

— Не — извика той. — Това е отвратителна лъжа. Надин не е сторила нищо. Няма начин. Майка ми… майка ми вече беше мъртва.

— А? — погледът на Поаро спокойно се отмести към него. — И така, в края на краищата, сте я убили вие, мистър Бойнтън.

Отново минута мълчание — после Ленъкс се отпусна на стола и вдигна треперещи ръце към лицето си.

— Да… така е… аз я убих.

— Взели сте дигитоксина от шатрата на д-р Жерар?

— Да.

— Кога?

— Както… както казахте вие… сутринта.

— И спринцовката?

— Спринцовката ли? Да.

— Защо убихте старата?

— Иска ли питане?

— Но аз питам, мистър Бойнтън!

— Та нали знаете… жена ми ме напускаше… с Коуп…

— Да, но вие сте научили това едва следобеда.

Ленъкс впери в него поглед.

— Естествено. Когато бяхме излезли…

— Но вие сте взели отровата и спринцовката сутринта — преди още да сте научили.

— Защо, по дяволите, не ме оставите на мира с вашите въпроси? — Ленъкс млъкна и прокара по челото си трепереща ръка. — И без това, какво значение има?

— Има голямо значение. Съветвам ви, мистър Ленъкс Бойнтън, да ми кажете истината.

— Истината ли? — загледа го Ленъкс.

— Точно това казах — истината.

— Ей, богу, ще я кажа — внезапно заяви Ленъкс. — Но не знам дали ще ми повярвате. — Той пое дълбоко дъх. — Онзи следобед, когато се разделих с Надин, бях абсолютно разнебитен. Не бях и сънувал, че тя ще ме остави заради някой друг. Бях… бях едва ли не като луд. Чувствах се сякаш бях пиян или прекарал тежка болест.

Поаро кимна:

— Отбелязах описанието, което даде лейди Уестхолм на походката ви, когато сте минали покрай нея. Ето защо бях сигурен, че жена ви не говори истината, когато заяви, че ви е казала, след като и двамата сте се върнали в лагера. Продължавайте, мистър Бойнтън.

— Аз едва ли разбирах какво правя… Но като се приближих до лагера, мозъкът ми сякаш се проясни. Внезапно ми просветна, че трябва да виня само себе си! Аз съм бил един жалък червей! Още преди години е трябвало да се опъна на мащехата си и да се очистя оттам. И ми дойде наум, че даже и сега може да не е твърде късно. Ето я, тя беше там, старата вещица, седнала като гаден идол на фона на червените скали. Качих се направо горе, за да си разчистя с нея сметките. Имах намерение да й кажа просто това, което мисля и да обявя, че се махам. Въртеше ми се налудничавата идея, че мога да си обера крушите веднага, още онази вечер… заедно с Надин и през нощта как да е да стигнем до Маан.

— О, Ленъкс… скъпи…

Възклицанието беше съпроводено с нежна, продължителна въздишка. Той продължи:

— И тогава, господи! — само да ме беше бутнал някой и щях да падна. — Тя беше мъртва. Седеше си ей-така, и мъртва… Аз… аз не знаех какво да правя… стоях онемял… като ударен всичко, което бях решил да й изкрещя в лицето, стоеше като запушено в мен… тежеше като олово… не мога точно да обясня… Като камък — точно така се чувствах — като вкаменен. Машинално направих нещо — вдигнах ръчния часовник — лежеше в скута й, и го сложих на ръката, нейната ужасна, отпусната, мъртвешка ръка…

Той потрепера.

— Господи… ужасно беше… След това се запрепъвах надолу, влязох в голямата шатра. Предполагам, че е трябвало да повикам някого, но не бях в състояние. Само седнах и запрелиствах страниците — чаках…

Ленъкс замлъкна.

— Няма да повярвате на това, не можете. Защо не съм повикал някого? Защо не съм казал на Надин? Не знам.

Д-р Жерар се покашля.

— Вашите показания са абсолютно правдоподобни, мистър Бойнтън — каза той. — Вие бяхте в тежко нервно състояние. Два тежки шока, последвали бързо един след друг, биха били напълно достатъчни, за да ви приведат в описаното от вас състояние. Това е реакцията на Вайсенхалтер, най-ярък пример за нея е случаят с птицата, която се е блъснала с главата в прозореца. Дори и след като се съвземе, тя инстинктивно се въздържа от всякакви действия, по този начин си дава време, за да приспособи нервните си центрове, аз не се изразявам много добре на английски, но ето какво искам да кажа: Вие не сте могъл да действате по какъвто и да е друг начин. Всяко решително действие е било съвсем невъзможно за вас. Вие Сте преминал през състояние на умствена парализа.

Той се обърна към Поаро:

— Уверявам ви, приятелю, че е така!

— О, аз не се и съмнявам — отговори Поаро. — Имаше един малък факт, който вече бях отбелязъл — фактът, че мистър Бойнтън е върнал часовника на майка си на ръката й. Това предполага две обяснения — или е било прикритие за извършеното дело, или е било забелязано и изтълкувано погрешно от мисис Бойнтън. Тя се е завърнала само пет минути след съпруга си. Следователно трябва да е видяла това му действие. Когато се изкачила при свекърва си и я намерила мъртва с белег от инжекция на ръката, тя естествено заключила, че деянието е извършено от съпруга й, че с обявяването на решението си да го изостави е предизвикала у него реакция, различна от онази, на която се надявала. Накратко казано, Надин Бойнтън вярвала, че е подтикнала съпруга си да извърши убийство. Той погледна Надин.

— Това е така, мадам?

Тя наведе глава. После попита:

— Вие наистина ли сте ме подозирали, мосю Поаро?

— Смятах ви за една от възможностите, мадам.

Тя се наклони напред.

— А сега? Какво се е случило в действителност, мосю Поаро?