Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (50)

Глава L
Преследване и бягство

Недалеч от Темза, до онази нейна част, където се намираха черквата на Родърхайд, където постройките по брега са най-нечисти, а плавателните съдове по реката, почернели от праха на въглищата, пренасяни с ладии, и пушека на ниските къщички, се намира най-мръсният, най-чудноват и най-особен от всички квартали, спотайващи се в Лондон, напълно непознат дори и по име на по-голямата част от населението му.

За да се стигне това място, посетителят трябва да проникне през мрежа тесни, задушни и кални улички, изпълнена с най-грубите и най-бедни жители на крайбрежието. В дюкяните тук се намират най-евтините и най-недоброкачествени стоки; най-грубите и най-прости облекла се люшкат по вратите на магазините и се развяват от къщните въжета и прозорци. Блъскащ се с останали без работа работници от най-долните слоеве, метачи, преносвачи на въглища, пропаднали жени, парцаливи деца и измета на реката, дошлият тук си проправя пътя с трудност, окръжен от отвратителни гледки и миризми от тесните пътечки които се отклоняват наляво и надясно, и бива оглушаван от тропота на големите каруци, които носят цели купища стока от складовете, издигнати на всеки ъгъл. Когато най-сетне стигне до по-отдалечените и по-пусти улици, той тръгва из места, където над плочниците се надвисват разкъртени фасади на постройки, а стените сякаш рухват при самото му минаване. Комините като че ли се двоумят дали да се съборят, прозорците са защитени от ръждясали железни пречки, почти проядени от времето и нечистотията, и изобщо навсякъде тук цари пълна разруха и занемареност.

В съседство с това място, зад Докхед, се намира Якобовият остров, заобиколен от ров, изпълнен с тиня, шест или осем фута дълбок и петнадесет или двадесет широк във време на прилив, наречен едно време Мил Понд, обаче по времето на настоящия разказ минаващ под името Фоли Дич. Това е един ръкав на Темза, който може винаги да се напълни с по-голямо количество вода, когато се отпущат язовете на Лид Милс, откъдето е взел старото си име. В такива моменти чужденецът, надвесил се от един от дървените мостове на Мил Лейн, би могъл да види обитателите на къщите от двата бряга да спущат от задните си входове или от прозорците си кофи, ведра и всякакви домакински съдове, с които си гребат вода. А когато извърне око към самите къщи, открилото се пред погледа му зрелище ще събуди удивлението му: невъзможни дървени галерии, общи за задната страна на около половин дузина къщи, с дупки, от които да се гледа към тинята отдолу; счупени и лепени прозорци, с провесени от тях дълги пръти за сушене на бельо, но такова никога не се намира там; помещения толкова малки, тъй мръсни, тъй сдушени, че въздухът сякаш завинаги е замърсен от сметта и гнусотията, които те приютяват; дървени стаички, издадени напред и надвиснали над калта и заплашващи да паднат в нея — нещо, което действително се е случвало; покрити с нечистотия стени и рушащи се основи; всеки възможен белег на отблъскваща беднотия, всяка отвратителна следа на мръсотия, разруха и смет; всичко това украсява бреговете на Фоли Дич.

На Якобовия остров складовете са празни и без покриви, стените се рушат, прозорците не могат вече да служат за прозорци, вратите падат на улиците, комините са опушени, но не димят. Преди тридесет или четиридесет години, когато загубите и съдебните дела не бяха опропастили това място, то процъфтяваше; сега обаче действително представлява само пуст остров.

Къщите нямат собственици, всеки, който посмее, може да изкърти вратата и да влезе, да живее там и там да умре. Хората, които търсят прибежище на Якобовия остров, трябва или много да се нуждаят от скривалище, или пък да са изпаднали в твърде голяма нищета.

В една горна стая на една от тези къщи — отдалечена постройка, сравнително голяма, разнебитена, но със здрави врати и прозорци и със задна страна, която се сношава с реката по описания вече начин — се бяха събрали трима мъже, които седяха, обхванати от дълбоко и мрачно мълчание, и от време на време си хвърляха погледи, изпълнени със смайване и очакване. Единият от тези хора беше Тоби Кракит, другият Том Чилтинг а третият — един разбойник на около петдесет години, чийто нос бе почти напълно смазан при някакво отдавнашно сбиване и на чието лице се виждаше ужасен белег, получен навярно при същите обстоятелства. Този човек беше наскоро избягал от заточение затворник, наречен Кагс.

— Бих желал — каза Тоби, като се обърна към мистър Чилтинг — да бе намерил някоя друга бърлога, когато в двете стари е започнало да ти става прекалено топло, скъпи ми приятелю.

— Да, наистина, защо не го стори, тъпак такъв! — обади се Кагс.

— Ех, мислех си, че ще ви е по-драго да ме видите — отвърна тъжно мистър Чилтинг.

— Слушай какво, млади господинчо — започна Тоби, — когато човек обича да си живее уединено като мене и си има уютен покрив над главата, без някой да се навърта и души наоколо, за него е малко неудобно, че има честта да приеме на гости млад джентълмен (колкото и почтен и приятен за игра на карти да е той), намиращ се в твоето положение.

— Особено пък, когато този човек, който обича уединението, е дал подслон и на свой приятел, завърнал се от път по-рано, отколкото са го очаквали, и е твърде скромен, та не желае да се представи пред съдиите при пристигането си — прибави мистър Кагс.

Последва кратко мълчание, след което Тоби Кракит, изоставил обичайното си нехайно отношение към нещата като безнадеждно, се обърна към Чилтинг и каза:

— Кога пипнаха Феджин?

— Точно по обяд — днес в два часа. Чарли и аз имахме късмет, че можахме да офейкаме през комина, а Болтър се вмъкна с главата надолу в празната каца за вода. Но краката му са тъй дълги, че щръкнаха навън, така че и него уловиха.

— Ами Бетси?

— Клетата Бетси! Тя отишла да види тялото — отвърна Чилтинг с печално лице — и полудяла, започнала да пищи, да се мята — и да удря глава в дъските, така че й сложили усмирителна риза и я завели в болница — и сега тя е там.

— А с младия Бейтс какво стана? — запита Кагс.

— Тръгна да се помайва нанякъде, за да не пристигне тук по светло, но скоро ще се появи — отвърна Чилтинг. — Сега няма къде другаде да отиде, защото всички от „Сакатите“ са заловени и кръчмата е пълна с фантета — отидох там да се уверя със собствените си очи.

— Това е наистина поражение — забеляза Тоби Кракит и захапа устни. — Доста хора ще пострадат.

— Тъкмо сега е съдебната сесия — обади се Кагс — и ако приключат следствието и Болтър се яви като свидетел в полза на прокурора — нещо, което положително ще стори, ако се съди по думите му, веднага ще се докаже, че Феджин е съучастник при извършване на престъплението, а ако назначат процеса за петък, ще го окачат на бесилката след шест дни, дявол да го вземе!

— Ех, трябваше да чуете как ревяха хората — каза Чилтинг, — полицаите се биеха като дяволи, иначе тълпата щеше да го разкъса. По едно време го събориха, но полицията направи кръг около него и стана необходимо с борба да си пробиват път напред. Трябваше да го видите как се оглеждаше, целият окървавен и изкалян, и се държеше за тях, сякаш бяха най-добрите му приятели. И сега ги виждам как им бе невъзможно да се държат прави поради натиска на тълпата и как го влачеха напред; и сега виждам как хората скачаха един зад друг и крещяха, и му се заканваха; и сега виждам кръвта по косата и брадата му и чувам жените да пищят от центъра на тълпата на уличния ъгъл и да се провикват, че ще му изтръгнат сърцето!

Обладаният от ужас свидетел на тази сцена затули с ръце, ушите си и като стана, заразхожда се напред-назад със затворени очи, също като обезумял.

Докато той вършеше това, другите двама седяха мълчаливи, с очи, втренчени в пода. В този миг отвън се чуха леки стъпки и кучето на Сайкс се вмъкна в стаята. Те изтичаха към прозореца, надолу по стълбите и навън на улицата. Кучето бе скочило вътре през един отворен прозорец, то не направи опит да ги последва, а и господарят му никакъв не се виждаше.

— Какво означава всичко това? — запита Тоби, когато се завърнаха. — Невъзможно е да се е запътил за насам. Дано… дано не го е направил.

— Ако е тръгнал за тук, щеше да пристигне заедно с кучето — каза Кагс и се наведе да разгледа животното, легнало запъхтяно на пода. — Хей! Дайте малко вода да го свестим, припаднало е от тичане.

— Изпи я всичката, до капка — каза Чилтинг, след като наблюдаваше известно време мълчаливо кучето. — Покрито е с кал — хромо, полусляпо, — сигурно идва отдалеч.

— Откъде ли ще да е дошло! — възкликна Тоби. — Разбира се, най-напред е ходило в старите дупки и като ги е намерило пълни с чужди хора, запътило се е за тук, където е идвало често. Но откъде ли е тръгнало и как е дошло тук само, без другия!

— Не е възможно той (никой не назоваваше убиеца с името му) да е свършил със себе си. Какво мислите? — запита Чилтинг.

Тоби поклати глава.

— Ако го е направил — каза Кагс, — кучето щеше да иска да ни заведе на самото място. Не. Аз мисля, че е отишъл зад граница и е оставил кучето тук.

Това разрешение изглеждаше най-вероятно и бе възприето като най-правилно. Кучето пропълзя под един стол и се сви да спи, несмущавано повече от никого.

Мракът беше се спуснал вече, затова затвориха прозоречните капаци и запалиха свещ, която сложиха на масата. Ужасните случки, станали през последните два дни, бяха направили дълбоко впечатление и на тримата и бяха засилили опасността и несигурността на собственото им положение. Те приближиха столовете си по-близо един до друг, стряскайки се при всеки шум. Приказваха малко, при това шепнешком, и бяха тъй наплашени и мълчаливи, сякаш тленните останки на убитата жена лежаха в съседната стая.

Те седяха така известно време, когато изведнъж се дочу почукване на вратата долу.

— Младият Бейтс — обади се Кагс, като се огледа ядосано наоколо, за да възпре страха, който сам чувствуваше.

Чукането се повтори. Не, не беше той. Той никога не чукаше по този начин.

Кракит отиде до прозореца и цял разтреперан, провря навън главата си. Нямаше нужда да им казва кой беше долу; бледото му лице бе достатъчно изразително. Кучето също в миг наостри уши и затича с вой към вратата.

— Трябва да го пуснем да влезе — каза той и взе свещта.

— Нищо друго ли не може да се направи? — запита другият с прегракнал шепот.

— Абсолютно нищо. Наложително е да влезе.

— Не ни оставяй в тъмното — каза Кагс, като взе една свещ от камината и я запали с толкова разтреперана ръка, че чукането се повтори още два пъти, преди да бе свършил …

Кракит слезе долу и се завърна, последван от един човек, чиято долна част на лицето бе скрита под носна кърпа, докато друга бе превързана около челото му под шапката. Той бавно ги махна. Пребледняло лице, хлътнали бузи, вкопани навътре очи, небръсната от три дни брада, измършавяла снага, тежък дъх — това беше самият призрак на Сайкс.

Той сложи ръка на един стол, поставен в средата на стаята, но когато се готвеше да седне на него, разтрепера се и като хвърли поглед над рамото си, довлече го до стената — колкото бе възможно по-близко — и седна.

Не се размени нито една дума. Той гледаше ту единия, ту другия, ту третия в пълно мълчание. Ако някое око се вдигнеше крадешком и срещнеше неговото, веднага пак се спущаше надолу. Когато дрезгавият му глас наруши мълчанието, и тримата се стреснаха. Сякаш никога по-рано не бяха го чували.

— Как дойде тук кучето? — запита той.

— Самичко. Преди три часа.

— Тазвечершният вестник съобщава, че Феджин е заловен. Истина ли е, или е лъжа?

— Истина е. Отново замълчаха.

— Дявол да ви вземе всичките! — възкликна Сайкс и прокара длан по челото си. — Нищо ли нямате да ми кажете?

Всички се размърдаха смутено, но никой не проговори.

— Ти, който държиш тази къща — каза Сайкс, обръщайки лице към Кракит, — възнамеряваш ли да ме предадеш, или ще ме оставиш да се крия тук, докато свърши преследването?

— Можеш да останеш, ако смяташ, че е безопасно — отговори Тоби след известно колебание.

Сайкс прокара бавно очи по стената зад гърба си като че ли по-скоро се опитваше да извърне глава, отколкото го вършеше, и запита:

— То… тялото… погребано ли е?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Защо не е? — отвърна той със същия поглед зад себе си. — Защо държат такива ужасни неща над земята? Кой чука там?

С едно движение на ръката Кракит даде да се разбере, че няма от що да се страхуват, и напусна стаята. После веднага се върна с Чарли Бейтс зад себе си. Сайкс седеше срещу вратата, така че в момента, когато влезе момчето, то съзря фигурата му.

— Тоби — каза Чарли, отдръпвайки се назад, щом Сайкс обърна очи към него, — защо не ми каза това, когато бяхме долу?

Имаше нещо толкова потресаващо в уплахата на тримата мъже, че злочестият човек бе готов да се опита да умилостиви дори момчето. Той кимна и направи движение, сякаш искаше да се ръкува с него.

— Нека отида в някоя друга стая — каза Чарли, като се отдръпна още по-назад.

— Чарли! — каза Сайкс и пристъпи напред. — Ти н… не ме ли познаваш?

— Не се приближавай до мене — отвърна момчето, като отстъпваше все по-назад с изпълнени от ужас очи, отправени към убиеца. — Чудовище!

Човекът спря насред път и те се изгледаха един друг, обаче очите на Сайкс се плъзнаха постепенно надолу.

— Бъдете свидетели и тримата — извика момчето, като разтърси свития си юмрук, обхванат от ярост, която се засилваше при всяка негова дума. — Бъдете свидетели и тримата… аз не се боя от него… ако го подирят тук, ще го предам, да, ще го сторя. Казвам ви го направо. Може да ме убие за това, ако желае, или ако посмее, но ако съм тук, ще го предам. Ще го предам, дори и жив да го изгорят. Убийство! Помощ! Ако има решителност у вас тримата, вие ще ми помогнете! Убийство! Помощ!

Като издаваше тези викове, придружавайки ги с буйни движения, момчето се нахвърли с голи ръце върху силния мъж и благодарение на удвоената си енергия и внезапността на нападението му го повали тежко на земята.

Тримата наблюдатели изглеждаха съвсем смаяни. Те не се намесиха и момчето и мъжът се търкулнаха заедно на пода. Момчето не обръщаше никакво внимание на стоварващите се отгоре му удари и впиваше ръцете си все по-здраво и по-здраво в гърдите му под дрехите, като не преставаше да вика за помощ с всички сили.

Но борбата беше твърде неравна, за да трае дълго, Сайкс го бе повалил и коляното му лежеше върху неговото гърло, когато Кракит го дръпна назад с изплашен поглед и посочи към прозореца. Долу блещукаха светлини, чуваше се висок и оживен разговор, а бързи стъпки — колко много на брой изглеждаха те — прекосяваха най-близкия дървен мост. Между тълпата, изглежда, се намираше човек на кон, тъй като по неравния паваж се чуваше тропотът на копита. Блясъкът на лампите се увеличи, стъпките зачестиха, станаха по-шумни и се приближаваха напред. Тогава на вратата се чу силно почукване, както и прегракналите гласове на множество ядосани хора, които биха накарали и най-дръзкият да затрепере.

— Помощ! — изкрещя момчето с глас, който разцепи въздуха. — Той е тук! Счупете вратата!

— В името на краля! — извикаха гласовете отвън; и дрезгавите викове отново прозвучаха, само че сега те бяха още по-силни.

— Счупете вратата! — крещеше момчето. — Казвам ви, че никога няма да я отворят. Изтичайте право в стаята, където има светлина. Счупете вратата!

Удари, чести и тежки, заваляха по вратата и по долните прозоречни капаци, когато то престана да говори, и воят на тълпата отново се надигна, като за първи път даде ясна представа на служителя за действителната си мощ.

— Отворете някоя врата, където бих могъл да заключа това дяволско момче — извика свирепо Сайкс, като тичаше напред-назад и влачеше момчето с такава лекота, сякаш то беше някакъв празен чувал. — Онази врата! Бързо! — Той го захвърли вътре, зарези вратата и обърна ключа. — Долната врата здраво ли е заключена?

— Заключена е два пъти, а има и верига — отвърна Кракит, който продължаваше да стои съвсем смаян и безпомощен.

— А рамките — здрави ли са?

— Обковани са с желязо.

— Ами прозорците?

— Да, също и прозорците.

— Дявол да ви вземе! — извика отчаяният злодей, вдигнал заплашително ръка по посока на тълпата. — Правете каквото щете! Все пак ще ви измамя.

От всички страхотни крясъци, които някога са пронизвали ушите, никои не могат да надвишат крясъка на ожесточената тълпа. Някои подвикваха на тези, които бяха най-близо, подканваха ги да запалят къщата, други ревяха на полицаите да го застрелят на място. Между всички тях никой не показа толкова ярост, колкото човекът на кон, който, като се подхвърли от седлото и впущайки се сред тълпата, сякаш разделяше водни талази, викаше под прозореца, с глас, който се извисяваше над всички други.

— Двадесет гвинеи на човека, който донесе стълба! Най-близките гласове подеха вика и стотици го отекнаха.

Някои викаха за стълби, други за тесли, някои тичаха с факли напред-назад, сякаш, за да ги търсят, като пак се връщаха и отново крещяха. Някои оставаха без дъх да проклинат безсилно, други се натискаха напред, обхванати сякаш от бяс, и така спираха напредването на останалите по-назад, някои измежду най-смелите се опитваха да се изкачат по водосточните тръби и по пукнатините по стената, и всички се люшкаха напред-назад, в мрака долу, подобно на житна нива, разлюлявана от разбушувалия се вятър, като от време на време сливаха виковете си в общ, яростен рев.

— Отливът — извика убиецът, като залитна назад в стаята и скри от погледа си лицата на тълпата, — отливът бе настъпил, когато стигнах тук. Дайте ми въже, дълго въже. Всички са от предната страна. Бих могъл да скоча във Фоли Дич и да офейкам по този начин. Дайте ми въже, иначе ще извърша още три убийства и ще се пребия.

Обхванатите от уплаха мъже му посочиха къде държаха подобни вещи, убиецът избра бързо най-дългото и най-здраво въже и се втурна към покрива.

Всички прозорци в задната част на къщата от дълго време стояха зазидани с тухли, освен едно малко отверстие в стаичката, където бе заключено момчето, но то бе твърде малко дори за неговото тяло. Момчето не бе престанало да вика от този отвор към хората отвън, като ги предупреждаваше да пазят и задната част на постройката. Така че, когато убиецът изскочи най-после на покрива през намиращата се там вратичка, силен вик извести това на тези отпред, които веднага заобиколиха онази страна на къщата и се притискаха един друг, подобно на някакъв поток.

Той закрепи за вратата взетата за тази цел дъска, като я опря така здраво, че отвътре би могло да се отвори само с много голяма трудност. После пропълзя по керемидите и погледна над ниския парапет.

Водата се бе оттеглила и ровът представляваше легло от кал.

През тези къси мигове тълпата се бе притаила и наблюдаваше движенията му, без да долавя целта му, но щом разбра намерението му и видя, че то е неизпълнимо, нададе такъв силен вик, в сравнение, с който предишните крясъци бяха като шепот. Той се повтори отново и отново. Тези, които бяха твърде далеч, та не можеха да разберат значението му, подеха звука, той отекна пак и пак. Сякаш целият град бе излял тук населението си, за да го кълне.

Напред напираха хората, напред, напред, напред, поток от движещи се ядосани лица, като тук-там се виждаше по някоя запалена факла, която ги осветяваше и ги разкриваше с цялата им ярост и ожесточеност. Тълпата бе проникнала в къщите на отсрещния бряг на рова; прозорците се отваряха или биваха просто откъртвани. На всеки прозорец се виждаха по няколко етажа лица, на всеки покрив имаше по цели гроздове хора. Всяко малко мостче (наоколо имаше три) се огъваше под тежестта на тълпата отгоре му. Потокът обаче продължаваше да напира, за да намери ново ъгълче или дупчица, откъдето да излива виковете си и само за миг макар да зърне злодея.

— Сега вече е хванат — извика един човек от най-близкото мостче. — Ура!

Голите глави на тълпата лъснаха, виковете отново прозвучаха.

— Ще дам двадесет фунта стерлинги — извика един стар джентълмен наблизо — на човека, който го залови жив. Ще остана тук, докато дойде да си ги поиска.

Чу се нов рев. В този миг между тълпата взе да се говори, че вратата най-после е изкъртена и че човекът, който пръв е извикал за стълба, се е качил в стаята. Когато това съобщение премина от уста на уста, потокът изведнъж извърна направлението си и хората на прозорците, като виждаха как тълпата се оттича от мостовете, напускаха наблюдателниците си и като се спускаха на улицата, присъединяваха се към останалите, втурнали се през глава към мястото, което бяха напуснали, като всеки се блъскаше и бореше със съседа си, и всички се задъхваха от нетърпение да се приближат до вратата и погледнат престъпника, когато полицаите го изведат. Виковете и крясъците на тези, които биваха притискани почти до задушаване или пък поваляни и стъпквани в бъркотията, бяха ужасни. Тесните улички бяха напълно задръстени и през това време, когато някои се спущаха да заемат отново места пред къщата, а други правеха безполезни усилия да се откъснат от масата, вниманието бе отвлечено от убиеца, макар и общото нетърпение за залавянето му, ако изобщо това бе възможно, да се бе засилило.

Човекът се бе свил, съвсем изумен от яростта на тълпата и невъзможността да избяга. Но като забеляза тази промяна със същата бързина, с която тя бе настъпила, той скочи на нозе, решил да направи последно усилие да спаси живота си, като се спусне в рова, и с риск да се задуши, да се опита да се измъкне в тъмнината и бъркотията.

Придобил нова сила и енергия, подтикван от шума в къщата, който даваше да се разбере, че са успели да влязат вътре, той опря крак на комина, завърза здраво единия край на въжето около него, а с другия направи яка примка почти в една секунда с помощта на ръцете и зъбите си. Той би могъл да се спусне надолу посредством въжето и като стигне на разстояние, по-малко от височината си, да го отреже с приготвения в ръката си нож и да скочи.

В самия миг, когато сложи примката на врата си, преди да я нахлузи под мишницата си, и когато старият джентълмен, за когото бяхме споменали преди и който така здраво се бе хванал за оградата на моста, че задържаше напора на тълпата, сега разтревожено предупреждаваше хората наоколо, че човекът възнамерява да се спусне на земята — точно в този миг убиецът погледна зад себе си към покрива, разпери ръце над главата си и нададе вик на ужас.

— Пак очите! — изкрещя той с нечовешки писък.

Залитащ като ударен от мълния, той загуби равновесие и политна над парапета. Примката бе на шията му. Тя се изпъна от тежестта му и го стисна здраво, опъната като лък и бърза като стрела. Височината, от която падна, бе тридесет и пет фута. Въжето внезапно се разлюля, тялото потръпна страхотно и той провисна надолу, стиснал с вкочаняващата си ръка разтворения нож.

Старият комин се разклати, но устоя смело. Убиецът се люлееше безжизнен до стената. А момчето, като блъсна настрана люлеещото се тяло, което закриваше гледката му, завика на хората да дойдат и го приберат в името на бога.

Едно куче, което досега бе лежало скрито, затича напред-назад по парапета с жален вой и като се засили, скочи към раменете на умрелия човек. Но то не улучи целта си и падна в рова. При падането си направи цял кръг и като удари главата си о един камък, то разби черепа си.