Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (46)

Глава XLVI
Свиждането се състоя

Черковните часовници удариха единадесет и три четвърти, когато двете фигури се появиха на Лондонския мост. Едната, която напредваше с бързи стъпки, беше жена, оглеждаща се наоколо по такъв начин, сякаш търсеше някакъв очакван от нея обект. Другата фигура беше тази на мъж, който се прокрадваше напред през най-черната сянка, която можеше да намери, на известно разстояние от жената, като нагаждаше стъпките си съобразно с нейните, спираше се, когато и тя спираше, и тръгваше когато тя тръгваше, но нито за миг не си позволяваше, макар и обхванат от трепета на преследването, да я настигне. Така те пресякоха моста от Мидлсекския към Сърейския бряг, когато жената, очевидно разочарована, след като неспокойно бе разглеждала минувачите, се върна назад. Движението бе внезапно, но този, който я следеше, не се сепна от това. Като се сви в една от вдлъбнатините, намиращи се отстрани на подпорните стълбове, той я остави да мине на срещуположната страна, надвесен над парапета, за да скрие по-добре фигурата си. Когато разстоянието помежду им стана толкова, колкото и по-рано, той се смъкна полекичка и отново я последва. Близо до средата на моста тя се спря. Мъжът също се спря.

Нощта беше много тъмна. Изминалият ден бе лош и по този час и на това място се движеха много малко хора. Тези, които се виждаха там, вървяха бързо, твърде вероятно без да виждат и положително без да забелязват нито жената, нито мъжа, който я следеше. Видът им не бе такъв, че да привлече настойчивите погледи на тези от бедните лондонски жители, които тази вечер случайно минаваха по моста, за да търсят някой студен свод или останала без врата колиба, където да подслонят глава, като нито заговаряха, нито биваха заговаряни от минувачите.

Над реката се стелеше мъгла, която потъмняваше червените отблясъци на огньовете, запалени върху малките плавателни съдове, завързани за кейовете, и правеше мрачните постройки по брега да изглеждат още по-тъмни и неясни. Старите опушени складове по двата бряга се издигаха тежки и неугледни над гъстата маса от покриви и стрехи и се мръщеха строго над водата, твърде черна да отразява дори техните тромави фигури. Кулата на старата черква на Спасителя и острият връх на Св. Магнус, отдавнашни пазители на древния мост се виждаха в мрачината, но гората от плавателни съдове под моста, както и върховете на множество черкви отгоре не се забелязваха почти никак.

Девойката направи няколко неспокойни крачки напред-назад — зорко наблюдавана от скрития шпионин, — когато тежкият звън на катедралата „Св. Павел“ оповести смъртта на още един ден. Полунощ се бе спуснала над многолюдния град. Над двореца, над затвора и лудницата, над местата за раждане и смърт, за здраве и болест, над скованото лице на трупа и над спокойния сън на детето — полунощ се бе надвесила над всички тях.

Не бяха изминали и две минути след иззвъняването на часа, когато една млада дама заедно със сивокос джентълмен слязоха от един файтон близо до моста и като освободиха превозното средство, се упътиха право към моста. Те едва бяха стъпили на плочника, когато девойката се сепна и незабавно се запъти към тях.

Те вървяха напред, като се оглеждаха, с вид на хора, които са уверени, че очакванията им едва ли ще се осъществят. Но това ново лице изведнъж се присъедини към тях. Те се спряха, като издаваха възклицание на изненада, което веднага потиснаха, тъй като точно в този миг един човек, облечен като селянин, ги наближи и даже се блъсна в тях.

— Не тук — каза Нанси забързано, — страхувам се да разговарям с вас тук. Да се махнем — настрани от това място, — надолу по стълбата.

Когато тя изрече тези думи и посочи с ръка направлението, по което искаше да тръгнат, селянинът се огледа наоколо и грубо ги запита защо заемат целия плочник, след което отмина.

Стълбата, която бе посочила девойката, беше тази на Сърейския бряг, на същата страна на моста, където се намираше черквата на Спасителя. Тя водеше долу към реката. Човекът, който имаше вид на селянин, забърза незабелязано към това място и след като се огледа за миг, заслиза надолу.

Тези стъпала представляват част от моста и се състоят от три етажа. Точно под края на втория каменната стена вляво завършва с орнаментален четириъгълен стълб с лице към Темза. Точно тук по-долните стъпала се разширяват, така че, ако човек свие зад този ъгъл на стената, не може да бъде забелязан от хората на стълбата, които могат да бъдат макар и само едно стъпало над него. Селянинът се озърна бързо, когато стигна това място, тъй като нямаше по-удобен ъгъл, където да се скрие, пък и приливът бе отминал, така че имаше достатъчно място. Той се промъкна с гръб към четириъгълния стълб и зачака, уверен, че те няма да слязат по-долу, и че макар и да не чуе какво разговарят, поне ще може отново да ги последва, без да бъде забелязан.

Тъй бавно течеше времето на това самотно място и толкова любопитен бе шпионинът да проникне в целта на свиждането, тъй различно от онова, което му бяха внушили да очаква, че той неведнъж реши, че работата е загубена, и убеждаваше сам себе си, че те или се бяха спрели доста по-нагоре, или са отишли на някое съвсем друго място, където водят тайнствения си разговор. Той тъкмо се готвеше да излезе от скривалището си и се качи на горния път, когато чу звука на стъпки и веднага след това няколко гласа почти до самото си ухо.

Той се прилепи до стената и едва дишайки, заслуша внимателно.

— Тук е достатъчно далеч — обади се един глас, принадлежащ очевидно на господина. — Няма да позволя госпожицата да отиде по-надолу. Мнозина биха били толкова недоверчиви към вас, че нямаше да дойдат и дотук, но както виждате, аз съм готов да ви угодя.

— Да ми угодите! — провикна се гласът на девойката, която бе проследил. — Вие, сър, сте действително любезен човек. Да ми угодите! Както и да е, това няма значение.

— Тогава с какво намерение ни доведохте в това непознато място! — запита господинът с по-благ тон. — Защо не ме оставихте да ви говоря горе, където е светло и все има някакъв живот наоколо, вместо да ни водите в тази тъмна и мрачна дупка?

— Казах ви и по-рано — отговори Нанси, — че се страхувам да приказвам с вас там! Не зная защо — продължи разтреперана тя, — но тази вечер ме е обхванал такъв страх, че едва мога да се държа на нозете си.

— Страх от що? — запита господинът, който очевидно я съжаляваше.

— И аз сама не зная — отвърна девойката. — Бих искала да зная. Страшни мисли за смърт и мъртвешки савани, зацапани с кръв, както и непонятен страх тегнат над мене през целия ден. Четях книга тази вечер, за да убия времето, и същите неща бяха отпечатани там.

— Въображение — каза господинът, успокоявайки я.

— Не е въображение — отвърна девойката с пресипнал глас. — Кълна се, че видях думата „ковчег“ написана на всяка страница на книгата с големи черни букви — да, и едни хора носеха такъв съвсем близо до мене на улицата тази вечер.

— В това няма нищо необикновено — каза господинът, — и покрай мене често са минавали ковчези.

— Да, но истински — възрази девойката. — Това не беше такъв.

В държанието й имаше нещо толкова необикновено, че кожата на скрития подслушвач настръхна, когато я чу да изрича тези думи, а кръвта се смръзна във вените му. Той никога не бе чувствал по-голямо облекчение, отколкото когато чу сладостния глас на младото момиче, което я молеше да се успокои и да не се оставя да стане жертва на такива ужасни фантазии.

— Говорете й любезно — каза младата дама на спътника си. — Горкото същество, изглежда то се нуждае от това!

— Вашите високомерни религиозни познати ще вдигнат презрително глава, ако ме видят такава, каквато съм тази вечер, и ще проповядват за пламъци и мъст — извика жената. — О, скъпа госпожице, защо тези, които претендират, че са божии хора, не са така мили и добри към нас, клетите нещастници, както сте вие, която притежава младост и красота и всичко онова, което те са загубили, така че можете да сте по-горделива наместо толкова смирена?

— Ах! — възкликна господинът. — Турчинът извръща лице към изток, за да се помоли само след като се е измил добре. А тези добри хора, след като така свирепо са гледали на света, че са изтрили всички усмивки, извръщат лицето си с не по-малка точност към най-мрачната страна на небето. Ако трябва да избирам между мюсюлманина и фарисея, без друго ще се обърна към първия!

Тези думи бяха отправени, изглежда, към младата дама и може би бяха изречени с цел да дадат възможност на Нанси да дойде на себе си. Скоро след това господинът се обърна към нея.

— Вие не бяхте тук миналата неделя вечер — каза той.

— Не можах да дойда — отвърна Нанси. — Задържаха ме насила.

— Кой?

— Този, за когото разправих по-рано на младата дама.

— Надявам се, не са ви заподозрели, че сте влезли във връзка с някого по повод въпроса, който ни е довел тук тази вечер? — запита старият джентълмен.

— Не — отговори девойката и поклати глава. — За мене не е много лесно да изляза от дома му, освен ако той знае защо върша това. Нямаше да успея да видя младата дама тогава, ако не бях му дала преди това лауданум.

— Беше ли се събудил той, когато се завърнахте? — запита господинът.

— Не, и нито той, нито пък друг някой от тях ме подозира.

— Много добре — каза господинът. — Сега слушайте какво ще ви кажа.

— Готова съм — отговори девойката, когато той спря за миг.

— Тази млада дама — започна господинът — съобщи на мен, както и на неколцина други приятели, в които можем да имаме пълно доверие, онова, което сте й разправили преди около две седмици. Признавам, че отначало се съмнявах дали можем напълно да разчитаме на вас, но сега съм твърдо уверен в това.

— Вие наистина трябва да ми вярвате — разчувствано каза девойката.

— Повтарям, че напълно ви вярвам. И за да ви докажа, че съм наклонен да ви се доверя, ще ви съобщя без всякакви недомлъвки, че ние възнамеряваме да изтръгнем тайната на онзи човек, Мънкс каквато и да е тя. Но ако… не можем да се доберем до него или ако, след като го пипнем, не ни се удаде да му въздействаме, както желаем, вие трябва да ни предадете евреина.

— Феджин! — извика девойката и се отдръпна назад.

— Вие трябва да ми предадете този човек — настоя господинът.

— Няма да го направя! Никога не ще го направя! — отговори девойката. — Макар и да е същински дявол, а към мене да е бил дори от дявола по-лош, никога не ще направя това.

— Наистина ли? — каза господинът, който изглеждаше напълно подготвен за този отговор.

— Никога! — повтори девойката.

— Кажете защо?

— Поради причина — възрази девойката твърдо, — поради причина, която е добре известна на дамата, а аз зная, че тя ще ме поддържа в това. Зная, че ще го стори, защото имам обещанието й. А имам и друго основание, и то е, че макар евреинът да е водил лош живот, аз също съм водила такъв. Между нас има мнозина, които са вървели по същия път, и аз няма да се обърна срещу тях. И те са могли — всеки един от тях — да се обърнат срещу мене, но не са го сторили, колкото и лоши да са.

— Тогава — каза господинът бързо, сякаш това беше целта, до която искаше да стигне — предайте Мънкс в ръцете ми и оставете аз да се справя с него.

— Ами ако той се обяви против другите?

— Обещавам ви, че в такъв случай, ако изтръгна истината от него, работата ще спре там. Трябва да има някои обстоятелства в Оливъровата история, които ще бъде мъчително да се разнищват пред хорските очи, а ако истината се открие веднъж завинаги, те ще си останат на свобода.

— А ако не се открие?

— В такъв случай — продължи господинът — този Феджин няма да бъде предаден на правосъдието без ваше знание. Тогава ще мога да ви представя доводи, които смятам да ви убедят да отстъпите.

— Имам ли думата на младата дама за всичко това?

— Имате — отвърна Роза. — Давам ви честната си и ненарушима дума.

— И нали Мънкс никога не ще узнае как сте се добрали до това, което знаете? — каза девойката след кратко мълчание.

— Никога — отвърна господинът. — Всичко ще му бъде съобщено по такъв начин, че той няма да предположи дори как стои работата.

— Била съм лъжкиня и съм живяла между лъжци още от малка — каза девойката след ново мълчание, — но сега ще повярвам на думите ви.

След като получи уверение и от двамата, че може напълно да разчита на запазване на тайната й, тя продължи да говори с толкова нисък глас, че твърде често подслушвачът не можеше да долови даже смисъла на това, което им разправяше — името и мястото на кръчмата, от която я бе проследил тази вечер. От начина, по който тя се поспирваше от време на време, изглеждаше, че господинът си вземаше набързо бележка относно нещата, които тя му разправяше. Когато му описа подробно местонахождението на кръчмата, най-удобното място, от което тя може да бъде наблюдавана, без да събуди подозрение, както и вечерта и часа, когато Мънкс има обичай да я посещава, тя поразмисли няколко минути, за да си спомни по-ясно чертите и външния му вид.

— Той е висок — каза девойката, — и е добре сложен, но не е пълен. Върви дебнешком и постоянно се озърта над рамото си, първо на едната страна, после на другата. Не забравяйте, че очите му са толкова дълбоко вкопани в лицето, както на никой друг, та бихте могли да го разпознаете само по това. Лицето му е тъмно като косата и очите му. И макар да няма повече от двадесет и шест или двадесет и осем години, той е набръчкан и посърнал. Устните му са бледи и по тях често се виждат следи от зъби, тъй като страда от ужасни припадъци, а понякога хапе дори ръцете си, покривайки ги с рани. Защо се стреснахте? — каза девойката й спря внезапно.

Господинът отговори бързо, че не е съзнал да е сторил подобно нещо, и я помоли да продължи.

— Част от това — каза девойката — съм подразбрала от другите хора в къщата, която ви описах, тъй като съм го виждала само два пъти, и тогава той бе загърнат в широка връхна дреха. Мисля, че това е всичко, което мога да ви кажа за външността му. Впрочем чакайте — прибави тя. — На шията му, толкова високо, че може да се забележи изпод околовратната му кърпа, когато извърне лице, има…

— Един широк червен белег, като от изгорено или попарено? — извика господинът.

— Какво? — запита девойката. — Вие го познавате!

Младата госпожица възкликна от изненада и няколко минути те стояха тъй тихо, че подслушвачът ясно можеше да долови дишането им.

— Предполагам, че го познавам — каза господинът, като наруши мълчанието. — И лесно бих го познал по описанието ви. Ще видим. Много хора има, които си приличат. Може и да не е същият.

Като изрече това с престорено нехайство, той направи една-две крачки към скрития шпионин, което последният можа да разбере от яснотата, с която го чу да промърморва:

— Трябва да е той!

— Сега — каза господинът и се върна (така личеше от звука) към мястото, където бе застанал по-рано — вие ни оказахте твърде ценна помощ и аз бих желал да ви възнаградя за това. С какво бих могъл да ви услужа?

— С нищо — отвърна Нанси.

— Не настоявайте на това ваше решение — възрази господинът с глас, в който се четеше такава доброта, която би могла да трогне и по-закоравяло сърце. — Помислете си и ми кажете.

— Нищо не искам, сър — отвърна разплакана девойката. — Не бихте могли да сторите нищо, с което да ми помогнете. Положението ми действително е съвсем безнадеждно.

— Вие сама преграждате пътя на надеждата — каза господинът. — Миналото ви е мрачна пустош, младежката ви енергия е зле изразходвана и безценните ви богатства, които създателят дарява само веднъж, са прахосани, но надеждата ви трябва да е в бъдещето. Аз не казвам, че ние имаме власт да ви дадем душевен и сърдечен мир, тъй като той идва, когато сама го потърсите. Посредством нас можете да намерите някое тихо убежище, било в Англия, било в чужбина, ако се боите да останете тук. Ние не само сме в състояние да ви го дадем, но то е и нашето най-съкровено желание относно вас. Преди още да се е зазорило, преди тази река да се е събудила за първите проблясъци на дневната светлина, всяка връзка с предишните ви приятели ще бъде прекъсната и от вас няма да има никаква следа тук, също както, ако този още миг изчезнете от лицето на земята. Хайде! Аз не бих желал да се върнете и да размените, макар и една дума, с който и да било от старите ви познати, нито да хвърлите, макар и един поглед, към старите ви свърталища, нито пък да дишате въздуха, който ви носи гибел и смърт. Напуснете всичко това, докато все още има време и възможност!

— Сега ще се съгласи! — възкликна младата госпожица. — Сигурна съм, че се колебае.

— Боя се, че не, моя мила — каза господинът.

— Не, сър, не се колебая — отвърна девойката след кратка вътрешна борба. — Аз съм прикована към миналия си живот. Сега го презирам и мразя, но не мога да го напусна. Навярно съм отишла твърде далеч, за да се върна назад. И все пак, не зная, но, струва ми се, че ако ми бяхте говорили така преди известно време, сигурно бих се изсмяла. Но — продължи тя и се огледа бързо наоколо — страхът отново ме обхваща. Трябва да си ида у дома.

— У дома! — повтори младата госпожица, силно натъртвайки на думата.

— Да, у дома, госпожице — повтори девойката. — В този мой дом, който съм си създала с труда на целия си живот. Нека се разделим. Сигурно съм следена и наблюдавана. Вървете си! Вървете си! Ако съм ви направила някаква услуга, едничкото нещо, което искам, е да ме оставите да вървя сама из пътя си.

— Безполезно е — каза господинът с въздишка. — Може би й навреждаме, като стоим тук. Твърде е възможно да сме я задържали повече, отколкото е очаквала.

— Да, да — настоя девойката, — много ме задържахте.

— Какъв ли ще бъде краят на това клето създание! — възкликна младата госпожица.

— Какъв ли! — повтори девойката. — Погледнете пред вас, госпожице. Погледнете онази черна река. Колко пъти четете за такива като мене, които скачат в мътните й вълни и не оставят никого, никакво живо същество, което да ги оплаква и жали. Това може да стане след години или само след няколко месеца, но то е, което най-накрая ме очаква.

— Не говорете така, моля ви — отвърна младата госпожица, разхълцана.

— То никога не ще достигне до ушите ви, скъпа госпожице, и дано бог ви пази от подобни ужаси! — каза девойката. — Лека нощ, лека нощ!

Господинът си тръгна.

— Ето тази кесия — извика младата госпожица. — Вземете я заради мене, за да имате нещо скътано в случай на нужда и беда.

— Не! — възрази девойката. — Аз не направих това за пари. Нека поне то ми остане за спомен. И все пак — дайте ми нещо, което вие сте носили, бих желала да имам нещо от вас — не, не пръстен — ръкавиците ви или носната ви кърпичка, — нещо, което да мога да запазя като вещ, която ви е принадлежала, добра госпожице. Да, ето. Господ да ви благослови! Лека нощ, лека нощ!

Силното вълнение на девойката и предчувствието, че ще я открият и подложат на мъчения и тормоз, изглежда, принудиха господина да я остави, както го беше помолила. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки и гласовете стихнаха.

Фигурите на младата госпожица и нейния спътник се появиха на моста скоро подир това. Те се спряха на върха на стълбата.

— Чуйте! — възкликна младата девойка, заслушана. — Извика ли тя? Стори ми се, че чух гласа й.

— Не, мила — отвърна мистър Браунлоу, като погледна тъжно назад. — Не се е помръднала и няма да го стори, докато не се махнем.

Роза Мейли се помая, обаче старият джентълмен я хвана подръка и я поведе внимателно напред. Когато двамата изчезнаха, девойката се свлече върху едно от каменните стъпала и изля мъката на сърцето си в горчиви сълзи.

След време тя се изправи и с несигурни и залитащи стъпки се качи на улицата. Удивеният подслушвач остана неподвижен на мястото си няколко минути подир това и след като се увери с много предпазливи погледи, че отново е самичък, пропълзя бавно от скривалището си и се върна крадешком, подслоняван от сянката на стената, по същия начин, по който бе слязъл.

Надзъртайки не един път, когато се качи горе, за да се увери, че не е наблюдаван, Ной Клейпоул се стрелна напред с най-голяма възможна бързина и се запъти към дома на евреина толкова бързо, колкото можеха да го носят нозете му.