Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (11)

Глава XI
Тук се разправя за полицейския следовател мистър Фанг. Показва се бегло начинът, по който той раздава правосъдие

Простъпката бе извършена в района и дори в голяма близост с бележит полицейски участък. Тълпата имаше удоволствието да придружи Оливър само по една-две улици и през мястото, наречено Мътън Хил, където го поведоха под нисък свод и през мръсен двор в споменатия правораздавателен институт, в който го вкараха през задния вход. Влязоха в малък, постлан с плочи двор. Там видяха едър човек със сноп бакенбарди на лицето и сноп ключове в ръката.

— Сега пък какво има? — запита нехайно човекът.

— Малолетен джебчия — отвърна полицаят, който водеше Оливър.

— Вие ли сте ограбената страна, сър? — запита човекът с ключовете.

— Да, аз съм — отвърна възрастният господин, — обаче не съм уверен дали това момче действително е взело носната ми кърпичка. Аз, аз не държа много да се води следствие.

— Трябва да се явите пред следователя, сър — отвърна човекът. — Негово благородие ще бъде свободен след половин минутка. Хайде, млади обеснико.

Това беше покана, отправена към Оливър, да влезе във вратата, която човекът отключи, докато говореше и която водеше в каменна килия. Там го претърсиха и като не намериха нищо, го затвориха.

Килията беше непоносимо мръсна, тъй като беше понеделник сутрин, а преди това тя бе обитавана от шестима пияници, които от събота вечер бяха преместени другаде. Но това не е нищо. В нашите полицейски участъци всяка вечер затварят мъже и жени, обвинени в най-дребни простъпки — думата няма никакво значение — и ги поставят в килии, в сравнение с които тези в Нюгейт, населявани от най-долните престъпници, осъдени на смърт, са истински дворци. Нека всеки, който се съмнява, да сравни двата вида затвори.

Когато ключът заскърца в ключалката, възрастният господин изглеждаше почти толкова печален, колкото и Оливър. Той погледна с въздишка книгата, която беше невинната причина на цялото това премеждие.

— Има нещо в лицето на това момче — каза сам на себе си възрастният господин, когато крачеше бавно навън и си почукваше замислено брадичката с корицата на книгата, — има нещо, което ме трогва и интригува. Дали е невинен? Така ми изглежда. А освен това — възкликна възрастният господин, като се спря съвсем внезапно и се загледа към небето, — мили боже! Къде другаде съм виждал подобен на неговия поглед?

След като постоя замислен в продължение на няколко минути, възрастният господин влезе, все така замислен, в една задна стаичка-преддверие, където се влизаше направо от двора. А там, като се оттегли в един ъгъл, той прекара през паметта си дълга редица лица, върху които от много години бе простряна тъмна завеса. „Не — каза си възрастният господин, поклащайки глава, — трябва да е само въображение.“

Той отново си ги припомни едно по едно. Бе ги извадил от забравата и сега не беше лесно да ги покрие с мъртвешки саван, който тъй дълго ги бе скривал. Тук имаше лица и на приятели, и на врагове, и на мнозина, които бяха почти чужди хора, надничащи натрапчиво от тълпата, имаше лица на млади и цъфтящи момичета, които сега бяха стари жени; имаше лица, засипани и изменени от гробищната пръст, които обаче споменът, по-мощен от нея, все още кичеше със старата им свежест и красота, като оживяваше блясъка на очите, ведростта на усмивката и лъчистото сияние на душата, проникващо през глинената й маска. И тази сила на спомена шепнеше за красотата отвъд гроба, променена, но само за да стане още по-голяма, и отнета от земята, само за да бъде издигната като факел, който разпръсква меката си и нежна светлина по пътя към рая.

И възрастният господин не можеше да си припомни и едно лице, чиито черти да са близки с тези на Оливър. И той въздъхна тежко над спомените, които бе пробудил. Но тъй като за свое щастие беше разсеян стар господин, той отново ги зарови в страниците на прашната книга.

Стресна го докосване по рамото, с което човекът с ключовете, го покани да го последва в канцеларията. Той затвори бързо книгата и веднага бе въведен пред внушителната особа на бележития мистър Фанг.

Канцеларията представляваше зала с облицовани стени. Мистър Фанг седеше зад преградка на горния й край; от едната страна на вратата имаше нещо като дървена ложа, в която вече бяха наместили клетия Оливър, съвсем разтреперан пред събуждащата страхопочитание гледка.

Мистър Фанг беше мършав човек на средна възраст, с дълъг гръб и вцепенен врат. Той нямаше много коса, а и тази, която имаше, растеше по задната част и отстрани на главата му. Лицето му беше строго и много зачервено. Ако наистина не притежаваше навика да пие повече, отколкото бе добре за него, той би могъл да заведе дело против лицето си за клевета и тогава сигурно би го осъдил да му заплати вреди и загуби.

Възрастният господин се поклони почтително, пристъпи към писалището на следователя и показа визитната си картичка, като заяви: „Ето името и адреса ми“. Сетне се оттегли една-две крачки назад и с още едно учтиво кимване зачака да го разпитат.

Така се случи, че точно в този момент мистър Фанг преглеждаше уводната статия в един сутрешен вестник, която коментираше скорошно негово решение, като за триста и петдесети път привличаше върху него вниманието на министъра на вътрешните работи. Той беше нервиран и вдигна глава, ядосан и намръщен.

— Кой сте вие? — запита мистър Фанг.

Учуден, възрастният господин посочи картичката си.

— Господин полицай! — каза мистър Фанг, като подхвърли презрително картичката заедно с вестника. — Кой е този човек?

— Името ми, сър — каза възрастният господин, като приказваше като истински джентълмен, — името ми, сър, е Браунлоу. Позволете ми да запитам как е името на този полицейски следовател, който незаслужено и без каквото и да било предизвикателство обижда един почтен човек, като се възползува от длъжността, която заема? — С тези думи мистър Браунлоу се огледа из залата, сякаш търсеше някой, които би му дал исканото сведение.

— Господин полицай — каза мистър Фанг, като захвърли настрана вестника, — в какво е обвинен този човек?

— Не е обвинен абсолютно в нищо, ваше благородие — отвърна полицаят. — Той се явява като страна срещу момчето, ваше благородие.

Негово благородие знаеше това много добре, но то беше удобен и безопасен начин да раздразни възрастния господин.

— Явява се като страна срещу момчето ли? — каза Фанг, като изгледа надменно мистър Браунлоу от глава да пети. — Нека положи клетва.

— Преди да се закълна, аз моля да кажа една дума — каза мистър Браунлоу, — а именно това, че абсолютно никога не бих могъл да повярвам, че…

— Дръжте си езика, сър! — каза остро мистър Фанг.

— Няма да го държа, сър! — отвърна старият джентълмен.

— Дръжте си езика или ще ви изпъдя още тази минута от залата! — каза мистър Фанг. — Вие сте дързък и нахален човек. Как смеете да се карате на полицейски следовател!

— Какво! — възкликна възрастният господин, като почервеня.

— Накарайте този човек да положи клетва! — каза Фанг на чиновника. — Няма да чуя нито дума повече. Нека положи клетва.

Мистър Браунлоу бе силно възмутен, но като си помисли, че ако даде израз на чувствата си, може би ще навреди на момчето, той потисна негодуванието си и веднага положи клетвата.

— А сега — каза Фанг, — какво е обвинението срещу това момче? Какво имате да казвате, сър?

— Бях застанал пред книжарска будка … — започна мистър Браунлоу.

— Дръжте си езика, сър — каза мистър Фанг. — Полицай! Къде е полицаят! Хей, нека полицаят се закълне. А сега кажете каква е тази работа.

Полицаят разправи с подобаващо смирение как бе заловил момчето, как го бе претърсил и не бе намерил нищо у него, и как това е едничкото, което знае по тази работа.

— Има ли свидетели? — запита мистър Фанг.

— Няма, ваше благородие — отвърна полицаят.

Мистър Фанг постоя безмълвно известно време, а сетне, като се обърна към ищеца, каза с напиращ гняв:

— Човече, имате ли намерение да обясните в какво обвинявате това момче, или не? Заклели сте се и ако продължавате да стоите тук и да отказвате да дадете показания, ще ви накажа за неуважение към съда. Ще го направя по…

По какво или що, никой не можа да разбере, тъй като секретарят и тъмничарят се изкашляха високо тъкмо в подходящия момент и първият изпусна една тежка книга на пода, като по този начин, случайно, разбира се, не даде възможност да се чуе какво бе казал мистър Фанг.

С много прекъсвания и многократно нанесени му обиди мистър Браунлоу успя да изложи обвинението си, като подчерта, че в момент на изненада той подгонил момчето, защото го видял да бяга, след което изрази надеждата, че ако следователят сметне какво момчето, макар и да има някаква връзка с крадци, не е в действителност крадецът, той ще се отнесе към него толкова снизходително, колкото му позволява законът.

— Момчето вече е наранено — каза в заключение възрастният господин — и аз се боя — прибави той много енергично, като погледна към следователя, — и аз се боя, че е болно.

— О, да, не се съмнявам! — каза мистър Фанг подигравателно. — Хайде, хайде, без номера, малък нехранимайко. Такива тук не минават. Как ти е името?

Оливър се опита да отговори, обаче езикът му се беше схванал. Той беше смъртно бледен, сякаш цялата зала се въртеше пред очите му.

— Как ти е името, закоравял престъпнико? — запита мистър Фанг. — Полицай, как му е името?

Тези думи бяха отправени към възпълен възрастен човек, с жилетка на резки, застанал до масата на полицейския следовател. Той се наведе над Оливър и повтори въпроса, но като видя, че момчето не е в състояние да схване какво го питат, и като знаеше, че мълчанието му само ще разгневи още повече следователя и ще отежни присъдата, опита се да налучква.

— Момчето казва, че се нарича Том Уайт, ваше благородие — каза добросърдечният ловец на крадци.

— Аха, значи не иска да говори, така ли? — каза Фанг. — Много добре, много добре. Къде живее?

— Където намери, ваше благородие — отвърна човекът, като пак даде вид, че се вслушва в думите на Оливър.

— Има ли родители? — попита следователят.

— Той казва, че са умрели, когато бил малък, ваше благородие — беше налучканият отговор.

При тази точка от разпита Оливър вдигна глава и като се огледа наоколо с умоляващи очи, помоли със слаб глас за глътка вода.

— Глупости! — каза мистър Фанг. — Не се опитвай да ме правиш на балама.

— Действително мисля, че момчето е болно — възрази полицаят.

— Аз знам тези работи по-добре — каза мистър Фанг.

— Господин полицай, помогнете му — каза старият джентълмен, като вдигна инстинктивно ръце, — той ще падне.

— Полицай, стойте настрана — извика Фанг. — Нека пада, ако желае.

Оливър се възползува от това мило позволение и падна безчувствен на пода. Чиновниците в залата се изгледаха, но никой не посмя да се помръдне.

— Знаех си, че се преструва — заяви Фанг, сякаш това беше неопровержимо доказателство на факта. — Нека си лежи там, скоро ще му омръзне.

— Как възнамерявате да приключите следствието, сър? — запита секретарят с нисък глас.

— По спешност — отвърна мистър Фанг. — Осъждам го на три месеца — тежък физически труд, разбира се. Изпразнете залата.

Отвориха вратата за тази цел и двама мъже тъкмо се готвеха да отнесат безчувственото момче в килията, когато един възрастен мъж, с почтен, но беден вид, облечен във вехт черен костюм, се втурна бързо в залата и пристъпи към масата на следователя.

— Спрете, спрете! Не го изнасяйте! За бога, спрете за минутка! — завика новодошлият, задъхан от бързане.

Макар че високопоставените длъжностни лица в тези институти упражняваха прибързана и произволна власт върху свободите, доброто име и дори живота на поданиците на нейно величество, особено на тези от бедните слоеве; и макар и в тези места всекидневно да се правят такива номера, каквито могат да накарат дори ангелите да заплачат, те са затворени за публиката освен посредством това, което изнася всекидневната преса (или поне тогава беше така). Така че мистър Фанг се възмути немалко, когато видя един неканен господин да влиза така шумно и непочтително.

— Какво е това? Какво е това? Изпъдете този човек. Махни се от залата! — извика мистър Фанг.

— Настоявам да говоря! — извика човекът. — Няма да се оставя да ме изпъдите. Аз видях всичко. Книжарската будка е моя. Настоявам да положа клетва. Няма да позволя да ме спрете. Мистър Фанг, вие трябва да ме изслушате. Не бива да ми отказвате това, сър.

Човекът имаше право. Държанието му беше решително и работата ставаше сериозна, така че не можеше да бъде потулена.

— Нека човекът положи клетва — изръмжа мистър Фанг грубо. — А сега, човече, какво имаш да казваш?

— Ето какво — отвърна човекът. — Аз видях три момчета: подсъдимия и две други. Когато този джентълмен четеше, те се помайваха на отсрещната страна на улицата. Кражбата бе извършена от едно от другите две момчета. Видях го много добре. Видях също така как това силно изненада и порази обвиняемия. — Тъй като достойният будкаджия бе успял вече малко да си отдъхне, той изложи по-свързано точните обстоятелства на кражбата.

— Защо не дойдохте тук по-рано? — запита Фанг след малко мълчание.

— Нямаше кого да оставя в дюкяна — отвърна човекът. — Всеки, който би могъл да ми помогне, се бе присъединил към преследвачите. Едва преди пет минути можах да намеря кой да ме замести. Тичах по целия път дотука.

— Страната, която води обвинението, се беше зачела, така ли? — запита Фанг след ново мълчание.

— Да — отвърна човекът. — Същата тази книга, която държи в ръката си.

— A-ха, тази книга, така ли? — каза Фанг. — Тя заплатена ли е?

— Не, не е — отвърна човекът с усмивка.

— Боже мой, съвсем забравих за това! — възкликна невинно разсеяният стар джентълмен.

— Точно човек, на когото подобава да обвинява бедното момче в кражба! — каза Фанг, като направи комичен опит да изглежда човечен. — Смятам, сър, че сте влезли във владение на тази книга при много подозрителни и непочтени обстоятелства и трябва наистина да се чувствате щастлив, че собственикът на вещта се отказва да води съдебно преследване. Нека това ви бъде за урок, човече, иначе законът може все пак да ви хване. Момчето е свободно. Махайте се от залата.

— Дявол да ме вземе! — извика старият джентълмен, като изля гнева, който тъй дълго бе възпирал. — Дявол да ме вземе!

— Махайте се от залата! — каза полицейският следовател. — Чувате ли? Опразнете залата! — обърна се той към чиновниците си.

Заповедта бе изпълнена и възмутеният мистър Браунлоу бе изведен навън, с книгата в една ръка и бамбуковия бастун в другата, обхванат от силна ярост и негодувание. Той стигна двора и тогава възмущението му се изпари моментално. Малкият Оливър Туист лежеше по гръб на плочите, с разкопчана риза и с наквасени с вода слепи очи. Лицето му бе мъртвешки бледо и студени тръпки разтърсваха цялото му тяло.

— Горкото момче! Горкото момче! — каза мистър Браунлоу, като се наведе над него. — Хей, нека някой извика файтон, моля ви. Веднага!

Пристигна един файтон и като положи грижливо Оливър на едното седалище, старият джентълмен влезе и седна на другото.

— Мога ли да ви придружа? — запита книжарят, като надзърна във файтона.

— Боже мой, да, драги господине — каза бързо мистър Браунлоу. — Съвсем ви забравих. Боже, боже! И тази нещастна книга все още е у мене. Скачайте вътре. Горкото дете! Нямаме време за губене.

Книжарят се качи и файтонът потегли.