Агата Кристи
Среща със смъртта (16)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Сара Кинг дълго и изпитателно изгледа Еркюл Поаро. Отбеляза яйцевидната глава, огромните мустаци, контешкия му вид и подозрително черната му коса. В погледа й се промъкна съмнение.

— Е, мадмоазел, доволна ли сте?

Сара срещна весело-ироничния му поглед и се изчерви.

— Моля? — неловко произнесе тя.

— Няма защо! Ако употребя един израз, който научих напоследък, вие ми скроихте шапката, нали?

Сара се поусмихна.

— Е, във всеки случай и вие можете да направите с мен същото.

— Положително. Не пропуснах да го сторя.

Тя го изгледа рязко. В тона му имаше нещо особено. Но Поаро самодоволно засукваше мустак и Сара за втори път си помисли:

„Този човек е… шарлатанин!“

Самоувереността й се възвърна, тя се поизправи и въпросително произнесе:

— Струва ми се, че не съвсем добре разбирам целта на тази беседа?

— Добрият д-р Жерар не ви ли обясни?

Сара се намръщи.

— Не разбирам д-р Жерар. Той сякаш мисли…

— „Има нещо гнило в Дания“ — процитира Поаро. — Виждате ли, че познавам вашия Шекспир?

На Сара не й беше до Шекспир.

— Та за какво е целият този шум? — настоятелно запита тя.

— Е, добре, на човек му се иска да се добере до истината в тази история, нали?

— За смъртта на мисис Бойнтън ли говорите?

— Да.

— Това не е ли много шум за нищо? Разбира се, вие сте специалист по тези въпроси, мосю Поаро. За вас е естествено…

Вместо нея изречението довърши Поаро.

— За мен е естествено да подозирам престъпление винаги, когато мога да си намеря извинение за това?

— Е, да… може би.

— Вие самата нямате ли никакви съмнения във връзка със смъртта на мисис Бойнтън?

Сара сви рамене.

— Действително, мосю Поаро, ако сте ходили в Петра, ще разберете, че пътуването беше доста изтощително за една стара жена с незадоволително състояние на сърцето.

— За вас въпросът изглежда абсолютно изяснен?

— Без съмнение. Не мога да проумея становището на д-р Жерар. Та той дори не разбра нищо. Лежеше повален от треска. Естествено, прекланям се пред по-големите му медицински познания, но в този случай той изобщо нямаше на какво да се позове. Предполагам, че ако искат, в Ерусалим могат да направят аутопсия, в случай че моето заключение не ги задоволява.

Поаро помълча, после каза:

— Има един факт, мис Кинг, който още не ви е известен. Д-р Жерар не го е споделил с вас.

— Какъв факт? — настойчиво запита Сара.

— От санитарната чанта на д-р Жерар липсва известно, количество лекарство, дигитоксин.

— А! — Сара бързо осъзна тази нова страна на въпроса. И също така бързо атакува единственото й слабо място.

— А д-р Жерар абсолютно сигурен ли е в това?

Поаро сви рамене.

— Както би трябвало да знаете, мадмоазел, един лекар обикновено е съвсем сигурен в твърденията си.

— Да, естествено. Това се подразбира. Но по онова време д-р Жерар беше болен от малария.

— Това несъмнено е вярно.

— Той има ли някаква представа кога може да е било взето?

— Наложило му се да използва чантичката си вечерта, когато пристигнал в Петра. Трябвал му фенацетин, защото имал силно главоболие. Когато на другата сутрин върнал фенацетина и затворил чантичката, почти с абсолютна сигурност твърди, че всичките му лекарства са били непокътнати.

— Почти… — повтори Сара.

Поаро сви рамене.

— Да, съществува съмнение! Съмнението, което вероятно би изпитал всеки честен човек.

Сара кнмна.

— Да, знам. Винаги сме недоверчиви към тези, които са прекалено сигурни. Но все пак, мосю Поаро, фактите са съвсем незначителни. Струва ми се… — тя спря. Вместо нея изречението довърши Поаро.

— Струва ви се, че едно разследване от моя страна е излишно?

Сара го погледна право в очите.

— Откровено казано, да. Сигурен ли сте, мосю Поаро, че това тук не е развлечение за сметка на чуждото нещастие?

Поаро се усмихна.

— Частният живот на едно семейство, разстроен и объркан — и Еркюл Поаро може да се позабавлява, като си поиграе на разследване?

— Не исках да ви засегна — но все пак, не е ли нещо от този род?

— Тогава вие, мадмоазел, сте на страната на семейство Бойнтън?

— Смятам, че да. Много са страдали. Те… те не трябваше повече да търпят.

— А маман е била неприятна, тиранична, противна — определено не заслужавала да живее. И още?

— Щом поставяте въпроса така… — Сара спря, изчерви се и продължи: — Съгласна съм, че това не бива да се взима предвид.

— И все пак се взима! Тоест, вие го взимате, мадмоазел! Аз — не! За мен е все едно. Жертвата може да бъде светец божи или обратното — безчестен изверг. Това мен не ме трогва. Фактът е неизменен. Отнет живот! Винаги съм казвал — не одобрявам убийството.

— Убийство ли? — Сара рязко пое дъх. — Но какви доказателства за убийство има тук? Най-несериозните, които може да си представи човек! Самият д-р Жерар, не може да бъде сигурен!

Поаро тихо произнесе:

— Но има и други доказателства, мадмоазел.

— Какви? — сряза го тя.

— Белегът от инжекция върху китката на мъртвата, И още нещо — няколко думи, които подочух в Ерусалим през една ясна, спокойна нощ, когато отивах да затворя прозореца на спалнята си. Да ви кажа ли какви бяха те, мис Кинг? Ето ги: Чух мистър Реймънд Бойнтън да казва: „Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?“

Той забеляза как цветът бавно се отдръпна от лицето на Сара. Тя промълви:

— Вие сте чули това?

— Да.

Сара впери поглед право пред себе си. Най-сетне каза:

— Точно вие ли е трябвало да го чуете!

Той потвърди:

— Да, точно аз. Случват се такива неща. Сега разбирате ли защо смятам, че трябва да има разследваме?.

Сара тихо произнесе:

— Мисля, че сте съвсем прав.

— Аха! А вие ще ми помогнете ли?

— Несъмнено.

Тонът на Сара беше делови, лишен от емоции, Погледът й хладно срещна неговия. Поаро благодари с поклон.

— Мерси, мадмоазел. Сега ще ви помоля със свои собствени думи да ми разкажете в подробности всичко, което можете да си спомните за въпросния ден.

Сара поразмисли:

— Почакайте за момент. Сутринта отидохме на екскурзия. С нас нямаше нито един от Бойнтънови. Видях ги на обед. Когато влязохме, тъкмо привършваха да се хранят. Мисис Бойнтън изглеждаше в необичайно добро настроение.

— Доколкото разбирам, обикновено не е била много приветлива.

— Далеч не — с лека гримаса каза Сара.

После описа как мисис Бойнтън освободила семейството си.

— И това също ли е било необичайно?

— Да. Тя обикновено ги държеше около себе си.

— Смятате ли, че има вероятност внезапно да е почувствала угризения на съвестта — да е имала това, което се нарича un bon moment?

— Не, в никакъв случай — без заобиколки каза Сара.

— Тогава какво си помислихте?

— Бях озадачена. Подозирах, че е нещо като игра на котка и мишка.

— Бихте ли се уточнили, мадмоазел?

— Котката се забавлява, като пуска на свобода мишката и после пак я хваща. Мисис Бойнтън притежаваше този манталитет. Мислех, че крои някоя и друга нова жестокост.

— А сетне какво стана, мадмоазел?

— Бойнтънови потеглиха…

— Всички ли?

— Не, остана най-младата, Джиневра. Беше й наредено да си почива.

— А на нея искаше ли й се това?

— Не, Но беше без значение. Тя се подчини. Другите потеглиха. Ние с д-р Жерар се присъединихме към тях.

— Кога беше това?

— Около три и половина.

— Къде беше тогава мисис Бойнтън?

— Надин, младата мисис Бойнтън, я бе настанила на стол пред пещерата й.

— Продължавайте.

— След завоя ние с д-р Жерар настигнахме другите. Всички вървяхме заедно. Не след дълго д-р Жерар се върна. От известно време изглеждаше доста особено. Виждах, че го тресе. Понечих да се върна с него, но той не искаше и да чуе.

— Кога беше това?

— Ами, предполагам, че около четири.

— А останалите?

— Продължихме.

— Всичките заедно ли?

— Отначало да. После се разделихме — Сара избърза, сякаш предугаждаше следващия въпрос. — Надин Бойнтън и мистър Коуп тръгнаха на една страна, а Карол, Ленъкс и аз — на друга.

— И продължихте така?

— Е, не. Ние с Реймънд Бойнтън се отделихме от другите. Седнахме на една гладка скала, за да се полюбуваме на дивия пейзаж. После Реймънд продължи, а аз поседях още известно време. Когато погледнах часовника си, беше около пет и половина и прецених, че е време да се връщам. Стигнах до лагера в шест часа. Слънцето тъкмо залязваше.

— И на връщане минахте край мисис Бойнтън?

— Забелязах, че още седи на стола си горе на терасата в скалите.

— Не ви ли се стори странно това, че не се е помръднала?

— Не защото я бях виждала да седи там предишната вечер, когато пристигнахме.

— Разбирам.

— Влязох в голямата шатра. Всички останали бяха там… освен д-р Жерар. Измих се и се върнах при тях. Донесоха вечерята, а един от прислужниците отиде да повика мисис Бойнтън. Той дотича обратно и каза, че била зле. Аз излязох бързо. Тя седеше на стола си точно както и по-рано, но щом я докоснах, разбрах, че е мъртва.

— Нямахте ли никакви съмнения дали смъртта й е естествена?

— Изобщо никакви. Чувала бях, че страдала от сърце, без да знам точната диагноза.

— И просто си помислихте, че е починала, както си седяла на стола?

— Да!

— Без да извика за помощ?

— Да. Понякога се случва така. Може даже да е починала, както си е спяла. Съвсем вероятно бе да е задрямала. Във всеки случай през по-голямата част от следобеда спеше целият лагер. За да я чуе някой, е трябвало да извика много силно.

— Вие съставихте ли си мнение от колко време е била мъртва?

— Е, наистина много не се замислих за това. Явно, че беше мъртва от известно време.

— Какво разбирате под „известно време“? — попита Поаро.

— Ами… повече от час. Възможно да е било и много повече. Пречупването на слънчевите лъчи от скалата може, да е попречило на тялото да изстине бързо.

— Повече от час? Вие давате ли си сметка, мадмоазел Кинг, че мистър Реймънд Бойнтън е говорил с нея само малко повече от половин час преди това и тогава тя е била жива и в добро състояние?

Сега погледът й се отклони от неговия. Но тя поклати глава:

— Трябва да е сторил грешка. Сигурно е било по-рано от половин час.

— Не, мадмоазел, не е било.

Тя го погледна решително. Той отново забеляза колко непоколебимо стиснати са устните й.

— Вижте какво — каза Сара, — аз съм млада и нямам много опит с мъртъвци, но знам достатъчно, за да бъда съвсем сигурна в едно нещо. Когато направих оглед на тялото, мисис Бойнтън е била мъртва поне от един час.

— Неочаквано Еркюл Поаро каза:

— Това е вашата версия и вие възнамерявате да се придържате към нея. Тогава можете ли да обясните защо му е на мистър Бойнтън да твърди, че майка му е била жива, когато всъщност е била мъртва?

— Нямам идея. Вероятно всички те имат доста неясна представа за нещата! Много нервно семейство са.

— При колко случаи сте разговаряли с тях, мадмоазел?

Сара помълча, леко смръщила чело.

— Мога да ви кажа точно — започна тя. — Разговарях с Реймънд Бойнтън в коридора на спалния вагон по пътя за Ерусалим. С Карол Бойнтън имах два разговора — единия в Омаровата джамия, а другия — късно същата вечер в моята спалня. На следващата сутрин разговарях с мисис Ленъкс Бойнтън. И толкова — до следобеда, когато всички се разхождахме заедно и когато почина мисис Бойнтън.

— Не сте ли разговаряла със самата мисис Бойнтън?

Лицето на Сара пламна от неловкост.

— Да. Размених с нея няколко думи в деня, когато потегли за Ерусалим — тя млъкна, а после изтърси: — Всъщност се държах като глупачка.

— Така ли?

Въпросът беше толкова открит, че Сара смутено и неохотно изложи разговора.

Поаро явно беше заинтригуван и я подложи на строг кръстосан разпит.

— Манталитетът на мисис Бойнтън — той е много важен в случая — обясни Поаро. — А вие сте външен човек, безпристрастен наблюдател. Ето защо характеристиката, която вие ще й направите, е много важна.

Сара не отвърна. Още се чувстваше неловко и се ядосваше на себе си, когато си спомнеше за онзи разговор.

— Благодаря ви, мадмоазел — каза Поаро. — Сега ще беседвам с другите свидетели.

Сара Се изправи.

— Извинете ме, мосю Поаро, но може ли да предложа нещо?

— Несъмнено. Несъмнено.

— Защо не отложим всичко това, докато се направи аутопсия и разберете, дали подозренията ви са оправдани. Мисля, че така се залавяме, за въпроса от краката за главата.

Поаро тържествено вдигна ръка.

— Това е методът на Еркюл Поаро — важно обяви той.

Сара напусна стаята със стиснати устни.