Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Appointment with Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Среща със смъртта

Издателство на отечествения фронт, София, 1989

Превела от английски: Лилия Т. Памукова, 1989

c/o Jusautor, Sofia

 

Mallowan Fontana/Collins, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ГЛАВА ТРЕТА

Когато Сара напусна салона, д-р Жерар още няколко минути остана на мястото си. След това се отправи към масата, взе последния брой на „Le Matin“ и бавно отиде с него до един стол на няколко крачки от Бойнтънови. Любопитството му бе подразнено.

Отначало интересът, който проявяваше младата англичанка към това семейство, го забавляваше и проницателната му диагноза беше, че е предизвикан от симпатия към един негов определен член. Но сега нещо необичайно в групата пробуди по-дълбокия му, безпристрастен интерес на учен. Долавяше, че тук има нещо от определен психологически характер.

Под прикритието на вестника си той ги разгледа много дискретно. Най-напред момчето, което несъмнено интересуваше привлекателната англичанка. Да, мислеше си Жерар, определено типът, който може да я привлече като темперамент. У Сара Кинг имаше сила — тя притежаваше добре уравновесена нервна система, хладен разсъдък й решителност. Д-р Жерар прецени, че младежът е чувствителен, възприемчив, стеснителен и прекомерно податлив на внушение. Лекарският му усет отбеляза очевидния факт, че в момента момчето се намира в състояние на значително нервно напрежение. Д-р Жерар недоумяваше каква може да бъде причината. Защо един младеж в очевидно добро здраве, дошъл в чужбина явно с цел да се забавлява, да се намира пред неизбежно нервно разстройство?

Лекарят насочи вниманието си към другите членове на групата. Момичето с кестенявата коса явно бе сестра на Реймънд. Двамата бяха от един и същ тип — с дребна кост, добре сложени, аристократични на вид. Имаха едни и същи нежни, добре оформени ръце, същата чиста линия на челюстта и еднакво положение на главата върху дълъг, деликатен врат. А и момичето беше неспокойно… Правеше леки, неволни нервни движения, под очите му, които трескаво блестяха, имаше сенки. Говореше твърде бързо и малко задъхано. То бдеше зорко, стоеше нащрек, неспособно да се отпусне.

„И то се бои — реши д-р Жерар. — Да, то се бои.“ Той дочуваше фрагменти от разговора — съвсем обикновен, нормален разговор.

— Бихме могли да отидем до Соломоновите конюшни. Няма ли това да бъде прекалено много за мама? Стената на плача сутринта? Храма, разбира се, наричат го Омаровата джамия. Защо ли? Естествено, защото е бил превърнат в мюсюлманска джамия, Ленъкс.

Обичаен, банален туристически разговор. И все пак д-р Жерар някак си имаше странното убеждение, че всички тези дочути откъслечни диалози са удивително нереални. Те бяха маска — прикритие на нещо, което кипеше и бушуваше някъде в недрата — нещо прекалено дълбоко и безформено, за да се поддава на описание… И той отново отправи таен поглед иззад прикритието на вестника.

Ленъкс? Той беше по-големият брат. Можеше да се долови същата фамилна прилика, но с известно различие. Ленъкс не беше така напрегнат. Жерар реши, че не е с толкова нервен темперамент. Но и той изглеждаше някак странно. За разлика от другите двама у него нямаше симптоми на мускулно напрежение. Той седеше отпуснат, безволев. Озадачен, търсейки сред спомените си пациенти, които беше виждал да седят така в болничните стаи, Жерар си мислеше:

„Той е изтощен, да, изтощен от страдания. Този израз в очите — изразът, който се среща у ранено куче или болен кон — нямо животинско търпение… Странно е, че… Физически сякаш нищо му няма. И все пак без съмнение напоследък е преминал през много страдания — душевни страдания — но вече не се терзае, понася безмълвно, струва ми се, чака удара… Какъв удар? Не си ли въобразявам всичко това? Не, този човек очаква нещо, да дойде краят. Така болните от рак пациенти лежат и чакат, благодарни за едно успокояващо лекарство, което малко притъпява болката им.“

Ленъкс Бойнтън стана и като послушно куче вдигна кълбото вълнена прежда, което бе изпуснала старата.

— Заповядай, мамо.

— Благодаря.

Какво плетеше тази величествена безстрастна старица? Нещо дебело и грубо. Жерар си помисли: „Ръкавици за питомците на изправителен дом!“ И се усмихна на собственото си чудновато хрумване.

Насочи вниманието си към най-младия член на групата — девойката със златисто-червената коса. Вероятно беше на деветнадесет години. Кожата й притежаваше онази изящна бистрота, която често се среща у червенокосите. Макар и много слабо, лицето й беше красиво. Девойката седеше и се усмихваше на себе си — някъде в пространството. В тази усмивка имаше нещо малко необичайно. Тя беше толкова отдалечена от хотел „Соломон“, от Ерусалим… Напомняше на д-р Жерар за нещо… Изведнъж една мисъл го порази като светкавица. Това беше странната, неземна усмивка, изписана на устните на девите от Акропола в Атина — далечна и прелестна, и малко нечовешка… Магията на тази усмивка, изтънчената й неподвижност сви сърцето му.

А след това, потресен, забеляза ръцете й. Масата ги скриваше от групата около нея, но от мястото си той имаше възможност да ги вижда ясно. Подслонени в скута й, те дърпаха, дърпаха — късаха на малки парцалчета една фина носна кърпичка.

Това страхотно го порази. Отчуждената, отдалечена усмивка, неподвижното тяло — и безспирно движещите се, разрушителни ръце…