Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (34)

Глава XXXIV
Няколко подробности относно един млад човек, който се появява на сцената. Ново приключение на Оливър

Щастието беше толкова голямо, че просто не можеше да се понесе. Оливър бе поразен и скован от неочакваното известие. Той не бе в състояние нито да плаче, нито да говори, нито да си почине. Едва можеше да разбере какво става наоколо, докато след дълга разходка в тихата привечер рукналите сълзи дойдоха да го облекчат и той изведнъж усети радостната промяна, която бе настанала, и почти непоносимия товар, вдигнал се от плещите му.

Когато се прибра в къщи, вечерта вече настъпваше. Ръцете му бяха пълни с цветя, набрани с особена грижа за украсата на болничната стая. Като вървеше бодро по пътя, той чу зад себе си шум от някакво превозно средство, приближаващо се със страшна бързина и понеже конете тичаха в галоп, а пътят бе тесен, той се облегна до една порта, докато файтонът премине.

Когато той прелетя край него, Оливър зърна човек с бяла нощна шапка, чието лице му изглеждаше познато, макар и да бе го видял толкова бегло, че му бе невъзможно да го разпознае. След една-две секунди нощната шапка се показа от прозореца на закрития файтон и с един заповеднически глас изрева на кочияша да спре, което последният стори, щом стана възможно да задържи конете. Тогава нощната шапка отново се появи и същият глас повика Оливър по име.

— Хей! — извика гласът, — Оливър, какви са новините? Мис Роза! Мастър Оливър?

— Ти ли си, Джайлс? — провикна се Оливър и изтича до вратичката на файтона.

Джайлс отново извади напред нощната си шапка и се готвеше да отговори, когато бе дръпнат назад от млад джентълмен, седнал в другия край на каретата, който нетърпеливо запита за новини.

— Само с една дума — извика младият господин, — по-добре или по-зле?

— По-добре, много по-добре! — отвърна бързо Оливър.

— Слава боту! — възкликна господинът. — Сигурен ли си?

— Напълно сигурен, сър — отвърна Оливър. — Промяната настъпи едва преди няколко часа и мистър Лосбърн казва, че всяка опасност е преминала.

Младият джентълмен не каза нищо друго, само отвори вратичката, скочи и като хвана бързо Оливър за ръката, поведе го настрана.

— Наистина ли си положителен в това, което казваш? Няма никаква възможност да грешиш, нали, мое момче? — запита с разтреперен глас младежът. — Не ме залъгвай с надежди, които няма да се осъществят.

— За нищо на света не бих сторил това, сър — отвърна Оливър. — Трябва да ми вярвате. Думите на мистър Лосбърн бяха, че тя ще живее да ни радва още дълги години. Самичък го чух да казва това.

Сълзи се появиха в Оливъровите очи, когато си спомни за сцената, която беше началото на толкова щастие. Господинът си обърна лицето и остана безмълвен няколко минути.

На Оливър се стори, че го чу да въздиша повече от веднъж, но се боеше да го прекъсне с някоя нова забележка — той добре можеше да си представи чувствата му — и затова стоеше настрана, преструвайки се, че се занимава с букета си.

В това време мистър Джайлс, с нощната си шапка на глава, седеше на стъпалата на каретата, подпрял лакти на колене, и бършеше очите си със синя памучна носна кърпа, нашарена с бели точки. Че честният човечец не се преструваше във вълнението си, бе красноречиво доказано от силно зачервените му очи, с които погледна младия човек, когато последният се обърна към него и го заговори:

— Мисля, че ще е по-добре да отидеш при майка ми с каретата, Джайлс — каза той, — а аз предпочитам да отида там пеш, като вървя бавно, за да спечеля малко време, преди да я видя — каза той. — Можеш да кажеш, че пристигам.

— Моля за извинение, мистър Хари — каза Джайлс, като още веднъж изтри лицето си с кърпата, — но ако помолите момчето на кочияша да съобщи това, ще ви бъда много задължен. Не е редно да ме видят прислужничките в това състояние, сър. Иначе няма да имам вече никакъв авторитет пред тях.

— Добре — съгласи се Хари Мейли усмихнато. — Можеш да сториш това, ако желаеш. Остави го да продължи с багажа, а ти остани с нас. Само че най-напред замени тази нощна шапка с нещо по-подходящо, тъй като в противен случай ще ни вземат за луди.

След като напомниха по този начин на мистър Джайлс за неподходящия му костюм, той дръпна нощната си шапка и я скри в джоба си, а с тържествен и тежък вид сложи вместо нея друга, която извади от каретата. После каретата тръгна напред, а Джайлс, мистър Мейли и Оливър я последваха бавно.

Докато вървяха така, Оливър поглеждаше от време на време новодошлия с голям интерес и любопитство. Той изглеждаше около двадесет и пет годишен и имаше среден ръст. Лицето му бе хубаво и откровено, а държането му непринудено и покоряващо. Въпреки разликата във възрастта той така много приличаше на старата дама, че Оливър веднага би определил връзката им, дори и той да не бе заговорил за нея като за своя майка.

Мисис Мейли чакаше с нетърпение да посрещне сина си. Когато се видяха, и двамата изпитаха голямо вълнение.

— Мамо! — пошепна младият човек. — Защо не ми писа по-рано?

Писах ти — отвърна мисис Мейли, — обаче, след като поразмислих, реших да задържа писмото, докато чуя мнението на доктор Лосбърн.

— Но защо — каза младият човек, — защо трябваше да рискуваш онова, което почти се случи? Ако Роза бе … не мога да изрека сега тази дума — ако болестта бе свършила иначе, ти никога не би си простила! А аз никога вече нямаше да изпитам щастие!

— Ако това се бе случило, Хари — каза мисис Мейли, — боя се, че щастието и без туй щеше да бъде разрушено, така че един ден по-рано или по-късно, не би имало никаква разлика.

— О, майко, ти можеш най-добре да ме разбереш!

— Зная, че тя заслужава най-преданата и най-чистата любов, която сърцето може да даде — каза мисис Мейли. — Зная, че на нейната нежност и преданост трябва да се отвърне с дълбоки и трайни чувства. Ако не усещах това и ако не знаех, че една промяна в държането на човек, когото тя обича, би наранила сърцето й, моят дълг нямаше да бъде толкова тежък, нито пък в гърдите ми щеше да се разгаря такава борба.

— Това е жестоко към мене, мамо — каза Хари. — Ти все още ли си мислиш, че съм някое момче, което не познава сърцето си, и мога да греша в поривите на душата си?

— Аз мисля, мое дете — отвърна мисис Мейли, като сложи ръка — на рамото му, — че младостта има много великодушни пориви, които не траят дълго и че между тях съществуват някои, които, след като бъдат задоволени, стават още по-бързопреходни. И най-много, мисля — продължи тя, като спря очи върху лицето му, — че ако един възторжен, буен и амбициозен мъж се ожени за жена, върху чието име има петно, макар и вината съвсем да не е нейна, но, за което жестоките и коравосърдечни хора могат да я обвинят, да хвърлят кал в неговото лице и в лицето на децата му, такъв един мъж, колкото великодушен и благороден да е, все пак може един ден да се разкайва за връзката, която е сключил в ранната си младост. А и жената ще изпитва болка, когато разбере това.

— Майко — каза нетърпеливо младежът, — такъв човек би бил себелюбив звяр, недостоен за името мъж, както и за жената, която описваш.

— Сега мислиш така, Хари — отвърна майка му.

— Винаги ще мисля така! — каза младият човек. — Нравствената мъка, която изживях през последните два дни, изтръгва от гърдите ми признанието за любовта, която не е от вчера, нито пък е възникнала вследствие някакво лекомислие. Сърцето ми е отдадено с всичката си сила на милата и нежна Роза. Всичките ми мисли, всичките ми стремежи и надежди в живота са свързани с нея. И ако ти ми се противопоставиш в това най-важно за мене нещо, то значи, че вземаш в ръцете си спокойствието и щастието ми и ги захвърляш на вятъра. Помисли повече върху това, мамо, и не пренебрегвай щастието ми, което, изглежда, не считаш за толкова съществено.

— Хари — каза мисис Мейли, — тъкмо защото много мисля за горещите и чувствителни сърца, затова искам да ги пощадя от нараняване. Но засега приказвахме достатъчно, дори предостатъчно по този въпрос.

— Нека тогава предоставим всичко на Роза — заяви Хари. — Ти няма да наложиш тези твои сурови възгледи, за да ми попречиш, нали?

— Няма да го сторя — обеща мисис Мейли, — обаче бих желала да поразмислиш дали…

— Всичко съм размислил! — нетърпеливо отвърна Хари. — Да, мамо, размишлявам от няколко години насам. Размишлявал съм още откакто станах годен да размишлявам сериозно. Чувствата ми остават непроменени и такива ще бъдат винаги. Тогава защо трябва да се измъчвам, като ги подтискам? Би ли сторило това някакво добро? Не! Преди да напусна това място, Роза ще изслуша признанието ми!

— Да, нека го изслуша! — каза мисис Мейли.

— Има нещо в тона ти, което едва ли не ми казва, че тя ще приеме студено думите ми, мамо — каза младият човек.

— Не студено — възрази старата дама, — съвсем не.

— Тогава как? — настоя младежът. — Да не би да е отдала сърцето си другиму?

— О не нищо подобно — отвърна майка му. — Ако не се лъжа, тя е отдала чувствата си само на тебе. Но ето какво ще ти кажа — подхвана отново старата дама, като спря сина си, който се готвеше да заговори. — Преди да заложиш всичко на тази карта, преди да се оставиш да те увлече надеждата, скъпо мое дете, размисли малко за по-раншния живот на Роза, разсъди какво въздействие може да има върху решението й съзнанието за съмнителния й произход, още повече като имаш предвид колко ни е предана тя, колко благородна е душата й и каква пожертвователност проявява за всяко нещо, било то по-значително или по-дребно.

— Какво искаш да кажеш?

— Предоставям на тебе да го откриеш — отвърна мисис Мейли. — Трябва да се върна при нея. Да те благослови бог!

— Нали ще се видим пак тази вечер? — развълнувано запита младият човек.

— По-късно — отвърна старата дама, — когато напусна леглото на Роза.

— Ще й кажеш, че съм тук, нали? — каза Хари.

— Разбира се — отвърна мисис Мейли.

— Разправи й как съм се тревожил, как съм страдал и как жадувам да я видя. Няма да ми откажеш да сториш това, нали, мамо?

— Всичко ще й кажа — обеща старата дама. И като стисна с обич ръката на сина си, тя излезе забързано от стаята.

Докато траеше този разговор, мистър Лосбърн и Оливър стояха в другия край на стаята. Докторът подаде сега ръка на Хари Мейли и двамата мъже си размениха сърдечни приветствия. Тогава в отговор на многобройните въпроси от страна на младия си приятел докторът описа подробно състоянието на болната. Думите му бяха окуражителни, ободряващи и подкрепяха напълно събудените от Оливър надежди. Мистър Джайлс, който даваше вид, че се занимава с багажа, слушаше всичко, наострил уши.

— Застрелял ли си нещо по-особено напоследък, Джайлс? — запита го Лосбърн, след като свърши.

— Нищо особено, сър — отвърна Джайлс, поруменял до корена на косите си.

— Ами не си ли залавял крадци и не си ли се заемал да разпознаваш някакви разбойници? — продължи докторът.

— Нито един сър — отвърна с голяма тържественост Джайлс.

— Жалко, че чувам подобно нещо — каза докторът, — тъй като ти вършиш тези неща превъзходно. Ами как е Бритлс, моля?

— Момчето е много добре, господине — каза мистър Джайлс, като възприе обичайния си покровителствен тон, — и изпраща своите почитания.

— Много добре — каза докторът. — И като те виждам сега, аз си спомням, че в деня, когато тъй бързо ме повикаха тук по молба на добрата ти господарка, аз изпълних едно малко поръчение в твоя полза. Ела, ако обичаш, за малко тук в ъгъла.

Мистър Джайлс отиде в ъгъла малко учудено и твърде важно, тъй като имаше честта да разговаря там няколко минути шепнешком с доктора. Сетне направи множество поклони и се оттегли с необичайно величествени стъпки. Темата на този разговор не се разкри в приемната, но кухнята бързо получи осветления относно него, тъй като мистър Джайлс се запъти право натам и като си поръча чаша бира, заяви с внушителен вид, който беше крайно ефектен, че, вземайки предвид смелото му държане в деня на направения опит за обир, господарката е благоволила да вложи в местната банка сумата от двадесет и пет фунта стерлинги на лично негова сметка. Като чуха това, двете прислужнички вдигнаха очи и ръце и изказаха предположението, че отсега нататък мистър Джайлс ще се възгордее много. Но той задърпа нагръдника си и каза: „Не, не“ — след което прибави, в случай, че го забележат да се държи високомерно с подчинените, — че ще им бъде много благодарен, ако му го кажат. После направи много други забележки, които също отлично свидетелстваха за скромността му. Те също се приеха благосклонно и одобрително и се отличаваха с тази оригиналност и уместност, които са обикновено характерни за забележките на великите хора.

Остатъкът от вечерта горе премина весело, тъй като докторът беше в много добро настроение. А що се отнася до Хари Мейли, колкото и изморен и замислен да бе отначало, той съвсем не бе безчувствен към хумора на достойния доктор, който той прояви в множество шеги и професионални възпоминания, както и в цял ред смешки. Те се сториха на Оливър най-веселите, които някога е слушал, и го караха да се смее от все сърце, за най-голямо задоволство на доктора. Той се смееше сам на себе си, което принуждаваше и Хари да се смее почти тъй сърдечно като него. Така те прекараха толкова весело, колкото можеше да се очаква при съществуващите обстоятелства. Беше доста късно, когато с леки и изпълнени с благодарност сърца се оттеглиха за почивка, от която тъй много се нуждаеха след напрежението и тревогите, преживени напоследък.

Следното утро Оливър стана бодър и се отдаде на обичайните си занимания с такава надежда и радост, каквито не бе изпитвал от много дни. Той отново окачи кафезите, за да могат птичките да пеят на старите си места. Отново набра най-благоуханните диви цветя, които можеха да се намерят, за да зарадват Роза с красотата си. Меланхолията, която, както изглеждаше на печалните очи на момчето, обгръщаше всичко наоколо, се разпръсна като по чудо. Сега росата сякаш блестеше по-силно върху зелените листа, вятърът прошумяваше през тях с по-сладостно шумолене и самото небе изглеждаше дори по-синьо и по-светло. Такова е влиянието, което състоянието на мисълта ни оказва върху външния вид на околните предмети. Хората, които се взират в природата и в своите ближни и казват, че всичко е черно и мрачно, са прави, но печалните краски са отражение на собствените им затъмнени от жлъч очи и сърца. Истинските цветове са нежни и се нуждаят от по-ясен поглед.

Достойно е да се отбележи как Оливър не пропусна да обърне внимание на обстоятелството, че в сутрешните си скитания сега той не бе самичък. След първото утро, когато го срещна да се връща в къщи натоварен, Хари Мейли бе обхванат от такава страст за цветя и прояви такъв вкус към тяхното нареждане, че в това отношение младият му приятел остана много назад. Но ако в тази насока Оливър бе изпреварен, той пък знаеше къде се намират най-хубавите растения и утро след утро те се скитаха заедно по полето и донасяха в къщи прекрасни букети. Прозорецът на младото момиче, което бързо оздравяваше, стоеше сега отворен, тъй като тя обичаше да усеща полъха на благоуханния летен въздух, който я ободряваше със свежестта си.

Не можеше да се каже, че времето течеше бавно за Оливър, при все че младата девойка още не бе напуснала стаята си и затова сега нямаше вечерни разходки освен само от време на време, когато излизаше с мисис Мейли. С удвоено усърдие той се залови за уроците с белокосия старец и работеше с такова прилежание, че бързият му напредък изненада дори самия него. Веднъж, когато бе зает с тези занимания, му се случи едно съвсем неочаквано премеждие, което много го смая и потресе.

Малката стаичка, в която той имаше обичай да седи, когато подготвяше уроците си, беше на приземния етаж в задната страна на къщата. Тя имаше дървена решетка на прозореца, около който се виеха жасмин и орлови нокти. Те пълзяха по стъклото и изпълваха стаята с благоуханието си. Стаята гледаше към градината, чиято направена от преплетени пръти портичка се отваряше към малка ограда за коне. Отвъд се виждаха прекрасни ливади и гори. В тази посока наблизо нямаше никакво жилище и изгледът, който се откриваше, беше много просторен.

Една прекрасна привечер, когато първите сенки на здрача застилаха земята, Оливър седеше край този прозорец, погълнат от книгите си. Той бе чел доста и тъй като денят бе необикновено задушен и той бе работил усилено, за авторите на книгите, които и да са били те, нямаше нищо унизително в това, че Оливър постепенно задряма.

Понякога ни наляга такъв сън, който, макар и да държи тялото ни като в затвор, не освобождава духа от съзнанието за околната среда и му дава възможност да се рее, където си иска. Ако обхващането от непреодолима тежест, упадъкът на силите и пълната невъзможност да направляваме мислите и движенията си може да се нарече сън, то тъкмо такава беше обзелата го дрямка. В такова състояние ние все пак имаме съзнание за всичко, което става наоколо ни, и ако тогава сънуваме, действително казаните в такъв момент думи и наистина съществуващите звуци се вмъкват в сънуваното от нас с удивителна лекота, докато действителността и въображението тъй странно се сливат, че сетне е почти невъзможно да ги отделим едно от друго. Но това не е най-очебийното явление на подобно състояние. Несъмнен факт е, макар в подобен момент осезанието и зрението ни да са като мъртви, все пак нашите спящи мисли и виденията, минаващи пред нас, могат да се повлияят даже материално от безмълвното присъствие на някой реален предмет, който може да не се е намирал край нас, когато сме затваряли очите си и за чиято близост не сме подозирали наяве.

Оливър знаеше отлично, че се намира в собствената си малка стаичка, че книгите му лежаха на масата пред него, че сладостният ветрец шумолеше между пълзящите растения отвън. И въпреки това той спеше. Изведнъж сцената се промени; въздухът стана-задушен и тежък и Оливър си помисли, обхванат от ужас, че отново се намира в къщата на евреина. Отвратителният старец седеше в обичния си кът, сочейки към него, като шепнеше нещо на друг един човек, с извърнато лице, седнал до него.

— Шт, миличък! — стори му се, че чу евреина да казва. — Той е, положително. Да се махаме.

— Той! — сякаш отвърна другият. — Мислиш ли, че бих могъл да сбъркам? Ако цяла тълпа призраци вземат неговия образ и той застане помежду им, има нещо, което ще ми покаже как да го открия. Ако го закопаеш петдесет фута дълбоко и ме преведеш през гроба му, струва ми се, че ще разбера къде е заровен дори и да няма никакъв знак отгоре.

Човекът изрече тези думи с такава страшна омраза, че Оливър се сепна от ужас и се събуди.

Боже милостиви! Какво беше това, което накара сърцето му да затупа силно, задуши гласа му и скова движенията му? Там … там … на прозореца близо до него тъй близо, че би могъл дори да го докосне, ако не се бе отдръпнал назад. С очи, вперени в стаята, с взор, спрян върху него, там стоеше евреинът! А до него, побледнял от гняв или боязън, или пък от двете, се виждаше злобното лице на човека, който го бе заговорил в двора на хана.

Това беше само миг, само поглед, само проблясък пред очите му. Сетне изчезнаха. Но те го познаха, а и той ги позна. Погледът им така се вряза в паметта му, сякаш беше изсечен върху камък и изправен пред него от самото му раждане. Един миг той стоя вцепенен, после скочи в градината през прозореца — и завика силно за помощ.