Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Пета глава

Джил се ококори.

— Май прекалих с пиенето. Ти не каза ли току-що, че нашият пациент е собственик на Марс?

— Вярно е. Живял е там достатъчно дълго, за да отговаря на условията. Смит представлява планетата Марс — крал, президент, единствен законодател и каквото още се сетиш. Ако „Защитник“ не бе оставил там заселници, претенциите на Смит можеше и да загубят сила. Но сега планетата пак е заселена с хора, макар самият той да се върна на Земята. Само че няма да му се наложи да дели с тях, защото ще имат статут на обикновени имигранти, докато той им даде гражданство.

— Фантастично!

— Но пък законно. Миличка, сега разбра ли защо някои толкова се интересуват от Смит? И защо властите го прикътаха на спокойствие? Само че действията им противоречат на законите. Освен другото, Смит е гражданин на Федерацията и на Съединените щати. Дори да е осъден престъпник, пак не могат да го лишават от връзка с външния свят. И в цялата история на човечеството се е смятало за крайно недружелюбен акт да държиш под ключ дошъл на посещение монарх — какъвто е Смит! — и да не пускаш гости при него, особено пресата, тоест мен. Още ли си против да ми помогнеш?

— А? Ох, Бен, ти ме уплаши до побъркване. Ако ме хванат, какво ще ми направят?

— Ами… няма да е нищо грубо. Ще те пъхнат в килия с меки стени, съгласно диагноза, подписана от трима лекари. Може и да ти позволят да пратиш по някое писъмце веднъж на всяка втора високосна година. Чудя се обаче какво ще направят на него.

— А какво могат да му направят?

— Да речем, ще се спомине от непоносимост към високата гравитация.

— Да не ми говориш за убийство?!

— Шът! Без такива гнусни думички. Не ми се вярва да посмеят. Първо, той е истинско находище на информация. Второ, той е връзката ни с единствената чужда цивилизация, която срещнахме досега. Как си с класиката? Някога да си прехвърляла „Война на световете“ от Хърбърт Уелс?

— Отдавна. Още бях ученичка.

— Да предположим, че марсианците се настроят враждебно. Изобщо нямаме представа каква тояга могат да размахат насреща ни. Възможно е Смит да стане посредникът, който ще предотврати Първата междупланетна война. Дори да изглежда невероятно, властите няма да пренебрегнат този шанс. Още не са измислили как да реагират политически на новооткрития живот на Марс.

— Значи мислиш, че той е в безопасност?

— Засега. Генералният секретар трябва да налучка най-правилното решение. Както знаеш, администрацията му няма твърда опора под краката си.

— Не обръщам внимание на политиката.

— А би трябвало. Едва ли е по-маловажна от собствения ти пулс.

— И на това не обръщам внимание.

— Не ме прекъсвай, когато си упражнявам красноречието. Скърпеното от Дъглас мнозинство може да се разпадне за една нощ. Току-виж Пакистан скочи, щом чуе някой да се закашля нервно. Ще последва вот на недоверие и господин Генералният секретар Дъглас отново ще се превърне в евтино адвокатче. Човека от Марс може да му укрепи властта или да го унищожи. Е, ще ме вкараш ли в стаята му?

— Ще вкарам себе си в манастир. Имаш ли още кафе?

— Ей сега ще погледна.

И двамата се изправиха. Джил се протегна.

— Ох, тия старешки кости! Забрави кафето, Бен. Утре ме чака тежък ден. Ще ме откараш ли до вкъщи? Или пък ми повикай такси за по-сигурно.

— Добре, макар че вечерта тепърва започва. — Бен отскочи до спалнята и се върна, стиснал в ръка предмет с размерите на запалка. — Значи няма да ме вмъкнеш там?

— За Бога, Бен, иска ми се, но…

— Както и да е. Опасно е, при това не само за работата ти. — Показа й предмета. — Поне ще му прикачиш ли ушенце?

— Но какво е това?

— Най-добрият помощник на шпионите, ако не броим алкохола. Миниатюрно записващо устройство. Касетата се върти от навита пружинка, така че няма да бъде засечена от електродетектор. Корпусът е от толкова здрава пластмаса, че можеш да го хвърлиш и от небостъргач. Източникът на енергия е радиоактивно зрънце колкото в светещ часовник, но е добре изолиран. Записва цяло денонощие. После вадиш касетата и слагаш нова, също с навита пружинка.

— Може ли да гръмне? — неспокойно попита Джил.

— Няма, дори да го пъхнеш във фурната.

— Бен, ти така ме наплаши, че не смея и да припаря до стаята му.

— Но не е трудно да влезеш в съседната стая, нали?

— Сигурно.

— Тази джунджурийка все едно има заешки уши. Залепи я с вдлъбнатата част за междинната стена и ще запише всичко, което казват оттатък.

— Ако често влизам и излизам от онази стая, все ще ме забележи някой. Бен, има и друга стая до неговата, влиза се от успореден коридор. Така бива ли?

— Идеално! Ще го направиш ли?

— Хъм… ще си помисля. Дай ми това нещо.

Какстън избърса устройството със салфетка.

— Сложи си ръкавиците, преди да го пипаш.

— Защо?

— Разберат ли, че имаш нещо общо, ще си осигуриш почивка на топло. Пипай го само с ръкавици и внимавай да не те хванат.

— Много приятни наставления, няма що!

— Отказваш ли се?

Джил въздъхна пресекливо.

— Не.

— Добро момиче! — Примигна лампичка и Бен се сепна. — Трябва да е твоето такси.

— Тъй ли. Намери ми обувките. И не идвай с мен до покрива. Наистина не е добре да ме виждат с тебе.

— Както искаш.

Когато той й сложи обувките и се изправи, тя стисна с длани лицето му и го целуна.

— Миличкия ми Бен! Нищо добро няма да излезе от това. Не съм и помисляла, че си криминален тип. Обаче си добър готвач, стига аз да подбера комбинацията… Може и да се омъжа за тебе, ако пак изтървеш някое предложение.

— Не увъртах.

— Нима гангстерите се женят за мацките си?

След тези думи побърза да излезе.

Лесно монтира устройството. Пациентката в стаята откъм съседния коридор не можеше да става от леглото и Джил често я навестяваше да си клюкарстват. Докато се възмущаваше, че санитарките изобщо не бършат шкафчетата, залепи „бръмбарчето“ над един празен рафт.

Лесно смени и касетата на следващия ден, защото възрастната жена спеше. Поотвори очи, когато сестрата слизаше от стола, но веднага се улиса в пресния пикантен слух.

Джил изпрати записа по пощата, защото така й се стори най-безобидно. Обаче се провали при опита да сложи третата касета. Провери дали пациентката е заспала, но тъкмо стъпи на стола и жената се стресна.

— О, здравейте, госпожице Бордмън.

Джил се смръзна и едва измънка:

— Здравейте, госпожо Фришли. Подремнахте ли си?

— Горе-долу — раздразнено отвърна пациентката. — Пак ме боли гърба.

— Ще ви разтрия.

— Няма да помогне. А защо все надничате в онова шкафче? Нещо не е наред ли?

Джил преглъщаше мъчително, за да върне стомаха си на мястото му.

— Проверявам за мишки — изтърси накрая.

— Мишки! Искам веднага да ме преместите!

Сестрата изтръгна устройството от шкафчето, пусна го в джоба на престилката си и скочи на пода.

— Хайде сега, госпожо Фришли, та аз само проверих да не са прогризали някоя дупка. Няма никакви мишки.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Сега да се погрижа за гърба ви. Обърнете се.

Джил реши да рискува с празната стая в К-12. Отново взе ключа. Само че вратата не беше заключена, а вътре седяха още двама морски пехотинци. Охраната бе подсилена. Единият вдигна глава, щом сестрата влезе.

— Търсите ли някого?

— Не. Не сядайте на леглото, момчета — строго каза тя. — Ако сте уморени, ще ви донесем столове.

Войниците се надигнаха неохотно и тя излезе, без да знае дали е прикрила треперенето на ръцете си.

Когато свърши нейното дежурство, „бръмбарчето“ беше в джоба на костюма й. Реши да го върне на Какстън. Олекна й, когато таксито полетя към блока на Бен. Обади му се.

— Какстън.

— Бен, аз съм — Джил. Искам да се видим.

Отговорът му се забави:

— Моментът не е особено подходящ.

— Бен, спешно е. Ей сега ще дойда.

— Добре, щом няма как.

— Много ми се зарадва!

— Виж какво, сладурче, не е защото аз…

— До скоро!

Джил прекъсна връзката, успокои се и реши да не си изкарва нервите на Бен. Просто и двамата не плуваха в свои води… е, поне тя. Не трябваше да се забърква в политиката.

Когато се озова в прегръдката му, почувства се по-добре. Бен беше такова съкровище. Може би наистина трябваше да се омъжи за него. Отвори уста, но той я закри с длан и прошепна:

— Не говори! Може да са ми монтирали нещо тук.

Тя кимна и му подаде устройството. Веждите на Какстън се свиха, но си замълча. Връчи й вечерния брой на „Поуст“.

— Погледна ли вестника? — подхвърли небрежно. — Защо не го прехвърлиш, докато се поизмия?

— Благодаря.

Той заби пръст в една от колоните на страницата и отнесе „бръмбарчето“. Коментарът бе подписан с неговото име.

„ГНЕЗДОТО НА ГАРВАНИТЕ

от Бен Какстън

Всеизвестно е, че затворите и болниците имат нещо общо — понякога е твърде трудно да се излезе от тях. Но поне в едно затворникът не е откъснат от света като болния — може да повика адвоката си, да настоява за присъствието на Честен свидетел, да изиска основанията за задържането му да бъдат изяснени пред съда.

Обаче е достатъчна табелката «Свижданията забранени», провесена по заповед на някой медицински шаман измежду странното ни племе и пациентът е затворен по-сигурно дори от Желязната маска.

Вярно, не е лесно да отпъдиш от болния най-близките му хора… но Човека от Марс изглежда няма близки. Екипажът на злощастния «Посланик» не е оставил многобройни роднини след себе си. И ако Желязната маска… простете, Човека от Марс има близък, готов да брани интересите му, хилядите репортери още не са успели да го открият.

Кой ще защити Човека от Марс? И кой е заповядал да бъде пазен от въоръжени войници? Толкова ли е ужасна болестта му, че никой не бива да го види и да му зададе едничък въпрос? Обръщам се към вас, господин Генерален секретар. Оправданията за «мускулна слабост» и «проблеми с притеглянето» няма да залъжат никого. Ако в това беше проблемът, една дребна медицинска сестра ще да е по-подходяща за решаването му от яките войници.

Дали пък болестта няма по-скоро финансов характер? Или (да го кажем съвсем тихичко) — политически?“

Имаше още в същия дух. Джил разбра, че Бен предизвиква властите към някакви открити действия. Досещаше се колко рискува той, като дразни силните на деня, но нямаше и представа какви мащаби може да достигне опасността и как ще връхлети.

Прелисти вестника. Гъмжеше от истории за „Защитник“, снимки как генералният секретар Дъглас окичва с ордени капитан Ван Тромп и храбрия му екипаж, от интервюта с капитана и останалите, снимки на марсианците и техните градове. Но нямаше почти нищо за Смит, освен съобщението от болницата, че състоянието му се подобрява бавно.

Бен се появи и пусна в скута й няколко листа тънка хартия.

— Ето ти и друг вестник — промърмори и пак излезе.

Джил видя, че това е стенограма от първата касета. По празното поле имаше бележки — „първи глас“, „втори глас“, но Бен бе добавил и имена тук-там. Най-отгоре имаше пояснение: „Всички гласове са мъжки“.

Повечето разговори показваха, че Смит е бил редовно хранен, измиван, масажиран и че се е упражнявал в ходене под надзора на доктор Нелсън и още някой, скрит зад думите „втори лекар“.

Но няколко страници нямаха нищо общо с грижите за пациента. Джил ги прочете отново.

„Доктор Нелсън: Как си, момче? Стигат ли ти силиците да приказваш?

Смит: Да.

Доктор Нелсън: Един човек иска да поговори с тебе.

Смит (след пауза): Кой?

(Тук Какстън бе отбелязал между редовете: «Смит винаги отговаря след забележима пауза».)

Нелсън: Този човек е нашият най-велик… (непреводима гърлена дума — марсианска?). Той е най-старият от нашите Стари. Ще говориш ли с него?

Смит (след особено дълга пауза): Аз имам голямо щастие. Стария ще говори, а аз ще го слушам, за да раста.

Нелсън: Не, не! Той иска да ти зададе няколко въпроса.

Смит: Не мога да поучавам Стария.

Нелсън: Но Стария иска това от тебе. Ще му позволиш ли да зададе въпросите си?

Смит: Да.

(Различни звуци в стаята.)

Нелсън: Оттук, сър. Повиках и доктор Махмуд да помага с превода.“

Джил видя, че Бен е задраскал „нов глас“ и е добавил: „Генералният секретар Дъглас!!!“.

„Генерален секретар: Нямам нужда от помощта му. Нали ми казахте, че Смит разбира английски?

Нелсън: И да, и не, ваше превъзходителство. Знае немалко думи, но както изтъква доктор Махмуд, не може да ги свърже в културния им контекст. Понякога е трудничко.

Генерален секретар: О, не се съмнявам, че ще се спогодим с него. Като млад пътувах на автостоп из Бразилия, без да знам една думичка на португалски. А сега ви моля да ни запознаете и да ни оставите насаме.

Нелсън: По-добре е да наблюдавам пациента.

Генерален секретар: Нима, докторе? За съжаление, принуден съм да настоявам. Извинете ме.

Нелсън: Боя се, че и аз съм принуден да настоявам. Медицинската етика ми…

Генерален секретар (прекъсва го): Като юрист все нещичко разбирам от медицинските норми, така че не ме баламосвайте с вашата «етика». Пациентът ли ви е избрал за свой личен лекар?

Нелсън: Не е точно така, но…

Генерален секретар: Имал ли е изобщо възможността да избере лекуващите го медицински служители? Съмнявам се. В момента той е под попечителството на държавата. Аз се явявам «де факто» в ролята на най-близкия родственик, а ако си направите труда да проверите, ще разберете, че това е вярно и «де юре». Искам да говоря с него насаме.

Нелсън (след дълго мълчание, с крайно официален тон): Щом поставяте така нещата, ваше превъзходителство, оттеглям се от лечението на пациента.

Генерален секретар: Не се засягайте излишно, докторе. Не съм казал, че лекувате неправилно пациента си. Но нали не бихте попречил на една майка да се види насаме със сина си? Да не се страхувате, че ще му навредя?

Нелсън: Не, но все пак…

Генерален секретар: Тогава какви са възраженията ви? Хайде, запознайте ни и да свършваме по-бързо. Тази препирня може да разстрои вашия пациент.

Нелсън: Да, ваше превъзходителство, ще ви запозная. Но след това ще трябва да изберете друг лекар за вашия… повереник.

Генерален секретар: Съжалявам, докторе, искрено съжалявам. Не мога да приема думите ви като окончателно решение. Нека обсъдим това по-късно. А сега, моля ви.

Нелсън: Елате насам, сър. Синко, това е човекът, който иска да говори с тебе. Великият сред нашите Стари.

Смит: (Непреводимо.)

Генерален секретар: Какво каза той?

Нелсън: Приветства ви почтително. Според Махмуд приблизителният превод е: «Аз съм само яйце». Горе-долу това е. Израз на дружелюбие. Синко, говори човешки.

Смит: Добре.

Нелсън: И един последен съвет от мен — подбирайте по-прости изрази.

Генерален секретар: Непременно.

Нелсън: Довиждане, ваше превъзходителство. Довиждане, синко.

Генерален секретар: Благодаря ви, докторе. Ще се видим по-късно.

Генерален секретар (продължава): Как се чувствате?

Смит: Чувствам се чудесно.

Генерален секретар: Това е добре. Ако ви е нужно нещо, просто го поискайте. Искаме да сте щастлив сред нас. А сега искам да направите нещо за мен. Можете ли да пишете?

Смит: Да «пиша»? Какво е това?

Генерален секретар: Е, и отпечатък от палеца ви ще свърши същата работа. Искам да ви прочета един документ. Съдържа какви ли не адвокатски завъртулки, но казано накратко — вие се съгласявате, че с напускането на Марс се лишавате… тоест, отказвате се от всякакви права върху планетата. Разбрахте ли ме? Прехвърляте ги на правителството.

Смит: (Не отговаря.)

Генерален секретар: Добре, нека го кажа иначе. Вие не сте собственик на Марс, нали?

Смит (след особено дълга пауза): Не разбирам.

Генерален секретар: Нека опитаме пак. Искате ли да останете тук?

Смит: Не знам. Изпратиха ме Старите. (Продължително непреводимо слово, също като бой на котка с едра жаба.)

Генерален секретар: По дяволите, трябваше вече да са му набили английския в главата. Ето какво ще ти кажа, синко — няма защо да се тревожиш. Искам само отпечатък от палеца ти на този документ. Нека ти хвана дясната ръка. Не, недей да се гърчиш! Стой мирно! Няма да те нараня… Докторе! Доктор Нелсън!

Втори лекар: Да, сър?

Генерален секретар: Доведете ми доктор Нелсън!

Втори лекар: Но той си тръгна, сър. Каза, че сте го отстранил от лечението на пациента.

Генерален секретар: Това ли каза? Вдън земя да пропадне! Все едно, направете нещо. Изкуствено дишане или някаква инжекция… Не стойте като пън, не виждате ли, че този човек умира?!

Втори лекар: Не мисля, че може да се направи нещо. Трябва просто да го оставим на спокойствие, докато му мине. Доктор Нелсън винаги правеше така.

Генерален секретар: Да го вземат мътните този Нелсън!“

Гласът на генералния секретар повече не се появяваше в стенограмата, нито пък се споменаваше доктор Нелсън. Джил бе чула достатъчно слухове, за да се досети, че Смит е изпаднал в едно от подобните на каталепсия състояния. Имаше още две изречения. Първото:

„Няма защо да шепнеш. Той не те чува.“

И второто:

„Махнете този поднос. Ще го нахраним, като се размърда.“

Джил препрочиташе всичко, когато Бен се върна в стаята. Държеше още листове, но не й ги даде. Вместо това попита:

— Гладна ли си?

— До прималяване.

— Я да си гръмнем някоя крава навън.

Той не продума повече, докато се изкачваха към покрива, нито в таксито до площадката за кацане в Александрия, където се прехвърлиха в друга аерокола. Бен я избра да бъде с номер от Балтимор. Щом се издигнаха във въздуха, Какстън посочи адрес в Хагърстаун, щат Мериленд. И си отдъхна.

— Сега можем да поговорим.

— За какво бяха тия тайни и загадки?

— Извинявай, хубаво краченце. Не знам дали апартаментът ми се подслушва. Но щом аз мога да им извъртя тоя номер, могат и те да ми го върнат. Едва ли и в повиканото от апартамента ми такси вече имаше „бръмбар“, но все пак е възможно. Юнаците от специалните служби си изпипват работата. Но това… — той потупа възглавниците на седалката. — Едва ли са способни да бърникат по хиляди таксита. Случайно избраното би трябвало да е безопасно.

Джил изтръпна.

— Бен, значи мислиш, че могат… — започна тя, но се запъна.

— Ха, мисля ли! Нали видя какво надрасках. Пуснах го преди девет часа. Вярваш ли, че властите ще ме търпят да ги ритам в корема, без да ме праснат в отговор?

— Но нали винаги си бил против сегашната администрация.

— Това не им пречеше. Сега е друго. Обвиних ги, че държат политически затворник. Джил, правителството е жив организъм. И като на всяко същество основното му свойство е борбата за оцеляване. Удряш го и то ти отвръща. А този път се престарах… Май не биваше да забърквам и тебе.

— Не ме е страх. Вече ти върнах джунджурийката.

— Но се познаваме. Ако играта загрубее, може и да е достатъчно.

Джил млъкна. Трудно й беше дори да си представи, че нещо заплашва нея, която не помнеше по-страшно преживяване от някой и друг шамар в детството си или рядка груба дума по-късно. Като сестра виждаше всеки ден последиците от човешката жестокост… но нея това не можеше да сполети.

Таксито вече кръжеше преди кацане, преди да прекъсне мрачното мълчание.

— Бен, ами ако пациентът умре, какво ще стане?

— Какво? — Той се намръщи. — Чудесен въпрос. Ако няма други, класът е свободен.

— Не си прави шегички с мен.

— Хъм… Будувал съм по цели нощи, докато се опитвах да измисля отговор на този въпрос. Ето най-добрите ми предположения — ако Смит умре, правата му върху Марс се изпаряват. Вероятно е заселниците, оставени от „Защитник“, да предявят претенции, но пък е почти сигурно, че администрацията е сключила подходяща сделка с тях, преди да потеглят. „Защитник“ е кораб на Федерацията, но все пак е възможно тази сделка да предава юздите в ръцете на генералния секретар Дъглас. Така може дълго да се задържи на върха. А от друга страна, може и нищо да не стане.

— Как така?

— „Клаузата Ларкин“ може да се окаже неприложима. Луната беше необитаема, но Марс си има жители — марсианците. В момента те са пълна нула от гледна точка на закона. Но току-виж, Върховният съд огледа политическата ситуация и реши, че заселването на хора не означава нищо на планета, обитавана от друга разумна раса. Значи за каквито и да е права върху Марс ще трябва да бъдат молени самите марсианци.

— Но, Бен, накрая пак това ще стане. Самата идея един-единствен човек да владее планета… невероятно е!

— Не споменавай тази дума пред юрист. Стрелбата по комари и прекарването на камили през иглено ухо им ги преподават още в първи курс. Освен това имаме прецедент. В петнадесети век папата дал във владение западното полукълбо на Испания и Португалия и никой не се замислил, че тази недвижима собственост вече била заета от индианците с всичките им закони, обичаи и права. И въвеждането във владение се състояло наистина. Я погледни на картата къде говорят испански и португалски в момента.

— Да, но… Бен, сега не е петнадесети век.

— За юристите е. Джил, ако Върховният съд реши, че „клаузата Ларкин“ важи в случая, Смит ще може да раздава концесии, струващи милиони или по-скоро милиарди. Ако прехвърли правата си на администрацията, тогава Дъглас ще държи и ножа, и хляба.

— Но за какво му е толкова власт?

— Защо мушиците летят към светлината? А акциите на Смит се може би не по-маловажни от положението му на марсиански крал или император. Върховният съд може да го разпердушини като пръв заселник, но не допускам нещо да застраши собствеността му върху двигателя „Лайл“ и контролния пакет в „Лунар Ентърпрайзис“. И какво ще стане, ако умре? Естествено, ще изскочат на бял свят хиляда новоизлюпени братовчеди, но Научната фондация от години отпъжда успешно подобна сган. Струва ми се доста вероятно след смъртта на Смит, ако не остави завещание, богатството му да попадне в ръцете на държавата.

— За Федерацията ли говориш или за Щатите?

— И на този въпрос нямам отговор. Родителите му са били граждани на две страни, членуващи във Федерацията, но той е роден извън териториите им… което е жизненоважно за някои хора, гласуващи в момента с тези акции и взели лицензии за използване на тези патенти. Самият Смит не може да отличи пълномощно от квитанция за паркинг. Значи важно е кой ще го докопа и ще му изсмуче кръвчицата. Не ми се вярва „Лойд“ да му застрахова живота. Като гледам, не е надежден клиент за тях.

— Горкото момче! Нещастното, горкичкото дете!