Агата Кристи
Среща със смъртта (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Чу се бавна, астматична, свиреща кашлица — после заговори огромната плетяща жена:

— Джиневра, ти си уморена. По-добре е да си лягаш.

Момичето трепна, пръстите му прекратиха механичното си движение.

— Не съм уморена, мамо.

Жерар с удоволствие отбеляза музикалния тембър на гласа му. Той притежаваше мелодичния, напевен оттенък, който придава обаяние и на най-баналните фрази.

— Не, уморена си. Аз никога не се лъжа. Мисля, че утре няма да бъдеш в състояние да разглеждаш града.

— Ще бъда. Съвсем съм добре.

С плътен, дрезгав, почти стържещ глас майка й каза:

— Не, не си добре. На път си да се разболееш.

— Не е вярно! Не е вярно!

Момчето силно се разтрепери. Един мек, спокоен глас произнесе:

— Ще се кача с теб, Джини.

Спокойната млада жена с големи, замислени сиви очи и изящно свита на кок тъмна коса се изправи на крака.

Старата мисис Бойнтън каза:

— Не. Остави я да се качи сама.

Момичето извика:

— Искам да дойде Надин.

— Щом като иска, ще отида — младата жена понечи да тръгне.

Старата възрази:

— Детето предпочита да отиде само — нали, Джини? Последва пауза — минутна пауза — след това Джиневра Бойнтън с внезапно монотонен и глух глас произнесе:

— Да, предпочитам да отида сама. Благодаря ти, Надин.

И тръгна — висока, ъгловата фигура, която се движеше с изненадваща грация.

Д-р Жерар свали вестника и задоволи любопитството си с подробно изследване на старата мисис Бойнтън. Погледът й следваше момичето, а своеобразна усмивка изкривяваше тлъстото й лице. Гримасата й представляваше много бледа карикатура на прелестната, неземна усмивка, така неотдавна преобразявала лицето на девойката.

След това старата отмести погледа си върху Надин. Младата жена тъкмо отново беше заела мястото си. Повдигна очи и срещна погледа на свекърва си. Лицето и беше абсолютно невъзмутимо. Старата я наблюдаваше злобно.

„Каква абсурдна деспотична старица!“ — помисли си д-р Жерар.

А после, внезапно, погледът на старата се втренчи право в него и той рязко пое дъх. Очичките й бяха малки, черни, но излъчваха нещо — власт, несъмнена сила, вълна от пагубна злонамереност. Д-р Жерар имаше представа какво е силата на личността. Той осъзна, че няма пред себе си един разглезен тираничен инвалид, който задоволява дребните си прищевки. Тази старица въплъщаваше безспорна сила. В злобата на свирепия й поглед той долови нещо подобно на впечатлението, създавано от кобра. Мисис Бойнтън можеше да е стара, недъгава, разрушена от болест, но не и безсилна. Тя бе жена, която познава значението на властта, която през целия си живот беше упражнявала власт и нито веднъж не се бе усъмнила в силата си. Някога д-р Жерар беше видял една звероукротителка, която представяше изключително опасен и драматичен номер с тигри. Страхотните зверове се довличаха до местата си и започваха да изпълняват унизителните си, обидни номера. Очите им и приглушеното ръмжене издаваха омраза, непримирима, фанатична омраза, но те се подчиняваха, пълзяха. Онази беше тъмнокоса млада жена с надменна красота, но погледът й бе същият.

„Звероукротителка“ — каза си д-р Жерар.

Сега той осъзна какъв е бил подтекстът на невинния семеен разговор. Омраза, тъмен водовъртеж от омраза.

Помисли си: „Колко чудноват и невероятен биха ме сметнали повечето хора! Ето едно обикновено, сплотено американско семейство, което се развлича, а аз плета около него легенди за черна магия!“

После той с интерес погледна спокойната млада жена, която наричаха Надин. На лявата и ръка имаше венчална халка и докато я наблюдаваше, видя как бързо хвърля издайнически поглед към светлокосия, отпуснат Ленъкс. И тогава разбра.

Двамата бяха съпрузи. Но погледът бе по-скоро на майка, отколкото на съпруга — истински майчин взор — покровителствен и загрижен. А разбра и още нещо. Вече знаеше, че единствена от тази група Надин Бойнтън е неуязвима за магията на свекърва си. Тя може и да не обичаше старата, но не се боеше от нея. Бе недосегаема за властта й.

Надин беше нещастна, дълбоко загрижена за съпруга си, но свободна.

Д-р Жерар си каза: „Всичко това е много интересно.“