Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Oliver Twist (or, The Parish Boy’s Progress), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Чарлз Дикенс. Приключенията на Оливър Туист

Роман

 

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от английски: Нели Доспевска

Художник: Никифор Русков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Английска. Трето издание. Дадена за набор на 10. XI. 1978 г. Подписана за печат на 26. II. 1979 г. Излязла от печат на 28. III. 1979 г. 137. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 26,50. Издателски коли 26,50. Цена 4,90 лв. Код № 11. 95376 76531/6256-16-79

c/o Jusautor, Sofia

 

Издателство „Отечество“, София, 1979

ДПК „Д. Благоев“

 

Charles Dickens. The Adventures of Oliver Twist

Humphry Tilford Oxford, University press, London and New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава XLVIII
Бягството на Сайкс

От всички злодеяния, извършени под прикритието на тъмнината в широките предели на Лондон, след спускането на нощта, това беше най-лошото. От всички ужасни престъпления, които отравяха със зловонието си утринния въздух, това беше най-гнусното и най-жестокото.

Слънцето — светлото слънце, което носи на хората не само светлина, но и нов живот, надежда и свежест — изгря сияещо и лъчезарно над многолюдния град. През скъпи цветни стъкла и облепени с хартия прозорци, през катедрални сводове и гниещи стрехи то изпращаше еднакво лъчите си. То озари и стаята, в която лежеше убитата жена. Да, озари я. Той се опита да прегради пътя му, но то продължаваше да струи светлината си. Ако зрелището бе страшно в мрачната предутринна дрезгавина, какво беше то сега, сред всичкия този блясък!

Той не се бе помръднал; страхът не му бе позволил да шавне. Бе се чул стон и ръката се бе помръднала, и с ужас, прибавен към яростта, той бе ударил отново и отново. По едно време той хвърли отгоре й черга, но още по-страшно бе да си представя как очите се движат към него и да ги вижда широко отворени нагоре, наблюдаващи сякаш отражението на локвата кръв, което трептеше и танцуваше в светлината върху тавана. Той отмахна чергата. И ето там лежеше тялото — просто плът и кръв, нищо повече, — но такава плът и толкова много кръв!

Той драсна клечка кибрит, запали огън и пъхна в него цепеницата. На единия й край имаше косми, които пламнаха и се свиха в лека пепел, а сетне, подхванати от въздуха, литнаха нагоре в комина. Дори и това го изплаши, колкото и да бе закоравял. Но той продължаваше да държи оръдието, докато то се счупи, а сетне го сложи над въглищата, за да изгори и се превърне в пепел. Той се изми и изчетка дрехите си. Имаше петна, които не можеха да се премахнат, но той изряза парчетата и ги изгори. Колко от тези петна се виждаха из стаята! Дори нозете на кучето бяха кървави.

През всичкото това време той нито веднъж не се бе извърнал с гръб към трупа; не, нито за миг. Като привърши приготовленията си, той се придвижи заднишком към вратата, като влачеше кучето със себе си, за да не би то отново да изцапа лапите си и отнесе и вън, на улиците, Нови улики за престъплението. Той затвори тихичко вратата, заключи я, взе ключа и напусна къщата.

После прекоси улицата към отсрещната страна и хвърли бърз поглед към прозореца, за да се увери, че отвън нищо не се вижда. Пердето, което тя искаше да вдигне, за да пропусне светлината, която никога не видя, продължаваше да стои спуснато. Тялото лежеше почти под прозореца. Той знаеше това. Боже, как струеха слънчевите лъчи върху самото място.

Погледът бе само мигновен. Какво облекчение бе да излезе от стаята. Той подсвирна на кучето и бързо се отдалечи.

После премина през Илингтън, закрачи нагоре по Хайгейтския хълм, на който се издига паметникът в чест на Уитингтън, сви надолу по Хайгейт Хил, без да има определена цел и без да е сигурен къде отива; сетне отново свърна надясно и като пое пътечката през нивите, заобиколи Кайенската гора и излезе на Хамстед Хийт. Пресичайки падинката при Хелт, той се изкачи по отсрещния склон, прекоси пътя, който съединява селата Хамстед и Хайгейт, влезе в една от нивите на Норт Енд, легна под един храсталак и заспа.

Скоро той стана и отново тръгна — не към околността, но назад към Лондон по шосето, — после отново се върна, сетне обиколи из друга част на същата местност, през която вече бе преминал, подир това се заскита нагоре-надолу из нивите, като лягаше край ямите да си почине и пак ставаше да продължи да върши същото и отново да скита.

Къде можеше да отиде наблизо и все пак в някое не много посещавано място, да си вземе нещо за ядене и пиене? Хендън. Там ще е добре — не е много далеч и е настрани от пътя. Той насочи стъпките си натам като ту тичаше, ту със странно своенравие се влачеше с бързината на охлюв, или пък съвсем спираше и лениво разчистваше храсталака с бастуна си. Но когато стигна там, всички хора, които срещна — даже децата по праговете — като че ли го изглеждаха с подозрение. Отново се върна назад, без да има смелостта да си купи една хапка или една глътка за пиене, макар и в продължение на много часове да не бе вкусил ни залък.

Несигурен къде трябва да отиде, той измина много мили и все се връщаше на старото място. Утринта и пладне минаха, денят вече преваляше, а той продължаваше да скита насам-натам, нагоре-надолу, наоколо и все наоколо, като се въртеше все към една точка. Най-после се отдалечи и се запъти към Хетфийлд.

Беше девет часът вечерта, когато, много изморен, придружен от накуцващото куче, несвикнало на толкова ходене, той сви надолу по хълма край черквата на тихото село и като се тътреше по малката уличка, препълзя в малка кръчма, чиято слаба светлина го бе довела до това място. Вътре имаше неколцина полски работници, които пиеха пред него. Те направиха място на чужденеца, но той седна в най-отдалечения ъгъл, като ядеше й пиеше самичък, или по-право с кучето си, на което хвърляше от време на време по някой и друг залък.

Събраните там мъже поведоха разговор за съседните ниви и чифликчии, а когато тази тема се изчерпа, разговорът премина върху възрастта на някакъв стар човек, погребан предишната неделя. Присъствуващите младежи го считаха много стар, а възрастните заявяваха, че е твърде млад.

В това нямаше нещо, което да привлече вниманието или да събуди тревога. След като плати сметката си, разбойникът продължи да седи мълчалив и незабелязан в ъгъла си и почти бе задрямал, когато го разбуди шумното влизане на един новодошъл.

Това беше един дяволит човечец, наполовина пътуващ търговец, наполовина шарлатанин, който обикаляше пеш из околността и продаваше точиларски камъни, ремъци, бръсначи, сапун, лекарство за кучета и коне, евтини парфюми, козметика и други подобни, които носеше в една раница, превързана на гърба. Влизането му даде повод за най-разнообразни шеги със селяните, които не престанаха, преди да свърши с вечерята си и да отвори кутията със съкровищата си, когато той ловко съумя да съедини работата с удоволствието.

— А това там какво е? Бива ли го за ядене, а, Хари? — запита ухилен селянин и посочи наредените в един ъгъл калъпчета.

— Това — каза търговецът, изваждайки един, — това е безценно средство за премахване на всички видове петна, ръжда, мазнини, чернилка от коприна, сатен, памук, лен, коноп, вълна. Винени петна, плодови петна, бирени петна, петна от вода, от боя, от катран, от каквото и да е, всички петна излизат само от едно натъркване с това безценно средство. Ако някоя дама опетни достойнството си, достатъчно е да погълне едно калъпче и веднага ще се изцери — тъй като е отровно. Едно калъпче — едно пени. С всички тези качества едно калъпче, само едно пени!

Веднага се появиха двама купувачи, а голяма част от слушателите явно се колебаеха. Продавачът забеляза това и засили словоохотливостта си.

— Всичко се изпродава веднага след като се произведе — каза човекът. — За произвеждането му работят четиринадесет воденици, шест парни машини и една галванична батерия и работниците никога не насмогват, макар и да се трудят толкова, че просто измират, а вдовиците им веднага получават пенсия — двадесет лири стерлинги годишно за всяко едно от децата и премия от петдесет лири за близнаци. Едно калъпче, едно пени! Едно калъпче, едно пени! Винени петна, плодови петна, бирени петна, петна от вода, от боя, от катран, петна от кал и от кръв! Ето едно петно върху шапката на този джентълмен, което ще извадя, преди той да има време да ми поръча канче бира.

— Ха! — извика Сайкс, сепвайки се. — Дай ми това веднага.

— Ще ви я изчистя, сър — отвърна човекът, като намигаше на компанията, — преди да прекосите стаята да си я вземете. Господа, вижте това тъмно петно върху шапката на господина, не по-широко от шилинг, но по-дебело и от жълтица. Дали е винено петно, плодово петно, бирено петно, петно от вода, от боя, от катран, от кал или от кръв.

Човекът не можа да продължи, тъй като Сайкс прекатури масата с ужасно проклятие и като дръпна от него шапката си, изскочи от кръчмата.

Със същата необуздана нерешителност, която го бе обзела през целия изминат ден въпреки усилията му, убиецът откри, че не го преследват и че навярно са го счели за някакъв пиян сърдитко, и като се отправи за града, той се отдръпна от блясъка на лампите на пощенската кола, спряла на улицата. Тъкмо я отминаваше, когато забеляза, че това е пощата от Лондон, и видя, че колата бе застанала пред малкото здание на местната поща. Той бе почти уверен какво ще последва, но при все това прекоси улицата и заслуша!

Пощаджията стоеше до вратата и чакаше торбата с пощата. Един човек, облечен като пазач на дивеч, се приближи в този миг и той му подаде кошницата, която стоеше готова на плочника.

— Това е за твоите хора — каза пощаджията.

— Има ли нещо ново в града, Бен? — запита пазачът на дивеча, идвайки по-близо, за да вижда по-добре конете, от които явно се възхищаваше.

— Ами нищо особено — отвърна човекът, нахлузвайки ръкавиците си. — Царевицата малко се е покачила. Чух да се говори за някакво убийство, нататък към Спиталфийлдз, но не зная подробности.

— Да, да, има такова нещо — каза един господин отвътре, който гледаше от прозореца. — Да, и при това ужасно убийство.

— О, сър, така ли? — запита пощаджията, докосвайки с ръка шапката си. — Жена или мъж, сър?

— Жена — отвърна господинът. — Предполага се, че …

— Стига, Бен, стига — нетърпеливо се намеси кочияшът.

— По дяволите тази торба — каза пощаджията. — Хей, вие там вътре, заспахте ли?

— Идвам! — провикна се дежурният чиновник, като изтича навън.

— Идваш — изръмжа пощаджията, — тя и моята богата невеста идва, само че не я знам кога ще пристигне. Хайде, готово!

Рогът изсвири няколко весели нотки и колата отмина.

Сайкс остана прав на улицата, очевидно, без да се развълнува от току-що чутото и обладан само от недоумение къде да отиде. Най-сетне се върна отново назад и пое пътя, който води от Хетфийлд закъм св. Албанс.

Той вървеше упорито напред, но когато остави града зад себе си и се потопи в самотата и тъмнината на шосето, обхвана го такъв страх и ужас, който го разтърси и прониза цял. Всеки предмет отпреде му, бил той веществен, или само сянка, неподвижен или движещ се, вземаше формата на нещо ужасно. Но тези страхове бяха нищо в сравнение с преследващото го чувство, че ужасната фигура го преследва по петите. Той забелязваше сянката й в мрака, долавяше и най-малката подробност и виждаше колко тържествено и вцепенено се движи. В звука на триещите се едно в друго листа той чуваше шумоленето на дрехите й и всеки полъх на вятъра му донасяше последния й нисък стон. Ако той спираше, спираше и тя. Ако тичаше, тя го следваше — без да тича (това за него би било облекчение), но подобно на труп, надарен със способността да се движи като жив, понесен от бавния, меланхоличен вятър, който нито се засилваше, нито отслабваше.

Понякога се извръщаше, обладан от отчаяно решение да се отърве от този призрак, макар и да го умъртви с погледа си. Но косата му се изправяше на главата и кръвта му се смразяваше, тъй като и тя се извръщаше заедно с него и пак заставаше зад гърба му. Сутринта той я бе държал пред себе си, но сега тя бе зад него — през всичкото време. Опря гръб на един склон и почувствува, че тя застана над него, ясно очертана на фона на студеното нощно небе Тя стоеше над главата му, мълчалива, изправена и неподвижна — жив надгробен камък, чийто епитаф бе написан с кръв.

Нека никой не казва, че убийците остават ненаказани и нека не загатва, че провидението спи. Тази дълга минута, изпълнена с леден страх, бе по-ужасна и от най-жестоката смърт.

В една от нивите, край които мина, се издигаше навес, който предлагаше подслон за през нощта. Пред вратата имаше три високи тополи, които правеха мрака вътре още по-гъст. Вятърът стенеше жаловито през тях. Невъзможно му бе да върви, преди да съмне, и той се просна до стената — за да изпита нови мъки.

Сега пък пред него се появи видение, застанало все тъй неотклонно и по-страшно от онова, от което бе избягал. Тези широко разтворени очи, без блясък, като стъклени, които бе по-добре да вижда, отколкото да мисли за тях, се появиха сред мрачината. Самите те бяха светли, но не осветяваха нищо наоколо. Бяха само две, но се намираха навсякъде. Ако не виждаше тях, виждаше стаята с всеки добре познат предмет в нея — дори някои, които навярно би забравил, ако трябваше да ги изброява по памет. — всеки на обикновеното му място. И тялото беше на своето място, и очите му бяха такива, каквито ги бе видял, когато се измъкна оттам. Той стана и затича към нивата. Фигурата беше зад него. Той отново влезе под навеса и още веднъж се сви. Очите бяха там, преди още да бе успял да легне.

И той остана на това място, обладан от такъв ужас, какъвто само той бе в състояние да изпита, целият разтреперан и потънал в студена пот, когато нощният вятър донесе внезапно звука на далечни викове и грохота на гласове, в които звучеше уплаха и смайване. Какъвто и да било човешки глас, прозвучал сред това самотно място, дори и когато носеше основание за тревога, беше добре дошъл за него. Той възобнови силата и енергията си при съзнанието за някаква лична опасност и като скочи на крака, изтича на открито.

Обширното небе бе сякаш пламнало. Огнени езици, издигащи се във въздуха сред рой искри, се извисяваха един след друг. Те осветяваха местността няколко мили наоколо и гонеха облаци дим по посока на мястото, където бе застанал. Виковете станаха по-високи, когато нови гласове се прибавиха към общата глъч, и той чу да викат: „Огън! Огън!“ Писъците се смесиха с биене на тревожни сигнали, с падане на тежки тела и пращене на други пламъци, започнали да се вият около някакъв нов предмет, стрелнали се нагоре, сякаш подхранвани от нещо. Докато наблюдаваше всичко това, шумът се засили. Там имаше хора — мъже и жени, — имаше светлина, глъчка. Всичко туй бе като някакъв нов живот за него. Той хукна напред — презглава, като тичаше през храсти и шубраци и прескачаше порти и огради тъй лудо, както вършеше това и кучето му, което се носеше пред него със силен, проглушителен вой.

Той пристигна на мястото. Виждаха се полуоблечени фигури, защурали се напред-назад. Едни се мъчеха да извлекат изплашените коне от яхърите, други изкарваха говедата от двора и външните пристройки, а трети идваха, натоварени от горящия куп, сред потоци падащи искри и сгромолясване на нажежени греди. Зеещите дупки, дето преди един час е имало врати и прозорци, разкриваха маса от разбушували се пламъци; стени се разлюляваха и сриваха в горящия кладенец; стопеното олово и желязо се изливаше нажежено до бяло върху земята. Жени и деца пищяха, мъжете си даваха един другиму кураж с подвиквания и ободрителни думи. Тракането на помпите и свистенето и съскането на водата, изливаща се върху горящото дърво, прибавиха шума си към страхотната олелия. И той взе да крещи, докато прегракна; и за да избяга от спомена и от себе си, впусна се сред най-гъстата тълпа.

Тази нощ той се луташе навсякъде: ту работеше на помпите, ту прекосяваше бързо през дима и пламъците и нито за миг не се спираше, нито се отдалечаваше от мястото, дето тълпата беше най-гъста и шумът най-силен. Нагоре и надолу по дървени стълби, върху покриви на постройки, на подове, които се клатеха и скърцаха под тежестта му, под падащи тухли и камъни — той се движеше навред из големия пожар. И като че ли над живота му имаше никаква магия, тъй като не получи никаква драскотина, никакво нараняване, нито умора, ни мисли го налегнаха, докато утрото отново настъпи и останаха само пушекът и очернените развалини.

След затихването на бясната възбуда ужасното съзнание за престъплението му се върна с удесеторена сила. Той се огледа подозрително наоколо, тъй като мъжете разговаряха на групи, и той се боеше да не би самият той да е предмет на разговора им. Кучето послуша изразителното движение на пръста му и те си тръгнаха крадешком заедно. Минаха край една помпа, където седяха неколцина мъже, които го извикаха да раздели с тях закуската им. Той взе малко хляб и месо и докато пиеше от едно канче бира, чу дошлите от Лондон пожарникари да приказват за убийството. „Говори се, че е отишъл към Бирмингам — каза един от тях, — но положително ще го пипнат, тъй като потерята вече е тръгнала и до утре вечер навред ще бъде съобщено за него.“

Той тръгна бързо и вървя почти докато падна на земята; после полегна в една долчинка и заспа дълъг, но прекъсван и неспокоен сън. Подир това отново се заскита в нерешителност и недоумение, подтискан от страха за нова самотна нощ.

Изведнъж той взе отчаяното решение да се върне в Лондон.

„Там поне ще има с кого да поговоря — помисли си той. — А и ще имам хубаво място за криене. След тези слухове никога няма да очакват, че ще могат да ме заловят там. Защо пък да не се скрия около седмица, а сетне да принудя Феджин да ми помогне да се прехвърля във Франция. Дявол да го вземе, ще рискувам.“

Той последва веднага тази подбуда и като избра най-изоставените пътища, тръгна обратно назад, решен да се крие из околностите на столицата до мръкване, и като се промъкне там на свечеряване по един криволичещ път, да се отправи право към мястото, което си бе избрал. Да, ами кучето? Ако са изпратили описанието му, в никакъв случай не биха забравили, че и кучето липсва и навярно е отишло с него. Това би могло да докара залавянето му. Той реши да го удави и като продължи да върви, заоглежда се за някой ручей. На пътя си той намери тежък камък и го уви в кърпата си.

Кучето погледна господаря си в лицето, докато последният правеше тези приготовления. Може би долови с инстинкта си тяхното значение или пък се стресна от хвърления му крадешком поглед, по-свиреп от обикновено, но както и да е, то завървя по-назад, отколкото имаше обичай. Когато господарят му застана край брега на един вир и го повика, животното изведнъж спря.

— Не чуваш ли, че те викам? Ела при мене! — извика Сайкс.

Кучето се приближи само по силата на навика. Но когато Сайкс се наведе, за да завърже кърпата около врата му, то изръмжа ниско и се обърна назад.

— Върни се! — заповяда разбойникът.

Кучето поклати глава, но не се помръдна. Сайкс направи ласо и отново го повика.

То направи няколко крачки напред, върна се, спря за миг, извърна се и тръгна да бяга с най-голямата възможна бързина.

Човекът му подсвирна на няколко пъти, а сетне седна да го чака, като предполагаше, че то ще се върне. Кучето обаче не се появи никакво и най-после той отново продължи пътя си.