Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Двадесета глава

Джубал бе обмислил дали Майк да не седи при влизането на Дъглас, но се отказа от идеята. Не се опитваше да постави Човека от Марс по-високо от генералния секретар, а само да изтъкне, че това е среща между равни. Затова се изправи и даде сигнал на Майк да направи същото. Голямата порта в дъното на залата се отвори, зазвуча „Мирът е висше благо“ и Дъглас влезе. Отиде при креслото си и понечи да седне.

Джубал незабавно посочи на Майк собственото му кресло, така че генералният секретар и Човека от Марс се настаниха едновременно… след уважителна пауза и останалите ги последваха.

Джубал затаи дъх. Дали Ларю е направил каквото трябваше? Не обеща твърдо…

Завладяващото фортисимо на „Марс“ изпълни залата — темата на Бога на войната, която стъписва дори подготвените слушатели. Джубал се вторачи в Дъглас, който отвърна на погледа му, и се надигна от мястото си, после се изпъна като новобранец.

Дъглас също стана, макар и не толкова припряно.

Но Майк не помръдна. Не видя знак от Джубал. Седеше си най-спокойно, въпреки че другите в залата последваха примера на генералния секретар. Майк не разбираше нищо и се задоволяваше да следва напътствията на своя воден брат.

Харшо доста се измъчи, докато претегли възможностите, след като поиска да изсвирят „марсиански химн“. Изпълнят ли желанието му, какво трябва да направи момчето? Отговорът зависеше от ролята на Майк в тази комедия…

Музиката заглъхна. Джубал показа на Майк да се изправи, да се поклони едва забележимо и да седне отново в същия миг, когато генералният секретар и останалите направиха това. Всички побързаха да заемат местата си, защото никой не пропусна очебийния факт, че Човека от Марс не стана прав по време на „химна“.

Джубал въздъхна с облекчение. Успя да пробута номера. Преди много години бе видял как една от малкото останали кралици приемаше парад в своя чест. И забеляза, че височайшата дама се поклони след изпълнението на химна. Благодареше за почестите, отдадени на собствената й кралска особа.

Но ръководителят на една демокрация става за химна като всеки друг гражданин — той не е владетел.

Както Джубал каза по-рано, не може и така, и иначе. Или Майк е обикновен гражданин и тогава цялата шумна церемония е излишна, или (според теорията, заложена в „клаузата Ларкин“) е върховен властител… макар и на самия себе си.

Джубал се поблазни да почерпи Ларю една пура. Никой не пропусна значението на случката. Папският нунций не позволи на лицето си да покаже чувствата му, но очите му искряха весело.

Дъглас заговори:

— Господин Смит, щастливи и поласкани сме да ви приветстваме сред нас. Надяваме се да приемете Земята като свой дом, също както съседната ни планета Марс е вашето родно място…

Продължи с гладките фрази. Ясно, Майк бе поздравен — но дали като повелител, турист или гражданин, завърнал се в родината си, никой не можеше да каже.

Джубал не отделяше очи от Дъглас, очакваше някакъв знак как генералният секретар е приел писмото му. Но Дъглас изобщо не го погледна. Накрая завърши речта си, без да каже нищо съществено, но пък го каза добре.

— Хайде, Майк — подкани го Харшо.

Смит се обърна към генералния секретар. На марсиански. След малко изрече тържествено на английски:

— Господин генерален секретар на Федерацията на свободните държави от планетата Земя…

И пак на марсиански, после в превод:

— …благодарим ви за сърдечното посрещане. Предаваме ви поздрави за народите на Земята от Древните на Марс…

И отново на своя език.

Джубал бе преценил, че „Древните“ ще прозвучи добре. Стори му се по-внушително от „Старите“, а Майк не възрази. Джил даде идеята да редуват марсианските фрази с английски. И Джубал с удоволствие реши, че така късото официално слово, лишено от съдържание като предизборна реч, изведнъж се издига до внушителното въздействие на Вагнерова опера. (И ставаше също толкова трудно за разбиране!)

За Майк това беше безразлично. Вмъкваше изреченията на марсиански със същата лекота, с която запомняше и повтаряше английските фрази. Беше щастлив да каже това, което радваше водните му братя.

Някой докосна рамото на Харшо, пъхна плик в ръката му и прошепна:

— От генералния секретар.

Джубал се озърна към Брадли, който вече се отдалечаваше забързано. Отвори плика и погледна. Бележката съдържаше само една дума — „Да“. И всеизвестния подпис със зелено мастило — „Дж. Е. Д.“.

Джубал се обърна към отсрещната страна на масата, срещна погледа на Дъглас и кимна. Конференцията току-що приключи. Оставаше и светът да научи това.

Майк завърши звучната, не значеща нищо реч. Джубал чу измисленото от самия него заключение:

— …да се сближим за обща полза на двата свята… И всяка раса да съхрани ценностите си…

После Дъглас благодари на Човека от Марс — съвсем накратко, но сърдечно.

Джубал се изправи.

— Господин генерален секретар…

— Слушаме ви, доктор Харшо.

— Господин Смит се явява тук в двойствена роля. Подобно на пътешестващ княз от историята на собствената ни велика цивилизация, той прекоси неизмеримата пустош, за да ни донесе добрите пожелания от Древните сили на Марс. Но освен това, той е гражданин на Федерацията и на Съединените американски щати. Като такъв той има съответните права и задължения, също и собственост. — Джубал поклати глава. — За него това е тежко бреме. Като негов юридически представител в ролята му на гражданин и човек, още умувам над положението му, а дори не съм съставил засега пълен списък на неговата собственост. Да не споменавам, че не знам какво да кажа на данъчните власти. — Поспря да си поеме дъх. — Вече съм на преклонна възраст и може да не доживея успешния завършек на тази задача. Знаете, че моят клиент няма делови опит в човешкия смисъл на това понятие. Но той е млад и е надарен с проницателен ум. Целият свят знае, че родителите му бяха истински гении. Кръвта вода не става. Не се съмнявам, че след няколко години ще се справя блестящо и без помощта на един стар, уморен адвокат. Но делата му изискват внимание сега. Бизнесът не чака никого. Моят клиент се стреми преди всичко да опознае историята, постиженията и нравите на хората от този свой втори роден дом, а не да затъне в облигации, акции и дивиденти. Мисля, че отношението му е проява на мъдрост. Господин Смит е надарен със здрав разум, който продължава да ме изненадва… както и всички, които го познават. Когато му обясних всички тези проблеми, той ме погледна ведро и каза: „Няма нищо трудно, Джубал. Ще попитаме господин Дъглас.“ — Харшо помълча и изрече смутено: — Остава да се занимаем с частни въпроси, господин генерален секретар. Възможно ли е да поговорим насаме? За да не отнемаме повече време на тези дами и господа?

— Продължавайте, доктор Харшо. — Дъглас добави: — Приключихме с протокола. Моля, който желае да напусне залата, да се чувства свободен.

Никой не помръдна.

— Е, добре — каза Джубал. — Мога да обобщя с едно изречение. Господин Смит желае да ви определи за свой пълномощен представител по всички делови въпроси.

Дъглас се слиса съвсем убедително.

— Доктор Харшо, предложението е много сериозно.

— Съзнавам това, сър. Изтъкнах му, че вие сте най-заетият човек на планетата и нямате време за неговите дела. — Джубал поклати глава и се засмя. — Боя се, че изобщо не го впечатлих. Изглежда, че на Марс от най-заетите личности се очаква най-много. Господин Смит просто ми каза: „Можем да го попитаме“. И ето, аз ви отправям неговата молба. Естествено, не очакваме незабавен отговор… още една от особеностите на марсианците — те никога не бързат. Не са склонни и да усложняват нещата излишно. Не са предвидени никакви скрити капани — няма да има обвързващи задължения, нито пък надзорен съвет. Ако желаете, просто ще ви дадем генерално пълномощно. За него това няма значение. Готов е и още сега да постигнете устна договореност. Поредната марсианска особеност — когато ви вярват, доверието им е безрезервно. О, да, трябва да поясня — господин Смит отправя молбата си не към генералния секретар, а моли за услуга лично Джоузеф Еджертън Дъглас. Ако се оттеглите от поста си, нищо няма да се промени. Следващият генерален секретар няма да наследи и тези задължения. Господин Смит има доверие на вас… а не на всеки, който би се настанил в Осмоъгълния кабинет на Двореца.

Дъглас кимна.

— Независимо какво ще бъде решението ми, искам да ви благодаря за оказаната чест.

— Трябва да добавя, че ако не желаете или не можете да приемете предложението, или ако по-късно решите да се откажете от поетите задължения, господин Смит вече се е спрял на втори възможен кандидат — Бен Какстън. Моля те, Бен, стани, за да те видят всички. А ако и двамата сте възпрепятствани по някаква причина, следващият по ред избраник е… да запазим името му в тайна засега. Достатъчно е да кажем, че списъкът продължава. Ъ-ъ, да видим какво оставаше… — объркано промърмори Джубал. — Отдавна не съм говорил толкова дълго. Мириам, къде е онова листче с бележките? — Той взе листа, но се поколеба. — Я ми дай и другите екземпляри. — Опря се на дебелата купчина хартия. — Подготвихме нещо като паметна записка за вас, сър… или за Какстън, ако опрем до него. Хъм, как беше… да, пълномощникът сам ще определи полагащото му се възнаграждение, но в не по-малък размер от… е, сумата е значителна, но не засяга никой друг. Пълномощникът ще преведе средства в текуща сметка за покриване на разходите, направени от упълномощителя… ъ-ъ, да, помислихме дали няма да се спрете на Шанхайската банка като депозитар и на „Лойд“ като посредници… или беше обратното? Все едно, това е с цел да опазите името си от необосновани съмнения. Господин Смит не иска и да чуе за строги условия. Ще бъде обикновено възлагане на неограничени пълномощия, подлежащо на прекратяване и от двете страни по договора. Е, няма да ви чета всичко, нали затова го написахме. — Джубал зарея разсеян поглед към тавана. — Мириам, бъди добро момиче и изтичай да занесеш това на генералния секретар. Хъм… другите екземпляри ще оставя тук. Може би ще ги раздадете… или самият вие ще имате нужда от тях. А, да, най-добре да дам един и на Какстън. Заповядай, Бен. — Джубал се озърташе напрегнато. — Ами май това е всичко, господин генерален секретар. Вие желаете ли да кажете нещо?

— Един момент, моля. Господин Смит?

— Да, господин Дъглас?

— Това ли е изричното ви желание? Вие искате ли аз да се заема с изложеното в този документ?

Джубал не смееше да диша и старателно избягваше погледа на своя клиент. Бе подготвил Майк за подобен въпрос… но нямаше как да предвидят в каква форма ще бъде зададен, нито да се преборят предварително със затруднението, че Майк е склонен да разбира всичко буквално.

— Да, господин Дъглас.

Гласът на Човека от Марс отекна в залата… и на още милиарди места по планетата.

— Значи желаете да се заема с вашите дела?

— Моля ви, господин Дъглас. Това ще бъде добро. Благодаря.

Дъглас примигна.

— Е, по-ясно не може да се каже. Доктор Харшо, запазвам си правото да обмисля своя отговор. Но ще се постарая да го научите възможно най-скоро.

— Благодаря ви, сър, и от свое име, и от името на моя клиент.

Дъглас се канеше да стане, но се разнесе гласът на Кунг:

— Почакайте! А какво ще бъде решението във връзка с „клаузата Ларкин“?

Джубал мигновено се възползва от предоставената му възможност.

— Ах, да, „клаузата Ларкин“. Чух вече какви ли не безсмислици по този въпрос, и то предимно от безотговорни лица. Господин Кунг, какво искате да кажете?

— Питам вас за мнението ви. Или вашия… клиент. Или пък генералния секретар.

Джубал промълви любезно:

— Господин генерален секретар, давате ли ми думата?

— Моля, говорете.

Джубал извади голяма кърпа и си издуха носа с протяжен тръбен звук — минорен акорд три октави под долното „до“. Впери поглед в Кунг и започна:

— Господин депутат в Общото събрание, обръщам се лично към вас, защото вече знам, че не е необходимо да излагам позицията си пред правителството в лицето на генералния секретар. Преди много години, когато бях малък, аз и още едно момче решихме да си създадем свой клуб. Значи трябваше да измислим и правила. Първото ни единодушно решение беше от този момент нататък да наричаме майките си „Мърморана“. Глупаво, разбира се… но бяхме твърде млади. Господин Кунг, досетихте ли се вече какви бяха последствията?

— Не съм склонен да правя такива предположения.

— Приложих „клаузата Мърморана“ само веднъж. Беше ми предостатъчно, за да предпазя и своето приятелче от същата грешка. Постигнах само хубав бой по дупето си с върбова пръчка. И с това бе сложен край на „клаузата Мърморана“. — Джубал се прокашля внушително. — Тъй като предчувствах, че все някой ще повдигне този безсмислен въпрос, опитах се да обсъдя „клаузата Ларкин“ със своя клиент. Не му беше лесно да допусне, че някой ще иска прилагането на тази правна измишльотина спрямо Марс. В края на краищата, планетата Марс е населена, при това от древна и мъдра раса… много по-древна от вашата, господине, вероятно и по-мъдра. Но когато най-после разбра същността, той изрази веселото си снизхождение. Точно така, господине — веселото си снизхождение. Веднъж — само веднъж — аз си позволих да подценя способността на моята майка да накаже наглото ми поведение. Не платих скъпо за урока. Но нашият свят не може да си позволи подобен урок в планетарен мащаб. Преди да раздаваме земи, които не ни принадлежат, редно е да проверим много предпазливо какви върбови пръчки държат в ръцете си марсианците.

Кунг не изглеждаше убеден.

— Доктор Харшо, щом „клаузата Ларкин“ не е нищо повече от момчешка глупост, защо на господин Смит бяха отдадени държавнически почести?

Джубал вдигна рамене.

— Попитайте правителството, а не мен. Но мога да ви кажа как ги приех аз — като елементарна проява на любезност… към Древните на Марс.

— Моля?

— Господин Кунг, тези почести не бяха кухо ехо на „клаузата Ларкин“. В смисъл, недостъпен за човешкия разсъдък, господин Смит наистина представлява планетата Марс!

Лицето на Кунг не трепна.

— Обяснете, моля.

— Или по-скоро — представлява самите марсианци. Чрез господин Смит, Древните идват при нас. Почестите към него са предназначени за тях… а стореното му зло е пряко предизвикателство отново към тях. Това е вярно в буквален, макар и чужд за хората, смисъл. Беше съвсем благоразумно да се отнесем достойно днес към съседите си в космоса. Но това няма нищо общо с „клаузата Ларкин“. Нито един човек на отговорна длъжност още не е посмял да твърди, че прецедентът, създаден от случая с Ларкин, важи и за населена планета. Осмелявам се да предположа, че никой няма и да направи това. — Джубал вдигна поглед, сякаш молеше Небесата за помощ. — Господин Кунг, уверявам ви, че древните владетели на Марс ще запомнят какво е отношението ни към техния представител. Почестите към него бяха един чудесен символ. Уверен съм, че днес правителството прояви мъдрост. След време и вие ще се убедите, че решението е било наистина благоразумно.

Кунг отвърна безстрастно:

— Господин Харшо, ако се опитвате да ме сплашите, не постигнахте никакъв успех.

— Не съм се и надявал. Но за бъдещото благоденствие на тази планета е добре, че вашето мнение не надделя. — Джубал се обърна към Дъглас. — Господин генерален секретар, за мен това е най-продължителната публична изява от много години… и се чувствам преуморен. Можем ли вече да закрием конференцията и да очакваме вашето решение?