Агата Кристи
Среща със смъртта (27)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— Моите приготовления завършиха — обяви Еркюл Поаро.

С лека въздишка той отстъпи няколко крачки и огледа една от свободните хотелски стаи, чиято обстановка беше променил.

Полковник Карбъри, небрежно подпрян на изместеното до стената легло, се усмихна и дръпна от лулата си.

— Чуден човек сте вие, Поаро, не съм ли прав? — каза той. — Обичате да правите театър.

— Може би… е вярно — съгласи се малкият детектив. — Но наистина не само за да задоволя собствения си вкус. Ако ще разиграваме комедия, трябва първо да подредим сцената.

— Това комедия ли е?

— Дори и трагедия да е, при нея също е необходим подходящ декор.

Полковник Карбъри го изгледа с любопитство.

— Добре де — каза той, — ваша работа. Не знам накъде биете. Обаче схващам, че сте написали нещичко.

— Ще имам честта да ви представя това, за което ме помолихте — истината!

— Мислите ли, че ще можем да поискаме присъда?

— Това, приятелю мой, не съм ви обещавал.

— Вярно. Може и да съм доволен, че не сте. Зависи.

— Моите аргументи са предимно психологически — заяви Поаро.

Полковник Карбъри въздъхна.

— Е от това се страхувах.

— Но те ще ви убедят — увери го Поаро. — Да, да, ще ви убедят. Винаги съм мислел, че истината е чудновата и красива.

— Понякога е отвратително неприятна — възрази полковник. Карбъри.

— Не, не — Поаро говореше сериозно. — Вие имате предвид личната гледна точка. Но вместо нея вземете абстрактния, безпристрастен възглед. Тогава абсолютната логика на събитията изглежда системна и очарователна.

— Ще се помъча да я гледам по този начин — съгласи се полковникът.

Поаро погледна големия си часовник — една чудата, старомодна вещ.

— От дядо ми е.

— Така си и мислех.

— Време е да открием заседанието — обяви Поаро. — Вие, господин полковник, като длъжностно лице ще седнете тук зад масата.

— А, добре — изсумтя Карбъри. — Само да не искате да си облека и униформата?

— Не, не. Но ако позволите — и той оправи връзката му.

Полковник Карбъри се ухили, седна на посочения му стол и само след минутка несъзнателно дръпна обратно връзката под лявото си ухо.

— Тук — продължи Поаро, като поразмести столовете — разполагаме семейство Бойнтън. А там ще сложим трите външни лица, който определено са заинтересовани от случая. Д-р Жерар, върху чиито показания се основава обвинението, мис Сара Кинг, която е двойно заинтересована и лично, и като лекар, направил оглед на тялото. Също и мистър Джефърсън Коуп, който е бил в най-близки отношения с Бойнтънови и затова несъмнено може да бъде посочен като заинтересована страна.

Той прекъсна обясненията си.

— Аха, ето, че идват.

Отвори вратата, за да влезе групата. Първи бяха Ленъкс Бойнтън и съпругата му. Следваха ги Реймънд и Карол. Джиневра пристъпваше сама, а на устните й блуждаеше лека усмивка. Накрая вървяха д-р Жерар и Сара Кинг. Мистър Джефърсън Коуп влезе с няколко минути закъснение и се извини.

След като и той зае мястото си, Поаро пристъпи напред.

— Дами и господа — обяви той, — това събиране е абсолютно неофициално. То е предизвикано от моето случайно пребиваване в Аман. Полковник Карбъри ми оказа честта да се консултира с мен…

Прекъснаха го. Репликата беше отправена от най-малко вероятното място. Ленъкс Бойнтън се обади заядливо:

— И защо? Защо по дяволите е трябвало да ви намесва в тази работа?

Поаро театрално махна с ръка.

— Мен ли? Мен често ме викат при случаи на внезапна смърт.

Ленъкс Бойнтън възрази:

— А лекарите викат ли ви винаги, когато се отнася за слабо сърце?

Поаро спокойно отвърна:

— Слабо сърце е доста свободен и ненаучен термин.

Полковник Карбъри пречисти гърлото си. Звукът беше внушителен. И тонът, с който заговори, звучеше официално:

— Най-добре е да се изясни напълно. Докладват ми за смъртен случай. Най-естествено събитие. Времето необикновено горещо, трудно поносимо пътуване за една възрастна жена с разклатено здраве. Дотук всичко съвсем ясно. Но идва при мен д-р Жерар и доброволно прави изявление…

Той въпросително погледна към Поаро, който му кимна.

— Д-р Жерар е много прочут лекар, със световна известност. Трябва да се има предвид всяко негово изявление. А ето какво сподели той. На сутринта след смъртта на мисис Бойнтън забелязал, че от чантата му липсва известно количество силно лекарство, което действа на сърцето. Предишния следобед пък открил, че му изчезнала и една спринцовка. През нощта му върнали спринцовката. И последното — върху китката на покойната имало белег като от убождане от инжекция.

Полковник Карбъри замълча, после додаде:

— При тези обстоятелства сметнах, че дълг на властите е да изяснят въпроса. Мосю Еркюл Поаро беше мой гост и много любезно предложи високоспециализираните си услуги. Дадох му всички пълномощия да прави, каквито пожелае разследвания. Сега сме се събрали тук да чуем доклада му по тази работа.

Последва тишина — такава гробна тишина, че както се казва и муха да бръмне, ще се чуе. Точно тогава в съседното помещение някой изпусна нещо като обувка. В притихналата стая то прозвуча като бомба.

Поаро бързо погледна към групичката от трима души от дясната си страна, после обърна поглед към притисналите се един до друг петима отляво — хора, в чиито очи се четеше уплаха. Поаро спокойно произнесе:

— Когато полковник Карбъри ми спомена за този въпрос, аз му дадох мнението си като експерт. Казах му, че може да не е възможно да се намерят доказателства, такива, каквито да приеме един дъх, но съвсем определено споделих с него моята увереност, че несъмнено мога да достигна до истината — просто чрез разпит на засегнатите страни. Защото, приятели, нека ви съобщя следното: при разследване, на едно престъпление трябва само да оставите виновния или виновните да говорят — в края на краищата те винаги ви казват това, което ви е необходимо! Той направи пауза.

— И така, в този случай вие, макар и да ме лъгахте, неволно ми казахте и истината.

Чу лека въздишка, изскърцване на стол от дясната си страна, но не отмести поглед. Продължаваше да наблюдава Бойнтънови.

— Първо анализирах възможността мисис Бойнтън да е починала от естествена смърт — и я отхвърлих. Липсващото лекарство, спринцовката и преди всичко отношението на роднините на покойната ме убедиха, че това предположение е неприемливо.

Не само че мисис Бойнтън е била убита хладнокръвно, но и всеки отделен член от семейството й е осъзнавал този факт! Изобщо семейство Бойнтън реагира като виновна страна.

Но съществуват степени на вина. Аз внимателно разгледах показанията е цел да установя дали предумишленото убийство — да, защото то действително е било предумишлено убийство! — е извършено от близките на старата дама, действали по съгласуван план.

Мога да кажа, че е имало безспорен мотив. Всички и поотделно, и като цяло са имали полза от смъртта, й както във финансово отношение — защото незабавно са щели да получат икономическа независимост и без съмнение да се радват на доста значително състояние — така и като бъдат освободени от онова, което се е било превърнало в едва поносима тирания.

Да продължим: Почти незабавно заключих, че теорията за съгласувания план не е логична. Разказите на Бойнтънови не си съвпадаха точно и нямаше организирана система от правдоподобни алибита. По-скоро фактите навеждаха на мисълта, че един или вероятно двама членове на семейството са действали по споразумение, а след като било осъществено убийството, останалите се превърнали в техни съучастници. По-нататък обмислих въпроса, по-специално на кой член или членове от семейството могат да паднат подозренията. Тук ще кажа, че бях склонен да се повлияя от известни познати само на мен улики.

И Поаро разказа това, което бе чул в Ерусалим.

— Естествено, този факт съвсем недвусмислено сочеше мистър Реймънд Бойнтън като главен инициатор на цялата история. Когато проучих семейството, дойдох до заключението, че най-вероятният негов довереник през онази нощ е била сестра му Карол. Двамата прекалено много си приличат по външност и характер и вероятно между тях съществува здрава връзка и взаимно разбирателство, а притежават и нервния и непокорен темперамент, необходим за замислянето на подобно дело. Това, че подбудите им отчасти са били неегоистични — да освободят цялото семейство и по-специално малката си сестра — само правеше кроежите им по-благовидни.

Поаро замълча за малко. Реймънд Бойнтън отвори уста, но се въздържа. Той не сваляше от Поаро очи, изпълнени с безмълвно страдание.

— Преди да разгледам подробно доказателствата срещу Реймънд Бойнтън, бих желал да ви прочета един списък от важни факти, който днес следобед изготвих и представих на полковник Карбъри.

ВАЖНИ ФАКТИ

1. Мисис Бойнтън взимала микстура, съдържаща дигитални.

2. На д-р Жерар изчезнала спринцовка.

3. Мисис Бойнтън определено изпитвала удоволствие, като забранявала близките й да споделят компанията на други хора.

4. През въпросния следобед мисис Бойнтън поощрила близките си да се отдалечат и да я оставят сама.

5. Мисис Бойнтън е била психически садист.

6. Разстоянието от голямата шатра до мястото, където седяла мисис Бойнтън, е грубо казано двеста ярда.

7. Отначало мистър Ленкъс Бойнтън заяви, че не знае кога се е върнал в лагера, а после призна, че е сверил часовника на майка си.

8. Д-р Жерар и мис Джиневра Бойнтън заемали съседни шатри.

9. В шест и половина, когато била готова вечерята, изпратили един прислужник да извести мисис Бойнтън.

10. В Ерусалим мисис Бойнтън е произнесла следните думи: „Аз никога не забравям. Помнете това. Никога нищо не съм забравила.“

— Въпреки че съм номерирал точките поотделно, те могат при нужда да бъдат групирани по двойки. Такъв например е случаят с първите две. „Мисис Бойнтън взимала микстура, съдържаща дигитални. На д-р Жерар изчезнала спринцовката.“ Тези две точки бяха първото, което ме порази в случая и мога да ви кажа, че ги намерих за изключително парадоксални — и абсолютно несъвместими. Не схващате ли мисълта ми? Няма значение. След малко ще се върна на тази точка. Засега е достатъчно, че отбелязах първите две точки като нещо, което несъмнено изисква задоволително обяснение.

Ще приключа с проучванията си относно вероятната вина на Реймънд Бойнтън. Фактите са следните. Той е бил чут как обсъжда възможността да се отнеме животът на мисис Бойнтън, Намирал се е в състояние на голяма нервна възбуда. Тъкмо преживявал, мадмоазел ще ме извини — и той направи поклон към Сара, — дълбока емоционална криза. Тоест, влюбил се. Екзалтираните му чувства биха могли да го накарат да действа по един от следните начини. Можел да омекне и да стане великодушен към света като цяло, включително и към мащехата си; най-сетне да набере смелост, за да въстане срещу нея и се отърси от влиянието й; или да получи тъкмо допълнителния импулс, за да превърне престъплението си от теория в практика. Това е психологическият момент! Нека сега разгледаме фактите. Реймънд Бойнтън тръгнал с другите от лагера в около три и петнадесет. Тогава мисис Бойнтън била жива и в добро състояние. Не след дълго Реймънд и Сара Кинг имали разговор tête-a-tête. После той я оставил сама. Според твърденията му се върнал в лагера в шест без десет. Приближил до майка си, разменил с нея няколко думи и отишъл в шатрата си, а сетне слязъл в голямата шатра. Казва, че в шест без десет мисис Бойнтън била жива и в добро състояние.

Но сега стигаме до факта, който пряко противоречи на това твърдение. В шест и половина един прислужник открил, че мисис Бойнтън е мъртва. Мис Кинг, която има медицинско образование, направила оглед на тялото. Тя категорично твърди, че макар и тогава да не била обърнала специално внимание кога е настъпила смъртта, най-сигурно и определено това е станало поне един час преди шест, а вероятно и доста по рано.

Виждате ли, тук имаме две противоречащи си твърдения. Като оставяме настрана възможността мис Кинг да е направила грешка…

Сара го прекъсна:

— Аз не правя грешки. Тоест, ако бях сгрешила, щях да си призная.

Гласът й беше ясен и твърд. Поаро учтиво и се поклони.

— Тогава остава само възможността един от двамата, да лъже — или мис Кинг, или мистър Бойнтън! Нека разгледаме съображенията, които биха накарали Реймънд Бойнтън да стори това. Да допуснем, че мис Кинг не е сгрешила и не лъже съзнателно. Каква, тогава е била последователността на събитията? Реймънд Бойнтън се връща в лагера, вижда майка си седнала пред отвора на пещерата, приближава се и установява, че е мъртва. Какво прави той? Вика ли за помощ? Известява ли незабавно лагера за това, което се е случило? Не, той изчаква една-две минути, после отминава към своята шатра и се присъединява към семейството си в голямата шатра, без да каже нищо. Подобно поведение е извънредно любопитно, нали?

Обади се Реймънд — тонът му беше нервен и рязък:

— Естествено, би било идиотско. Това би трябвало да ви покаже, че както заявих, майка ми е била жива и в добро състояние. Мис Кинг е била разтревожена и объркана и затова е сгрешила.

— Човек се пита — спокойно продължи Поаро — дали би съществувала възможна причина за подобно поведение. Пред лицето на фактите изглежда, че Реймънд Бойнтън не може да бъде виновен, тъй като единствения път през този следобед, когато ни е известно, че е приближил до мащехата си, тя вече е била мъртва от известно време. И следователно, предполагайки, че Реймънд Бойнтън е невинен, можем ли да обясним поведението му? Та аз твърдя, че ако го приемем за невинен, можем да сторим това! Защото си спомням онзи откъс от разговора, който дочух: „Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?“ Реймънд се връща от разходката и намира мащехата си мъртва. Тогава неговата гузна памет веднага си представя известна възможност. Планът е бил осъществен, но не от него, а от неговия съучастник. Съвсем просто — той подозира, че виновницата е сестра му, Карол Бойнтън.

— Това е лъжа — с тих, треперещ глас произнесе Реймънд.

Поаро продължи:

— Нека сега разгледаме възможността убийцата да бъде Карол Бойнтън. Какви доказателства съществуват срещу нея? Тя притежава същия крайно напрегнат темперамент — и също би могла да си представи подобно дело обвеяно с героизъм. Именно с нея е разговарял Реймънд. Бойнтън през онази нощ в Ерусалим. Карол Бойнтън се върнала в лагера в пет и десет. Според нейния собствен разказ тя се приближила до майка си и разговаряла с нея. Никой не я е видял в този момент. Лагерът бил празен — момчетата спели. Лейди Уестхолм, мис Пиърс и мистър Коуп изследвали пещери, от които лагерът не се виждал. Евентуалното действие на Карол Бойнтън е останало без свидетел. Времето може да съвпада доста точно. Тогава обвинението срещу Карол Бойнтън е напълно възможно.

Той спря. Карол беше вдигнала глава. Очите й тъжно и непоколебимо бяха устремени към неговите.

— Има още една подробност. На следващата сутрин, много рано, са видели Карол Бойнтън да хвърля нещо в потока. Имам основания да смятам, че това е било спринцовка.

— Как? — д-р Жерар погледна изненадано. — Но моята спринцовка ми бе върната. Да, да, сега е у мен.

Поаро енергично закима.

— Точно така. Тази втора спринцовка е много любопитна, много интересна. Дадоха ми да разбера, че тя е принадлежала на мис Кинг. Така ли е?

За част от секундата Сара не реагира. Карол бързо се обади:

— Спринцовката не беше на мис Кинг. Моя беше.

— Тогава признавате ли, че сте я захвърлили, мадмоазел?

Колебанието й трая само една секунда.

— Да, разбира се. Защо не?

— Карол! — беше Надин. Тя се наведе напред, а в широко отворените й очи се четеше отчаяние; — Карол… Ох, не разбирам…

Карол се извърна към нея. В погледа й се мярна нещо враждебно.

— Няма нищо за разбиране! Хвърлих една спринцовка. Изобщо не съм докосвала… отровата.

Прекъсна я гласът на Сара:

— Това, което ви е казала мис Пиърс, е съвсем вярно, мосю Поаро. Спринцовката беше моя.

Поаро се усмихна.

— Много е смущаваща тази история със спринцовката — и все пак смятам, че може да се обясни. Е добре, сега имаме два казуса — единият за невинността на Реймънд Бойнтън, а другият — за вината на сестра му Карол. Но аз, съм добросъвестен и безпристрастен. Винаги анализирам въпросите и от двете страни. Нека си представим какво се е случило, ако Карол Бойнтън е била невинна. Тя се връща в лагера, приближава се до мащехата си и я намира, да речем, мъртва! Какво е първото, което ще си помисли? Ще заподозре, че може да я е убил брат й Реймънд. Тя не знае какво да прави. И затова мълчи. А около един час по-късно се връща Реймънд Бойнтън и след като твърди, че е говорил с майка си, не казва да е имало нещо не в ред. Не смятате ли, че тогава подозренията й ще се превърнат в убеждение? Може би тя отива в шатрата му и намира там една спринцовка. И тогава вече е уверена. Тя я взима бързо и я скрива. Рано сутринта хвърля спринцовката колкото може по-далече.

Съществува още едно указание за невинността на Карол Бойнтън. Когато я разпитвам, тя ме уверява, че двамата с брат си никога не са имали сериозно намерение да изпълнят плана си. Искам от нея да се закълне — и Карол незабавно и с най-голяма тържественост се заклева, че тя няма вина за това престъпление! Виждате ли, така го формулира тя. Не се заклева, че двамата не са виновни. Заклева се за себе си, но не и за брат си и смята, че няма да обърна особено внимание на местоимението.

Е добре, това е казусът за невинността на Карол Бойнтън. А сега да се върнем малко назад и да проследим не невинността, а вероятната вина на Реймънд. Нека предположим, че Карол говори истината, и че в пет и десет мисис Бойнтън е била жива. При какви обстоятелства може да бъде виновен Реймънд? Можем да предположим, че е убил майка си в шест без десет, когато се приближил и разговарял с нея. Вярно е, че из лагера имало момчета, но вече се здрачавало. Може да е успял да стори това, но тогава следва, че мис Кинг е излъгала. Не забравяйте, тя се върнала в лагера само пет минути след Реймънд. От това разстояние е можела да види как се приближава до майка си. И когато по-късно намерили старата мъртва, мис Кинг разбира, че убийството е извършил Реймънд. За да го спаси, лъже, знаейки че д-р Жерар лежи болен от треска и не може да разобличи лъжата й!

— Не, не съм излъгала! — ясно произнесе Сара.

— Съществува още една възможност. Както казах, мис Кинг пристигнала в лагера няколко минути след Реймънд. Ако Реймънд Бойнтън беше намерил майка си жива, тогава смъртоносната инжекция може да е поставена от мис Кинг. Тя е вярвала, че мисис Бойнтън е в основата си зъл човек. Може да е видяла себе си в ролята на справедлив съдник. Това не по-зле обяснява защо е излъгала кога е настъпила смъртта.

Сара беше пребледняла като платно. Тя поде тихо и непоколебимо:

— Вярно е, че съм говорила за ползата от смъртта на един човек за спасението на мнозина. Тази идея ми хрумна на Жертвеника. Но мога да ви се закълна, че никога не съм причинявала зло на онази отвратителна старица, нито пък някога ми е влизала в главата подобна идея!

— И все пак — тихо произнесе Поаро — един от двамата ви несъмнено лъже.

Реймънд се размърда на стола си и несдържано се обади:

— Вие печелите, мосю Поаро! Аз съм лъжецът. Когато се приближих до мама, тя беше мъртва. Това… съвсем ме извади от равновесие. Разбирате ли, аз отивах, за да си изясня отношенията с нея. Да й кажа, че отсега нататък мога да действам по собствена воля. Нали виждате, бях се настроил за това. А тя беше мъртва. Ръката й бе отпусната и студена. И аз си помислих… точно както го казахте. Помислих си, че може би Карол… разбирате ли, видях на китката й белега…

Поаро припряно го прекъсна:

— Това е въпросът, по който нямам пълни сведения. Какъв метод разчитахте да използвате? Вие наистина сте имали метод и той е бил свързан със спринцовка. Дотук ми е ясно. Ако искате да ви повярвам, трябва да ми разкажете останалото.

Реймънд бързо заобяснява:

— Четох за него в една книга — един английски криминален роман, — вкарвате в някого игла с празна спринцовка и номерът става. Звучеше съвсем научно. Мислех… мислех, че можем да го направим по този начин.

— Аха, разбирам — рече Поаро. — И сте купили спринцовка?

— Не. Всъщност я откраднах от Надин.

Поаро бързо погледна към нея.

— Спринцовката, която е останала в багажа ви в Ерусалим? — промълви той.

Лицето на младата жена леко поруменя.

— Аз… аз не знаех точно какво е станало с нея — прошепна тя.

— Колко сте съобразителна, мадам — тихо каза Поаро.