Агата Кристи
Среща със смъртта (2)

ГЛАВА ВТОРА

Мис Сара Кинг, наскоро дипломирана лекарка, стоеше до масата в салона на ерусалимския хотел — „Соломон“ и разсеяно прелистваше вестниците и списанията. Веждите й бяха смръщени и тя изглеждаше дълбоко замислена.

Високият французин на средна възраст, който влезе, я загледа за миг-два, после тръгна към срещуположния край на масата. Когато се срещнаха погледите им, Сара се усмихна в знак, че го познава. Спомни си, че този човек й се беше притекъл на помощ по пътя от Кайро й бе взел един от куфарите й в момент, когато не се мяркаше никакъв свободен носач.

— Ерусалим ви харесва, нали? — попита д-р Жерар, след като се поздравиха.

— В някои отношения е ужасен — каза Сара и продължи: — Религията е нещо много странно!

Това явно се хареса на французина.

— Знам какво имате предвид — английският му език беше почти безупречен. — Препирните и сблъсъците между всевъзможните секти!

— А също и тези ужасии, които са построили!

— Да права сте.

Сара въздъхна.

— Днес ме изгониха от едно място, защото роклята ми била без ръкави — печално каза тя. — Очевидно всевишния не харесва ръцете ми, макар и да са негово творение.

Д-р Жерар се засмя. После каза:

— Смятах да си поръчам кафе. Ще ми направите ли компания, мис…

— Кинг. Сара Кинг.

— А моето… позволете ми — той извади визитна картичка. Когато Сара я пое, очите й се разшириха от удоволствие и страхопочитание.

— Д-р Теодор Жерар? Толкова се вълнувам… Естествено, чела съм всичките ви трудове. Възгледите ви върху шизофренията са страшно интересни.

— Естествено ли? — веждите на Жерар се повдигнаха въпросително.

Сара доста свенливо обясни:

— Знаете ли… аз самата съм нещо като лекарка. Скоро завърших медицина.

— Аха! Ясно.

Д-р Жерар поръча кафе и двамата се настаниха в един ъгъл на салона. Французинът се интересуваше не толкова от медицинските познания на Сара, колкото от черната коса, която падаше на вълни назад от челото й, и от красиво оформените червени устни. Забавляваше го очевидното страхопочитание, с което се отнасяше към него.

— Дълго ли ще останете тук? — словоохотливо запита той.

— Всичко на всичко няколко дена. После искам да посетя Петра.

— Аха! Аз също мислех да отида дотам, ако това не ми отнеме много време. Знаете ли, трябва да се върна в Париж до четиринайсети.

— Мисля, че ще е необходима около една седмица. Два дена отиване, два престой и два връщане.

— Утре сутринта трябва да отида до пътническата агенция и да видя какво може да се уреди.

В салона влязоха няколко души и седнаха. Сара ги загледа с известен интерес. Тя сниши гласа си.

— Тези, които току-що влязоха — забелязахте ли ги във влака миналата нощ? Качиха се от Кайро заедно с нас.

Д-р Жерар нагласи монокъла си и отправи поглед към срещуположната страна на стаята.

— Американци ли са?

Сара кимна:

— Да. Американско семейство. Но мисля, доста необичайно.

— Необичайно ли? Защо необичайно?

— Ами, погледнете ги. Особено старата.

Д-р Жерар се подчини. Острият му професионален поглед бързо започна да се мести от едно лице на друго.

Най-напред забеляза висок, доста отпуснат мъж на около трийсет години. Лицето му беше приятно, но слабоволево, а маниерите му изглеждаха странно апатични. После младеж и девойка, и двамата хубави — младежът имаше почти гръцки профил. „И при него нещо не е в ред“ — помисли си д-р Жерар. „Да, несъмнено състояние на нервно напрежение.“ Момичето явно бе негова сестра, защото подчертано си приличаха. То също беше възбудено. Имаше и друга, още по-млада девойка със златисто-червена коса, обкръжила главата й като ореол. Нейните ръце не можеха да си намерят място — непрекъснато дърпаха и късаха кърпичката в скута и. И още една жена — млада, кротка, тъмнокоса с кадифяна бледност — спокойното й лице приличаше на мадона от Луини. У нея не се долавяше никакво вълнение! А в средата на групата — „Господи!“ — с искреното отвращение на французин си помисли д-р Жерар. — „Каква ужасна жена!“ Стара, раздута, подпухнала, неподвижно седнала посред тях — един разкривен, стар Буда, тлъст паяк в центъра на своята мрежа! А на Сара каза:

— La maman май не е красавица? И вдигна рамене.

— Не мислите ли, че у нея има нещо доста… зловещо? — попита Сара.

Д-р Жерар отново разгледа внимателно старата. Този път погледът му беше не на естет, а на професионалист.

— Воднянка… сърдечна… — и той изстреля дълга медицинска фраза.

— Това да — Сара отмина медицинската страна на въпроса. — Но не намирате ли, че в тяхното отношение към нея има нещо странно?

— Знаете ли кои са те?

— Казват се Бойнтън. Майка, женен син, неговата съпруга, по-млад син и две по-малки дъщери.

Д-р Жерар промърмори:

— La famille разглежда света.

— Да, но в начина, по който го разглеждат, има нещо необичайно. Никога не говорят с външни хора. А и никой от тях не може да помръдне, освен по нареждане на старата.

— Тя е матриархален тип — замислено каза Жерар.

— Мисля, че е абсолютен тиранин — заяви Сара.

Д-р Жерар вдигна рамене и отбеляза, че както е добре известно, американката управлява света.

— Да, но тук има и нещо повече — настояваше Сара. — Тя… тя толкова ги е наплашила… несъмнено така ги върти около пръста си… че това… е недопустимо!

— Да се дава прекалено голяма власт на жените не е добре — с внезапна сериозност се съгласи Жерар. Той поклати глава. — Трудно е за една жена да не злоупотреби с властта.

Той изкосо стрелна с очи Сара. Тя наблюдаваше Бойнтънови — или по-скоро един от тях. На лицето на д-р Жерар се появи всезнаеща галска усмивка. Аха! Значи така било!

Той шепнешком опипа почвата:

— Вие сте разговаряли с тях… да?

— Да… поне с един от тях.

— С младежа… с по-малкия син?

— Да, във влака на идване. Той стоеше в коридора. Говорих с него.

В отношението й към живота нямаше стеснение. Тя се интересуваше от човешката природа и по характер бе дружелюбна, макар и припряна.

— Какво ви накара да го заговорите? — полюбопитства Жерар.

Сара сви рамене.

— Защо не? Аз често говоря със спътниците си. Интересуват ме хората — действията, мислите и чувствата им.

— Така да се каже, поставяте ги под микроскоп.

— Предполагам, че бихте могли да го наречете така — прие момичето.

— И какви бяха в този случай впечатленията ви?

— Ами — запъна се тя, — беше доста странно… Първо на първо, момчето се изчервяваше до корените на косата си.

— Толкова ли е забележително това? — сухо попита Жерар.

Сара се засмя:

— Искате да кажете, че ме е помислил за безсрамна нахалница, която го ухажва? Не, не смятам, че си е помислил това. Мъжете не се лъжат в такъв случай, нали?

Тя му отправи откровен въпросителен поглед. Д-р Жерар кимна.

— Останах с впечатление — бавно каза Сара, като леко се мръщеше, — че той е, как да се изразя, едновременно възбуден и уплашен. Прекомерно възбуден и същевременно някак глупаво изпълнен с предчувствия. В наши дни това е странно, нали? Защото винаги съм намирала американците за необичайно самоуверени. Един двайсетгодишен американец, да кажем, има безкрайно по-големи познания за света от английския си връстник. А това момче трябва да е над двайсет години.

— Бих казал, около двайсет и три или четири.

— Чак толкова ли?

— Смятам, че да.

— Може би сте прав… Само че някак си изглежда много млад…

— Умствена неприспособеност. Запазил се е инфантилният фактор.

— Тогава аз всъщност съм права. Мисълта ми е, че у него наистина има нещо не съвсем нормално.

Д-р Жерар сви рамене, като леко се усмихна на нейната убеденост.

— Мила ми девойко, смятате ли, че някой от нас е съвсем нормален? Но съм съгласен, че вероятно имаме налице един или друг род невроза.

— Сигурна съм, че е свързана с тази ужасна бабичка.

— Изглежда, тя никак не ви харесва — каза Жерар, като с любопитство наблюдаваше Сара.

— Така е. Има… има злобен поглед.

Жерар промърмори:

— Така е с много майки, когато синовете им попаднат под обаянието на очарователните млади дами!

Сара с досада сви рамене. „Всички французи са такива — помисли си тя. — Само за секс мислят!“ Макар че естествено, като добросъвестен психолог, тя самата трябваше да признае, че в основата на повечето необичайни явления лежи сексът. Мислите на Сара потекоха в психологическа насока.

Внезапно размишленията й бяха прекъснати. Реймънд Бойнтън пресичаше салона към централната маса. Там избра едно списание. На връщане, когато минаваше края стола на Сара, тя погледна към него и го заговори:

— Днес разглеждахте ли забележителности? Подбираше думите си напосоки. В действителност я интересуваше как ще се приемат те.

Реймънд поспря, изчерви се и се дръпна като подплашен кон, а очите му неспокойно се отправиха към центъра на групата негови близки. Той промълви:

— Е… да… да, наистина. Аз…

После, внезапно, сякаш пришпорен, бързо се устреми към семейството си, протегнал в ръка списанието.

Нелепата, подобна на Буда фигура протегна ръчището си, но д-р Жерар забеляза, че докато поемаше списанието, очите й бяха съсредоточени върху лицето на момчето. Тя изгрухтя нещо, в което едва ли се долавяше благодарност. Положението на главата й съвсем малко се промени. Лекарят видя, че сега тя се втренчи в Сара. Лицето й беше съвсем безизразно, безстрастно. Невъзможно бе да се определи какво занимава мислите и.

Сара погледна часовника си и възкликна:

— Не очаквах, че е чак толкова късно — тя стана. — Много ви благодаря за кафето, д-р Жерар. Сега трябва да напиша няколко писма.

Той се изправи и пое ръката й.

— Надявам се, че ще се срещнем пак.

— О, да! Може би ще дойдете в Петра.

— Непременно ще се опитам да дойда.

Сара му отправи една усмивка и си тръгна. На излизане от салона пътят й минаваше покрай Бойнтънови.

Д-р Жерар ги наблюдаваше и забеляза как погледът на мисис Бойнтън се отмести към лицето на сина и. Видя как очите на момчето срещнаха нейните. Когато мина Сара, Реймънд Бойнтън полуизвърна главата си — не към нея, а в обратна посока… Движението беше бавно, неволно и създаваше впечатление, сякаш старата мисис Бойнтън е дръпнала невидима нишка.

Сара Кинг забеляза жеста и беше достатъчно млада и земна, за да не се подразни. Така приятелски си бяха говорили в люлеещия се коридор на „Вагон Ли“. Споделяха впечатления от Египет, смееха се на абсурдния език на магаретарчетата и уличните търговци. Сара му разправи как, когато един камилар безочливо и с надежда подхванал: „Вие англичанка или американка?“, получил отговора: „Не, китайка.“ И удоволствието, което изпитала при вида на човека, зяпнал от учудване. Мислеше си, че момчето се държи като прилежен, нетърпелив ученик — може би в нетърпението му имаше нещо едва ли не трогателно. А сега, без никаква причина, поведението му бе плахо, недодялано — определено грубо.

„Повече няма да се занимавам с него“ — възмутено си каза Сара.

Защото, без да бъде прекалено суетна, Сара имаше доста добро мнение за себе си. Знаеше, че несъмнено е привлекателна за противоположния пол, а и не беше от тези, които биха преглътнали едно презрително отношение!

Може би се бе държала малко по-приятелски към това момче, защото по някаква неясна причина беше изпитала съжаление към него.

Но сега той очевидно се оказа просто един груб, високомерен, невъзпитан американски младеж!

Вместо да пише споменатите писма, Сара Кинг седна пред-тоалетката и започна да разресва назад косата си, като се взираше в огледалото в две разтревожени лешникови очи и правеше преценка на живота си.

Скоро беше преживяла тежка емоционална криза. Преди месец развали годежа си с един лекар, около четири години по-възрастен от нея. Взаимното им привличане беше силно, но имаха сходен темперамент. Разногласията и кавгите им бяха често явление. Самата Сара притежаваше прекалено властен характер, за да понася един хладнокръвно натрапен деспотизъм. Както много решителни жени Сара вярваше, че се възхищава от силата. Винаги си беше казвала, че й се иска да я подчинят. Но когато срещна човек, способен да я подчини, откри, че това никак не й харесва! Развалянето на годежа й беше струвало доста терзания, но тя бе достатъчно проницателна, за да осъзнае, че простото взаимно привличане не е достатъчна основа, за да се изгради върху нея щастие за цял живот. Съзнателно си бе уредила интересно пътешествие в чужбина, та по-бързо да забрави всичко, преди да се върне и започне сериозна работа.

Размислите на Сара се прехвърлиха от миналото към настоящето.

„Чудя се — мислеше си тя. — Дали д-р Жерар ще ми позволи да разговарям с него на професионални теми. Такава чудесна работа е извършил. Само да може да погледне на мен сериозно… Навярно… ако дойде в Петра…“

И тогава мислите й пак се върнаха на странния, невъзпитан, млад американец.

Не се и съмняваше, че именно присъствието на семейството му го бе накарало да реагира по такъв особен начин, но независимо от това изпитваше към него леко презрение. Да се намираш до такава степен под властта на близките си — това наистина беше абсурдно — особено за един мъж!

И все пак!

Обхвана я странно чувство. Нима във всичко това няма нещо чудато!

Внезапно тя произнесе на глас:

— Момчето трябва да бъде спасено! Аз ще се заема с това!