Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (25)

Глава XXV
Разказът се връща към мистър Феджин и дружината му

Докато в бедняшкия дом ставаха тези неща, мистър Феджин седеше в старата си бърлога — същата, от която Нанси изведе Оливър — и размишляваше нещо над слабия, димящ огън. Той държеше на коленете си духало, с което се опитваше да го разпали. Но обхванат от някаква дълбока мисъл, той бе скръстил ръце върху духалото и с брада върху палците си гледаше разсеяно ръждясалите му пречки.

Край масата зад него седяха Хитреца, мастър Чарлз Бейтс и мистър Чилтинг, всички погълнати от игра на карти. Хитреца играеше сам срещу другите двама. Удивително интелигентната физиономия на първия джентълмен сега бе придобила твърде съсредоточен израз поради вниманието, с което следеше играта и ръцете на мистър Чилтинг. От време на време, когато му се удадеше случай за това, той хвърляше поглед към картите на съседа си и направляваше играта си съобразно с резултата от наблюденията. Тъй като вечерта беше студена, Хитреца седеше с шапка на глава, както изобщо имаше обичай да прави, когато се намираше в къщи. Също така между зъбите си държеше глинена лула, която изваждаше само когато считаше за необходимо да си пийне от шишето, пълно с джин и вода и приготвено на масата за удобство на компанията.

Мастър Бейтс също внимаваше в играта, но тъй като по природа бе по-лесно възбудим от изтънчения си приятел, по-често си служеше с шишето на масата и освен това пущаше най-различни шеги и забележки, които никак не подхождаха на една научно проведена игра на карти. Хитреца на няколко пъти направи сериозна забележка на приятеля си за непристойното му държане. Мастър Бейтс приемаше мъмренията му удивително добросърдечно, като само съветваше приятеля си „да не дава толкова зор“ или да си пъхне главата в чувал, или пък му отговаряше с друга подобна духовитост, която събуждаше възхищението на мистър Чилтинг. Удивително беше, че последният джентълмен и партньорът му непрестанно губеха, обаче това не само че не ядосваше мастър Бейтс, но дори изглежда му създаваше голямо удоволствие. В края на всяка игра той се разсмиваше най-гръмко и заявяваше, че никога в живота си не е виждал по-весела игра.

— Хубаво я загазихме — каза мистър Чилтинг намръщено, като извади половин крона от джоба си. — Никога не съм срещал такъв човек като тебе, Джек. Само ти печелиш. Дори когато имаме хубави карти, Чарли и аз все не съумяваме да се възползуваме от тях.

Съдържанието или формата на тази забележка, направена с голяма тъга, така развесели Чарли Бейтс, че високият му смях откъсна дори евреина от унесеността му и го накара да запита какво се е случило.

— Какво се е случило ли, Феджин? — провикна се Чарли. — Ех, да беше видял каква игра падна! Томи Чилтинг не спечели нито веднъж, а аз му бях партньор срещу Хитреца.

— Аха! — каза евреинът и се ухили по начин, който красноречиво показа, че добре разбира причината на този резултат. — Опитай още веднъж, Том, опитай още веднъж.

— Благодаря, Феджин, не ми трябва повече — отвърна мистър Чилтинг. — Достатъчно ми беше и това. Този Хитрец тук има такъв късмет, че човек просто не може да му излезе насреша.

— Xa-ха миличък — отвърна евреинът, — трябва твърде много да се упражняваш, за да спечелиш срещу Хитреца.

— Нищо подобно! — възрази Чарли Бейтс. — Ако искаш да спечелиш срещу него, необходимо е да имаш телескоп на всяко око и бинокъл между раменете си.

Мистър Докинс прие тези щедри комплименти твърде философски.

— Ах, Томи, колко си ми умислен! — обърна се той към мистър Чилтинг след доста дълго мълчание. — За какво смяташ, че размишлява, Феджин?

— Откъде мога да зная, миличък — отвърна евреинът и се обърна, като продължаваше да натиска духалото. — Може би за загубите си или пък за престоя си в провинцията. Ха! Ха! За това ли мислите, миличък?

— Нищо подобно — намеси се Хитреца, като прекъсна мистър Чилтинг, който тъкмо се готвеше да продължи разговора. — Ами ти, Чарли, какво ще кажеш?

— Аз бих казал — заяви мастър Бейтс, като се ухили, — че много се е омотал около Бетси. Виждате ли го как се изчервява? Ох, божичко, колко ми е весело! Томи Чилтинг влюбен! Ох, Феджин, Феджин! Каква смехория.

Поразен от мисълта, че Томи Чилтинг е могъл да стане жертва на нежни чувства, мастър Бейтс се хвърли назад в стола си така буйно, че не можа да запази равновесие и се прекатури на пода. Това премеждие обаче никак не намали веселието му и той продължи да лежи с цялата си дължина, докато смехът му стихна, след което се изправи в предишното си положение и избухна в нов смях.

— Не му обръщай внимание, миличък — каза евреинът, като намигна на мистър Докинс и чукна укорително мастър Бейтс с машата. — Бетси е чудесно момиче. Дръж се за нея, Том. Дръж се за нея.

— Виж какво, Феджин — каза мистър Чилтинг със силно почервеняло лице, — това не влиза в работата на никого тук.

— Така е — съгласи се евреинът. — Чарли е голяма бъбрица. Не му обръщай внимание, миличък. Не му обръщай внимание. Бетси е прекрасна девойка. Върши, каквото те съветва тя, Том, и ще станеш богаташ.

— Аз действително следвам съветите й — отвърна мистър Чилтинг. — Ако не я бях послушал, нямаше да вляза в пандиза. Но все пак ти изкяри добре от тази работа, Феджин! Пък и какво са някакви си шест седмици? Все някога на човек трябва да му се случи подобно нещо и защо да не е през зимата, когато няма толкова голяма нужда от разходки; нали така, Феджин?

— Разбира се, че е така, миличък — съгласи се евреинът.

— Няма да имаш нищо против, ако пак те пратят там, стига само Бетси да не си изпати, нали, Том? — запита го Хитреца, като намигна на Феджин и на Чарли.

— Не, няма да имам нищо против — заяви сърдито Том. — Сега доволни ли сте? Искам да зная дали някой друг би направил същото, а, Феджин.

— Никой, миличък, никой — отвърна евреинът. — Уверен съм, че освен тебе никой друг не би го направил, никой друг, миличък.

— Щях сигурно да се отърва, ако я бях издал, нали, Феджин? — ядосано продължи нещастният глупчо. — Една думичка да бях казал и щях да се отърва, нали, Феджин?

— Разбира се, миличък, разбира се.

— Но аз нищичко не казах, нищичко, нали, Феджин? — запита Том, като сипеше въпрос подир въпрос.

— Нищичко, миличък, нищичко — потвърди евреинът. — Бил си твърде благороден, за да го направиш. Може би прекалено благороден, миличък!

— Може и така да е — каза Том и се огледа наоколо, — но какво смешно има в това, а, Феджин?

Като разбра, че мистър Чилтинг е твърде раздразнен, евреинът побърза да го увери, че никой не се смее и за да покаже сериозността на компанията, той се обърна към мастър Бейтс, главния виновник за настоящата разправия. За нещастие обаче, когато си отвори устата, за да заяви, че никога през живота си не е бил толкова сериозен, мастър Бейтс издаде такъв буен рев, че мистър Чилтинг най-безцеремонно се втурна напред и се засили да го удари. Но Чарли умееше да отбива нападения и така ловко се отдръпна, че ударът попадна точно в гърдите на веселия стар джентълмен и го накара да залитне към стената, където се спря да си поеме дъх, докато мистър Чилтинг наблюдаваше сцената с безкрайно изумление.

— Чакайте! — извика в този момент Хитреца. — Чух дрънкалото. — И като взе свещта, той се качи полекичка по стълбата.

Докато компанията стоеше в тъмнината, звънецът отново издрънка нетърпеливо. След малко Хитреца се върна и пошепна нещо тайнствено на Феджин.

— Какво! — извика евреинът. — Самичък?

Хитреца кимна утвърдително и като засенчи пламъка на свещта с ръката си, даде мълчаливо знак на Чарли да спре шегите. Като изпълни това приятно задължение, той отправи очи към евреина и зачака нарежданията му.

Старият човек захапа жълтите си пръсти и постоя замислен няколко секунди. По лицето му се четеше вълнение, сякаш той се боеше от нещо и се страхуваше да узнае истината. Най-после като вдигна глава, евреинът каза: Къде е той?

Хитреца посочи към горния етаж и запита в движение дали да излезе.

— Да — отвърна евреинът в отговор на мълчаливия му въпрос, — доведи го долу! Тихо! Мълчи, Чарли! Полека, Том, полека!

Чарли Бейтс и доскорошният му противник веднага послушаха. От тях нямаше следа, когато Хитреца се върна със свещта в ръка, последван от човек с груба дреха, който, след като огледа набързо стаята, свали голяма кърпа, с която бе завил долната част от лицето си, и тогава се показа посърналата немита и небръсната физиономия на лъскавия Тоби Кракит.

— Как си, Фиджин, — запита тази ценна личност, като кимна към евреина. — Хитрецо, прибери ми кърпата, за да мога лесно да си я намеря, когато ми дотрябва. Чудесно!

С тези думи той притегли стол към огъня и започна да си грее краката.

— Феджин, я погледни тук — каза той и посочи жално към ботушите си, — не са видели капчица вакса — ти знаеш откога. Но стига си ме гледал така. На всичко ще му дойде времето. Не мога да приказвам за работа, докато не съм хапнал и пийнал, така че дай нещичко да си понапълня добре стомаха за първи път от три дни насам!

Евреинът направи знак на Хитреца да сложи на масата, каквото има за ядене, и като седна срещу разбойника, зачака го да благоволи да заговори.

Ако се съдеше по вида му, Тоби никак не бързаше да започне разговора. Отначало евреинът се задоволи да го наблюдава търпеливо, за да долови от израза му какъв характер ще имат донесените от него новини, но напразно. Той изглеждаше изморен и изтощен, обаче на неговото лице се четеше само свойственото му самодоволно спокойствие, което прозираше дори през нечистотията и през небръснатата му брада. Горящ от нетърпение, евреинът следеше всеки негов залък и се разхождаше напред-назад из стаята, обхванат от нескривана възбуда. Всичко беше напусто. Тоби продължаваше да се храни, докато вече нямаше място в стомаха му.

После заповяда на Хитреца да излезе от стаята, затвори вратата, наля си чаша ракия с вода и се разположи за разговор.

— Преди всичко, Феджин… — захвана Тоби.

— Казвай, казвай! — прекъсна го евреинът, като приближи стола си.

Мистър Кракит се поспря, за да пийне глътка от ракията и да каже, че питието е превъзходно, сетне опря нозе на ниската камина по такъв начин, че ботушите му дойдоха наравно с очите му, и продължи спокойно.

— Преди всичко, Феджин, как е Бил?

— Какво! — извика евреинът, като скочи от мястото си.

— Ха, да не би да искаш да кажеш … — започна Тоби, като пребледня.

— Стига! — извика евреинът и тупна ядосано по пода. — Къде са те? Къде са Сайкс и момчето? Казвай! Къде се крият? Защо не са дошли тук?

— Работата се изпорти — каза със слаб глас Тоби.

— Зная — отвърна евреинът и посочи вестника, който извади от джоба си. — Друго?

— Стреляха и раниха момчето. Прекосихме отзад през нивите, като го влачехме със себе си и карахме направо през храсти и ями. Подгониха ни — да ги вземат дяволите! Цялото село се разбуди и пуснаха кучетата подир нас.

— Кажи за момчето!

— Бил го бе взел на гръб и бягаше като ураган. Спряхме, за да го носим заедно, и видяхме, че главата му висеше и беше изстинало. Следваха ни по петите. Всекиму е мил животът! Хукнахме поотделно и оставихме хлапето да лежи в една яма. Живо ли е, или умряло, не зная.

Евреинът не искаше да слуша повече. Той нададе силен вик, хвана се за косите и избяга от стаята и от къщата.