Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (9)

Глава IX
Нови подробности относно приятния стар джентълмен и неговите благонадеждни възпитаници

Късно на следното утро Оливър се събуди след дълбок, продължителен сън. В стаята нямаше никого освен стария евреин, който вареше в котле кафе за закуска и си подсвиркваше тихичко, като го бъркаше с желязна лъжица. От време на време, когато отдолу се чуваше и най-малкият шум, той спираше да се ослуша, след което продължаваше да бърка и си подсвиркваше, както преди. Макар и да не спеше вече, Оливър не бе напълно буден. Има едно състояние между съня и събуждането, когато в продължение на пет минути с полуотворени очи и полусъзнаваш онова, което става край тебе, сънуваш повече, отколкото за пет нощи, със здраво затворени очи и с напълно притъпени сетива.

Оливър беше точно в такова състояние. Той виждаше евреина с полузатворените си очи, чуваше ниското му подсвиркване, разпознаваше звука от стържещата по дъното на котлето лъжица и въпреки това със същите тези свои сетива той се намираше във въображаем досег с почти всички, които някога бе познавал.

Когато кафето бе готово, евреинът отдръпна настрани котлето. Сетне като застана за миг в нерешителност, като, че не знаеше добре какво да прави, той се извърна към Оливър и го повика по име. Момчето не отговори и по всичко изглеждаше, че спи.

След като се задоволи с това, евреинът пристъпи полекичка до вратата и я заключи. А после, както се стори на Оливър, извади от някакво скривалище в пода малка кутия, която постави внимателно на масата. Очите му заблестяха, когато отвори капака и погледна вътре. Като довлече до масата стар стол, той седна и извади от кутията прекрасен златен часовник, святкащ от скъпоценни камъни.

— Аха! — каза евреинът, като подвижи раменете си и изкриви всяка черта на лицето си с отвратителна усмивка. — Хитри кучета! Хитри кучета! Верни докрай! — С тези и други подобни възклицания евреинът отново сложи часовника в скривалището му. От същата кутия той извади най-малко още половин дузина такива часовници, които изгледа със същото удоволствие като първия. Освен тях имаше и пръстени, брошки, гривни и други скъпоценности от такъв прекрасен материал и с такава скъпа изработка, че Оливър нямаше понятие дори как се наричат.

След като върна тези дрънкулки на мястото им, евреинът извади друга, толкова малка, че можеше да се побере в дланта му. Изглежда на нея имаше някакъв много ситен надпис, защото, като я сложи на масата и я засенчи с ръка, дълго и усърдно се взира в нея. После я прибра отчаян от неуспеха си и облягайки се назад в стола, промърмори:

— Какво прекрасно нещо е смъртното наказание! Мъртвите никога не се разкайват, мъртвите не разправят неудобни неща. Това е чудесно за нашата търговия! Петима нанизани в редица, без да остане никой да издаде нещо в страха си!

Старецът изрече тези думи и бляскащите му тъмни очи, които блуждаеха напред, се спряха върху Оливъровото лице: очите на момчето се бяха вторачили в неговите с нямо любопитство и макар това да трая само момент, той беше достатъчен да покаже на евреина, че е бил наблюдаван. Той затвори шумно капака на кутията, сложи ръце върху ножа на масата и скочи яростно. Той трепереше силно, тъй като дори и в уплахата си Оливър видя ножа да се тресе във въздуха.

— Какво е това? — каза евреинът. — Защо ме наблюдаваш? Защо си буден? Какво видя? Говори, момче! Бързо, бързо! Касае се за живота ти!

— Не ми беше възможно да спя повече, сър — плахо отвърна Оливър. — Много съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— Беше ли буден преди един час? — каза евреинът, като погледна момчето свирепо намръщен.

— Не, не. Наистина не бях! — отвърна Оливър.

— Уверен ли си? — изкряска евреинът заплашително и му хвърли още по-свиреп поглед.

— Честна дума, сър, не бях — отвърна Оливър с жар.

— Стига, стига, миличък! — каза евреинът, като възприе рязко пак предишното си държане и си поигра малко с ножа, преди да го остави, сякаш да покаже, че го е взел само за игра. — Разбира се, аз знам това, миличък. Просто исках да те посплаша. Ти си храбро момче. Ха, ха, ти си храбро момче, Оливър! — И евреинът си потри ръцете, като възклицаваше, но все пак погледна нервно към кутията.

— Видя ли някои от тези хубави неща, миличък? — запита той, като сложи ръка върху нея след малко мълчание.

— Да, сър — отвърна Оливър.

— А-ха! — възкликна евреинът, малко побледнял. — Те, те са мои, Оливър; моето малко имущество. Едничкото нещо, което ще ме препитава на стари години. Хората ме наричат скъперник, миличък. Само скъперник, нищо друго.

Оливър си помисли, че старият действително трябва да е голям скъперник, за да живее в такова мръсно място, когато има толкова часовници, но като му мина през ум, че може би слабостта му към Хитреца и другите момчета, му струва доста пари, той само хвърли почтителен поглед към евреина и попита дали може да стане.

— Разбира се, миличък, разбира се — отвърна старият джентълмен. — Чакай. В ъгъла до вратата има кана с вода. Донеси я тук и аз ще ти дам леген да се измиеш, миличък.

Оливър стана, прекоси стаята и се наведе за миг да вдигне каната. Когато извърна главата си, кутията беше изчезнала.

Той едва се бе измил и бе излял легена от прозореца, както му бе поръчал евреинът, когато Хитреца се завърна, придружен от много жив млад приятел, когото Оливър бе видял да пуши предишната вечер и когото сега му представиха официално под името Чарли Бейтс. Четиримата седнаха да закусят с кафе, топли кифли и шунка, донесени от Хитреца в дъното на шапката му.

— Е — каза евреинът, като погледна лукаво Оливър и се обърна към Хитреца, — надявам се, че тази сутрин добре сте поработили, милички.

— Работихме усърдно — отвърна Хитреца.

— Като добичета — прибави Чарли Бейтс.

— Добри момчета! Добри момчета! — каза евреинът. — Ти, Хитрецо, какво направи?

— Два портфейла — отвърна младият джентълмен.

— Подплатени? — запита нетърпеливо евреинът.

— Доста добре — отвърна Хитреца и извади два портфейла — единият червен, другият зелен.

— Не са толкова тежки, колкото биха могли да бъдат — заяви евреинът, след като ги прегледа внимателно отвътре — Обаче са направени добре и спретнато. Ловък майстор е той, нали, Оливър?

— Наистина ловък, сър — каза Оливър.

При тези думи мистър Чарли Бейтс се разсмя гръмко за голямо Оливърово учудване, тъй като момчето не виждаше нищо смешно в случилото се.

— Ами ти, миличък, какво си направил? — обърна се евреинът към Чарли Бейтс.

— Бърсалки — отвърна мистър Бейтс и едновременно с това извади четири носни кърпички.

— Добре — каза евреинът, като ги разгледа подробно. — Те наистина са хубави, много хубави. Обаче не си им избродирал добре инициалите, Чарли, затова те ще трябва да се разпорят с игла. Ще научим Оливър как да го направи. Нали, Оливър? Ха-ха-ха!

— Както обичате, сър — каза Оливър.

— Ти би желал да можеш да правиш носни кърпички така лесно, както Чарли Бейтс, нали, миличък? — запита го евреинът.

— Много бих желал, стига да ме научите — отвърна Оливър.

Мистър Бейтс видя нещо така удивително смешно в този отговор, че отново избухна в смях, който дойде в съприкосновение с току-що глътнатото от него кафе, като го закара в някакъв крив канал и едва ли не му причини преждевременно задушаване.

— Той е тъй изумително зелен! — каза Чарли, когато дойде на себе си, сякаш, за да се извини пред компанията за неучтивото си държане.

Хитреца не каза нищо, само поглади Оливъровата коса над очите му и каза, че малко по малко и той ще се научи на повече неща. И когато при тези думи старият джентълмен забеляза как Оливър поруменява, той промени разговора и запита дали сутринта е имало голяма навалица при екзекуциите. Това накара Оливър да се удивява все повече, тъй като от отговорите на момчетата стана ясно, че и двамата са били там и, естествено, чудно беше как бе възможно да са намерили време да свършат толкова много работа.

Когато прибраха съдовете от закуската, веселият стар джентълмен и двете момчета захванаха да играят на много любопитна и необикновена игра: веселият стар джентълмен сложи енфиена кутийка в единия джоб на панталоните си, портфейл в другия и часовник в джоба на жилетката, с верижка за предпазване около шията си. После забоде фалшива диамантена игла в ризата си, закопча добре връхната си дреха и като мушна в джобовете си калъф за очила и носна кърпа, заситни нагоре-надолу из стаята с бастун в ръка по подобие на старите господа, които се разхождат из улиците по всяко време на деня. Понякога се поспираше до камината или до вратата и даваше вид, че уж се заглежда най-усърдно във витрините. Тогава той се озърташе непрестанно за крадци и потупваше всичките си джобове подред, за да види дали не е изгубил нещо. Той правеше това така смешно, че Оливър се смя, докато сълзи потекоха от очите му. През всичкото това време двете момчета го следваха неотстъпно, като ловко се скриваха от погледа му винаги, когато се извръщаше, така че му бе невъзможно да проследява движенията им. Най-после Хитреца го настъпваше по краката или се спъваше случайно в обувките му, докато Чарли Бейтс се блъскаше в гърба му. В този миг те вземаха от него с удивителна бързина енфиената кутийка, портфейла, часовника, верижката, иглата, носната кърпа, дори калъфа за очилата. Ако старият джентълмен усетеше някоя ръка в един или друг джоб, той извикваше къде я напипва и играта почваше отново.

Когато повториха тази игра много пъти, две млади дами дойдоха да видят младите господа: едната от тях се наричаше Бети, а другата Нанси. Те имаха доста много коса, не съвсем грижливо прибрана отзад, и бяха малко нещо раздърпани в обувките и чорапите. Може би не бяха твърде хубави, обаче лицата им бяха добре оцветени и изглеждаха здрави и едри. Бяха забележително свободни и приятни в обноските си, затова на Оливър се сториха много симпатични и добри момичета. И безсъмнено те наистина бяха такива.

Тези гостенки останаха дълго време. Извадиха алкохолни напитки, тъй като едната от младите дами се оплака от простуда, и разговорът взе много весел и поучителен характер. Най-после Чарли Бейтс изказа мнение, че е време да подковат копитото. Оливър реши, че това е френски израз, който означава „излизам на разходка“, защото веднага след изказването на Хитреца, Чарли и двете млади дами излязоха, след като симпатичният стар евреин ги снабди любезно с пари.

— Ето, миличък — каза Феджин. — Това се казва приятен живот, нали? Излязоха за цял ден.

— Ами свършили ли са си работата? — запита Оливър.

— Да — отвърна евреинът, — но ако случайно им се наложи да свършат и още нещо, те няма да пропуснат тази възможност можеш да бъдеш уверен в това. Нека те ти служат за пример, миличък. Нека те ти служат за пример — повтори той, като затропа с лопатата по огнището, за да придаде по-голяма сила на думите си. — Върши всичко, каквото те накарат, и се вслушвай на всяка крачка в съветите им, особено в тези на Хитреца, миличък. Той ще стане велик човек, а и тебе ще направи такъв, ако го вземеш за пример. Носната ми кърпичка виси ли от джоба ми, миличък? — запита внезапно евреинът.

— Да, сър — отвърна Оливър.

— Виж дали ще можеш да я вземеш, без да усетя; също както ги забеляза да правят, когато играехме тази сутрин.

Оливър хвана дъното на джоба с едната ръка, както бе забелязал да върши това Хитреца, и леко издърпа кърпичката с другата.

— Взе ли я? — извика евреинът.

— Ето я, сър — каза Оливър, като я показа в ръката си.

— Ти си способно момче, миличък — каза жизнерадостният стар джентълмен, като одобрително погали Оливър по главата. — Никога не съм виждал по-схватлив момък. Ето ти шилинг. Ако продължаваш в същия дух, ще станеш най-великия човек на времето си. А сега ела тук и ще ти покажа как да разпориш инициалите на носните кърпички.

Оливър се чудеше какво общо имаше играта на измъкване кърпички с възможността да стане велик човек. Но като мислеше, че щом е толкова по-възрастен, евреинът знае това по-добре от него, той го последва тихичко до масата и скоро се вдълбочи в новата си работа.