Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (26)

Глава XXVI
На сцената се появява едно тайнствено лице. Извършват се много неща, свързани с настоящия разказ

Старецът стигна до ъгъла на улицата, без да може да дойде на себе си след въздействието на новината, донесена от Тоби Кракит. Той продължаваше да бърза напред, все така безредно и залутано, когато край него изведнъж изтопурка някакъв файтон и се чу изплашеният вик на минувачите, които бяха видели грозящата го опасност. Това го накара да се качи на плочника. Като отбягваше, доколкото му е възможно, по-главните улици и се промъкваше само през по-малките и забутани, той най-после излезе на Сноу Хил. Тук той още повече ускори крачките си, докато стигна до един площад, и чак тогава взе да върви с обичайните си тътрещи се стъпки и да диша по-свободно, сякаш съзнаваше, че се намира в стихията си. Близо до мястото, където се съединяват Сноу Хил и Холбърн Хил, има тясна и мрачна уличка, която води към Сафрън Хил. В нечистите й дюкяни са изложени за продан големи купища употребявани копринени носни кърпи от всички големини и модели, тъй като тук се помещават търговците, които ги купуват от джебчиите. Стотици такива кърпички се развяват от колчета по външната стена на прозорците, а и рафтовете вътре са пълни с тях. Колкото и малък да е кварталът Фийрд Лейн, той си има своя бръснарница, кафене, бирария и гостилничка, в която се поднася пържена риба. Той представлява същинска търговска колония, тържище на крадена дребна стока, посещавано рано сутрин и късно вечер от мълчаливи търговци, които вършат сделките си в тъмни задни стаички и изчезват тека безшумно, както се и появяват. Тук търговецът на кърпи, обущарят и вехтошарят излагат стоката си като примамка за крадците; и купища стари съдове, и какви ли не парцали ръждясват и гният из мрачните изби.

Евреинът възви тъкмо към тази уличка. Той бе добре познат на бледите обитатели на това място, тъй като тези от тях, които се навъртаха наоколо било да купуват, било да продават, му кимваха приятелски, когато минаваше край тях. Той отговаряше на поздравите им по същия начин, без обаче да се спира за по-дълъг разговор. Едва когато стигна края на уличката, той завърза разговор с дребничък вехтошар, който беше седнал, доколкото това бе възможно, на детско столче и пушеше лула пред вратата на дюкяна си.

— Е, мистър Феджин, и слепецът би прогледнал, като ви види! — каза този почтен търговец, когато евреинът го запита за здравето му.

— Този квартал беше взел да става твърде горещичък за мене, Лайвли — каза Феджин, като вдигна вежди и скръсти ръце върху раменете си.

— И по-рано съм чувал това оплакване един или два пъти, но не намирате ли, че скоро пак захладява — отвърна търговецът.

Феджин кимна утвърдително. После погледна по посока на Сафрън Хил и запита дали някой е минавал нататък тази вечер.

— Към „Сакатите“ ли? — запита човекът.

Евреинът кимна.

— Чакайте — каза търговецът и се замисли. — Положителен съм, че около половин дузина се упътиха нататък, обаче от вашите приятели не съм видял никого.

— Навярно не сте видели Сайкс, нали? — запита разочаровано евреинът.

— Никакъв го няма — отвърна дребният човек и поклати глава с твърде лукаво изражение на лицето. — Не ви ли трябва нещо от моя дюкян за през нощта?

— Тази вечер не — отвърна евреинът и си тръгна.

— Към „Сакатите“ ли сте тръгнали, Феджин? — извика подире му дребничкият търговец. — Чакайте! Не бих имал нищо против да пийна чашка с вас там.

Но Феджин се обърна, махна му с ръка да покаже, че предпочита да бъде сам, пък и дребничкият човек не можеше да се дигне лесно от столчето, така че заведението „Тримата сакати“ този път трябваше да се лиши от удоволствието да види между посетителите си мистър Лайвли. Когато последният успя да стъпи на нозете си, евреинът бе вече изчезнал. Мистър Лайвли се изправи на пръсти, с надежда да го зърне, но като не успя, намести се отново в малкото столче. Сетне той размени с дамата в отсрещния дюкян едно поклащане на глава, в което се четяха подозрение и недоверие, и отново взе лулата си.

Кръчмата „Тримата сакати“ или просто „Сакатите“, както обикновено я наричаха, беше същата, в която по-рано видяхме Сайкс и кучето му. Като се задоволи само да направи знак на човека на тезгяха, Феджин се качи направо по стълбата. После влезе полекичка в една стая и я огледа внимателно с ръка над очите си, сякаш търсеше някого.

Стаята беше осветена от две газови лампи, чиято светлина не можеше да прониква навън през снабдените с пречки капаци на прозорците и спуснатите до долу износени червени завеси. Таванът беше почернен, за да не се цапа от лампите. Стаята беше толкова задимена от гъстия тютюнев пушек, че отначало бе невъзможно да се види нещо в нея. Но когато постепенно димът почнеше да излиза от отворената врата, човек можеше да различи много глави, толкова разнообразни, колкото и звуковете, достигащи до ухото. Когато окото малко по малко свикнеше с гледката, наблюдателят съзираше пред себе си многобройна компания от мъже и жени, събрани около една дълга маса. На горния й край седеше председателят на събранието, с чукче в ръка, а професионален музикант, с възсинкав нос и с превръзка против зъбобол около лицето, беше седнал пред раздрънканото пиано в най-отдалечения кът на стаята.

Когато Феджин влезе тихичко вътре, пианистът прокара пръсти по клавишите, а от публиката се чу подканване за някаква песен. Крясъците стихнаха и една млада дама се залови да забавлява компанията с балада от четири куплета, между всеки един от които пианистът изсвирваше цялата мелодия, колкото можеше по-високо. Когато този номер се свърши, председателят на събранието каза нещо, след което двамата певци, седнали от дясната и от лявата му страна, доброволно предложиха да изпеят дует, който изпълниха сред бурни аплодисменти.

Любопитно беше да се наблюдават някои от лицата, които се открояваха сред общата маса. Така например председателят на събранието (самият съдържател на кръчмата) беше простоват, груб човек, с едра снага, който си въртеше очите на всички страни, докато се пееха песните и макар да се преструваше, че се е отдал на веселие, следеше зорко всичко, каквото се вършеше и казваше. Близо до него се намираха певците. Те приемаха възхищенията на компанията с професионално равнодушие и се възползуваха от предложените им чаши с джин и вода, с които ги почерпваха по-възторжените им слушатели. Физиономиите на последните изразяваха почти всички съществуващи пороци с почти всички техни отсенки и привличаха вниманието само поради това, че бяха толкова отблъскващи. Тук личаха лукавство, жестокост и пиянство във всичките им стадии и в най-острите им форми. А що се отнася до жените, по лицата на някои от тях все още се забелязваха следи от по-раншната им свежест, но те изчезваха едва ли не докато още ги гледате. Други пък, загубили напълно белезите и характерностите на своя пол, представляваха просто отвратителни маски на разврат, и престъпност. Някои бяха почти момичета, други — млади жени, и никоя от тях не бе минала средната възраст. Те съставлаваха най-мрачната и най-тъмна краска на тази грозна картина.

Докато ставаше всичко това, Феджин, несмущаван от нищо, внимателно се вглеждаше ту в едно лице, ту в друго, но, види се, не намери това, което търсеше. Най-после той успя да хване погледа на съдържателя и като му кимна леко, напусна стаята така безшумно, както бе влязъл.

— Какво мога да сторя за вас, мистър Феджин? — запита го той, като го последва на площадката. — Няма ли да се присъедините към нас? Всички ще останат много доволни.

Евреинът поклати нетърпеливо глава и запита шепнеш-ком:

— Ами той тук ли е?

— Не — отвърна съдържателят.

— А има ли някакви новини от Барни?

— Никакви — отговори му човекът. — Той няма да се помръдне, докато не стане съвсем безопасно. Там са подушили нещо и ако се покаже, веднага ще го пипнат. Положителен съм, че Барни си гледа добре работата. Няма защо да се тревожите за него.

— Ами той ще дойде ли тази вечер? — запита евреинът, като пак натърти на местоимението.

— За Мънкс ли говорите? — попита колебливо кръчмарят.

— Шшт! — възкликна евреинът. — Да.

— Разбира се — отвърна човекът, като извади златен часовник от жилетката си. — Отдавна вече го чакам. Ако поседите още десет минути, той …

— Не, не — възпротиви се бързо евреинът, сякаш макар и да имаше голямо желание да се срещне с въпросното лице, той все пак се чувствуваше облекчен от отсъствието му. — Кажи му, че съм идвал да го търся и че тази вечер той трябва да дойде при мене. Не, по-добре кажи утре. Понеже тази вечер го няма, утре ще е по-удобно.

— Добре — каза човекът. — Нещо друго?

— Нито дума — каза евреинът и слезе по стълбата.

— Слушайте — каза шепнешком другият, като се наведе над перилата, — сега е отлично време за продажба. Фил Баркър е тук и е толкова пиян, че и едно дете може да се справи с него.

— Още не е дошъл редът му — каза евреинът, като погледна нагоре. — Фил ни трябва за друго, преди да си позволим да се разделим с него, така че ти се върни при компанията си, миличък, и им кажи да се веселят, докато могат. Ха-ха-ха!

Кръчмарят му отвърна също така със смях и се прибра при гостите си. Щом евреинът остана сам, лицето му придоби отново загриженото си изражение. След като помисли малко, той нае файтон и поръча на кочияша да го закара в Бетнал Грийн. После слезе от колата на около четвърт миля от дома на Сайкс и останалото разстояние измина пеша.

— А сега, момичето ми — мърмореше си той, докато почукваше на вратата, — ако тук се крият някакви тайни, аз ще ги изтръгна от тебе колкото и да си ми хитра.

Хазайката му каза, че Нанси е в стаята си. Феджин се качи тихичко по стълбата и влезе вътре най-безцеремонно. Младата жена беше сама. Тя бе сложила глава на масата, а косата й бе разпиляна.

„Пияна е — помисли си хладнокръвно евреинът — или е просто отчаяна.“

Старецът се обърна да затвори вратата и предизвиканият шум сепна девойката Докато го питаше дали има някакви новини и слушаше разказа на Тоби Кракит, тя гледаше изпитателно лукавото му лице. Евреинът свърши и тя се отпусна в предишното си положение, без да каже нито думица. После блъсна нетърпеливо свещта, веднъж или дваж промени трескаво позата си и затърка с нозе по пода. Това бе всичко.

Докато тя мълчеше, евреинът оглеждаше неспокойно стаята, сякаш искаше да се увери, че няма никакви следи, които да показват, че Сайкс се е прибрал тайно от него. Наблюдението му, изглежда, го задоволи. Той се окашля един или два пъти и направи няколко опита да започне разговор, но девойката му обръщаше толкова внимание, колкото ако бе издялан от камък. Най-сетне той направи още един опит и запита с най-миролюбив глас:

— И къде мислиш, че е сега Бил, миличка?

В отговор на това девойката изстена едва доловимо, че не може да му каже нищо. От полузадушаваните звуци, които тя издаваше, можеше да се съди, че плаче.

— Пък и момчето — продължи евреинът, като се мъчеше да зърне яйцето й. — Горкото детенце! Помисли си, Нанси, оставено самичко, да лежи в една яма!

Девойката вдигна изведнъж глава и каза:

— Момчето е по-добре там, където е сега, отколкото между нас. И ако това не навлече някоя беля на Бил, бих желала то да е умряло в ямата и младите му кости да изгният там.

— Какво! — извика учудено евреинът.

— Да, точно това желая — отвърна девойката и срещна погледа му. — Ще бъда доволна да не се мярка вече пред очите ми и да знам, че най-лошото е минало. Не мога да понасям да го гледам. Само като го видя и въставам против себе си и против всички вас.

— Ха! — възкликна евреинът презрително. — Ти си пияна.

— Така ли мислиш? — извика горчиво девойката. — Не ще да е твоя грешката, ако не съм пияна! Ако зависеше от тебе, ти не би желал да ме гледаш никога в друго състояние освен в този момент. Настроението ми не ти харесва, нали?

— Не — потвърди гневно евреинът, — не ми харесва.

— Промени го тогава! — отвърна му със смях девойката.

— Да го променя! — възкликна евреинът, раздразнен извън всякаква мярка от неочакваната упоритост на събеседничката си, както и от случилите се неприятности. — Аз наистина ще го променя! Слушай, парцал такъв. Само с една думичка бих могъл да погубя Сайкс така сигурно, както ако държа волския му врат между пръстите си. Ако се върне без момчето, ако е могъл да се спаси и не ми го предаде живо или мъртво, убий го сама, ако не искаш да го видиш в ръцете на палача. Направи го веднага щом пристъпи прага на тази стая, иначе може да стане късно!

— Какво значи всичко това? — извика неволно младата жена.

— Какво значи ли? — повтори евреинът, побеснял от ярост. — Когато за това момче мога да получа стотици лири стерлинги, нима ще се оставя да го загубя заради някакви си пияници, с чийто живот съм в състояние да направя, каквото си искам! И при това съм във властта на един същински дявол, който, стига да желае, би могъл да, да…

Старецът млъкна да си поеме дъх и в този миг прекъсна гневния поток от думи и промени цялото си държане. Само преди една минута той тресеше във въздуха стиснатите си юмруци, очите му бяха изблещени, а лицето му бе посивяло от гняв. Сега обаче се сви в един стол и затрепера от страх, че може би е издал някое свое скрито злодейство. След малко мълчание той се осмели да погледне към събеседничката си и се поуспокои, като я видя в същото вцепенено състояние, от което я бе събудил, когато влезе.

— Нанси, миличка — взе да грачи той с обичайния си глас, — разсърди ли ми се, миличка?

— Не ме тревожи сега, Феджин! — отвърна девойката и вдигна морно глава. — Ако Бил не е успял сега, ще успее други път. Той е вършил много неща за тебе и занапред ще върши, когато му е възможно. А когато не успее или не иска, няма да направи нищо, така че е безсмислено да говорим повече.

— Ами момчето, миличка? — запита евреинът, като триеше нервно дланите си.

— Момчето ще сподели съдбата на другите — прекъсна го бързо девойката — и аз пак повтарям, бих желала да е умряло и да е далеч от всички злини и от тебе, стига това да не навреди на Бил. А ако Тоби е успял да се спаси, и Бил ще направи същото. Бил струва два пъти колкото него.

— Ами за това, което ти говорих, миличка? — забеляза евреинът, без да снеме от нея бляскащите си очи.

— Ако е нещо, което трябва да направя, повтори го пак — каза Нанси — или по-добре почакай до утре. Беше ме стреснал за малко, но сега пак съм унесена.

Феджин й зададе още няколко въпроса, за да разбере дали непредпазливите му думи са й дали възможност да долови нещо, но тя му отговаряше с такава готовност и остана толкова равнодушна пред изпитателните му погледи, че всичко това потвърди първоначалното му впечатление, че е малко пияна. Действително тя не бе лишена от тази слабост, така характерна за възпитаничките на евреина, която в ранните им години той по-скоро бе склонен да насърчава, отколкото да възпира. Размъкнатият й вид, както и силният дъх, с който бе напоена стаята, потвърждаваха предположението на евреина. След проявеното вълнение тя изпадна най-напред в състояние на тъпота, а после пак я обхванаха най-противоречиви чувства, под чието влияние първо ронеше сълзи, после възкликваше от радост. Твърде опитен в тези неща, Феджин с голямо доволство установи, че девойката трябва да е доста пияна.

Успокоен от това си откритие и изпълнил намерението, с което бе дошъл — да съобщи на младата жена какво бе научил тази вечер и да се увери със собствените си очи, че Сайкс не се е завърнал, евреинът се запъти към дома си, като остави младата си приятелка заспала, с глава на масата.

Беше един часът след полунощ. Нощта бе тъмна и пронизващо студена и той нямаше голямо желание да се помайва. Острият вятър, който помиташе улиците, сякаш ги бе очистил от минувачи, тъй като по тях се виждаха много малко хора, а и те бързаха да се приберат в къщи.

Евреинът дойде до ъгъла на улицата си и затърси в джоба си ключа, когато тъмна фигура изскочи от издадения напред вход отсреща, потънал в дълбока сянка, и прекосявайки улицата, приближи неусетно до него.

— Феджин — прошепна един глас близо до ухото му.

— Ах! — възкликна евреинът, като се извърна бързо. — Да не би това да е…

— Да! — прекъсна го непознатият. — Навъртам се тук вече два часа. Къде, по дяволите, си ходил?

— По вашата работа, драги — отвърна евреинът, като хвърляше неспокойни погледи към събеседника си и намаляваше крачките си. — Цяла нощ съм тичал по вашата работа.

— Е, да, разбира се — каза подигравателно непознатият. — Е, и какъв е резултатът?

— Нищо хубаво — каза евреинът.

— Но, надявам се, и нищо лошо, нали? — каза непознатият, като се спря изведнъж и погледна изплашено спътника си.

Евреинът поклати глава и тъкмо се готвеше да отговори, когато непознатият го прекъсна и посочи към къщата, пред която се бяха спрели.

— По-добре ще да е да ми разправиш, каквото има, на закрито — каза му той, — тъй като съм измръзнал от дългото чакане и вятърът цял ме прониза.

По вида на Феджин личеше, че с удоволствие би отклонил посещението му в къщи по такъв късен час и дори измърмори, че огънят не е запален, обаче спътникът му повтори остро молбата си и тогава той отключи вратата и го помоли да я затвори тихичко, докато донесе светлина.

— Тъмно е като в гроб — оплака се човекът, като пристъпи пипнешком напред. — Побързай!

— Затворете вратата — прошепна Феджин откъм края на коридора. Но докато той говореше, вратата се затвори със силен шум.

— Не я затворих аз — каза другият, опипвайки пътя си. — Или вятърът я е блъснал, или самичка се е затворила. Донеси по-скоро светлината, иначе ще си разбия черепа в тази проклета дупка.

Феджин слезе крадешком по кухненската стълба. След кратко бавене той се върна с една запалена свещ и съобщи, че Тоби Кракит спи в задната стаичка долу, а момчетата са в предната. Като кимна на човека да го последва, той го поведе нагоре по стълбата.

— Можем да си съобщим, каквото имаме, тук, драги — каза евреинът и отвори врата на първия етаж, — и тъй като по капаците на прозорците има дупки, ще оставим свещта на стълбите. Ето, така!

С тези думи евреинът се наведе и сложи свещта на едно стъпало, точно срещу вратата на стаята. После въведе гостенина си в стаята, в която нямаше почти никакви мебели освен счупено кресло и диван без покривка, сложен зад вратата. Непознатият седна върху него с уморено движение, а евреинът се намести в креслото, което бутна пред събеседника си. Не беше съвсем тъмно, тъй като вратата бе полуотворена и свещта хвърляше бледото си отражение върху отсрещната стена.

Известно време двамата разговаряха шепнешком. Макар и от разговора да не се долавяше нищо освен някоя и друга несвързана дума, човек лесно можеше да разбере, че Феджин се защищава срещу някакви обвинения от страна на непознатия и че последният бе доста раздразнен. Те разговаряха така около петнадесет минути, когато Мънкс — както евреинът на няколко пъти назова събеседника си — каза с малко повишен глас:

— Пак ти повтарям, че лошо си подхванал работата. Защо не го държа тук, при другите, и не прави от него изкусен джебчия?

— Виж ти какви приказки! — възкликна евреинът, като повдигна рамене.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти е било невъзможно да сториш това, макар да си го желал? — запита остро Мънкс. — Не си ли го вършил с други момчета десетки пъти? Ако имаш търпение най-малко една година, нямаше ли да успееш да наредиш така работите, че да го осъдят и благополучно да го изселят оттук; може би и за цял живот?

— И кому би било полезно това? — запита смирено евреинът.

— На мен — отвърна Мънкс.

— Но не и на мене — каза покорно евреинът. — Аз бих могъл да имам полза от него. Когато двама души сключват някакъв договор, много естествено е да се гледа интересът и на двете страни, нали така, приятелю?

— И в такъв случай какво? — запита остро Мънкс.

— Видях, че не е лесно да го вкараме в нашия път; той не прилича на другите момчета в неговото положение — каза евреинът.

— Дявол да го вземе, така е! — измърмори другият. — Иначе отдавна би станал крадец.

— Не можех да направя нищо от него — продължи евреинът, като следеше боязливо физиономията на събеседника си. — Нямаше с какво да го сплаша, а в началото това винаги е необходимо, иначе трудът ни отива напразно. Какво можех да сторя? Да го изпратя с Хитреца и Чарли? И това направих в началото, но после трябваше да треперя за всички ни.

— Аз съвсем не съм виновен за това — забеляза Мънкс.

— Не, драги, не сте виновен. И сега аз не съжалявам за тази работа, тъй като ако не бе се случило така, вие едва ли бихте го забелязали, едва ли щяхте да разберете, че той е момчето, което търсите. После го върнах отново с помощта на девойката, а сетне пък тя взе да го покровителства.

— Можеш да я удушиш! — каза нетърпеливо Мънкс.

— Не ни отърва да сторим това точно сега, драги — отвърна усмихнато евреинът, — а освен туй тази работа не е в занаята ни, иначе и аз бих бил доволен да я свършим. Познавам добре тази пасмина жени. Щом момчето позакоравее, тя ще престане да държи за него. Вие желаете да направя от него крадец. Ако е живо, сега вече ще мога да успея с това, а ако — продължи евреинът, като се приближи до събеседника си — имайте предвид, че няма вероятност да е така, но ако се е случило най-лошото и то е мъртво…

— Грешката не ще е моя! — прекъсна го другият изплашено и сграбчи разтреперано ръката на евреина. — Не забравяй това, Феджин! Аз нямам пръст в тази работа. Всичко друго, но не и смъртта му — казах ти го още в самото начало. Не желая да проливам кръв. Убийството никога не остава скрито, а освен това винаги преследва съвестта на убиеца. Ако са го убили, не съм аз причината. Чуваш ли? Дявол да я вземе тази проклета дупка! Какво е това?

— Какво! — извика евреинът, като сграбчи с две ръце страхливеца, който бе скочил прав. — Къде?

— Ей, там — отвърна човекът, вперил поглед в отсрещната стена. — Сянка! Видях сянката на една жена с наметало и шапка да се мярка по стената отсреща.

Евреинът го пусна и двамата се втурнаха навън. Свещта, почти изгасена от течението, стоеше където я бяха оставали. Тя им сочеше само пустата стълба и собствените им бледи лица. Те се ослушаха внимателно — в цялата къща цареше дълбоко мълчание.

— Така ви се е сторило — каза евреинът, като взе свещта и се обърна към събеседника си.

— Заклевам се, че я видях! — отвърна разтреперан Мънкс. — Беше се навела, когато я забелязах най-напред, а щом заговорих, тя изведнъж се изгуби.

Евреинът погледна презрително бледото лице на другаря си и като му каза, че може да го последва, ако желае, тръгна по коридора, а оттам в избата. Зелени петна мухъл се виждаха по ниските стени; следи от охлюви и плужеци блестяха на светлината на свещта, обаче навсякъде бе тихо като в гроб.

— Е какво ще кажеш сега? — каза евреинът, когато се изкачиха горе. — Освен нас двамата, Тоби и момчетата в къщата няма никой. А от тях няма защо да се боим. Погледнете тук!

Евреинът извади два ключа от джоба си и обясни, че когато най-напред слязъл долу, той заключил стаите, в които спят Тоби и другите две момчета, за да не би случайно да им прекъснат разговора.

Всички тези доказателства успокоиха постепенно Мънкс. Той престана да възразява и на няколко пъти се изсмя на страха си, като призна, че навярно възбуденото му въображение го е излъгало. Но отказа да продължат разговора, като се сети внезапно, че един часът вече е минал. И така двамата приятни събеседници се разделиха.