Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава V
Оливър намира нови другари, той отива на погребение за първи път и си съставя неблагоприятно мнение за занаята на господаря си

След като оставиха Оливър самичък в дюкяна на погребалния разпоредител, той сложи лампата на една скамейка и се заоглежда плахо наоколо си с чувство на страхопочитание и уплаха, което мнозина хора, доста по-възрастни от него, много лесно биха разбрали. Един недовършен ковчег, поставен на черни подпорки в средата на дюкяна, изглеждаше така печален и зловещ, че студени тръпки го побиваха винаги когато очите му се отправяха по посока на този мрачен предмет, и той почти очакваше да види как някаква страшна фигура бавно надига от него глава и го кара да подлудява от ужас. Край стената бяха поставени в правилна редица няколко брястови дъски, изрязани в същата форма. В неясната светлина те приличаха на призраци с високи рамене и с ръце, пъхнати в джобовете на бричовете си. Капаци на ковчези, брястови трески, гвоздеи с лъскави главички и парчета черен плат лежаха разпръснати по пода. Стената зад тезгяха беще украсена с много живо нарисувана картина, представляваща двама оплаквачи с корави яки, застанали пред някаква голяма врата да чакат погребална колесница, която се приближава от далечината, карана от четири черни жребци. В дюкяна беше топло и задушно. Цялата атмосфера беше проникната от миризмата на ковчези. Отворът под тезгяха, където беше хвърлен вълненият му дюшек, изглеждаше също като гроб.

Но това не бяха едничките мрачни чувства, които потискаха Оливър. Той беше самичък на чуждо място, а ние всички знаем колко смразени и самотни се чувствуват дори и най-храбрите от нас, ако се случи да попаднат в подобна обстановка. Момчето нямаше приятели, които да обича илн да го обичат. В сърцето му нямаше съжаление, порбдено от раздяла с близък човек; никакъв спомен за любимо същество не измъчваше душата му и все пак сърцето му се свиваше болезнено. И докато се промъкваше в тясното си легло, той горещо желаеше то да бъде ковчегът му, да заспи кротко и завинаги в черковния двор, високата трева да се люлее нежно над главата му, а дълбокият звън на черковната камбана да го успокоява в съня му.

Сутринта Оливър се събуди от силен ритник върху външната страна на дюкянската врата. Преди още да успее да се измъкне от завивките си, той чу този ритник да се повтаря сърдито и стремително около двадесет и пет пъти. Когато започна да отключва вратата, краката спряха, а един глас продължи:

— Хайде, отваряй — извика гласът, принадлежащ на краката, които ритаха вратата. — Предполагам, че ти си момчето, нали? — каза гласът през ключалката.

— Да, сър — отвърна Оливър.

— На колко си години? — запита гласът.

— На десет, сър — отвърна Оливър.

— Тогава ще те пребия, като вляза — каза гласът. — Само виж дали няма да го направя, приютски проклетник такъв! — И като даде това мило обещание, гласът взе да си подсвирква.

Оливър твърде често бе подлаган на процеса, така красноречиво описан от непознатия глас, поради което не хранеше ни най-малкото съмнение, че притежателят на гласа който и да беше той, би се отказал от намерението си. С разтреперана ръка той измъкна резето и отвори вратата.

В продължение на една-две секунди Оливър гледаше наляво и надясно по протежение на улицата. Искаше му се да вярва, че непознатият, който му беше проговорил през ключалката, може би беше направил няколко крачки по улицата, за да се постопли. Пред вратата не се виждаше никой друг освен един едър питомец на сиропиталище, седнал на едно дърво пред къщата и с парче хляб с масло в ръка. Той го режеше на големи залци с джобното си ножче и ловко ги пъхаше в устата си.

— Извинете ме, сър — каза най-после Оливър, като не видя никой друг пред себе си. — Вие ли чукахте?

— Аз ритах — отвърна сиропиталищният питомец.

— Ковчег ли искате, сър? — запита невинно Оливър.

При тези думи питомецът погледна Оливър разгневено, като му каза, че заслужава „хубаво да го наредят“, ако продължава да си прави такива шеги с началството си.

— — Предполагам, че не знаеш кой съм, нали, приютско хлапе? — продължи питомецът, като се надигна от дървото важно и тържествено.

— Не, сър — призна си Оливър.

— Аз съм мистър Ной Клейпоул — каза сиропиталищният питомец, — а ти си мой подчинен. — При тези думи мистър Клейпоул ритна Оливър и като го погледна надменно, влезе в дюкяна. Доста мъчно е за момче с голяма глава и малки очи, с тежко и тромаво тяло, да изглежда надменно при каквито и да било обстоятелства; това обаче е още по-трудно, когато към този личен чар се прибави и червен нос.

Оливър свали кепенците и ги занесе в малкия двор встрани от къщата, където ги държеха през деня. Приведен под тежестта им, той счупи, без да иска, едно стъкло на прозореца. Ной го утеши с уверението, че „добре ще го наредят“, и любезно благоволи да му помогне. Скоро подир това при тях влезе мистър Саурбъри, а не след дълго се появи и мисис Саурбъри. Предсказанието на Ной се изпълни и Оливър бе наистина „добре нареден“, след което двамата млади господа слязоха долу да закусят.

— Ела по-близо до огъня, Ной — каза Шарлота. — Запазила съм ти малко парченце бекон от закуската на господаря. Оливър, затвори онази врата зад гърба на мистър Ной и вземи залците, които съм оставила върху долапа. Ето и чая ти, занеси го на онзи сандък и го изпий там. Само че трябва да побързаш, защото ще те извикат да пазиш дюкяна. Чу ли какво ти казах?

— Хей, приютско хлапе, чу ли? — запита го Ной Клейпоул.

— Боже мой, Ной — каза Шарлота, — какво си особено същество! Защо не оставиш това момче на мира?

— Да го оставя на мира! В това отношение той няма какво да се оплаква — всички са го оставили на мира. Няма нито баща, нито майка да му се бъркат. Пък и всичките му други роднини са го оставили да върши, каквото си иска. Е, Шарлота, какво ще кажеш на това? Ха-ха-ха!

— Ох, чудак такъв! — каза Шарлота, като избухна в сърдечен смях, към който скоро се присъедини и Ной. После и двамата погледнаха презрително към нещастния Оливър Туист, докато той седеше разтреперан върху сандъка в най-студения ъгъл на стаята и ядеше изсъхналите парчета хляб, запазени специално за него.

Ной беше питомец на сиропиталището, но не сирак от приют за бездомници. Той не беше безстопанствено същество, тъй като можеше да проследи рода си чак до баща си и майка си, които живееха в голяма бедност. Майка му беше перачка, а баща му вечно пиян войник, уволнен от служба, с дървен крак и пенсия от два и половина пенса дневно. Търговските служещи от квартала имаха обичай да подвикват подир Ной и да го наричат „сиропиталищно куче“, „питомец“ и други подобни. Той понасяше това, без да им отговаря. Но сега, когато съдбата му беше изпратила този безименен сирак, когото дори и най-нископоставеният в обществото можеше презрително да сочи с пръст, той изля върху него всичките си дълго събирани унижения. Това може да ни послужи за богата храна на мисълта. То ни показва какво прекрасно нещо може да бъде човешката природа и как едни и същи благородни качества могат да бъдат еднакво развити у най-високопоставения лорд и у най-мръсния сиропиталищен питомец.

Оливър бе прекарал три или четири седмици в дома на погребалния разпоредител. Дюкянът беше затворен и мистър и мисис Саурбъри вечеряха в малката задна стаичка, когато мистър Саурбъри, след като погледна няколко пъти почтително жена си, каза:

— Мила моя — той щеше да каже още нещо, но мисис Саурбъри му хвърли един особено неблагосклонен поглед и той веднага замлъкна.

— Какво има? — запита мисис Саурбъри остро.

— Нищо, мила, нищо — каза мистър Саурбъри.

— Звяр такъв! — каза мисис Саурбъри.

— Съвсем не съм звяр, миличка — каза мистър Саурбъри смирено. — Просто си помислих, че не желаеш да чуеш какво щях да ти кажа, мила. Исках само да те попитам дали …

— О, не ми разправяй какво си искал да кажеш — прекъсна го мисис Саурбъри. — Аз съм просто едно нищо; моля ти се, недей иска мнението ми. Нямам намерение да се бъркам в тайните ти. — Докато казваше това, мисис Саурбъри избухна в истеричен смях, който не предвещаваше нищо добро.

— Но, мила — каза Саурбъри, — исках да се посъветвам нещо с тебе.

— Не, не, няма защо да се съветваш с мене — отвърна мисис Саурбъри афектирано, — съветвай се с някой друг — Последва нов истеричен смях, който много изплаши мистър Саурбъри. Този начин на действие е твърде добре познат и често практикуван в брака. В повечето случаи той дава отлични резултати. Сега той накара мистър Саурбъри да се помоли, като за особена услуга, да съобщи на мисис Саурбъри нещо, което тя беше крайно любопитна да узнае. След един къс срок от около три четвърти час позволението беше най-после любезно дадено.

— Касае се само за малкия Туист, мила — каза мистър Саурбъри. — Той е хубавичко момче, нали, мила?

— Няма защо да не е хубавичко, тъй като яде достатъчно — забеляза жената.

— Знаеш ли, мила, лицето му има едно особено меланхолично изражение — продължи мистър Саурбъри, — което е твърде интересно. От него би станал чудесен оплаквач.

Мисис Саурбъри го погледна с израз на немалко учудване. Мистър Саурбъри долови това и побърза да продължи, без да й даде време да направи каквато и да било забележка.

— Не искам да кажа за оплаквач за погребения на възрастни, а само за деца. Това ще бъде великолепно нововъведение, мила. Можеш да бъдеш сигурна, че ще има голям успех.

Мисис Саурбъри, която проявяваше твърде добър вкус в областта на погребалното дело, прие тази идея с голям интерес, но тъй като би било против чувството й за лично достойнство да покаже това при съществуващите обстоятелства, тя само запита остро защо тази така очевидна мисъл не бе му дошла на ума по-рано. Мистър Саурбъри основателно прие това за одобрение на предложението му. Без повече разисквания решиха още веднага да посветят Оливър в тънкостите на това изкуство. За тази цел беше нужно той да придружи господаря си още на следния път, когато услугите на погребалния деятел щяха да бъдат необходими. Този случай не закъсня да се появи. Следната сутрин, половин час след закуска, мистър Бъмбл влезе в дюкяна. Като подпря бастуна си до тезгяха, той извади големия си кожен портфейл, взе от него малко парче хартия и го предаде на Саурбъри.

— Аха! — каза погребалният деятел, като го прочете със светнадо от радост лице. — Поръчка за ковчег, а?

— Най-напред за ковчег и после за енорийско погребение — отвърна мистър Бъмбл, като закопча кожения си портфейл, който, подобно на самия него, имаше твърде внушителен вид.

— Бейтън — каза погребалният деятел, като погледна от листчето към мистър Бъмбл. — Никога по-рано не съм чувал това име.

Бъмбл поклати глава и отговори:

— Упорити хора, мистър Саурбъри, много упорити. А и твърде горделиви, да, твърде горделиви.

— Горделиви ли! — възкликна мистър Саурбъри подигравателно. — Хайде де! Това е вече твърде много.

— Просто да се поболее човек — отвърна клисарят. — Възмутително, мистър Саурбъри.

— Точно така — съгласи се погребалният разпоредител.

— Чухме за това семейство едва предишната вечер — каза клисарят. — И надали бихме узнали за съществуването му дори и тогава, ако не беше жената, която живее в същата къща; тя отправила молба до черковната община да пратят общинския лекар при болната, която била зле. Лекарят бил отишъл на вечеря, но слугата му (наистина способно момче) веднага им изпратил някакво лекарство в шише от черна боя.

— Какво усърдие! — възкликна погребалният деятел.

— Наистина усърдие! — отвърна клисарят. — Но знаете ли какво е станало след това, каква черна неблагодарност проявили тези разбойници? Представете си, сър, мъжът пратил да кажат, че лекарството не подхожда за болестта на жена му и затова тя няма да го вземе. Моля ви се, такова хубаво, силно, целебно лекарство, което тъй много помогна на двама ирландски работници и на един въглищар само преди седмица! При това дават им го без пари, а те го връщат и не искат да го вземат!

И мисълта за това безобразие така мощно обхвана съзнанието на мистър Бъмбл, че той удари силно по тезгяха с бастуна си и се зачерви от възмущение.

— Бога ми — каза погребалният деятел, — ни-ко-га не съм …

— Нито аз, сър — възкликна клисарят, — нито кой и да било друг. Но сега тя е мъртва и ние трябва да я погребем. Нареждането е такова. И колкото по-бързо свършим това, толкова по-добре. — Като каза това, мистър Бъмбл си сложи триъгълната шапка най-напред накриво, но после я оправи. Силно възбуден, той напусна дюкяна.

— Толкова беше ядосан, дори забрави да пита за тебе! — каза мистър Саурбъри на Оливър, като погледна подир клисаря, който бързаше надолу по улицата.

— Да, сър — отвърна Оливър, който през цялото време на разговора се бе държал старателно колкото може по-далеч от клисаря и който се разтреперваше от глава до пети само като си спомнеше за звука на гласа на мистър Бъмбл. Той обаче нямаше защо да се страхува от погледа на клисаря, тъй като последният, комуто предсказанието на господина с бялата жилетка бе направило много силно впечатление, смяташе, че щом погребалният деятел е взел Оливър за опит, ще е по-добре, ако въпросът за момчето се избягва, докато се изминат предвидените в условията седем години, след изтичането, на които законът ще предотврати всяка опасност от връщането на момчето в приюта.

— Ъ, добре — каза мистър Саурбъри, като взе шапката си. — Колкото по-скоро се свърши тази работа, толкова по-добре. Ной, погрижи се за дюкяна. А ти, Оливър, си вземи шапката и ела с мене. — Оливър послуша и последва господаря си в неговата професионална мисия.

Известно време те вървяха през най-шумната и най-гъсто населена част на града. След това, като свиха по тясна уличка, по-мръсна и по-мизерна от всички, които бяха срещали досега, те се спряха да потърсят къщата, за която се бяха отправили. Постройките от двете страни на улицата бяха високи и големи, но много стари. В тях живееха хора от най-бедното съсловие. Самият запустял вид на тези къщи беше достатъчен, за да се разбере какви хора живеят там. Това нямаше нужда да се потвърждава от мършавите фигури на неколцина мъже и жени, които, унили и приведени на две, от време на време дебнешком пресичаха улицата. Голяма част от жилищата имаха дюкяни отпред, но последните бяха затворени и изоставени да гният и се рушат; само горните стаи бяха обитавани. Някои от къщите, полуразрушени от времето и годините, бяха подпрени с огромни греди, забити здраво в улицата. Но дори и тези зловещи дупки, изглежда, служеха за нощно убежище на някои бездомни нещастници, тъй като много от грубите дъски, заковани вместо врати и прозорци, бяха изкъртени, така че се бе получило отверстие, достатъчно голямо, за да се промъкне през него човешко тяло. Тези бараки бяха мръсни и вонещи. Дори плъховете, гниещи в мръсотията, бяха грозно измършавели от глад.

Нямаше нито чукче, нито дръжка на звънец на отворената врата, пред която Оливър и господарят му се спряха. Погребалният деятел мина пипнешком през тъмния вход и като заръча на Оливър да върви до него и да не се страхува, се заизкачва предпазливо по прогнилата стълба. После, като се спъна във вратата на първата площадка, той се спря и почука.

Отвори им младо момиче на тринадесет или четиринадесет години. Достатъчно беше погребалният деятел да види какво имаше в стаята, за да разбере, че тъкмо това беше жилището, в което го бяха изпратили. Той влезе и Оливър го последва.

В стаята нямаше огън, но един човек беше клекнал механично край празната печка. Стара жена също бе доближила малко столче до студеното огнище и седеше на него. В друг ъгъл се виждаха няколко парцаливи деца. В една ниша в стената, точно срещу вратата, лежеше на земята нещо, покрито със старо, изпокъсано одеяло. Оливър изтръпна, когато хвърли поглед нататък, и неволно се прилепи до господаря си; макар че беше покрито, момчето почувствува, че това нещо беше труп.

Мъжът имаше слабо и много бледо лице, косата и брадата му бяха посивели, а очите кръвясали. Старата жена беше с набръчкано лице, а едничките й два зъба се подаваха над долната й устна. Очите й бяха блестящи и пронизителни.

Оливър се страхуваше да погледне и нея, и мъжа. Те така приличаха на плъховете, които бе видял вън.

— Никой да не се приближава до нея — каза мъжът и скочи свирепо, когато погребалният деятел тръгна към нишата. — Махай се, махай се, дявол да те вземе, ако не искаш да ти пукна главата!

— Глупости, добри ми човече — каза добре запознатият с всички форми на мизерията погребален деятел. — Глупости.

— Казвам ти — продължи човекът, като стисна юмруци и тропна яростно по пода, — казвам ти, че няма да оставя да я сложите в земята. Там тя не ще си почине. Червеите ще я безпокоят — те няма да я изядат, защото вече нищо не е останало от нея.

Саурбъри не отговори на тези безумни думи; той само извади един канап от джоба си и се наведе за малко над тялото.

— Ах — каза мъжът, като избухна в плач и се свлече на колене до краката на умрялата жена. — Коленичете, коленичете край нея, всички … и запомнете какво ще ви кажа. Чуйте, умориха я от глад. Едва когато я пипна треската, разбрах колко е зле; тогава костите й се показаха през кожата. Нямаше нито свещ, нито огън; тя умря в тъмното … в тъмното! Дори не можа да види лицата на децата си, макар и да я чувахме как мълви имената им. Просих за нея из улиците и тогава ме затвориха. Когато се върнах, тя вече умираше, кръвта ми се смръзна в сърцето, защото я бяха уморили от глад! — Той вплете пръсти в косата си и като нададе силен вой, свлече се и се строполи на пода, очите му гледаха втренчено, а от устата му излизаше пяна.

Ужасените деца заплакаха горчиво, старата жена, която досега бе мълчала, сякаш не чуваше какво става наоколо й, ги смъмра да мълчат. Като развърза връзката на мъжа, който продължаваше да лежи на пода, тя се дотътра до погребалния деятел.

— Умрялата е моя дъщеря — каза старата жена, като кимна по направление на трупа, и заговори идиотски ухилена. Това зрелище беше по-зловещо дори и от присъствието на смъртта на това място. — Божичко! Божичко! Не е ли чудно, че аз, която бях вече голяма жена, когато я родих, сега съм още жива и весела, а тя лежи там мъртва … студена и вцепенена. Божичко! Божичко! … Само като си помисля. Просто, като че е някаква игра, също като игра!

Докато това нещастно същество мърмореше и шепнеше, обладано от някаква зловеща веселост, погребалният деятел тръгна да си върви.

— Чакай, чакай — прошепна старата жена. — Утре ли ще я погребете, или довечера, или в други ден? Вече съм я наредила. Ще трябва да вървя подир колесницата. Изпратете ми някаква наметка — дълга, топла наметка, защото е студено. А преди да тръгнем, ще ни трябва една торта и вино! Няма значение — изпрати ни малко хляб, само един хляб и чаша вода. Ще ни дадеш ли малко хляб, миличък? — каза тя нетърпеливо и го задърпа за ръкава, докато той тръгваше да си излиза.

— Да, да — каза погребалният деятел, — разбира се. Ще ви изпратя всичко, каквото желаете. — С тези думи той се откопчи от ръката на старата жена, дръпна след себе си Оливър и бързо излезе навън.

На следния ден (междувременно гладуващото семейство бе подпомогнато с четвърт хляб и парче сирене, занесени лично от мистър Бъмбл) Оливър и господарят му отидоха отново в бедното жилище. Мистър Бъмбл беше вече пристигнал. Придружаваха го трима мъже от приюта, които щяха да играят роля на носачи. Хвърлиха стара връхна дреха върху парцалите на бабичката и на мъжа, а носачите вдигнаха големия ковчег на раменете си и го изнесоха на улицата.

— Сега трябва да побързате, уважаеми господа — прошепна Саурбъри в ухото на старата жена, — доста сме закъснели, а не бива да оставяме свещеникът да ни чака. Хайде, момчета, пристъпвайте по-бързичко, не трябва да се бавим повече.

Носачите заприпкаха с лекия си товар, а мъжът и бабичката се стараеха да вървят колкото бе възможно по-близо до тях. Мистър Бъмбл и Саурбъри крачеха бодро напред. Оливър, чиито крака не бяха тъй дълги като тези на господаря му, подтичваше отстрани.

Не беше обаче необходимо да се бърза толкова, защото, като стигнаха забутания ъгъл на черковния двор, където изобилно растеше коприва и където се намираха гробовете на бедните енориаши, свещеникът не беше пристигнал още. Общинският чиновник, седнал край огъня в една от стаите на черковната община, смяташе за твърде вероятно, че ще измине не по-малко от един час, преди да дойде свещеникът. Поставиха ковчега на ръба на прясно изкопания гроб. Мъжът и бабичката чакаха търпеливо сред влажните буци глина, а парцаливите момчета, привлечени в черковния двор от това зрелище, играеха шумно на криеница между надгробните камъни или разнообразяваха забавлението си, като прескачаха ковчега надлъж и нашир. Мистър Бъмбл и Саурбъри, които бяха лични приятели на общинския чиновник, седнаха до него край огъня и се заловиха да четат вестник.

Най-после, след като беше изминал повече от един час, се видя как мистър Бъмбл, Саурбъри и общинският чиновник тичат към гроба. Веднага подир това се появи и свещеникът, който, вървейки, си слагаше одеждите. После мистър Бъмбл наби едно-две от момчетата, за да даде по-приличен вид на цялата церемония. Преподобният божи служител прочете такава част от погребалната служба, каквато можеше да се изрече за четири минути, подаде одеждите си на общинския чиновник и си отиде.

— А сега, Бил! Заравяй! — каза Саурбъри на гробаря. Това съвсем не беше трудна работа, понеже гробът беше така добре изпълнен, че най-горният ковчег се намираше само на няколко фута от повърхността. Гробарят нахвърля отгоре пръстта, поутъпка я леко с крака, нарами лопатата си и се отдалечи, последван от момчетата, които високо се оплакваха, че играта се бе свършила тъй скоро.

— Хайде, приятелю — каза Бъмбл, като потупа мъжа по гърба, — ще трябва да затварят гробищата.

Мъжът, който не се беше помръднал, откакто бе застанал край гроба, се сепна, вдигна глава, изгледа човека, който му бе заговорил, направи няколко крачки и падна тежко на земята. Лудата старица беше твърде заета да се вайка за наметката си (взета от нея от погребалния деятел), та не можа да му обърне никакво внимание. Поляха го с канче студена вода и когато се свести, изведоха го благополучно от черковния двор, заключиха портата и всеки тръгна по пътя си.

— Е, Оливър — обърна се Саурбъри към момчето, когато се прибраха в къщи. — Как ти хареса?

— Благодаря, сър, доста — отвърна Оливър с немалко двоумение. — Не ми хареса много, сър.

— О, с течение на времето ще свикнеш — каза Саурбъри. — Когато свикнеш, няма да ти прави никакво впечатление, момчето ми.

Оливър се чудеше дали на мистър Саурбъри му беше отнело много време да свикне, но реши, че би било добре да не задава този въпрос. Той тръгна за дюкяна, като през всичкото време си мислеше за това, което бе видял и чул.