Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XVI
Тук се разправя какво стана с Оливър Туист, след като го отвлече Нанси

Тесните улички и пътечки най-после завършиха в голямо открито място, по което бяха разпръснати клетки за домашни животни, и се виждаше и по други белези, че това е говежди пазар. Когато стигнаха тук, Сайкс забави крачките си, тъй като жената не можеше вече да издържа бързия ход. Като се обърна към Оливър, той му заповяда грубо да се хване с едната си ръка за Нанси.

— Чуваш ли? — изръмжа Сайкс, когато Оливър се поколеба и се огледа наоколо.

Мястото беше неосветено, далеч от пътя на пешеходците. Оливър виждаше съвсем ясно, че всяка съпротива би била излишна. Той подаде едната си ръка на Нанси, която я хвана здраво в своята.

— Дай другата на мене — каза Сайкс, като сграбчи свободната му ръка. — Хей, Биволско око!

Кучето погледна нагоре и изръмжа.

— Виж какво, псе! — каза Сайкс и сложи другата си ръка върху Оливъровото гърло. — Ако изрече само думица, дръж го! Нямаш нищо против, нали?

Кучето изръмжа отново. И като облиза муцуната си, хвърли такъв поглед на Оливър, сякаш чакаше с нетърпение да впие зъби в гръкляна му.

— Да пукна, ако не му види работата! — каза Сайкс, като погледна кучето с някакво мрачно и диво одобрение. — Сега, господинчо, много добре знаеш какво можеш да очакваш, така че викай колкото си искаш; кучето лесно ще прекрати тази игра. Внимавай, малкият!

Биволско око поклати опашка, за да поблагодари за това необичайно мило обръщение и като изръмжа предупредително за Оливърово добро, поведе групата напред.

Минаваха пред Смитфийлд, а ако кажеха на Оливър, че това е Грозвенър Скуеър, за него би било все едно. Нощта беше тъмна и мъглива. Светлинките в дюкяните едва успяваха да се промъкват през плътната мъгла, която всеки миг се сгъстяваше и обвиваше в мрак къщите и улиците, като правеше непознатото място да изглежда в Оливъровите очи още по-непознато и го караше да се чувствува в още по-мрачна и подтискаща несигурност.

Бяха изминали няколко крачки, когато плътен звън от някаква черковна кула отброи часа. При първите удари двамата му спътници се спряха и обърнаха глави към посоката, от която се чуваше биенето.

— Осем часът, Бил — каза Нанси, когато часовникът спря.

— Има ли смисъл да ми го казваш, когато и аз чувам! — отвърна Сайкс.

— Чудя се дали и те го чуват — каза Нанси.

— Разбира се, че го чуват — отвърна Сайкс. — Когато мене ме пипнаха, беше около деня на св. Вартоломей и отвътре можах да чувам пищенето на всяка свирка от панаира. След като ме заключиха за през нощта, шумът и олелията вън правеха проклетия стар затвор да изглежда толкова тих, че просто ми идваше да си разбия черепа в железните плочи на вратата.

— Горките хорица! — каза Нанси, чието лице все още стоеше обърнато към посоката, от която се бяха чули часовниковите удари. — О, Бил, такива чудесни младежи!

— Е, да, това е едничкото нещо, за което вие; жените, мислите — отвърна Сайкс. — Чудесни младежи! Можем вече да ги считаме за умрели, така че това няма голямо значение.

С това утешение мистър Сайкс, изглежда, потуши надигащата се в гърдите му ревност и като стисна още по-здраво Оливъровата ръка, заповяда му отново да тръгне.

— Чакай малко — каза девойката, — не бих бързала, ако следния път, когато часовникът удари осем, дойде и твоят ред да те бесят, Бил. Бих обикаляла край мястото, дори и ако земята е покрита със сняг, а аз нямам шал да се увия.

— И каква полза ще имам от това? — запита лишеният от сантименталност мистър Сайкс. — Ако не си в състояние да ме измъкнеш от двадесет ярда здраво въже, дали ще извървиш петдесет мили, или пък ще стоиш на едно място, за мене това ще е все едно. Хайде, няма какво да висиш там и да ми проповядваш. Тръгвай!

Девойката избухна в смях, уви се по-плътно с шала си и те продължиха пътя си. Но Оливър почувствува как ръката й трепереше и като вдигна очи към лицето й, когато минаха покрай една улична лампа, видя, че бе смъртно бледо.

Тримата продължиха да вървят още цял половин час, като минаваха през разни пусти и нечисти улици. Ако се съдеше по вида им, малкото хора, които срещаха, заемаха същото обществено положение, както самият мистър Сайкс. Най-после свиха в една много мръсна тясна улица, почти изпълнена с вехтошарски дюкяни. Кучето изтича напред, сякаш съзнаваше, че няма вече какво да пази, и спря пред вратата на един дюкян, който беше затворен и изглеждаше необитаван. Къщата беше полуразрушена, а на вратата имаше закована дъска, на която пишеше, че се дава под наем. Правеше впечатление, че дъската виси там от много години.

— Добре — извика Сайкс, като се огледа предпазливо.

Нанси се спря под прозоречните капаци и Оливър чу звука на звънеца. Прекосиха към отсрещната страна на улицата и застанаха за няколко минути под една лампа. Чу се шум като от леко открехване на прозорец, а скоро след това вратата полекичка се отвори. Тогава мистър Сайкс сграбчи ужасеното момче за яката и тримата бързо се намериха в къщата.

Коридорът беше съвсем тъмен. Зачакаха, докато човекът, който ги бе въвел, затвори и закачи веригата на вратата.

— Има ли някой тук? — запита Сайкс.

— Не — отвърна един глас и на Оливър се стори, че го е чувал и друг път.

— Тука ли е старият — попита разбойникът.

— Да — отвърна гласът, — и хич не е в кеф. Няма ли да се зарадва, като ви види? Ох, едва ли.

Стилът на този отговор, както и гласът, който го изрече, бяха познати на Оливър, но в тъмното беше невъзможно да се различи фигурата на говорещия.

— Дай някаква светлинка — каза Сайкс, — иначе ще си счупим вратовете или ще настъпим кучето. Внимавайте в краката си!

— Стойте за малко тук, докато донеса свещ — отвърна гласът. Чуха се отдалечаващите стъпки на говорещия и след минута се появи фигурата на мистър Джон Докинс, по прякор Хитреца. В дясната си ръка той носеше лоена свещ, прикрепена към раздвоена на върха пръчка.

Младият господин не се спря да поздрави Оливър, само му се ухили подигравателно и като се извърна, кимна на гостите да го последват надолу по стълбите. Прекосиха празна кухня и отвориха вратата на ниска, миришеща на пръст стая, явно построена в някакъв малък заден двор. Посрещна ги висок смях.

— Ох, божичко, божичко! — викаше мистър Чарлз Бейтс, от чиито дробове се бе разразил смехът. — Ето го, ето го! Ох, Феджин, погледни го, погледни го! Едвам се държа, толкова е смешно, че просто едвам се държа. Нека някой ме подпира, докато се насмея.

Неспособен да се държи на краката си от смях, мастър Бейтс се просна на пода, като риташе конвулсивно в продължение на пет минути, в истински припадък на неудържима радост. Сетне скочи, грабна свещта от Хитреца, приближи се към Оливър и го заразглежда от всички страни. А в това време евреинът свали нощната си шапка и направи няколко ниски поклона на смаяното момче. Междувременно Хитреца, който имаше делови склонности и рядко се отдаваше на веселие, когато това би пречило на работата, претърсваше Оливъровите джобове с похвално прилежание.

— Погледни дрехите му, Феджин! — каза Чарли, като приближи свещта до новия му жакет толкова, че едва не го подпали. — Погледнете дрехите му! Най-хубавият плат и най-елегантната кройка! Ох, божичко, каква смешка! Пък и книгите му! Същински джентълмен, Феджин!

— Много се радвам, като виждам колко добре изглеждаш, миличък — каза евреинът и се поклони с престорено смирение. — Хитреца ще ти даде други дрехи, миличък, за да не си развалиш неделния костюм. Защо не ни писа, миличък, да ни съобщиш, че си идеш? Щяхме да ти приготвим нещо топло за вечеря.

При тези думи мастър Бейтс отново избухна в такъв силен смях, че дори и лицето на евреина се поотпусна, а Хитреца се усмихна, но тъй като в този момент последният изваждаше банкнотата от пет лири, не стана ясно дали шегата, или парите събудиха радостта му.

— Хей! Какво е това? — запита Сайкс, като пристъпи напред, когато евреинът грабна банкнотата. — Тя е моя, Феджин.

— Не, не, миличък — възрази евреинът. — Моя си е, Бил, моя. Ти ще получиш книгите.

— Ако не я дадеш на мене — каза Бил Сайкс, като си сложи шапката с решителен вид, — искам да кажа, ако не я дадеш на мене и Нанси, ще заведа обратно момчето.

Евреинът се сепна. Сепна се и Оливър, макар и по съвсем друга причина — той се надяваше спорът да доведе дотам, че да го върнат обратно.

— Хайде! Давай! — каза Сайкс.

— Това не е справедливо, Бил, не е справедливо, нали, Нанси? — запита евреинът.

— Справедливо или несправедливо, давай парите и толкова! Да не мислиш, че Нанси и аз си нямаме друга работа, освен да отмъкваме всички малки момчета, които ти крадеш? Дай парите, алчен дърт скелет, давай ги!

С тези нежни думи мистър Сайкс издърпа банкнотата, която евреинът държеше между палеца и показалеца си, и като изгледа хладнокръвно стария човек, сгъна я на четири и я завърза в околовратната си кърпа.

— Това е заради нашия дял от работата, макар и да не я заплаща както трябва — каза Сайкс. — Можеш да си задържиш книгите, ако обичаш да четеш. Ако не, продай ги.

— Те са много хубавички — каза Чарли Бейтс, който с всевъзможни гримаси даваше вид, че чете от въпросните томове. — Прекрасно написана книга, нали, Оливър? — Като видя изумения поглед, с който Оливър гледаше мъчителите си, мастър Бейтс, надарен с благословена способност да съзира смешното, изпадна в нов пристъп на екстаз, по-буен от първия.

— Те принадлежат на стария джентълмен — каза Оливър, като кършеше ръце, — на добрия, благороден стар джентълмен, който ме прибра у дома си и нареди да ме гледат и се грижат за мене, когато бях на смъртно легло от треска. Моля ви, изпратете му ги, изпратете му книгите и парите. Дръжте ме тук, докато съм жив, но, моля ви се, изпратете книгите и парите. Той ще си помисли, че съм ги откраднал — и той, и старата жена, и всички, които бяха тъй добри към мене — всички ще си помислят, че съм ги откраднал. Моля ви се, имайте милост към мене и му ги изпратете!

С тези думи, изречени с всичката жар на обзелата го мъка, Оливър падна на колене пред нозете на евреина и заудря ръцете си една в друга, обхванат от горчиво отчаяние.

— Момчето има право — забеляза евреинът, като хвърли скрит поглед наоколо и сбра рунтавите си вежди. — Ти си прав, Оливър, прав си. Те наистина ще си помислят, че си ги откраднал. Ха! Ха! — възкликна евреинът, потривайки ръце. — Случило се тъкмо както трябваше — едва ли бихме могли да изберем по-подходящ момент!

— Разбира се, че не бихме могли — отвърна Сайкс, — схванах това веднага щом видях да минава през Клеркънуел с книгите под мишница. Работата е наред. Сигурно са някакви набожни хорица с меки сърца, иначе нямаше да го приберат. И няма да го търсят, от страх да не се наложи да водят следствие и го вкарат в пандиза. Не се бой, в безопасност си.

Докато те говореха, Оливър поглеждаше ту единия, ту другия, сякаш беше смаян и не можеше да разбере за какво става дума. Но когато Бил Сайкс изрече последните думи, той скочи внезапно на крака и се втурна лудо от стаята, като завика за помощ, а крясъците му проечаха чак до покрива на пустата, стара къща.

— Дръж кучето, Бил! — извика Нанси и се спусна да затвори вратата, когато евреинът и двамата му възпитаници изтичаха подир Оливър. — Дръж кучето, ще разкъса на парчета момчето.

— Така му се пада! — изрева Сайкс, като се мъчеше да се освободи от ръцете на девойката. — Махай се от мене, иначе ще ти пръсна главата в стената.

— Това не ме интересува, Бил, не ме интересува — пищеше девойката и се бореше яростно с мъжа. — Можеш да ме убиеш, но няма да оставя детето да бъде разкъсано от кучето.

— А, така ли! — каза Сайкс и скръцна със зъби. — Ако не се махнеш веднага, ще те убия.

Разбойникът блъсна девойката от себе си и я запрати на другия край на стената точно когато евреинът и двете момчета се завърнаха, влачейки със себе си Оливър.

— Какво става тук! — каза Феджин и се огледа.

— Струва ми се, че девойката е полудяла — отвърна му диво Сайкс.

— Не, не е полудяла — каза Нанси, бледа и задъхана от боричкането. — Не, Феджин, не е полудяла, бъди сигурен в това.

— Тогава стой мирно — каза евреинът със заплашителен поглед.

— Няма да стоя мирно — отговори Нанси с много висок глас. — Е, как ти харесва това?

Мистър Феджин бе добре запознат с държането и навиците на тази част от обществото, към което се числеше Нанси, така че беше сигурен колко неблагоразумно би било да продължава разговора с нея в настоящия момент. И за да отклони вниманието на компанията, той се обърна към Оливър.

— Значи ти искаш да избягаш, миличък, така ли? — каза евреинът, като взе една дебела и чепата тояга от ъгъла до огнището. — Е?

Оливър не отговори нищо. Той само наблюдаваше движенията на евреина и дишаше тежко.

— Търсеше помощ, викаше полицията, така ли? — подиграваше се евреинът, като дръпна момчето за ръката. — Ще те отучим от това, млади ми господинчо.

Евреинът нанесе с тоягата силен удар по раменете на Оливър и я вдигна втори път, когато девойката се втурна напред и я измъкна от ръката му. Тя я захвърли в огъня с такава сила, че няколко от горящите въглени се разхвърчаха из стаята.

— Не мога да стоя и да гледам какво правиш, Феджин — извика Нанси. — Хванал си момчето, какво повече ти трябва? Остави го на мира, остави го на мира, казвам ти, иначе такива белези ще оставя по някой от вас, че ще ме окачат на бесилката, преди да ми е дошло времето.

Като изрече тази закана, девойката тропна силно с крак по пода. Със стиснати устни и свити юмруци тя изгледа последователно евреина и другия разбойник, а лицето й бе побледняло от постепенно натрупвалата се в гърдите й ярост.

— Я виж ти, Нанси! — каза евреинът с глас, в който звучеше утешение, след като той и мистър Сайкс се изгледаха разтревожено. — Тази вечер ти си по-духовита от всякога. Xa-ха, миличка, играеш просто чудесно.

— Играя, така ли! — възкликна девойката. — Внимавай да не прекаля в играта. Ако го сторя, толкова по-зле за тебе, Феджин. Така че, казвам ти го навреме — пази се от мене.

Има нещо в една разярена жена, особено, когато към другите си страсти тя прибавя и неудържимия напор на безразсъдността и отчаянието, което малцина мъже биха желали да разпалят. Евреинът видя колко безнадеждно ще е, ако се преструва, че не разбира искреността на Нансиния гняв, и като отстъпи несъзнателно няколко крачки назад, хвърли полуумолителен-полубоязлив поглед към Сайкс, сякаш искаше да му загатне, че е най-подходящо той да продължи разговора.

Подбуден от тази няма молба, както навярно и от съзнанието, че да вразуми мис Нанси, е въпрос на личната му гордост и влияние, Сайкс избълва около двадесетина клетви и закани, като стори това с такава бързина, която прави истинска чест на богатите му езикови възможности. Но понеже те не произведоха никакво видимо впечатление върху обекта, срещу когото бяха отправени, той прибягна към по-съществени аргументи.

— Какво искаш да кажеш с това? — запита я той, като придружи въпроса си с ужасна клетва. — Какво искаш да кажеш, а? Искаш да ме изгориш, така ли? Знаеш ли коя си и каква си?

— Да, да, зная го много добре — отвърна девойката, като се изсмя истерично и поклати глава със зле престорено безразличие.

— Е добре, тогава си дръж езика — изръмжа Сайкс по същия начин, както имаше обичай да се обръща към кучето, — иначе за дългичко ще те усмиря.

Девойката се изсмя отново, дори още по-невъздържано от по-рано. А сетне, като хвърли бърз поглед към Сайкс, извърна настрани лицето си и захапа устната си, докато потече кръв.

— Много ти прилича да ми играеш роля на човеколюбива и благородна жена! — прибави Сайкс, като я изгледа презрително. — Тъкмо подходяща защитничка на детето, както го наричаш!

— Такава съм и господ да ми е на помощ! — извика разгорещено девойката. — Бих предпочела да бях пукнала на улицата или да бях сменила мястото си с онези, край които минахме така близо тази вечер, отколкото да помогна да го доведете тук. От тази вечер нататък той ще стане крадец, лъжец, дявол — всичко, което е най-лошо. Не е ли това достатъчно за онзи дъртак, ами на всичко отгоре го бие?

— Стига, стига, Сайкс — обърна се укорително евреинът към разбойника и посочи с глава към момчетата, които наблюдаваха всичко най-внимателно. — Трябва да си говорим учтиво. Бил, учтиво.

— Да си говорим учтиво! — извика девойката, чиято ярост беше просто страшна за гледане. — Да си говорим учтиво, злодей такъв! Да, ти заслужаваш да ти говоря учтиво. Аз крадях за тебе, когато бях дете, на половината на възрастта на това тук! — каза тя, като посочи Оливър. — Същата служба изпълнявам и сега, ето вече цели двадесет години. Нима не знаеш това? Говори! Не го ли знаеш?

— Така, така — каза евреинът, като се опитваше да я усмири. — Но и тъй да е, това е препитанието ти.

— Да, право е! — отвърна девойката, като не изричаше думите си, а ги изливаше в продължителен гневен писък. — Това е препитанието ми, а студените, влажни, мръсни улици са моят дом. И ти беше злодеят, който отдавна ме прати там, и ще ме държиш там, ден и нощ, докато умра!

— Ако кажеш още нещо — прекъсна я евреинът, раздразнен от укорите й, — ще ти сторя още по-голямо зло!

Девойката не каза нищо повече, но като заскуба коса и задърпа роклята си в припадък на неудържимо вълнение, тя така стремително се впусна към евреина, че навярно би оставила неизлечими следи на отмъщение върху му, ако Сайкс не бе хванал навреме китките й. Тя направи няколко напразни усилия да се бори с него и припадна.

— Сега вече е добре — каза Сайкс, като я положи легнала в един ъгъл. — Удивително силна е в ръцете, когато я прихване така.

Евреинът изтри челото си и се усмихна, сякаш облекчен, че неприятната случка се бе свършила. Но нито той, нито Сайкс, нито кучето, нито пък момчетата сметнаха това за нещо повече от обикновена случка, присъща на занаята им.

— Това е най-лошото, когато трябва да се работи с жени — каза евреинът и сложи тоягата на мястото й. — Но те са умни, и в нашата работа не може без тях. Чарли, покажи на Оливър къде да си легне.

— Смятам, че утре не ще е необходимо да носи празничния си костюм, нали, Феджин? — запита Чарли Бейтс.

— Разбира се, че не — каза евреинът, като отвърна на усмивката, с която Чарли бе задал въпроса си.

Мастър Бейтс, явно зарадван от задължението си, взе свещта и отведе Оливър в съседната кухня, където имаше две-три легла, на които бе спал по-рано. И като на няколко пъти избухна в неудържим смях, той извади съвсем същите дрехи, които Оливър с такава радост бе съблякъл у мистър Браунлоу. Евреинът, на когото ги бяха продали, съвсем случайно ги бе показал на Феджин и това беше първата улика, по която можаха да открият местонахождението му.

— Смъкни си новия костюм — каза Чарли — и аз ще го дам на Феджин да ти го пази. Каква хубава смешка!

Клетият Оливър го послуша неохотно. Мастър Бейтс сви дрехите под мишница и излезе от стаята, като остави Оливър в тъмното и заключи вратата подире си.

Шумът от смеха на Чарли и гласът на мис Бетси, която пристигна тъкмо навреме, за да полее с вода приятелката си и да допринесе с други женски услуги за свестяването й, биха държали будни много хора при по-щастливи обстоятелства от тези, сред които бе поставен Оливър. Но той беше болен и изморен и скоро заспа дълбоко.