Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (14)

Четиринадесета глава

Според Лемюъл Гъливер^[1], в страната Лапутия нито една важна личност не говорела или слушала без помощта на своя „клименол“, иначе казано — „пляскач“. Защото задължението на този слуга било да удря с надут мехур ушите или устата на своя господар, когато според мнението на същия този слуга, било желателно важната личност да говори или да слуша. Без съгласието на пляскача било невъзможно общуването с който и да е от господарите на Лапутия.

Тази система беше непозната на Марс. Старите биха имали полза от пляскачи, колкото змия от обувки. Все още телесните марсианци биха могли да се възползват от услугите на пляскачи, но не го правеха. Щеше да е напълно несъвместимо с начина им на живот.

Ако някой марсианец имаше нужда от няколко минути или години, за да се отдаде на размисъл, точно това правеше. Желаещите да говорят с него приятели просто изчакваха. Имаха цяла вечност на разположение, значи не се налагаше да бързат. Всъщност нямаха представа какво е бързане. Скоростта, ускорението, едновременността и други подобни абстракции бяха част от марсианската математика, но не засягаха чувствата на марсианците.

Напротив, неспирната припряност на човешкото битие идваше не от математическата необходимост, а от трескавата забързаност, заложена в разделението на човечеството на два пола.

Системата на пляскачите се е развила постепенно на планетата Земя. Имало е времена, когато всеки земен владетел публично раздавал правосъдие, затова и последният сред поданиците му можел да се яви пред него без намесата на посредник. Остатъци от тази уредба се съхранили и когато не останали много монарси по планетата — по-умните градоначалници оставяли вратите си отворени за всяка танцьорка от таверна или бездомник, дълго след началото на двадесети век. Последните спомени за този принцип били мумифицирани в първата и деветата поправки към конституцията на Съединените щати, по-късно отменени от съответните членове в законите на Световната федерация.

По времето, когато „Защитник“ се върна на Земята, принципът за свободен достъп до властителите беше мъртъв на дело, независимо от формалната система на държавно управление. А значимостта на отделния човек се мереше по слоевете пляскачи, преграждащи пътя на простолюдието към него. Представяха ги с названия като административни помощници, лични секретари, секретари на личните секретари, сътрудници по връзките с обществеността, служители в приемните и така нататък… но всички бяха „пляскачи“, защото имаха правото на своеволна забрана за достъп отвън.

Тези мрежи от чиновници доведоха до появата на неофициални лица, които „пляскаха“ Големия човек без позволение от явните пляскачи — на светски сборища, или защото можеха да проникват при него през задния вход, или защото разполагаха с известен на малцина телефонен номер. Наричаха ги „познат от голф-клуба“, „лобист“, „влиятелна личност“, „господин пет процента“ и как ли не още. И около тези пляскачи постепенно се оплитаха мрежи, докато те станаха почти толкова недостъпни, колкото и Големия човек. Така че вече имаше вторично породени чиновници, заети със заобикаляне на преградите, поставени от първичните. Около някой извънредно влиятелен индивид лабиринтът от неофициални пляскачи ставаше не по-малко заплетен от официалните ешелонирани защитни линии около просто много важните администратори.

 

 

Доктор Джубал Харшо, професионален клоун и любител на подмолните занимания, житейски паразит по личен избор, имаше почти марсианско отношение към „бързането“. Съзнаваше, че не му остава много живот, а му липсваше и марсианската, и канзаската вяра в безсмъртието, затова си постави за цел да преживее всеки златен миг, сякаш е вечност, без страх и надежда, но с почти порочно наслаждение. Разполагаше с нещо далеч по-просторно от бъчвата на Диоген, но и не толкова внушително като някогашния храм на удоволствията на хан Хубилай. Най-обикновено имение — няколко десетки декара, заобиколени от ограда под напрежение, къща с около четиринадесет стаи, с твърде деловити секретарки и други съвременни удобства. За да издържа това сурово в простотата си гнезденце, както и разнообразните си наемни работници, той влагаше минимум усилия срещу максимум отплата, защото му беше по-лесно да е богат, отколкото беден. Харшо желаеше да живее в ленив разкош и да прави само онова, което беше приятно на самия Харшо.

Затова се наскърби, когато обстоятелствата го принудиха да се разбърза и за нищо на света не би си признал, че се забавлява страхотно.

А тази сутрин се налагаше да поговори с главния администратор на планетата. Знаеше, че системата от пляскачи прави такъв контакт почти неосъществим. А Харшо се гнусеше дори от мисълта да се заобиколи с пляскачи, съответстващи на собственото му положение в обществото. Сам отговаряше на обажданията, ако беше до апарата, защото така получаваше възможността да се държи грубо с някой непознат, позволил си да наруши спокойствието му без причина… според разбиранията пак на Харшо. Известно му беше, че в Двореца на властта положението е съвсем друго. Господин генералният секретар не се занимаваше лично с обажданията. Но Харшо бе надхитрял всякакви правила и то десетилетия наред. Затова след закуска се зае весело с новата задача.

Името му позволи да проникне постепенно през няколко слоя от пляскачи. Беше достатъчно важен и прочут в собствената си тясна ниша, за да не му откажат разговор. Препращаха го от секретар на секретар и накрая на екрана пред него се появи вежлив младеж, готов да слуша безкрайно всичко казано от Харшо… но не и да го свърже с достопочтения господин Дъглас.

Харшо знаеше какво оживление ще настъпи, ако заяви, че Човека от Марс е при него, но не вярваше резултатите да му харесат. Прецени, че споменаването на Смит ще го лиши и от последния шанс да говори с Дъглас, но пък ще предизвика бурна реакция от подчинените му. Не това искаше. Животът на Какстън бе заложен на карта и Харшо не смееше да допусне провал заради недостатъчната власт или прекомерните амбиции на някой дребен чиновник.

Само че търпението му се изчерпа от тези кротки откази и накрая изръмжа:

— Млади човече, ако нямате никакви пълномощия, искам да говоря с човек, който ги има! Свържете ме с господин Беркуист.

Незначителното бюрократче в миг се лиши от усмивката си и Джубал си каза ликуващо, че най-после го захапа болезнено. Затова продължи да настоява.

— Е? Докога ще си седите така? Обадете се на Гил по някоя вътрешна линия и му кажете, че досега губихте времето на Джубал Харшо.

Чиновникът каза сковано:

— Никой с фамилията Беркуист не е на разположение в момента.

— Изобщо не ме интересува дали е на разположение. Веднага го открийте! Ако не познавате Гил Беркуист, попитайте началника си. Говоря за господин Гилбърт Беркуист, личен помощник на господин Дъглас. Щом работите в Двореца, непременно сте се срещали. Той е на около тридесет и пет години, висок е към метър и осемдесет, има жълтеникаво-червена коса, поразредена на темето, често се усмихва и има прекрасни зъби. Ако не смеете да го безпокоите, прехвърлете тази отговорност на своя шеф. Стига сте се размотавал, направете нещо!

— Моля ви, изчакайте. Ще попитам.

— Ще чакам непременно да ме свържете с Гил.

На екрана се появиха абстрактни орнаменти и един глас заговори убедително: „Молим ви да проявите търпение, докато връзката бъде осъществена. Тази пауза няма да бъде включена в сметката ви…“ Джубал се облегна в креслото и огледа стаята. Ан си четеше, седнала извън обсега на камерата. От другата му страна беше Човека от Марс, също извън полезрението. Той гледаше стереовизия, нахлузил слушалки на главата си.

Джубал си напомни да върне механичното дрънкало в мазето.

— Какво си пуснал, синко? — попита и се пресегна да усили звука.

Потвърдиха се най-лошите му опасения. Смит слушаше фостъритско богослужение. Пастирът четеше църковни съобщения:

— …младшият отбор „Дух в действие“ ще проведе демонстративен мач, затова елате по-рано да видите как ще хвърчат пух и перушина! Треньорът брат Хорнсби ме помоли да предам на момчетата, че трябва да си носят само каските, ръкавиците и бухалките. Този път няма да се занимаваме с грешници след мача. Обаче Малките херувимчета ще бъдат наблизо с чантите за първа помощ, ако някой стане непредпазлив от плам и усърдие. — Пастирът грейна в усмивка и обяви: — А сега една чудесна новина, деца мои! Вест от Ангел Рамзай за брат Артър Ренуик и добрата му съпруга Дороти. Молитвите ви бяха чути и одобрени, ще се пренесете в Небесата в четвъртък сутринта! Стани, Арт! Стани и ти, Доти! Поклонете се!

Камерата се завъртя, показа панорама на събралото се в църквата множество и се спря на брат и сестра Ренуик. На бесните овации и крясъците „Алелуя!“ брат Ренуик отговаряше с вдигнати в боксьорски поздрав ръце, а жена му се усмихваше изчервена до него и си бършеше очите с кърпичка.

Камерата се насочи светкавично пак към Пастира, когато той поиска тишина с повелителен жест. Продължи енергично:

— Прощалното празненство ще започне точно в полунощ и вратите ще бъдат заключени, затова елате по-рано и нека това е най-неудържимото веселие, каквото нашето паство е виждало. Всички се гордеем с Арт и Доти. Заупокойната служба ще бъде половин час след зазоряване, после веднага ще бъде поднесена закуска за онези, които трябва да отидат рано на работа. — Внезапно погледът на Пастира стана суров и операторът включи вариообектива, докато само лицето запълни стереото. — След последното прощално тържество клисарят намери празна бутилка в една от Щастливите стаи… празна бутилка от питие, произведено от грешници. Това е минало и забравено. Съгрешилият брат се покая и му бе наложена глоба в седморен размер, като дори отказа отстъпката за плащане в брой. Сигурен съм, че той няма да съгреши отново. Но помислете, деца мои — нима си струва да рискувате вечното блаженство заради няколко спестени цента от някоя преходна дреболия? Винаги търсете благословения печат със засмяното лице на Епископ Дигби. Не позволявайте на грешниците да ви подлъжат, че и тяхната стока е „не по-лоша“. Нашите спонсори ни подкрепят, заслужават и вие да ги подкрепяте. Братко Арт, тъжно ми е да говоря за това…

— Прав си! Давай нататък!

— …в такъв щастлив миг. Но нека никога не забравяме, че…

Джубал изключи звука от колоните.

— Майк, не са ти нужни подобни глупости.

— Не са ми нужни?

— Ами… — Да му се не види, момчето все някога трябваше да научи, че и това го има по света. — Добре де, гледай. Но ела да поговорим после.

— Ще дойда.

Харшо се канеше да подхвърли още някой съвет срещу склонността на Майк да разбира всичко буквално, но музиката по видеофона затихна и на екрана се появи мъж на около четиридесет години, на когото Джубал веднага лепна етикета „ченге“, затова побърза да каже нападателно:

— Но вие не сте Гил Беркуист!

— А вие защо толкова се интересувате от Гилбърт Беркуист?

Джубал отвърна с насилено търпение:

— Искам да говоря с него. Добри ми господине, вие обществен служител ли сте?

Мъжът се поколеба.

— Да. Вие трябва да…

— Никакво „трябва“! Аз съм гражданин и от моите данъци си получавате заплатата. Цяла сутрин не мога да осъществя най-просто обаждане по видеофона. Прехвърлят ме от едно говедо с мозък на муха към друго, и всички до един са се присламчили към държавната хранилка. Сега пък се появихте вие. Кажете ми името си, длъжността и служебния номер. След това искам да говоря с господин Беркуист.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Хайде по-полека! Не съм длъжен, защото съм частно лице, а вие не сте. Всеки гражданин има правото да зададе въпрос като моя на всеки държавен служител, съгласно присъдата по делото „О’Кели срещу щата Калифорния“, 1972 година. Настоявам да ми се представите — име, длъжност, номер.

Мъжът продължи безизразно:

— Вие сте доктор Джубал Харшо и се обаждате от…

— А, затова ли протакахте? Глупаво. Адресът ми е достъпен във всяка библиотека, пощенска служба или телефонен справочник. И всеки знае кой съм, ако може да чете. Вие грамотен ли сте?

— Доктор Харшо, аз съм полицейски служител и изисквам вашето съдействие. Каква е причината да…

— Стига, господине! Аз съм юрист. Гражданите са длъжни да съдействат на полицията само при определени обстоятелства. Например, при преследване на опасен престъпник, но и в такъв случай полицейският служител пак е длъжен да се идентифицира с документи. Преследвате ли някого, господине? Нима ще изскочите през този проклет уред, за да продължите гонитбата? Второ, гражданинът може да бъде помолен за съдействие, в разумни граници, определени от закона, при разследване на…

— Това е именно разследване.

— На какво, господине? Преди да изискате съдействието ми, трябва да ми се представите, като потвърдите думите си, да заявите с каква цел задавате въпросите си и ако настоявам — да посочите съответните членове от законите, за да ме убедите, че съществува „разумна необходимост“ да ви помогна. Нищо подобно не правите. Сега искам да говоря с господин Беркуист.

Мускулите по челюстите на мъже се издуха, но той отговори:

— Аз съм капитан Хайнрих от Федералното бюро на специалните служби. И фактът, че ви свързаха с мен, след като сте се обадил в Двореца, би трябвало да ви убеди, че съм този, за когото се представям. Все пак…

Той извади кожен калъф, разтвори го и показа пред камерата служебната си карта.

— Така да бъде, господин капитан — навъсено промърмори Харшо. — Сега ще обясните ли защо ми пречите да говоря с господин Беркуист?

— Господин Беркуист не е тук в момента.

— Защо не ми казахте веднага? Прехвърлете обаждането към някой с неговия ранг. Говоря за хората, пряко подчинени на генералния секретар, какъвто е Гил. Не искам пак да ми губи времето някой младши помощник, който няма право и носа си да издуха без разрешение! Щом Гил не си е на мястото, за Бога, свържете ме с човек, поне равен на него!

— Вие сте поискал да говорите с генералния секретар.

— Точно така.

— Добре, значи можете да ми обясните по какъв въпрос го търсите.

— А мога и да не ви обясня. Вие да не сте от доверените му помощници? Да не споделя държавните тайни с вас?

— Това няма значение.

— Напротив — има! Много добре знаете това, щом сте полицейски служител. Ще обясня на лице, за което ми е известно, че има достъп до поверителни материали и се ползва с доверието на генералния секретар. При това ще споделя само толкова, колкото е необходимо, за да бъда свързан лично с генералния секретар. Сигурен ли сте, че не мога да открия господин Беркуист?

— Напълно.

— Значи ще трябва да е някой друг от неговия ранг.

— Щом е такава тайна, не би трябвало да я обсъждате по видеофона.

— Драги ми капитане! Щом сте проследили откъде се обаждам, значи ви е известно и че имам оборудването за максимална защита на разговора.

Офицерът от специалните служби сякаш не чу забележката.

— Докторе, ще говоря откровено. Докато не ми обясните подбудите си, доникъде няма да стигнете. Обадите ли се пак, отново ще ви свържат с моя кабинет, ако ще да опитвате сто пъти. Ще бъде все същото, докато не станете по-сговорчив.

Джубал се засмя доволно.

— Няма да се наложи, защото волно или неволно изтървахте единственото сведение, от което имахме нужда, преди да пристъпим към действие, стига да се наложи. Мога да ги възпра до края на деня… но паролата вече няма да е „Беркуист“.

— За какво говорите, по дяволите?!

— Моля ви, господин капитан! Не по тази толкова незащитена линия! Вие знаете — или поне би трябвало да знаете, — че съм старши философункулист на редовна служба.

— Бихте ли повторил това?

— Вие не сте ли учил амфигория? Какво ли преподават в училище напоследък! Върнете се при детските си игрички, нямам нужда от вас.

Джубал прекъсна връзката, включи видеофона на десетминутен отказ от приемане на обаждания и каза:

— Съберете се насам, деца.

Върна се на шезлонга си до басейна. Предупреди Ан да държи под ръка тогата си на Свидетел, поиска от Майк да не се отдалечава прекалено и даде нарежданията си на Мириам относно видеофона. После се отпусна.

Не беше недоволен. Не очакваше веднага да стигне до генералния секретар. Но първото разузнаване вече откри слабо място в стената около главния администратор и той очакваше спречкването му с капитан Хайнрих да предизвика обаждане от по-високо равнище.

Дори това да не станеше, размяната на любезности с ченгето от специалните служби беше достатъчна да му сгрее душата. Харшо бе убеден, че някои крака са просто създадени за настъпване, в името на общото благо и за да бъде натрит вирнатият нос на бюрократите. Оказа се, че и мазолите на капитан Хайнрих направо плачеха да се разходи по тях.

Обаче пак започна да се пита колко ли още можеше да изчаква? Освен че фитилът на неговата „бомба“ скоро щеше да угасне, оставаше обещанието пред Джил да направи нещо за Какстън, а и вече си имаше ново главоболие — Дюк не беше в имението.

Джубал не знаеше дали се е махнал само за един ден или завинаги. На вечеря го видя, а на закуска — не. В дома на Харшо това не беше нищо особено и засега никой май не се притесняваше от отсъствието на Дюк.

Джубал хвърли поглед към басейна, видя опита на Майк да повтори точно гмуркането на Доркас и си призна, че съзнателно не попита за Дюк цяла сутрин. Все едно да се осведоми от мечката-стръвница виждала ли е заблуденото агънце. Току-виж, мечката отговорила. Е, имаше само един начин да се пребори с нерешителността.

— Майк! Ела тук.

— Идвам, Джубал.

Човека от Марс изскочи от басейна и затича към него като любвеобилно кутре. Харшо го огледа — момчето натрупа десетина килограма, откакто дойде, при това само мускули.

— Майк, знаеш ли къде е Дюк?

— Не, Джубал.

Ами край на въпросите. Смит не владееше изкуството на лъжата. Или не, почакай! Харшо си припомни навика на момчето да отговаря като компютър само за каквото го питаха… а и не знаеше къде е изчезнал проклетият кашон.

— А кога го видя за последен път?

— Видях Дюк да се качва по стълбата, когато аз и Джил слизахме, тази сутрин, за да приготвим закуската. — Майк добави гордо: — Аз помогнах.

— Тогава ли видя за последно Дюк?

— Оттогава не виждам Дюк. Гордо изгорих една филийка.

— Не се съмнявам. Ще станеш чудесен съпруг на някоя жена, ако не внимаваш.

— О, изгорих я най-внимателно.

— Джубал…

— Какво има, Ан?

— Дюк хапна много рано и отпраши към града. Мислех, че знаеш.

— Ами май трябваше да тръгне по обяд — измъкна се Харшо.

Сякаш изведнъж се отърси от тежък товар. Не че особено държеше на Дюк… естествено! От години не допускаше някой да има значение за него. Но все пак се тревожеше. Е, съвсем малко.

Какви закони нарушаваш, ако завъртиш някого под прав ъгъл спрямо всичко останало?

Не е убийство, защото момчето е действало при самоотбрана или при защита срещу посегателство върху друг човек — тоест Джил. Дали пък в случая не важаха законите на щата Пенсилвания срещу магьосничеството… би било интересно да види как ще формулират обвинението.

Или ще предявят граждански иск… Дали укриването на Човека от Марс може да се определи като „нарушение на обществения ред“? Струваше му се, че май ще се наложи да измислят нови принципи в законодателството. Майк вече бе измъкнал опората под краката на физиците и лекарите, макар те още да не подозираха за настъпващия хаос. Харшо си припомни каква трагедия беше появата на теорията за относителността в живота на мнозина учени. Неспособни да я проумеят, те си изкарвали яда в хули срещу Айнщайн. Но така сами се натикали в задънена улица. Единственото, което оставало на непреклонната стара гвардия, било да измре и да отстъпи мястото си на по-млади умове.

От дядо си бе слушал, че горе-долу същото се случило в медицината заради теорията за бацилите. Лекарите си отивали от този свят, наричайки Пастьор лъжец, глупак или с някоя по-лоша дума… без дори да проверят фактите, защото „здравият разум“ им подсказвал, че са невъзможни.

А на Харшо му беше ясно, че Майк ще причини по-голяма бъркотия от Айнщайн и Пастьор, събрани накуп. Което пък му напомни…

— Лари! Къде е Лари?

— Тук съм, шефе — избумтя високоговорителят, окачен отвън на къщата. — В работилницата.

— При тебе ли е алармата?

— При мен си е. Каза ми да я взимам и в леглото.

— Я отскочи при нас и я дай на Ан. А от тебе, Ан, искам да я държиш под ръка заедно с тогата.

Тя кимна, а Лари се обади:

— Ей сега, шефе. Бомбата скоро ли ще гръмне?

— Донеси алармата, пък ще видим.

Джубал установи, че Човека от Марс още стои неподвижно пред него — същинска скулптура. Порови се в паметта си. Ами да — „Давид“ на Микеланджело! С тези малки длани и ходила, спокойно, но и чувствено лице, дори с вълнистата дълга коса.

— Майк, само това исках да те питам.

— Добре, Джубал.

Но не помръдна.

— Синко, над какво си блъскаш главата?

— За онова, което видях по проклетото дрънкало. Ти каза, че ще поговорим после.

— Аха… — Харшо си спомни фостъритското богослужение и трепна. — Само че не наричай онова нещо „проклето дрънкало“. То е стереовизионен приемник.

— Не е проклето дрънкало? — озадачи се Майк. — Не съм чул вярно?

— Да, наистина е проклето дрънкало. Но ти трябва да го наричаш стереовизионен приемник.

— Така ще го наричам. А защо, Джубал? Не гроквам.

Харшо въздъхна. Често се натъкваха на този препъни-камък. Какъвто и да е разговор със Смит стигаше до разнищване на човешкото поведение, а опитите за логическото му обяснение поглъщаха твърде много време.

— И аз не гроквам, Майк — предпочете да си признае. — Но Джил иска да го наричаш така.

— Добре, Джубал. Джил иска да е така.

— Сега ми кажи какво видя и чу, и какво си грокнал.

Майк си припомни всичко по стереото, включително рекламните клипове. Привършваше с четенето на енциклопедията и се бе запознал със статиите „Религия“, „Християнство“, „Ислям“, „Юдаизъм“, „Конфуцианство“, „Будизъм“ и всичко останало, към което препращаха читателя. Нищо не беше грокнал.

Джубал разбра следното: а/ Майк не е наясно, че представлението на фостъритите има нещо общо с религията. б/ Майк помнеше какво е прочел за религиите, но го бе оставил за бъдещ размисъл, защото не проумяваше нищо. в/ В главата на Майк цареше хаос по въпроса за религията, макар че можеше да цитира девет определения за значението на думата. г/ В марсианския език липсваше каквато и да било дума, която Майк да свърже с някое от тези определения. д/ Обичаите, които Джубал описа на Дюк като „религиозни церемонии“, всъщност не са такива. За Майк те бяха всекидневие, каквото и супермаркетите за Харшо. е/ В марсианския език е невъзможно да се разграничат човешките понятия за философия, наука и религия. А Майк мислеше само на марсиански и не успяваше да схване разликите между тях. За него всичко това беше „поучение“ от Старите. Не бе чувал за съмнение, нито за изследване (пак липса на думи в марсианския). Отговорът на всеки въпрос можеше да бъде научен от Старите — всезнаещи и непогрешими и за времето утре, и за загадките на космическата телеология. Майк мислеше, че прогнозите за времето са съобщения от човешките Стари за онези, които още бяха в телата си. Същото си въобразяваше и за авторите на Британската енциклопедия.

Накрая Джубал научи и най-лошото — Майк грокнал, че богослужението известявало за скорошното обезтелесяване на двама души, които трябвало да се присъединят към Старите на човечеството. И беше безмерно развълнуван. Вярно ли е грокнал? Знаел, че английският му език е твърде несъвършен. Правел грешки от невежество, защото бил „само едно яйце“. Но дали е грокнал това вярно? Жадувал за среща с човешките Стари, имал много въпроси към тях. Това ли е възможността? Или трябва да се учи още, преди да е готов?

Джубал намери спасител в лицето на Доркас, която му донесе сандвичи и кафе. Хранеше се мълчаливо и Смит нямаше нищо против, защото отдавна бе научил, че времето за храна е време за размисъл. Джубал протакаше и се псуваше, че позволи на Майк да гледа стереото. Разбира се, момчето все някога трябваше да се сблъска с религиите, щом щеше да изживее дните си на тази главозамайваща планета. Но проклет да е, защо не почака Майк първо да свикне с безумието в човешките дела… а не да се запознае първо с фостъритите!

За заклетия агностик Джубал всички религии бяха еднакви — от първобитния анимизъм на бушмените в Калахари до най-наукоподобната вяра. Но някои харесваше още по-малко от останалите, а от Църквата на новото откровение зъбите му направо скоминясваха. Просташки наглите претенции на фостъритите, че дължат мъдростта си на пряка съобщителна линия с Небесата, тяхната надменна нетърпимост, техните футболни мачове и служби, по-скоро приличащи на телевизионен пазар… всичко това му действаше потискащо. Ако хората трябва да ходят на църква, защо поне не могат да се държат по-достойно, като католиците или квакерите?

Ако Бог съществува (по този въпрос Джубал запазваше неутралитет) и ако Той иска да му се покланят (което според Джубал беше почти невероятно, но все пак възможно, защото признаваше собственото си невежество), струваше му се дивашко да допусне, че един Бог, чието могъщество придава форма на галактики, ще се трогне от идиотските буйства, които фостъритите наричаха „богослужения“.

Въпреки това мрачната му честност го принуждаваше да признае, че фостъритите може би знаят Истината, единствената и точна Истина. Вселената беше устроена глупаво, меко казано… а най-малко вероятното й обяснение се криеше в празните фрази за „случайността“. Според тази заблуда някакви абстрактни неща „просто се случило“ да бъдат атоми, които „просто се случило“ да се подредят по начин, който пък „просто се случило“ да наподобява закономерности, а някои от съчетанията на атомите „просто се случило“ да имат самосъзнание и две от тях „просто се случило“ да са Човека от Марс и плешивия стар глупак на име Джубал.

Не можеше да преглътне теорията „просто се случило“, колкото и да я предпочитаха мнозина, наричащи себе си учени. Случайността не е обяснение за вселената, защото не може сама да се обясни. Гърнето няма как да влезе в себе си.

И какво оставаше? Не виждаше защо трябва да предпочете „най-простото възможно обяснение“, защото с Бръснача на Окам^[2] не би успял да разсече най-заплетения възел — за Природата на Съзнанието Божие (и защо да не си послужи с кратката дума „Бог“, също толкова неразгадаема като други?).

Изобщо имаше ли някакво основание да предпочете коя да е правдоподобна хипотеза? Щом нищичко не разбира? Не! Джубал си признаваше, че дългият живот не му помогна да проникне в основните тайни на вселената.

Знае ли човек, може пък фостъритите да са прави.

И все пак, напомни си свирепо, оставаха му две неща — гордостта и вкуса. Ако фостъритите държаха монопола над Истината, ако Небесата отваряха порти само за тях, тогава той — джентълменът Джубал Харшо, избираше вечните мъки на проклятието, обещано на „грешниците“, отхвърлили Новото откровение. Не беше способен да види лика Божи… но зрението му си беше достатъчно добро да различи равните нему сред човеците. И фостъритите отпадаха от всякакви класации!

Ясно му беше какво е подвело Майк — фостъритското „пренасяне в Небесата“ в избран момент поне звучеше подобно на доброволното „обезтелесяване“, а Джубал вече не се съмняваше, че на Марс това е повсеместна практика. Подозираше, че по-подходящата дума за ритуалите на фостъритите е „убийство“, но това така и не се доказа, дори рядко се намекваше. Самият Фостър пръв се бе „пренесъл в Небесата“ в предсказания миг. Оттогава същата съдба бе знак за особена милост сред следовниците му… а и минаха години, откакто някой съдебен медик посмя да си пъха носа в техните дела.

На Джубал не му пукаше — за него добрият фостърит беше мъртвият фостърит.

Обаче оставаше затруднението как да обясни това на Майк. Нямаше смисъл да протака, още една чаша кафе не би го вдъхновила повече…

— Майк, кой е създал света?

— Моля?

— Огледай се. Всичко това. И Марс. Звездите. Всичко. Тебе, мен, останалите. Старите казаха ли ти кой го е създал?

— Не, Джубал — отвърна Смит недоумяващо.

— Е, не си ли се чудил поне? Как е възникнало слънцето? Кой е наместил звездите в небето? От кого е започнало всичко? Целият свят, вселената… така че и ние с тебе да разговаряме сега.

Джубал се накара да млъкне, учуден от собствените си думи. Имаше намерението да подходи като типичен агностик… но отстъпи пред принудата на правния си опит — говореше като честен адвокат въпреки желанието си, опитваше се да защити една вяра, която не споделяше, но пък я изповядваха повечето хора. Осъзна, че ще не ще, бранеше убежденията на своята раса срещу… и той не знаеше какво. Срещу нечовешки възгледи.

— Как отговарят Старите на такива въпроси?

— Джубал… не гроквам това да са „въпроси“. Съжалявам.

— А? Аз пък не гроквам твоя отговор.

Майк видимо се затрудни.

— Ще се опитам. Но думите са… не са… правилни. Не е „слагане“. Не е „създаване“. Всичко е сега. Светът е. Светът е бил. Светът ще бъде. Сега.

— „И както е било в началото, тъй е сега и тъй ще бъде во веки веков…“

Майк се усмихна щастливо.

— Ти грокваш!

— Изобщо не гроквам — сопна се Джубал. — Цитирах ти нещо, което е казал един… един от Старите.

Реши да опита иначе. Не беше много умно да започва с Бог Сътворителя, защото Майк изобщо не разбираше идеята за Сътворението. И Джубал не беше уверен, че я разбира. Преди много години си бе наумил да допуска сътворената вселена през четните дни, а гонещата собствената си опашка, вечна и несътворена вселена — през нечетните. Защото всяка от двете хипотези, колкото и да беше парадоксална, поне избягваше противоречията на другата. А всяка високосна година щеше да си дава почивен ден, когато да тъне в порока на солипсизма. И щом реши, че на тези въпроси няма отговор, заряза ги за десетилетия.

Джубал подхвана обяснение на религията в най-общ смисъл, остави идеята за божеството за по-късно.

Майк се съгласи, че поученията били различни по вид — от малките, достъпни и на съгнездниците, до великите, които само Старите са способни да грокнат в пълнота. Обаче Джубал претърпя провал, щом понечи да разграничи малките поучения от великите, така че да придаде на „великите“ смисъл на „въпроси на вярата“. За Майк някои от тях не бяха въпроси (например „Сътворението“), а други му се струваха „малки“, ясни и на съгнездниците — като живота след смъртта.

Джубал се отказа и се захвана с множеството човешки религии. Обясни, че сред хората имало стотици начини да се предадат „великите поучения“, всеки със своите отговори и всеки с претенции да е истина.

— Какво е „истина“? — попита Майк.

(„Що е истина?“, попитал един римски съдия и си измил ръцете. Де да можеше и Джубал да постъпи като него!)

— Майк, отговорът е истина, когато говориш вярно. Колко ръце имам?

— Две ръце. Аз виждам две ръце — веднага се поправи Смит.

Ан вдигна поглед от книгата си.

— За шест седмици мога да направя от него Свидетел.

— Тихо, Ан. И без това закъсахме. Майк, ти говориш вярно. Аз имам две ръце. Твоят отговор е истина. Ами ако беше казал, че имам седем ръце?

Човека от Марс го погледна неспокойно.

— Не гроквам как мога да кажа това.

— И аз не мислех, че ще можеш. Защото нямаше да говориш вярно. Твоят отговор нямаше да е истина. А сега, Майк, слушай ме внимателно — всяка религия твърди, че е истина, че говори вярно. Но отговорите им са различни като двете ръце и седемте ръце. Фостъритите казват едно, будистите — друго, мюсюлманите — трето. Много отговори и все различни.

Личеше какви усилия полага Смит.

— И всички говорят вярно? Джубал, не гроквам.

— И аз.

Човека от Марс го погледна тревожно, но изведнъж се усмихна.

— Ще помоля фостъритите да попитат вашите Стари и тогава ще знаем, братко. Как да направя това?

След няколко минути Харшо установи отвратен, че е обещал на Майк да му уреди среща с някое надуто плямпало от Църквата на новото откровение. И изобщо не успя да разклати увереността му, че фостъритите са във връзка с човешките „Стари“. Майк се сблъскваше с трудности, защото просто не знаеше какво е лъжа, макар и да съхраняваше в паметта си определенията за „лъжа“ и „измама“, без да ги грокне. Според него някой можеше да „говори невярно“ само неволно. Затова бе приел всичко във фостъритското богослужение за чиста монета.

Джубал се постара да му втълпи, че всички земни религии имат претенциите да са във връзка със „Старите“, по един или друг начин. Обаче дават съвсем различни отговори.

Майк явно беше готов да понася търпеливо недоумението.

— Братко Джубал, опитвам се… Но не гроквам как това може да е вярно. В моята раса Старите винаги говорят вярно. А твоята раса…

— Задръж, Майк!

— Моля?

— Когато казваш „моята раса“, мислиш си за марсианците. Но ти не си марсианец. Ти си човек.

— А какво е „човек“?

Джубал изпъшка. Сигурен беше, че момчето може да му издекламира всички определения за думата, които е намерил в речниците. И Смит никога не питаше, само за да досажда. Искаше информация и очакваше, че Джубал я има.

— Аз съм човек, ти си човек, Лари е човек.

— Ан човек ли е?

— Ъ-ъ… Ан е женско човешко същество. Тя е жена.

(— Благодаря, Джубал.

— Млъкни, Ан!)

— А едно бебе човек ли е? Виждал съм ги и на снимки, и по проклетото дрън… по стереовизията. Бебето е различно от Ан… а Ан не прилича на тебе… нито ти си като мен. Бебето човек от гнездото ли е?

— Е… да, бебето е човек.

— Джубал, мисля, че и марсианците са човеци. Не е във формата. Защото човек не е формата. Човек е грокване. Вярно ли говоря?

Джубал си каза, че е крайно време да напусне Философското дружество и да се заеме с плетене на дантели! Какво означаваше „грокване“? От цяла седмица използваше тази дума… но не я грокваше. А какво е „човек“? Двукрако без пера? Божият образ и подобие? Или случаен резултат от „оцеляването на най-приспособените“ — обяснение, което се опираше на самото себе си? Същество, обременено от смъртта и данъците? Както изглеждаше, марсианците бяха надмогнали смъртта и нямаха пари, собственост, нито правителство от която и да е човешка разновидност… тогава как да имат и данъци?

Но момчето беше право. Не формата определяше човека, както не бутилката определя дали е добро виното в нея. Можеш дори да извадиш човека от бутилката му, като онзи окаяник, „спасен“ от руснаците — поставили мозъка му в стъкловидна обвивка, от която стърчат жици, достатъчни за телефонна централа. Ей богу, гадна шегичка! Джубал се чудеше дали и нещастникът оценява черния хумор на положението си.

Но какво, от гледната точка на един марсианец, отличава човека от другите животни? Дали една раса, овладяла левитацията (и още кой знае какво) ще се впечатли от инженерните чудеса? И кое ще предпочете — Асуанския язовир или хилядите километри на Големия коралов риф? А човешкото самосъзнание?… Чисто залъгване. Кой би могъл да докаже, че китовете или секвоите не са философи и поети далеч над човешкото равнище?

Но в едно хората са ненадминати. Проявяват неизчерпаемо хитроумие в изобретяването на все по-мащабни и ефикасни средства да се изтребват, поробват, тормозят и изобщо да бъдат непоносима досада за самите себе си. Човекът е най-мрачната шега. Нали и самата основа на хумора е…

— Човекът е животното, което се смее — заяви Джубал.

Майк помисли и каза:

— Значи аз не съм човек.

— Че защо да не си?

— Не се смея. Чувах смях и той ме плашеше. После грокнах, че не наранява. Опитах да се науча…

Смит отметна глава назад и нададе грозен кикот. Харшо си запуши ушите.

— Стига!

— Нали чу — печално промълви Майк. — Не мога да го правя вярно. Значи не съм човек.

— Чакай малко, синко. Още не си се научил… а и никога няма да стане, като опитваш насила. Но ще се научиш, обещавам ти. Ако живееш достатъчно дълго сред нас, някой ден ще разбереш колко сме смешни. Тогава ще се засмееш.

— Ще се смея?

— Да. Не се тревожи, остави го да се случи естествено. Синко, дори един марсианец ще го напуши смях, щом успее да ни грокне.

— Ще чакам — кротко се съгласи Смит.

— А дотогава не се съмнявай, че си човек. Такъв си. Роден от жена и обречен на несгоди… някой ден ще грокнеш в пълнота и ще се кикотиш до насита, защото човекът е животно, което се присмива на себе си. Нищо не мога да кажа за твоите марсиански приятели. Но гроквам, че може и да са „хора“.

— Да, Джубал.

Харшо се заблуди, че трудният разговор е отминал и си отдъхна. Не се бе притеснявал така от онзи отдавнашен ден, когато неговият баща реши да му обясни как става онази работа при пчеличките, птичките и цветенцата… при това твърде късно.

Но Човека от Марс още не беше свършил.

— Братко Джубал, ти ме попита: „Кой е създал Света?“, а аз нямах думи, затова не грокнах вярно това като въпрос. Мислех думи.

— И какво?

— Ти ми каза: „Бог създаде Света“.

— Не, не! Казах, че макар твърденията на религиите да се различават помежду си, повечето от тях са единодушни, че Бог е създал Света. И ти казах, че не гроквам в пълнота, но „Бог“ е най-често употребяваната дума за това.

— Да, Джубал — съгласи се Майк. — Думата е „Бог“. — И добави: — Ти грокваш.

— Трябва да си призная, че изобщо не гроквам.

— Ти грокваш — непреклонно повтори Смит. — Аз ще обяснявам. Нямал съм думата. Ти грокваш. Ан гроква. Аз гроквам. Тревите грокват в щастлива красота. Но съм имал нужда от думата. Тази дума е „Бог“.

— Продължавай.

Майк тържествуващо посочи Джубал с пръст.

— Ти си Бог!

Харшо се плясна по челото.

— Ох, Исусе… Какво направих? Виж сега, Майк, давай по-спокойно. Не си ме разбрал. Съжалявам. Много съжалявам! Просто забрави какво ти казах и ще започнем отначало някой ден. Но…

— Ти си Бог — повтори Майк невъзмутимо. — Който гроква. Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…

Той изграчи нещо на марсиански и засия в усмивка.

— Добре, Майк. Но нека изчакаме малко. Ан! Ти запомни ли всичко?

— Шефе, живота си можеш да заложиш на това.

— Искам пълен запис. Ще трябва да поработя. Не мога да го оставя така. Трябва да… — Джубал погледна нагоре и възкликна: — Господи! Обща тревога! Ан, включи алармата на режим „падащ труп“ и за Бога, не отделяй пръста си от бутона. Може би не идват насам. — Пак се вторачи в двете аероколи, приближаващи от юг. — Боя се, че точно към нас са се насочили. Майк! Скрий се в басейна! Помни какво ти казах — в най-дълбокото и не мърдай, докато не пратя Джил да те повика.

— Да, Джубал.

— Веднага! Размърдай се!

— Да, Джубал.

Майк претича няколко крачки, вряза се във водата и се скри. Скочи с изпънати пръсти, без да се разкрачва.

— Джил! Гмурни се и веднага излез. Лари, ти също. Ако някой е гледал, искам да не преброи колко хора са около басейна. Доркас! Дете мое, бързичко излез от басейна и скочи пак. Ан… Не, ти държиш алармата.

— Мога да си отнеса тогата до басейна и да седна там. Шефе, искаш ли празно време за „падащия труп“?

— Ами… нека са тридесет секунди. Ако кацнат, облечи си тогата и пак натисни бутона. После чакай да те повикам и едва тогава спукай балона. Не смея да викам „Вълци!“, освен ако… — Той заслони очите си с длан. — Едната ще кацне… и направо вони на ченгета. Ох, дяволите ги взели, аз пък очаквах да се пазарят с мен.

Първото возило увисна неподвижно, после се снижи за кацане в градината до басейна. Второто закръжи ниско над имението. Съдейки по размерите, колите побираха цял взвод щурмоваци. по тях бяха нарисувани малки стилизирани земни кълба — гербът на Федерацията.

Ан остави за момент дистанционното управление на радиопредавателя, бързо навлече професионалните си одежди, пак го сграбчи и натисна бутона. Страничната врата на първата кола се отвори още с допира до земята и Джубал се хвърли натам като разярен пекинез. Щом първият мъж се показа от въздушното возило, Харшо изрева:

— Разкарайте този скапан боклук от розовите ми храсти!

Мъжът попита:

— Вие ли сте Джубал Харшо?

— Кажете на онзи тъпанар да вдигне таратайката си оттам! Не върху градината, а на тревата! Ан!

— Идвам, шефе.

— Джубал Харшо, имам заповед за…

— Не ме интересува, дори да имате заповед за задържане на английския крал! Веднага махнете тази тенекия от цветята ми! А после вече ще ви съдя за… — Джубал впи поглед в мъжа, сякаш едва сега го видя добре. — О, това сте вие — промърмори с горчиво презрение. — Хайнрих, глупак ли сте се родил, или изучавахте занаята упорито? А на онзи униформен кретен кой му е казал, че може да управлява машина?

— Моля ви да прочетете тази заповед — настоя капитан Хайнрих с малко пресилено търпение. — А след това…

— Първо махнете онова от цветята или такъв иск за нарушени граждански права ще ви стоваря, че само ще сънувате пенсия!

Хайнрих се поколеба.

— Незабавно! — кресна Джубал. — И заповядайте на вашите дръвници да внимават къде стъпват! Идиотът с конските зъби стои върху рядък екземпляр от сорта „Елизабет Хюит“!

Капитанът се озърна.

— Ей, момчета… по-внимателно с цветята. Паскин, стъпил си върху един храст. Роджърс! Вдигни колата и я премести по-настрана от градината. — Пак се обърна към Харшо. — Това задоволява ли ви?

— Нека първо се премести, но при всички случаи ще ми платите за нанесените вреди. Я сега да ви видя документите… покажете ги и на Честния свидетел. Кажете ясно и силно своето име, длъжност, месторабота и служебен номер.

— Знаете кой съм. Имам заповед за…

— Аз пък имам право да ви гръмна с пушка, ако не вършите всичко според законите. Не знам кой сте. Приличате ми на някакъв униформен, когото видях по видеофона, но не ви познавам. Вие трябва да ми се представите по начин, точно определен в член 1602, част втора, от Световния Кодекс, преди да ми връчите каквато и да било заповед. Това важи и за останалите смотаняци с вас, включително и за непохватния паразит в колата.

— Те всички са полицейски служители, действащи по моя заповед.

— Не знам какви са. Току-виж са взели под наем тези зле стоящи им клоунски дрешки от някоя костюмьорна. Да се придържаме към законите, господине! Нахълтахте в моя неприкосновена собственост. Казвате, че сте офицер от полицията и заявявате, че имате заповед за това нахлуване. Но аз твърдя, че сте правонарушители, докато не ми докажете обратното… следователно мога да упражня неотменното си право да ви прогоня със сила. Точно това ще направя след три секунди.

— Не бих ви съветвал.

— А кой сте вие, че да ме съветвате? Ако пострадам, опитвайки се да упражня това свое право, действията ви се превръщат в умишлено нападение, при това с употреба на смъртоносни оръжия, ако нещата в ръцете на онези магарета наистина са пушки, каквито изглеждат. И граждански, и углавен иск… охо, човече, направо ще ви съдера кожата и ще я просна за изтривалка! — Джубал сви юмрук и замахна с костеливата си ръка. — Напуснете моята земя!

— Момент, докторе. Ще го направим както вие искате.

Лицето на Хайнрих вече пламтеше, но той нито за миг не си изтърва нервите. Показа личните си документи, които Джубал прегледа небрежно и ги предаде на Ан за запаметяване. После каза цялото си име, заяви, че е капитан от полицията и служи във Федералното бюро на специалните служби, съобщи и служебния си номер. С каменно лице заповяда на всеки щурмовак, дори и на пилота, да мине през тази церемония по пилеене на време.

Когато свършиха, Джубал промълви любезно:

— А сега, господин капитан, с какво мога да ви бъда полезен?

— Имам заповед за задържането на Гилбърт Беркуист, с разрешение да претърся сградите и прилежащите земи в имението.

— Покажете я първо на мен, после на Свидетеля.

— Ще го направя. Имам и подобна заповед за задържането на Джилиън Бордмън.

— Коя?

— Джилиън Бордмън. Обвинена е в отвличане.

— Божичко!

— Още една за Хектър С. Джонсън… за Валънтайн Майкъл Смит… и една за вас, господин Джубал Харшо.

— За мен? Пак ли заради данъци?

— Не. Съучастник в едно, очевидец на друго… и аз лично щях да се погрижа да ви арестувам за съпротива срещу служители на реда, ако заповедта не правеше това излишно.

— О, стига, господин капитан! Оказвам ви пълно съдействие, откакто се идентифицирахте и започнахте да се държите в рамките на закона. Разбира се, ще ви съдя въпреки това… както и преките ви началници, и правителството — за незаконните ви действия досега. И не се отказвам от правото си да предявя искове за каквито и да било ваши действия отсега нататък. Хъм… дълъг списък сте приготвили. Ясно ми е защо докарахте и втора кола. Брей, твърде странно! Тази, ъ-ъ, госпожица… Баркмън ли беше?… е обвинена за отвличането на някой си Смит… но пък според другата заповед той обвинен за бягство. Обърках се.

— И двете обвинения са в сила. Той е избягал, а тя го е отвлякла.

— Няма ли да ви е малко трудничко да го докажете? А по какво обвинение Смит е бил задържан под стража? Доколкото виждам, това липсва в заповедта.

— Откъде да знам, по дяволите? Избягал е и толкова. Значи е беглец, укриващ се от правосъдието.

— Боже милостиви! Май ще се наложи да предложа услугите си като адвокат и на двамата. Интересно дело се очертава. Ако е допусната някаква грешка, не се знае какви последствия може да има.

Хайнрих се ухили неприязнено.

— Няма да ви е много лесно. И вие ще бъдете на топло по това време.

— О, не мисля, че ще остана дълго зад решетките. — Джубал повиши глас и се обърна към къщата. — Ако съдията Холънд ни слуша в момента, мисля, че в съда веднага ще започне процедура по изясняване законността на задържането ни. И ако куриерската кола на „Асошиейтид Прес“ случайно се окаже наблизо, няма да загубим никакво време за връчване на заповедите за освобождаването ни.

— Май и насън си оставате адвокатче, а, Харшо?

— Обида, драги ми господине. Няма да я пропусна.

— Голяма работа. Сами сме.

— Нима?