Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (23)

Двадесет и трета глава

През целия път до църквата Джубал се опитваше да го предупреди за нещо, но Майк така и не разбра за какво. Слушаше, но и минаващите под аероколата гледки отвличаха вниманието му. Само съхраняваше в паметта си думите на Джубал.

— Виж какво, момче, онези фостърити искат да ти отмъкнат паричките. И да им се носи славата, че са привлекли Човека от Марс в църквата си. Ще те обработват, но трябва да проявиш твърдост.

— Моля, не разбрах?

— Да му се не види, ти изобщо не ме чуваш.

— Извинявай, Джубал.

— Ами… нека ти го кажа с други думи. За мнозина религията е утеха, пък и не отхвърлям възможността някоя вяра да е стигнала до Висшата истина. Но набожността често е само едно прикритие за измамниците. Вярата, която се опитваха да ми набият в главата като малък, ни учеше, че сме по-добри от другите. Аз бях „спасен“, те бяха „прокълнати“. Ние следвахме Божия път, пък те бяха езичници. С думата „езичник“ те заклеймяваха хора като нашия брат Махмуд. Тъпи и невежи селяндури, които рядко се къпеха и засяваха нивите според фазите на луната, си позволяваха да твърдят, че знаят отговорите на всички въпроси за вселената. Това им даваше право да си вирят носовете пред останалите. Псалмите ни преливаха от наглост — сами себе си хвалехме, че сме се приютили в лоното Господне и колко се радвахме но злощастията, които очакваха другите в Съдния ден…

— Джубал — намеси се Джил, — той не гроква.

— Тъй ли? Жалко. Моите старци искаха да стана проповедник. Май още си личи.

— Няма спор.

— Не се заяждай, момиче. Щях да стана чудесно плямпало, ако не бях допуснал фаталната грешка да се увлека по книгите. А с малко самонадеяност и солидна доза невежество бих се превърнал в прочут евангелизатор. Ами че дори онова място, накъде сме тръгнали, сега щеше да се нарича Молитвен дом „Архангел Джубал“.

Джил потрепери.

— Моля те, Джубал! Току-що закусих.

— Сериозно ти говоря. Печеният хитрец знае, че лъже и това го ограничава. Но блестящият шаман вярва на думите си, а вярата е заразна болест. За него няма граници на възможностите. Само че на мен ми липсваше жизненоважната увереност в собствената непогрешимост. От мен нямаше да излезе пророк… само кисел критик. — Джубал се намръщи. — Джил, точно това ме безпокои у фостъритите. Мисля, че са искрени, а Майк много се заплесва по това човешко качество.

— Какво ли ще опитат?

— Да го обърнат в своята вяра и да докопат богатствата му.

— Нали уж всичко е уредено така, че подобно нещо е невъзможно?

— Не си разбрала. Просто никой не може да отнеме парите на Майк против волята му. Пък и не би могъл да ги раздаде докрай, без да се намеси правителството. Но ако една политически могъща църква влезе в играта, това е съвсем друго.

— Не ми е ясна разликата.

Джубал се озъби свирепо.

— Миличка, религията е непристъпна територия за правото. Църквата може да върши същото като всяка организация, но без да спазва ограниченията. Не плаща данъци, не публикува общодостъпни отчети, на практика е защитена срещу обиск, проверка или друг вид контрол. А „църква“ е всяко нещо, което се нарече така. Правени са много опити да се разграничат „истинските“ религии, имащи тези права, от „култовете“. Невъзможно е, без да въведеш държавна религия — лек, по-страшен и от самата болест. И още действащите остатъци от конституцията на Щатите, и Договорът за създаване на Федерацията дават еднакъв имунитет на всички вероизповедания… особено ако контролират достатъчен брой гласоподаватели. Ако Майк стане фостърит и състави завещание в полза на църквата… и ако някой ден „се пренесе в Небесата“, това ще бъде, прости ми за черния хумор, „праведно като неделна служба“.

— Олеле! Аз пък си въобразявах, че най-после го отървахме.

— Докато човек е жив, за него няма нищо сигурно… освен гроба.

— Аха… А какво ще правиш?

— Нищо. Само ще се тревожа.

Майк съхраняваше техния разговор, без да го гроква. Въпросът беше изумително лесен за разрешаване — на неговия език. Но на английски все му се изплъзваше. А Майк беше в очакване, откакто не успя да постигне общо грокване дори със своя брат Махмуд, заради неточния превод на всеобхватната марсианска идея: „Ти си Бог“. С времето това очакване трябваше да даде плодовете си. Неговият брат Джил учеше езика му, скоро щеше да й обясни. Щяха да грокнат заедно.

Сенатор Бун ги посрещна на площадката за кацане пред молитвения дом.

— Как сте днес, приятели? Дано Господ Бог ви благослови в този прекрасен ден. Господин Смит, щастлив съм да се срещнем отново. Приветствам и вас, доктор Харшо. — Извади пурата от устата си и се обърна към Джил. — И тази малка госпожица… не се ли видяхме вече в Двореца?

— Да, господин сенатор. Аз съм Джилиън Бордмън.

— Предполагах, мила. Спасена ли е душата ви?

— Ъ-ъ, май не е, господин сенатор.

— Никога не е късно. Ще се радваме да ви видим на службата за непосветени, във Външния храм. Ще повикам някой ангел-пазител да ви заведе. Господин Смит и докторът ще влязат в Светилището.

— Сенаторе…

— Да, докторе?

— Щом госпожица Бордмън не може да влезе в Светилището, по-добре и ние да отидем на службата за непосветени. Тя е негова медицинска сестра.

Бун го погледна притеснено.

— Болен ли е господин Смит?

Джубал сви рамене.

— Като негов личен лекар предпочитам да ни придружава сестра. Господин Смит още не е свикнал с нашата планета. Защо не попитате него? Майк, искаш ли Джил да дойде с нас?

— Да, Джубал.

— Но… Както желаете, господин Смит. — Бун пак извади пурата от устата си и свирна с пръсти. — Ей, херувим!

Някакъв юноша притича незабавно. Носеше къса бяла роба, впит бял панталон и сандали, а на гърба му бяха окачени крила като на гълъб. Имаше златисти къдрици и слънчева усмивка. Джил си каза, че такива сладки момчета често се появяват по рекламите на безалкохолни напитки.

— Отнеси се в офиса на Светилището — заповяда Бун, — и кажи на дежурния настоятел, че искам още една поклонническа значка, и то веднага! Паролата е „Марс“.

— „Марс“ — старателно повтори хлапето, отдаде чест на Бун като същински скаут и направи двайсетметров скок над тълпата.

Джил разбра защо робата му е изглеждала толкова издута — закриваше миниатюрен реактивен двигател.

— Трябва да внимаваме с тези значки — обясни Бун. — Не можете да си представите колко грешници искат да вкусят от Божия еликсир, без да се пречистят. Нека се разходим и разгледаме, докато донесат значката.

Влязоха в дълго преддверие с високи стени. Бун спря.

— Искам да ви обърна внимание — във всичко има и търговия, дори в богоугодните дела. Всеки турист, независимо дали ще участва в служба за непосветени — а те са денонощни — трябва да мине оттук. И какво вижда? Възможността да му се усмихне късметът. — Сенаторът посочи наредените край стените игрални автомати. — Барът и закусвалнята са в дъното, така че дори там не може да се отбие, без да мине през това изпитание. И да знаете — човек трябва да е от най-закоравелите грешници, за да не се отърве от малко дребни тук. Но ние не вземаме парите му срещу нищо. Погледнете… — Бун потупа по рамото една от играещите жени. — Моля те, дъще.

Тя се обърна и раздразнението й беше заличено от усмивка.

— Разбира се, преподобни.

— Бъди благословена. Ще забележите — продължи той, докато пускаше четвърт долар в процепа, — че няма значение дали грешникът получава светски блага. Винаги е възнаграден с благословия и поучителен текст за спомен.

Въртящите се дискове спряха и в трите прозорчета се нареди изречението „Бог — те — гледа“.

— Това е печалба три към едно — обясни Бун и извади жетоните от улея. — Ето и текста за вас. — Откъсна листчето и го подаде на Джил. — Запазете го, малка госпожице. И помислете над него!

Джил погледна за миг, преди да пъхне хартийката в дамската си чантичка: „А грешникът само тъпче търбуха си с кал. — Ново откровение, ХХIII, 17“

— Виждате, че печалбата е в жетони — неуморно бъбреше Бун, — а гишето на касиера също е в дъното, чак след бара. Тъй че има много възможности грешникът да пожертва сумата за добри дела. Най-вероятно е да върне печалбата на църквата… и всеки път ще получи благословия и поучение. Въздействието се натрупва и е впечатляващо! Някои от най-верните членове на нашето паство направиха първата си стъпка именно в тази зала.

— Не се съмнявам — отбеляза Джубал.

— Особено ако ударят джакпот. Нали се сещате вече — всяка комбинация е благословия. Но джакпотът е три Божии очи. Уверявам ви, наредят ли се тези очи и се вторачат в човека, а манната небесна се сипе в улея, замислят се грешниците и още как! Случва се някой да припадне. Заповядайте, господин Смит. — Сенаторът му връчи жетон. — Я опитайте как ви върви днес.

Майк се колебаеше и Джубал взе жетона. Проклет да е, ако позволи момчето да се лепне за някакъв „еднорък бандит“!

— Нека аз опитам, господин сенатор.

Майк вече бе разтегнал малко усета си за време и опипваше със сетивата си вътрешността на машината, за да открие какво става там. Твърде стеснителен беше, за да играе.

Но когато Джубал дръпна ръчката, Майк се загледа във въртящите се колела, забеляза нарисуваното око на всяко и се зачуди какво ли означава този „джакпот“. Досега бе научил три значения на думата, но никое не подхождаше в случая. Без никакво намерение да възбуди духовете, той забави и спря всяко колело така, че очите да се появят в прозорчетата.

Зазвъня камбана, записан хор запя „Осанна!“, цялата машина светна в лампички и започна да бълва жетони. Бун изглеждаше доволен.

— Бъдете благословен! Докторе, щастлив е денят за вас! Ето, върнете един жетон, за да приберете джакпота.

Майк не разбираше защо се случи това и пак нареди очите. Повтори се същото, но с едно изключение — вместо поток от жетони имаше само струйка. Бун зяпна слисано.

— Брей, да му… Бог да ме благослови! Май не биваше да става два пъти поред. Но ще се погрижа да ви изплатят всичко.

Той побърза да пъхне жетон в процепа.

Майк продължаваше да недоумява защо това е „джакпот“. Очите се появиха отново. Бун се вцепени, а Джил стисна ръката на Майк и прошепна:

— Веднага престани!

— Но, Джил, аз видях…

— Не приказвай. И не прави това повече. Почакай само да се приберем!

Бун изрече бавно:

— Не бих се решил да нарека това чудо. Май имаме нужда от техник по поддръжката. — И кресна: — Херувим! — Помълча и добави: — Все едно, да приберем и последния.

Пак пъхна жетон в автомата. Без намесата на Майк колелата забавиха постепенно въртенето си и обявиха: „Фостър — те — обича“. Притичалият херувим поздрави:

— Щастлив да е денят ви. Имате ли нужда от помощ?

— Три джакпота — каза му Бун.

— Три?

— Не чу ли музиката? Да не си оглушал? Ще отидем в бара. Донеси парите там. И накарай някого да провери машината.

— Добре, преподобни.

Бун ги поведе забързано към бара.

— Трябва да ви отведа — подхвърли весело, — докато не сте разорили Църквата. Докторе, винаги ли ви върви така?

— Винаги — сериозно го увери Харшо.

Напомни си, че още не знае дали момчето пак си е играло… но му се искаше това мъчение да свършва по-бързо. Сенаторът ги заведе до барплот с надпис „Запазено“ и попита:

— Тук добре ли е или малката госпожица иска да седне?

— Няма нужда.

„Наречи ме още веднъж «Малка госпожица» и ще насъскам Майк срещу тебе!“

Един барман се появи тутакси.

— Щастлив да е денят ви. За вас както винаги ли, преподобни?

— Двойно. Какво ви се пие, докторе? А на вас, господин Смит? Не се стеснявайте, вие сте гости на Архиепископа.

— Благодаря. Бренди, моля ви. И чаша вода.

— Бренди, моля ви — повтори Майк и добави: — За мен без вода.

Не във водата беше същността, но той не искаше да пие вода тук.

— Така ви искам! — сърдечно подвикна Бун. — Така се пие — без вода. — Сръга Джубал в ребрата. — Какво да бъде за малката госпожица? Кола? Или мляко за розовите й бузки? Или истинско питие като големите хора?

— Сенаторе — с грижливо сдържан глас промълви Джил, — гостоприемството ви простира ли се до едно мартини за мен?

— Че как иначе! Ние поднасяме най-доброто мартини в света — без вермут! Само с благословия! Двойно мартини за малката госпожица. Благословен да си, синко, побързай. Имаме време за по глътка, после ще се преклоним пред Архангел Фостър и ще влезем в Светилището да чуем Архиепископа.

Донесоха им питиетата едновременно с парите от трите джакпота. Бун вдигна чаша с благословия, после започна да настоява, че Джубал трябвало да задържи тристате долара. Харшо реши спора, като ги пусна в кутийка за дарове. Сенаторът кимна одобрително.

— Това е знак, че сте избраник, докторе. Ще спасим душата ви. Още по едно, приятели?

Джил се надяваше някой друг да приеме — джинът беше доста разреден, но поне я сгря, колкото да понася ставащото. Никой не се обади и Бун ги поведе нагоре по стълба, край табела с предупреждение — „НИКАКВИ ГРЕШНИЦИ И НЕПОСВЕТЕНИ — ТОВА СЕ ОТНАСЯ ЗА ТЕБЕ!“

Стигнаха до голяма врата. Бун каза:

— Епископ Бун и трима поклонници, гости на Архиепископа.

Отвориха им. Минаха по виещ се коридор и влязоха в зала. Пищният стил напомни на Джил за фоайе на погребално бюро, но го изпълваше жизнерадостна музика. Темата беше от „Весели камбанки“, но с буйни конгоански ритми. Тя усети, че й се искаше да танцува.

Далечната стена бе направена от някакво странно стъкло. Бун заговори отсечено:

— Ето, приятели — това е Присъствието. Не е задължително да коленичите, но послушайте сърцето си, ако така ще се почувствате по-добре. Повечето поклонници го правят. Това е той… точно какъвто беше, когато го призоваха Небесата. — Размахваше енергично пурата си. — Не е ли като жив? Съхранен нетленен, истинско чудо! На същото кресло седеше, когато твореше своите Послания… и в тази поза се пренесе в Небесата. Не сме го местили — построихме молитвения дом около него. Естествено, съхранихме светите камъни на предишната църква.

На пет-шест метра пред тях имаше старец, седнал в кресло, което по-скоро наподобяваше трон. Наистина, сякаш беше жив… и Джил веднага се сети за един стар пръч във фермата, където прекарваше летните ваканции — същата издута долна устна, брадичката, свирепите мрачни очички. Настръхна. Никак не й беше приятно да се озове срещу архангел Фостър.

Майк я попита на марсиански:

— Братко, това един от Старите ли е?

— Не знам, Майк. Така разправят.

— Не гроквам един от Старите.

— Казах ти вече — не знам.

— Гроквам злина.

— Майк! Не забравяй!

— Добре, Джил.

— Какво ви каза, малка госпожице? — намеси се Бун. — Какъв е въпросът ви, господин Смит?

Джил побърза да каже:

— Нищо особено, господин сенатор. Може ли вече да излезем? Май ми прилошава.

Пак се озърна към трупа. През кълбящите се облаци в небето проникна лъч и открои лицето му. То сякаш се промени, очите светнаха. А Бун я успокояваше:

— Случва се първия път. Да бяхте опитала в галерията за непосветени. Гледат нагоре, а музиката е друга. Доколкото знам, пускат им и инфразвук, да им напомня за греховете. Това е Залата за щастлив размисъл на висшите духовници. Докривее ли ми, отбивам се тук да изпуша една пура.

— Сенаторе, моля ви!

— О, да, забравих. Ако искате, изчакайте ни навън, миличка. Господин Смит, вие останете колкото желаете.

— Сенаторе, няма ли да закъснеем за богослужението? — напомни Джубал.

Излязоха. Джил вече се тресеше цялата. Уплаши се до полуда, че Майк ще направи нещо на страшния експонат в залата… и тримата ще бъдат линчувани.

Пред портала на Светилището двама стражи кръстосаха копията си пред тях. Бун ги укори:

— Стига де, това са лични гости на Архиепископа. И къде са значките им на поклонници?

Почтителен разпоредител скоро донесе значките и посочи:

— Оттук, моля.

Въведе ги в централна ложа срещу подиума. Бун се опита да пропусне Джил първа, защото искаше да седне до Майк, но Джубал спечели надхитрянето и настани момчето между себе си и Джил, а сенаторът седна отстрани.

Ложата беше луксозно обзаведена — нагласящи се по тялото кресла, високи пепелници на пода, масички за напитки. Бяха над богомолците и на не повече от тридесет метра от олтара. Там отпред млад свещеник разгряваше множеството, подскачаше в такт с музиката и размахваше грамадните си мускулести ръце със свити юмруци. Мощният му бас ту се сливаше с хора, ту се надигаше в призив:

— Я си вдигнете задните части! Нали не искате дяволът да ви свари как дремете?

По десния проход се виеше танц. Хората излязоха пред подиума, тръгнаха по централния проход, а краката им тропаха съгласувано с бесните жестове на проповедника и накъсания ритъм на хора. Троп-троп… „О-о-о!“ Троп-троп… „О-о-о!“ Джил усещаше ударите с цялото си тяло. Каза си смутено, че сигурно е страхотно забавление — все по-голяма част от паството подскачаше под неудържимите викове на могъщия свещеник.

— Ей, бива си го това момче — одобри Бун. — Проповядвал съм в екип с него и се заклевам, че накрая тълпата направо е нажежена. Това е отец „Бичмето“ Джакърман. Играл е ляв краен защитник. Може да сте го гледали.

— Боя се, че не съм — призна Джубал. — Не следя футболното първенство.

— Нима? О, по време на активния сезон повечето от посветените остават тук след службата, хапват и гледат мача. Стената зад олтара се плъзга встрани и виждате най-големия стереоекран, какъвто някога е правен. Все едно ти хвърлят топката право в скута. По-добра картина, отколкото по домашното стерео, пък и с хора наоколо е по-голям гъдел. — Той подсвирна. — Херувим! Ела насам!

— Да, преподобни?

— Синко, тичаш напред-назад толкова бързо, че не успях да ти кажа поръчката си.

— Извинете, преподобни.

— Извинението няма да ти отвори портите на Небесата. Бъди щастлив, синко. Стъпвай пъргаво. Същото ли да бъде, приятели? — каза поръчката и добави: — Донеси ми шепа пури от моите. Питай главния барман.

— Веднага, преподобни.

— Бъди благословен, синко. Задръж!… — Първите танцуващи тъкмо щяха да минат под ложата. Бун се наведе, сви длани около устата си и гласът му надви шума: — Доун! Ей, Доун! — Една жена вдигна глава и той й махна. Тя се засмя. — Добави един бърбън към останалото. Отлитай!

И жената, и напитките се появиха скоро. Бун й посочи едно от креслата в задната редица.

— Приятели, запознайте се с госпожица Доун Ардънт^[1]. Мила, това е госпожица Бордмън, тук до мен е прочутият доктор Джубал Харшо…

— Сериозно?! Докторе, разказите ви са просто божествени!

— Благодаря.

— О, наистина го мисля! Почти всяка нощ си пускам касета с вашите неща и се приспивам.

— Едва ли един писател може да очаква по-възвишена похвала — отвърна Джубал, без мускулче да трепне на лицето му.

— Стига, Доун — намеси се сенаторът. — А младежът между тях е господин Валънтайн Майкъл Смит — Човека от Марс.

Тя се ококори.

— Божичко!

Бун се разсмя гръмогласно.

— Бъди благословена, дете мое! Хубавичко те изненадах!

— Вие наистина ли сте Човека от Марс?

— Да, госпожице Доун Ардънт.

— Казвайте ми Доун. Ох, Божичко!

Бун я потупа по ръката.

— Не знаеш ли, че е грешно да се съмняваш в словата на един епископ? Миличка, ще ти хареса ли да помогнеш на Човека от Марс да прозре светлината?

— О, бих ликувала!

„Естествено, кучко засукана!“, мислено изсъска Джил. Кипна още с появата на Доун Ардънт. Одеянието на жената беше с дълги ръкави, висока яка, при това от много плътен плат… и не скриваше нищо от тялото й. Имаше същия цвят като загорялата й кожа, а Джил не се съмняваше, че под роклята има само кожа. Разбира се, заедно с формите на госпожица на Ардънт, които не заслужаваха пренебрежение. Но пък в сравнение с дрехите на повечето жени от паството роклята беше твърде скромна.

Джил си каза, че тази Ардънт изглежда, сякаш току-що се е измъкнала от нечие легло и няма нищо против пак да си легне с някого. По-точно — с Майк. Стига си му се кършила, долна уличнице!

— Ще поговоря с Архиепископа — каза Бун. — Сега се върни да водиш веселбата. Бичмето има нужда от помощта ти.

— Да, преподобни. Радвам се, че се започнахме, доктор Харшо, госпожице Бордмън. Дано се видим скоро, господин Смит. Ще се моля за вас.

Тя се отдалечи със съблазнително полюшване.

— Чудесно момиче — доволно отбеляза Бун. — Докторе, виждал ли сте нейния номер?

— Не съм сигурен. С какво се занимава?

— Не знаете ли?

— Не.

— И не сте чувал името й? Та това е Доун Ардънт, най-добре платената стриптизьорка в цяла Баха Калифорния! Излиза под лъча на специален прожектор и докато остане по обувки, осветено е само лицето й, нищо друго не се вижда. Много ефектно. И вдъхновяващо. Бихте ли повярвал, като гледате това мило лице, че доскоро тя беше твърде безнравствена жена?

— Не, не бих повярвал.

— Така си е. Питайте я. Ще сподели с вас. Още по-добре да дойдете за някоя служба по пречистване на непосветените. Ще ви кажа кога ще участва. Когато се изповядва, дава смелост и на другите жени да признаят греховете си. Нищо не крие и се чувства добре, че помага на хората. Отдадена е на делото — пристига със самолет всяка събота вечер след представлението си и води Часа по щастие за младежи в неделното училище. Присъствието се утрои, откакто тя пое нещата в свои ръце.

— А, на това вече вярвам — каза Джубал. — И на каква възраст са тези „младежи“?

— Ех, че сте стар хитрец — засмя се Бун. — Но няма да ме заблудите. Някой вече ви е казал девиза на Доун за тези часове: „Никой не е толкова стар, че да не бъде млад“.

— Попитах ви съвсем честно.

— Не можете да присъствате, преди да прозрете светлината и да се пречистите. Това е единствената църква на Истината, поклоннико, а не някой от онези дяволски капани, онези смрадни ями на порока, които се наричат „църкви“, за да подтикнат непредпазливите към идолопоклонничество и други скверни занимания. Не можете да влезете тук, за да убиете два свободни часа или да се скриете от дъжда. Първо трябва да спасите душата си. Всъщност… Охо, ей сега ще включат камерите. — Навсякъде из голямата зала примигваха светлинки. — А Бичмето добре ги размърда. Сега ще видите истински плам!

Повечето хора участваха в танца, а останалите по скамейките пляскаха и подскачаха с музиката. Разпоредителите притичаха да вдигнат падналите — повечето жени, гърчещи се с пяна на уста. Носеха ги пред олтара и ги оставяха да се мятат като риби на сухо. Бун посочи с пурата към червенокоса жена на около четиридесет години, с доста зле разкъсана рокля.

— Повече от година няма служба, без в нея да се всели дух. Случва се и Архангел Фостър да ни говори с нейната уста… тогава и четирима дякони здравеняци едва я удържат. Може да се пренесе в Небесата всеки момент, готова е. Някой иска ли пълна чаша? Трудничко е да получим нещо от бара, като се включат камерите.

Майк пожела още едно питие. Не споделяше отвращението на Джубал от разиграващите се сцени. Смути се болезнено, когато откри, че „Старият“ е само развалена храна, но отложи размисъла и пиеше дълбоко от бясното вълнение долу. Беше толкова марсианско на вкус, че и почувства тъга по дома си, и сякаш се пренесе там. Разбира се, подробностите се различаваха коренно от привичното за него, но той грокна сближаване, истинско като при водна церемония, с напрежение, каквото не бе срещал, откакто напусна гнездото си. Жадуваше безнадеждно някой да го покани, за да слезе при подскачащите. Толкова му се искаше, че сякаш нещо го боцкаше в петите.

Забеляза госпожица Доун Ардънт… дали пък няма тя да го покани? Не беше нужно да я разпознава по ръст и пропорции, макар че беше висока почти колкото неговия брат Джил и с почти същите форми. Госпожица Доун Ардънт имаше свое лице, болките, мъките и растежът бяха изписани под топлата усмивка. Питаше се дали някой ден тя ще поиска да сподели вода с него. Сенатор епископ Бун го изпълваше с предпазливост и Майк се радваше, че Джубал се постара да не седят един до друг. Но се натъжи, когато госпожица Доун Ардънт бе отпратена.

Тя не вдигна поглед към него и веселото шествие я отнесе нататък.

Мъжът на подиума вдигна ръце. Грамадната зала утихна. Внезапно той трясна по амвона.

— Кой е щастлив?

— НИЕ СМЕ ЩАСТЛИВИ!

— Защо?

— Бог… НИ ОБИЧА!

— Как научихте това?

— ФОСТЪР НИ КАЗА!

Той се свлече на колене и размаха юмрук над главата си.

— Я да го чуем този лъвски РЕВ!

Зареваха, запищяха, закрещяха, а юмрукът ги водеше като диригентска палка — усилваше, намаляваше, потискаше до едва чуто ръмжене, после ги издигаше към вопъл, разтърсващ ложата. Майк сякаш се къпеше в звуците с толкова болезнен екстаз, че се уплаши да не се оттегли от света. Но Джил го предупреди да не прави това никъде, освен в своята стая. Овладя се и излезе от мощната вълна.

Мъжът се изправи.

— Спонсори на първия ни псалм — започна делово, — са пекарните „Манна небесна“, производители на „Ангелския хляб“ — залъка на любовта, със засмения лик на нашия Архиепископ на опаковката и с безценна премия — талон, който можете да използвате във всяка Църква на Новото откровение. Братя и сестри, от утре по случай наближаващото равноденствие „Манна небесна“ започват гигантска разпродажба на сладкиши със занижени цени. Пратете чедото си на училище с грамадна кутия сладки вкуснотии, осветени от Архангел Фостър, всяка опакована в поучителен текст! И се молете с всяка хапка някое дете на грешници да доближава светлината! А сега нека повдигнем духа си със светите слова: „Напред, чеда на Фостър!“ Всички заедно…

— „Напред, чеда на Фостър!

Громете враговете…

И с вяра вместо меч

в праха ги повалете!“

— Втори стих!

— „Срещу греха без миг покой

нас Бог ни е повел…“

Майк изпитваше такава радост, че не се опита да грокне думите. Но грокваше, че думите не са същността. Всичко беше в сближаването. Танцът отново се изви из залата.

След псалма имаше обяви, послания от Небесата, още една реклама и теглене на печеливши номера. Вторият псалм „Вдигни щастливия си лик“ беше спонсориран от супермаркети „Дателбаум“, където „спасените пазаруват спокойно“, защото няма стоки, конкуриращи се с осветените марки на спонсорите. И във всеки магазин има стая за децата, където бди някоя сестра.

Свещеникът излезе напред и сви длан до едното си ухо.

— Искаме… Дигби!

— Кого?

— Искаме… ДИГБИ!

— По-силно! Нека ви чуе!

— ИС-КА-МЕ ДИГ-БИ! — Пляс-пляс, троп-троп. — ИС-КА-МЕ ДИГ-БИ! — Пляс-пляс, троп-троп.

И все така, докато зданието започна да трепери. Джубал се наклони към ухото на Бун.

— Още малко и ще постигнете същото като Самсон.

— Не се бойте — изфъфли сенаторът, без да вади пурата от устата си. — Тази сграда се крепи на вярата. Проектирана е да се тресе.

Светлините станаха по-меки, завесите се дръпнаха. Ослепителен лъч открои архиепископ Дигби, размахал сплетените си над главата ръце и усмихнат сияйно.

Множеството му отвърна с лъвския рев, а той раздаваше въздушни целувки. По пътя към амвона се спря, вдигна една от още гърчещите се жени, целуна я, продължи… и коленичи до кльощавата червенокоса жена. Вдигна ръка и веднага му дадоха микрофон.

Обгърна с ръка раменете на жената и поднесе микрофона към устните й.

Майк не разбираше думите. Стори му се, че тя не говореше на английски. Архиепископът превеждаше при всяка пауза в запененото словоизлияние.

— Архангел Фостър е сред нас… Доволен е от вас… Целунете сестрата отляво… Архангел Фостър ви обича. Сега целунете сестрата отдясно… Той праща вест за един от вас…

Червенокосата измънка още нещо. Дигби сякаш се поколеба.

— Това пък какво беше? По-силно, умолявам те, сестро.

Тя замърмори, после изкрещя. Дигби се усмихна и погледна нагоре.

— Посланието е за един поклонник от друга планета — Валънтайн Майкъл Смит, Човека от Марс! Къде си, Валънтайн Майкъл! Стани!

Джил се опита да го възпре, но Джубал изграчи:

— По-добре да не вдигаме врява. Нека стане. Помахай им с ръка, Майк. Сега седни.

Майк смаяно слушаше множеството — скандираха: „Човека от Марс! Човека от Марс!“

И проповедта като че беше предназначена лично за него, обаче той не успя да я разбере. Този път думите бяха английски, но подредбата им му се стори съвсем невярна и сред шума, ръкоплясканията, честите викове „Алилуя!“ и „Щастлив ден!“ той съвсем се обърка.

Накрая Дигби пак повери паството на младия свещеник и излезе от залата. Бун се изправи.

— Елате, приятели. Да се измъкнем преди стълпотворението на изходите.

Майк го последва, хванал Джил за ръка. След малко тръгнаха по тунел с извит свод.

— Към паркинга ли отиваме? — попита Джубал. — Таксито ще ни чака там.

— А? Първо ще се срещнем с Архиепископа.

— Не, не, време е да си тръгваме.

Бун впи поглед в него.

— Докторе, архиепископът ви чака. Трябва да го уважите. Негови гости сте.

Харшо се примири.

— Добре, но… нали няма да има цяла тълпа там? Това момче преживя прекалено много вълнения днес.

— Архиепископът ще бъде сам.

Влязоха в асансьор и секунди по-късно бяха пред покоите на Дигби, който излезе при тях след малко. Сега носеше свободно развяваща се роба до пода. Усмихваше се.

— Извинете, че се забавих, приятели. Щом свърша проповедта, веднага се пъхам под душа. Нямате представа как се поти човек, като се бъхти със сатаната. Значи това е Човека от Марс? Бог да те благослови, синко. Добре дошъл в Дома Господен. Архангел Фостър иска да се чувстваш щастлив тук. Той бди над тебе.

Майк не отговори. А Джубал установи с изненада колко нисък е Дигби. С високи обувки ли беше на подиума? Или е било някакъв трик с осветлението? С изключение на козята брадичка, която го оприличаваше на Фостър, имаше вид на опитен продавач на коли — същата усмивка и сърдечност. Напомняше на Джубал за някого… Ами да! „Професор“ Саймън Магьосника, отдавна покойния съпруг на Беки вези. Настрои се по-дружелюбно към свещеника. Саймън беше най-симпатичния мошеник на света…

Дигби насочи чара си към Джил.

— Недей да коленичиш, дъще. Тук сме само приятели. — И незабавно смути Джил с осведомеността си за живота й. — Уважавам искрено и дълбоко твоето призвание, дъще. Според светите слова на Архангел Фостър, Бог ни е заповядал да се грижим и за тялото, за да дадем на душата спокойствие в търсенето на светлина. Знам, че още не си една от нас… но служението ти е благословено от Господа наш. Ти си наша спътничка по пътя към Небесата. — Обърна се към Джубал. — Вие също, докторе. Архангел Фостър ни предаде желанието Божие да бъдем щастливи… и често съм оставял настрана пастирския си жезъл, уморен до смърт, за да прекарам радостен час с вашите истории. Винаги след това се чувствам ободрен за нова битка.

— Хъм… благодаря.

— Говоря от все сърце. Помолих да ми разчетат написаното за вас в Небесата… да, да, знам, че не сте от вярващите. Но дори сатаната има място във великия замисъл на Бог. Не е настъпил мигът да прегърнете вярата. Но от вашата печал, болка и страдание вие изтръгвате щастие за другите. Това е вписано на вашата страница във Великата книга. Моля, недейте! Не ви поканих тук, за да спорим за теология. Ние никого не убеждаваме, само чакаме да прозре светлината и тогава го приветстваме сред нас. Нека днес само се порадваме на компанията си.

Джубал призна, че негодникът имаше гъвкав език и беше добър домакин. Кафето, напитките и храната бяха превъзходни. Майк изглеждаше изнервен, особено когато Дигби го отведе в ъгъла да поприказват насаме… но, да му се не види, момчето трябваше да свикне с хората, каквито са.

Бун показваше на Джил съхранени реликви на Фостър в стъклена витрина отсреща. Харшо ги гледаше развеселено, докато мажеше дебело с гъши пастет една препечена филийка. Чу щракване на ключалка и се обърна. Дигби и Майк бяха излезли.

— Сенаторе, къде отидоха?

— А? Какво стана, докторе?

— Къде са архиепископ Дигби и господин Смит?

Бун като че едва сега забеляза затворената врата.

— Да, влезли са за малко. Там има приемна за частни аудиенции. Не влизахте ли и вие, когато Архиепископът ви показваше покоите си?

— Ъ-ъ, да.

Вътре имаше само кресло на поставка — „престол“, ухилено се поправи Джубал — и място, където да коленичи посетителят. Питаше се нехайно кой пред кого ще коленичи. Ако този кух свещеник се опиташе да говори за религия с момчето, чакаше го неприятна изненада.

— Дано не се забавят много.

— Съмнявам се. Вероятно господин Смит е искал да разменят две-три думи насаме. Ето какво ще направим — ще се погрижа таксито да ви чака пред най-близкия изход, който ползва Архиепископът. Ще си спестите десет минути обикаляне.

— Много любезно от ваша страна.

— И ако господин Смит иска да си облекчи душата в изповед, нека не го притесняваме. Ще изляза да се обадя.

— Джубал, това не ми харесва — каза Джил. — Нарочно ни забълбукаха, за да отиде Майк с Дигби.

— Очевидно.

— Не могат да правят такива неща! Влизам веднага, ще кажа на Майк, че трябва да си тръгваме.

— Както желаеш, но се държиш като угрижена майчица. Ако Дигби се опита да вкара Майк в правия път, накрая ще стане обратното. Убежденията на момчето май са непоклатими.

— И все пак не ми харесва.

— Отпусни се. Хапни нещо.

— Не съм гладна.

— Откажа ли някой път безплатна трапеза, ще ме изхвърлят от писателското сдружение.

Харшо плясна внушително парче вирджинска шунка върху намазана с масло филия, добави още вкуснотии и захапа неустойчивата пирамида.

След десет минути Бун още не се беше върнал. Джил натърти рязко:

— Джубал, ей сега измъквам Майк оттам.

— Ами давай.

Тя спря пред вратата и натисна дръжката.

— Заключена е!

— Предполагах.

— Какво да правим? Да я разбием ли?

Джубал се вгледа по-внимателно.

— Да-а… със здрав таран и двайсетина яки мъжаги може би щях да опитам. Джил, тази врата е чест за всяко банково хранилище.

— Но какво да правим?!

— Удряй с юмруци, ако искаш. Аз ще проверя защо се бави Бун.

Когато надникна в коридора, Джубал видя връщащия се сенатор.

— Моля да ме извините. Накарах херувимите да открият вашия пилот. Беше в една от Щастливите стаи и обядваше.

— Сенаторе, време е вече да си вървим. Ще бъдете ли така любезен да кажете на архиепископ Дигби?

Бун явно се смути.

— Мога да се обадя, щом искате. Не бива да нарушавам разговора им.

— Тогава обадете се.

Но не се наложи. Вратата се отвори и Майк излезе в приемната. Джил се взря в лицето му и изпищя:

— Майк, добре ли си?

— Да, Джил.

— Ще уведомя Архиепископа, че тръгвате — каза Бун и влезе в по-малката стая. Веднага се върна. — И той е излязъл. Другата врата води към кабинета му. — Усмихна се добродушно. — Също като котките и готвачите, Архиепископ Дигби влиза и излиза когато му скимне. Шегувам се. Казва, че едно „довиждане“ не прибавя нищо към щастието. Не се обиждайте.

— В никакъв случай. Благодарим ви за особено интересния ден. Моля ви, не ни изпращайте. Ще намерим пътя.