Агата Кристи
Среща със смъртта (23)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Сара Кинг седеше на един хълм и разсеяно късаше диви цветя. Близо до нея, върху неравен каменен зид, беше седнал д-р Жерар.

Изведнъж тя избухна:

— Защо започнахте цялата тази история? Ако не бяхте вие…

Д-р Жерар бавно произнесе:

— Смятате, че е трябвало да мълча?

— Да.

— При това, което знаех?

— Вие не сте знаели нищо — каза Сара.

Французинът въздъхна:

— Знаех. Но допускам, че човек никога не може да бъде абсолютно сигурен.

— Не, може да бъде — безкомпромисно отсече Сара.

Французинът сви рамене.

— Вие може би да!

Сара каза:

— Имахте треска — висока температура — не сте бил в състояние да осъзнавате ясно какво става. Спринцовката вероятно е била на мястото си през цялото време, А възможно е да сте сгрешили и за дигитоксина или в чантата ви да е бъркал някой от слугите.

Жерар заяви с груба откровеност:

— Няма защо да се тревожите! Почти сигурно е, че доказателствата ще се окажат неубедителни. Ще видите, че вашите приятели Бойнтънови ще се измъкнат!

Сара разпалено заяви:

— И това не искам.

Той поклати глава:

— Не сте последователна!

— Нали тъкмо вие — настойчиво запита Сара — когато бяхме в Ерусалим, развивахте теории за ненамесата? А сега?

— Аз не съм се намесвал. Само казах това, което знам!

— А аз твърдя, че не знаете. Ох, господи, пак се върнахме там, откъдето бяхме започнали. Аргументите ми се въртят в кръг.

Жерар меко произнесе:

— Извинявайте, мис Кинг.

Сара тихо подхвана:

— Виждате ли, все пак те не са се избавили от нея — никой от тях не е успял. Тя все още е тук! Даже и от гроба си може да се докопа до тях и да ги владее. В нея имаше нещо… ужасно. И сега, когато е мъртва, не е по-малко ужасна! Имам чувството, че… че всичко това я забавлява!

Тя стисна юмруци. След това със съвсем различен, непринуден тон, произнесе:

— Онзи малкият се изкачва по хълма.

Д-р Жерар хвърли поглед през рамото й:

— А! Предполагам, че търси нас.

— Той такъв глупак ли е, какъвто изглежда? — попита Сара.

Д-р Жерар сериозно възрази:

— Изобщо не е глупак.

— От това се и страхувах — каза Сара.

Тя мрачно наблюдаваше как Еркюл Поаро се изкачва по хълма.

Най-сетне той стигна до тях, изпусна едно силно „уф“ и изтри челото си. После тъжно погледна лачените си обувки.

— Уви! Толкова камениста страна! Бедните ми обувки.

— Може да поискате от лейди Уестхолм принадлежностите й за чистене на обувки — нелюбезно заяви Сара. — Също и парцала й за прах. Тя мъкне със себе си нещо като патентовано слугинско снаряжение.

— Това няма да заличи драскотините, мадмоазел — тъжно поклати глава Поаро.

— Може би. А защо по дяволите носите такива обувки на подобен терен?

Поаро леко наклони встрани глава.

— Обичам да изглеждам изискан.

— На ваше място бих се отказала от това в пустинята — заяви Сара.

— Жените не винаги изглеждат най-добре в пустинята — замислено каза д-р Жерар. — Ето мис Кинг, тя винаги изглежда спретната и изискана. Но онази лейди Уестхолм с дебелите си, груби жакети и поли, както и с неподходящите панталони за езда и ботуши — каква ужасна жена! А пък бедната мис Пиърс — дрехите й така висят като повяхнали зелеви листа, да не говорим за дрънчащите й верижки и мъниста! Даже и младата мисис Бойнтън, която е хубава жена, и тя не е това, което се нарича шик! Облеклото й е безинтересно.

Сара нервно го прекъсна:

— Добре, предполагам, че мосю Поаро не се е изкачил дотук, за да си приказваме за облекло!

— Вярно е — потвърди Поаро. — Дойдох да се посъветвам с д-р Жерар — неговото мнение би било ценно за мен — а също и вашето, мадмоазел — вие сте още млада и със съвременна психика. Виждате ли, искам да знам всичко, което можете да ми кажете за мисис Бойнтън.

— Вече не го ли научихте наизуст? — попита Сара.

— Не. Чувствам — дори повече от това — сигурен съм, че в този казус много важен е психологическият образ на мисис Бойнтън. Нейният тип несъмнено е познат на д-р Жерар.

— По мое мнение тя наистина представляваше интересен обект — каза лекарят.

— Разкажете ми по-подробно.

Д-р Жерар охотно се озова на поканата. Той описа своя собствен интерес към семейството, разговора си с Джефърсън Коуп и абсолютно погрешното му тълкуване на обстоятелствата.

— Значи той е сантиментален — забеляза Поаро.

— О, да, в основата си! Той има идеали — всъщност почиващи на дълбоко вкоренена инстинктивна леност. Да се възприема човешката природа откъм най-добрата й страна, както и светът като приятно място, несъмнено е най-лекият начин да се живее! Следователно, Джефърсън Коуп няма ни най-малка представа за истинската същност на хората.

— Този възглед понякога може да се окаже опасен — вметна Поаро.

Д-р Жерар продължи:

— Той не престана да гледа на това, което бих нарекъл „случая Бойнтън“ като на криворазбрана преданост. А за замаскираните омраза, бунт, робство и терзания имаше само съвсем слаба представа.

— Глупаво е — отбеляза Поаро.

— И все пак — продължи д-р Жерар — дори и най-твърдоглавите сантиментални оптимисти не могат да бъдат съвсем слепи. Мисля, че по време на екскурзията до Петра очите на мистър Джефърсън Коуп са се поотворили.

И той описа разговора, който бяха водили с американеца сутринта в деня на произшествието.

— Интересна е тази история — за слугинчето — замислено произнесе Поаро. — Хвърля светлина върху методите на действие на старата.

Жерар продължи:

— Цялата онази сутрин беше много необикновена! Вие не сте ходили в Петра, мосю Поаро. Ако отидете, трябва непременно да се изкачите на Жертвеника. Там цари — как да се изразя? — особена атмосфера — и той подробно описа гледката, като добави: — Тази тук мадмоазел седеше като млад съдия и развиваше теории как да се пожертва един в името на спасението на мнозина. Спомняте ли си, мис Кинг? Сара потръпна:

— Недейте! Нека да не говорим за онзи ден.

— Не, не — обади се Поаро. — Хайде да се занимаем с по-отдавнашни събития. Интересува ме, д-р Жерар, как ще обрисувате психологията на мисис Бойнтън. Това, което не мога съвсем да си обясня, е защо след като е довела близките си до абсолютно подчинение, е уредила това пътуване в чужбина, където несъмнено щяла да възникне опасност те да влязат в контакт с външни хора и властта й да се разклати.

Д-р Жерар развълнуван се наведе към него.

— Но, точно там е работата! Навсякъде по света старите жени са си едни и същи. Те се отегчават! Ако са се специализирали в реденето на един пасианс, най-после им идва до гуша от него. Иска им се да научат някакъв нов пасианс. Точно същото е и с една старица, чието развлечение (колкото и невероятно да звучи това) е да властва над хората и да ги изтезава. Мисис Бойнтън — нека я наречем звероукротителка — е опитомила своите тигри. Може би по времето, когато са възмъжавали, са се появили някои по-силни усещания. Женитбата на Ленъкс за Надин е била известно приключение. Но след това изведнъж настъпило затишие. Ленъкс дотолкова е потънал в меланхолия, че на практика е невъзможно да бъде наранен или да му бъде причинено страдание. Реймънд и Карол не дават признак на бунт. А Джиневра — а, бедната Джиневра — от гледна точка на майка си тя представлява най-безинтересното развлечение. Защото Джиневра е намерила начин за бягство. Тя бяга от действителността в един свят на фантазии. Колкото повече я предизвиква майка й, с толкова повече скрито удоволствие тя играе ролята на преследвана героиня! От гледна точка на мисис Бойнтън всичко това е ужасно скучно. И тя като Александър Македонски търси нови светове, които да завладее, И затова решава семейството да предприеме пътешествие в чужбина. Там ще има опасност да се разбунтуват укротените й зверове и за нея ще се създаде възможност да причинява нова страдания! Невероятно звучи, нали, но е така! Тя е търсела нови вълнения.

Поаро дълбоко пое дъх.

— Та това е забележително. Да, да, схващам точно мисълта ви. Тъкмо така е било. Всичко приляга отлично. Предпочитала е да живее сред опасности, маман Бойнтън, и си е платила за това!

Сара се наведе напред. Умното й, бледо лице беше съвсем сериозно.

— Значи искате да кажете, че тя е докарала жертвите си твърде далеч и те… те са се нахвърлили върху нея или… или поне го е сторил един от тях?

Поаро наведе глава. Сара с безжизнен глас запита:

— А кой от тях?

Поаро я изгледа — забеляза е какво напрежение ръцете й стискаха дивите цветя и колко неподвижно беше бледото й лице.

Той не отвърна, по-точно отговорът му беше спестен, защото в този момент д-р Жерар докосна рамото й и каза:

— Вижте.

По склона бродеше една девойка. Тя се движеше със странна, ритмична грация, която някак си създаваше впечатление за нереалност. Златисто-червената й коса блестеше на слънцето и една удивителна загадъчна усмивка повдигаше красивите ъгълчета на устните й. Поаро затаи дъх.

— Каква красота… Каква необикновена, затрогваща красота… Ето така би трябвало да се играе Офелия — като млада богиня, излязла от друг свят, щастлива, защото е захвърлила веригите на човешките радости и скърби.

— Да, да, прав сте — потвърди Жерар. — Такова лице може да се сънува, нали? Аз го сънувах. В треската си отворих очи и го видях — с неговата прелестна, неземна усмивка… Това беше приятен сън. Толкова съжалявах, че се събудих…

А след това, като се върна към обичайния си тон, каза:

— Това е Джиневра Бойнтън.