Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (31)

Глава XXXI
Създава се критично положение

— Кой е? — запита Бритлс, като открехна малко вратата, без да сваля веригата. Той надзърташе и засенчваше с ръка свещта.

— Отворете вратата — каза отвън мъжки глас. — Тук са чиновниците на полицейския следовател, за които пратихте днес.

Твърде много облекчен от това уверение, Бритлс отвори широко вратата и застана лице срещу лице с внушителен мъж в широка дреха, който влезе вътре, без да каже нищо повече, и изтри краката си на бърсалката така спокойно, сякаш живееше в къщата.

— Имате ли конюшня, където да подслоним файтона за няколко минути, млади момко? — запита човекът.

Бритлс отговори утвърдително и посочи конюшнята, а внушителният човек се върна при градинската порта да помогне на другаря си да вкарат файтона. Бритлс, изпълнен с възхищение, им светеше. Като свършиха тази работа, те влязоха в къщата. Въведоха ги в приемната. Този, който беше почукал на вратата, беше пълен човек, със среден ръст и имаше около петдесет години. Косата му беше черна, лъскава и доста ниско подстригана. Той притежаваше бакенбарди, кръгло лице и остри очи. Другият беше червенокос, кокалест човек, с високи ботуши, с малко неприятна физиономия и упорит вирнат нос.

— Кажи на господаря си, че Бледърс и Дъф са тук — каза по-пълният човек, като поглади косата си и сложи чифт белезници на масата. — О, добър вечер, сър. Мога ли да ви кажа една-две думи насаме?

Тези думи бяха отправени към мистър Лосбърн, който току-що бе влязъл в стаята. Той даде знак на Бритлс да се оттегли, след което въведе двете дами и затвори вратата.

— Ето господарката на къщата — каза мистър Лосбърн и посочи мисис Мейли.

Мистър Бледърс се поклони. Поканиха го да седне, той сложи шапката си на пода, взе стол и кимна на Дъф да стори същото. Последният джентълмен, който или не бе много свикнал на добро общество, или пък не се чувствуваше твърде удобно сред него, седна, като направи редица мускулни упражнения с крайниците си и пъхна дръжката на бастуна си в уста с известно смущение.

— А сега относно обира, сър — каза Бледърс. — При какви обстоятелства стана работата?

Мистър Лосбърн, който, види се, искаше да печели време, разправи всичко надълго и нашироко и с най-големи подробности. Господата Бледърс и Дъф се поглеждаха многозначително и от време на време си кимаха с глава.

— Не мога да кажа с положителност, докато не съм видял извършеното, разбира се — каза Бледърс, — но моето мнение е, че това не е дело на селянин, е, Дъф?

— Разбира се, че не — отвърна Дъф.

— И това ли е всичко около обира?

— Всичко — отвърна докторът.

— А какво е това, което слугите разправят, за някакво си момче?

— Абсолютно нищо — отвърна докторът. — Един от изплашените слуги си пъхнал в главата, че момчето има нещо общо с опита за кражба, но, разбира се, това е просто глупост, същинска безсмислица.

— Много лесно разрешавате въпроса, ако действително е така — забеляза Дъф.

— Той е напълно прав — каза Бледърс, като кимна одобрително към другаря си и взе да си играе с белезниците, сякаш те бяха някакви кастанети. — Кое е това момче? Какви обяснения дава за себе си? Отде идва? Не е паднало от небето, нали, сър?

— Разбира се, че не — отвърна докторът и погледна неспокойно дамите. — Аз знам цялата му история, но към нея ще се върнем после. Предполагам, че най-напред ще искате да видите мястото, откъдето крадците са направили опит да влязат.

— Точно така — съгласи се мистър Бледърс. — Най-напред да прегледаме мястото, а сетне да разпитаме слугите. Това е обикновеният начин на действие.

Донесоха свещи и господата Бледърс и Дъф, последвани от местния полицай, Бритлс, Джайлс и — накъсо казано, от всички останали, — влязоха в малката стаичка на края на коридора и разгледаха прозорчето. Сетне обиколиха през тревата и пак разгледаха прозорчето. После пак им дадоха свещ, за да разгледат подробно капака на прозореца, след това фенер — за следите от стъпки, а най-после вилата, за да преровят храстите. Като направиха всичко това (всички ги гледаха, притаили дъх от любопитство), господата Бледърс и Дъф влязоха отново вътре. На мистър Джайлс и Бритлс бе възложено да представят мелодраматично собственото си участие в нощното приключение, което те повториха около шест пъти. Относно някои важни подробности първия път си противоречиха на няколко места, но последния път противоречието възникна за не по-малко от половин дузина подробности. После Бледърс и Дъф напуснаха стаята и отидоха да се съвещават, като направиха това с такава тайнственост и тържественост, че и най-сериозният лекарски консилиум върху някои от най-трудните медицински проблеми би бил детска игра в сравнение с техния.

Междувременно докторът се разхождаше неспокойно в съседната стая, а мисис Мейли и Роза го гледаха с разтревожени лица.

— Честна дума — каза той, като се спря след множеството дълги обиколки, — просто не зная какво да правя.

— Сигурно разказът на клетото дете, повторен пред тези хора, ще спомогне да се отхвърли от него всякакво обвинение — каза Роза.

— Съмнявам се, скъпа госпожице — каза докторът, поклащайки глава. — Не мисля, че това би го оправдало било пред тях, било пред някоя по-висша съдебна инстанция. Какво е той, в края на краищата, ще кажат те? Един беглец. Преценен по-строго, а не само от гледна точка на чувствата, разказът му е твърде съмнителен.

— Но вие не може да не го вярвате — прекъсна го Роза.

— Вярвам го, колкото и чудноват да изглежда, и може би съм стар глупчо, за да го вярвам, но все пак не мисля, че това е разказ, който би минал пред опитен полицейски чиновник.

— Защо не? — запита Роза.

— Защото, хубава моя следователно, погледнат с техните очи, той съдържа множество слаби точки — момчето може да докаже само онези неща, които са в негов ущърб, а не и които са в негова полза. Дявол да ги вземе тези хора, те все ще разпитват и ще искат доказателства и няма да приемат нищо, което да се разбира от само себе си. Вие виждате, че както сам признава, известно време е живял при крадци; бил е воден в участък въз основа на обвинение в кражба; взели са го насила от дома на господина, който го е прибрал, и са го завели в едно място, което нито може да се опише, нито пък има понятие къде се намира. После идва в Чертзи, воден от двама мъже, които много държали той да е с тях, независимо от неговото желание. Пъхват го през прозореца, за да оберат къщата, и тъкмо когато той се готви да събуди обитателите и следователно да направи тъкмо това, което би могло да го оправдае, отгоре му се втурва смахнат лакей и го ранява! Сякаш нарочно, за да му попречи да направи единственото нещо, което би му донесло добро! Не виждате ли всичко това?

— Виждам го, разбира се — отвърна Роза, усмихвайки се на припряността на доктора, — но все пак в него не съзирам нищо, което да вреди на клетото дете.

— Не, разбира се, че не! Благословени да са светлите очи на вашия пол! Те никога не виждат, било за зло или за добро, повече от едната страна на въпроса и при всеки случай това е първата страна, която им се представя.

Като изрече това съждение, резултат на житейската опитност, докторът мушна ръце в джобове и отново се заразхожда по стаята, дори — още по-бързо от по-рано.

— Колкото повече мисля — каза докторът, — толкова по-ясно виждам, че ще възникнат безброй неприятности, ако разправим на тези хора истинската история на момчето. Положителен съм, че няма да повярват. И дори ако в края на краищата не му направят нищо, все пак ще трябва да го влекат по съдилища, а когато всичко стане публично достояние, ще се попречи много на великодушното ви намерение да го спасите от мизерия.

— Тогава какво трябва да се направи? — извика Роза. — Защо ли им е трябвало да пращат тези хора?

— Защо, наистина! — възкликна мисис Мейли. — За нищо на света нямаше да ги допусна тук.

— Едничкото нещо, което мога да кажа — заяви докторът, като седна на стол с отчайващо спокойствие, — е, че трябва да действуваме смело. Целта е благородна и това трябва да бъде извинението ни. Момчето има признаци на силна треска и не е в състояние да му се приказва повече — това поне е утеха. Трябва да се възползуваме от нея. А ако злото възтържествува, вината не е наша. Влезте!

— Не се касае за вътрешна работа, сър — каза Бледърс, като влезе в стаята, последван от колегата си, и затвори добре вратата след него. — Не се касае за вътрешна работа.

— А какво, по дяволите, значи вътрешна работа? — запита нетърпеливо докторът.

— Ние наричаме работата вътрешна, госпожи — каза Бледърс, като се обърна към дамите, сякаш ги съжаляваше, а доктора презираше за невежеството му, — когато слугите имат пръст в кражбата.

— В нашия случай никой не ги е подозирал — каза мисис Мейли.

— Вярвам, че е така, госпожо, но въпреки това те пак може да са имали някакво участие.

— Може би тъкмо поради това, че не сте ги подозирали — намеси се Дъф.

— Дойдохме до заключение, че тук е пипала ръка на гражданин — продължи доклада си Бледърс, — тъй като всичко е вършено много изкусно.

— Действително работата е първокачествена — забеляза полугласно Дъф.

— Участвували са двама души — продължи Бледърс — и са имали момче със себе си. Това е явно от големината на прозорчето. Засега можем да кажем само това. И ако обичате, веднага ще отидем да видим момъка, който лежи горе.

— Може би преди това ще вземат нещо за пиене, мисис Мейли — каза докторът със светнало лице, сякаш някаква нова мисъл му бе хрумнала.

— О! Разбира се! — възкликна бързо Роза. — Веднага ще ви дадем нещо!

— Благодарим, госпожице! — каза Бледърс, като си обърса с ръкав устата. — Суха служба е нашата. Каквото се намери, госпожице. Не си създавайте безпокойство заради нас.

— Какво бихте желали? — запита докторът, като последва младото момиче до бюфета.

— Капчица вино, сър, ако ви е все едно — отвърна Бледърс. — Пътят от Лондон дотук е студеничък, госпожо, и аз винаги съм намирал, че в такъв случай виното помага най-добре.

Това интересно твърдение бе отправено към мисис Мейли, която го прие много любезно. В това време докторът се измъкна от стаята.

— Ах! — каза мистър Бледърс, като, вместо да хване чашата за столчето й, я взе за основата с двата пръста. — Много подобни работи съм виждал в моята служба, госпожи.

— Като например онзи обир в Едмънтън, Бледърс — подсети го мистър Дъф.

— За Конки Чикуид е думата, нали? — каза мистър Бледърс.

— Все мислиш, че той го беше направил — каза Дъф. — Казвам ти, то беше работа на любимеца на семейството. Конки не е имал нищо общо.

— Нищо подобно — запротестира Бледърс. — Аз зная по-добре. Спомняш ли си все пак онова време, когато бе ограбен Конки? Ей, че работа! И от роман по-добре скроено!

— За какво става дума? — запита Роза, готова да направи всичко за доброто настроение на неприятните посетители.

— Касае се за обир, госпожице, чийто извършител отначало никой не можа да открие. Този Конки Чикуид, за когото става дума.

Последва един твърде подробен разказ, от който стана ясно, че въпросният мистър Конки Чикуид, съдържател на кръчма, сам си обрал парите, вследствие на което бил обявен в несъстоятелност и много хора най-милосърдно му помагали да възстанови състоянието си, така че от цялата работа той спечелил добре. Но всичко било открито благодарение на бдителността на един полицай, както и обстоятелството, че мистър Чикуид се престарал в поставянето на различни улики.

— Наистина много любопитна история — забеляза докторът. — А сега, ако обичате, можете да се качите горе.

— Ако вие обичате, сър — отвърна мистър Бледърс. Като вървяха по стъпките на мистър Лосбърн, двамата мъже се качиха в Оливъровата спалня. Мистър Джайлс вървеше пред компанията и носеше свещ.

Оливър се беше събудил от дрямката, но сега изглеждаше по-зле и с по-силна треска отпреди. Подпомогнат от лекаря, той успя да се задържи седнал в леглото за една-две минутки и така гледаше непознатите, сякаш нямаше понятие какво става наоколо; дори нещо повече — изглеждаше, че не си спомня къде се намира и какво се бе случило с него.

— Това е момчето — започна мистър Лосбърн тихо, обаче натъртено, — което дошло тази сутрин тук за помощ, понеже го ранили случайно при някаква момчешка игра в съседното имение, а този изобретателен човек със свещта веднага го придърпал и се отнесъл така грубо с него, че по този начин изложил живота му на голяма опасност. Това ви заявявам като лекар.

Господа Бледърс и Дъф изгледаха Джайлс, който им бе представен по този начин, а смаяният иконом отправи поглед от тях към Оливър и после от Оливър към мистър Лосбърн. Очите му изразяваха най-комична смесица от страх и озадаченост.

— Вие не ще се решите да отречете това, нали? — обърна се към него докторът, слагайки нежно Оливър отново на възглавниците.

— Направих го с… с най-добри намерения, сър — отвърна Джайлс. — Уверен бях, че е същото момче, иначе в никакъв случай нямаше да го пипна. Аз съвсем не съм безчовечен, сър.

— А за кое момче го помисли? — запита Бледърс.

— За момчето на разбойниците, сър! — отвърна Джайлс. — Те положително водеха момче със себе си.

— И сега ли продължаваш да мислиш това? — запита Бледърс.

— Какво да мисля, сър? — отвърна Джайлс като го погледна в недоумение.

— И сега ли мислиш, че е все същото момче, тъпак такъв? — сопна се нетърпеливо Бледърс.

— Не зная. Искрено казано, съвсем не зная — заяви с тъжна физиономия Джайлс. — Не бих могъл да се закълна.

— Тогава какво мислиш? — запита мистър Бледърс.

— Не зная какво да мисля — отвърна нещастният Джайлс.

— Този човек пиян ли е? — обърна се Бледърс към доктора.

— Какъв сте превъзходен тъпак! — заяви мистър Дъф и се обърна с безкрайно презрение към мистър Джайлс.

През време на този кратък диалог мистър Лосбърн опипваше пулса на пациента си. Сетне стана от стола край леглото и забеляза, че ако господата имат някакво съмнение относно повдигнатия въпрос, най-добре ще е да влязат в съседната стая и изслушат Бритлс.

Господата приеха предложението, отидоха в съседната стая, където Бритлс оплете себе си и уважавания си шеф в такава мрежа от нови противоречия и несъобразности, които не изясниха нищо друго освен собствената му обърканост. Тоя заяви, че ако изправят пред него истинското момче, няма да може да го познае, че е помислил Оливър за него само заради това, че мистър Джайлс е казал това и че преди пет минути мистър Джайлс се разкаял в кухнята за привързаността си.

След това възникна въпросът, дали мистър Джайлс наистина е ранил някого. Като разгледаха пищова, с който бе стрелял, откриха, че е пълен не с друго, а с барут и с кафява хартия. Това откритие направи силно впечатление на всички освен на доктора, който бе извадил останалия в него куршум преди десет минути. Но най-силно впечатление направи това на самия мистър Джайлс, който в продължение на няколко часа бе живял със страха, че е ранил смъртоносно човешко същество, и сега с радост възприе тази нова идея и здраво се залови за нея. Най-после, без да се занимават повече с Оливър, господата Бледърс и Дъф оставиха полицая от Чертзи в къщата, а те отидоха да прекарат нощта в града, като обещаха да се завърнат на другата сутрин.

С утрото дойде и мълвата — двама мъже и едно момче се намирали в затвора в Кингстън, заловени предната нощ при съмнителни обстоятелства, така че господата Бледърс и Дъф се отправиха за Кингстън. При разследването се оказа, че съмнителните обстоятелства се състоят в това, че въпросните хора са спали на копа сено. Това, макар и да е голямо престъпление, се наказва само със затвор и в милостивите очи на английските закони и тяхната любов към всички кралски поданици, не изглежда като достатъчно доказателство (при липса на други улики), че спалите на откриточхора са извършили обир с насилие и затова не подлежат на смъртно наказание. Господа Бледърс и Дъф се върнаха толкова осведомени, колкото бяха преди да отидат там.

Накъсо казано, след ново разследване и твърде много приказки местният съдия с готовност се съгласи да поръчителствува за Оливър заедно с мисис Мейли и мистър Лосбърн, ако това отново се наложи.

Междувременно Оливър взе постепенно да се поправя под грижите на мисис Мейли, на Роза и на добросърдечния мистър Лосбърн. Топлата благодарност на сирачето проникваше като небесен благослов дълбоко в душите им и ги изпълваше с мир и доволство.