Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (31)

Тридесет и първа глава

Патриша Пайвонски стовари върху Бен Какстън целувката на братството с пълна сила, преди той да усети какво го е връхлетяло. Усети притеснението му и се учуди. Майкъл й бе казал да го очаква и мислено й предаде образа му. Тя знаеше, че Бен е брат в цялата пълнота, от Вътрешното гнездо, а Джил се е сближила с него почти както с Майк.

Но естественият стремеж на Патриша да направи хората щастливи я накара да се възпре. Покани Бен да се отърве от дрехите си, но не настоя, само го помоли да си свали обувките — Гнездото беше меко и чисто, както само Майк можеше да го поддържа.

Показа му къде би могъл да си остави дрехите и побърза да му донесе нещо за пиене. Знаеше предпочитанията му от Джил и избра двойно мартини. Горкичкият, толкова уморен изглеждаше. Когато се върна с чашата, Бен си бе свалил обувките и сакото.

— Братко, дано никога не ожаднееш.

— Споделяме водата — съгласи се той и отпи. — Но в това няма много вода.

— Достатъчно е — отвърна Патриша. — Майк казва, че водата е в мислите, в споделянето. Гроквам, че говори вярно.

— И аз гроквам. Точно каквото ми беше нужно. Благодаря, Пати.

— Нашето е твое и ти си един от нас. Радваме се да те видим у дома. Другите водят служби или преподават. Няма защо да бързаме. Ще дойдат, когато свърши очакването. Искаш ли да огледаш своето Гнездо?

Бен се остави да го води. Грамадна кухня с бар в единия край. По-внушителна библиотека от онази в къщата на Джубал. Просторни и луксозни бани. Спални — Бен реши, че сигурно са спални, макар да липсваха дори подобия на легла, но подът беше още по-мек, отколкото в останалите стаи. Пати ги наричаше „малки гнезда“ и му показа къде най-често спи.

В единия край имаше място за нейните змии. Бен се пребори с неприязънта си, когато застанаха пред кобрите.

— Няма страшно — успокои го Пати. — Преди ги държахме зад стъкло, но Майкъл ги научи да не пресичат тази линия.

— Бих предпочел да са зад стъкло.

— Добре, Бен.

Тя спусна стъклената преграда. Той си отдъхна и се насили да погали Медената кифличка. После отидоха в друго помещение. Беше много голямо, кръгло, с особено мек под и с басейн в средата.

— Това е Срединният храм, където приемаме нови братя в Гнездото. — Тя опита водата с пръстите на краката си. — Искаш ли да споделим водата и да се сближим? Или просто да поплуваш?

— Е… не точно сега.

— Очакване — съгласи се Пати.

Върнаха се в огромния хол и тя отиде да му донесе още една чаша. Бен се отпусна на широк диван… и стана веднага. Тук беше топло, алкохолът го сгря отвътре, а нагаждащият се по тялото му диван направо го сгорещи. Каза си, че е глупаво да стои облечен, както би направил във Вашингтон, докато Пати се разхожда само с могъща змия на раменете си.

Предпочете компромиса — остана по боксьорски шорти, другото окачи в преддверието. Тогава забеляза надписа до изхода: „Не забрави ли да се облечеш?“

Прецени, че в дом като този предупреждението не е излишно. Видя и нещо, което пропусна на влизане — великанска бронзова купа, пълна с пари.

По-скоро препълнена — доста федерални банкноти бяха разпилени по пода наоколо. Зяпаше ги, когато Патриша влезе.

— Заповядай, братко Бен. Да се сближаваме в Щастие.

— Благодаря… — промърмори той, без да откъсва поглед от парите.

— Бен, не ме бива много да се грижа за домакинството. Майкъл толкова ми облекчава работата с почистването, че все забравям.

Тя се наведе да събере банкнотите, после ги пусна в не толкова пълна купа.

— Пати, що за чудо?…

— А, това ли. Държим ги до вратата към улицата, защото може да се нуждаем от пари, когато напускаме Гнездото. Аз излизам почти всеки ден на покупки. Така никой не забравя да си вземе.

— Просто сграбчва пълна шепа и излиза?

— Но, разбира се, мили. Да, да, схванах защо недоумяваш. Тук никога не влизат външни хора. Всички имаме приятели извън Гнездото, но долу е пълно с привични за тях стаи, където ги каним на гости. Не допускаме при нас слаби души, поддаващи се на изкушения.

— Брей! И аз не съм от много силните духом.

Тя се засмя.

— Че как ще се изкушиш, щом са твои?

— Ъ-ъ… ами обирджиите?

Опита се да пресметне приблизителната сума в купите. Повечето банкноти бяха едри — по дяволите, видя на пода една с три нули отзад. Пати бе я пропуснала.

— Един успя да се промъкне преди седмица.

— И колко успя да открадне?

— Нищо. Майкъл му попречи.

— Ченгетата ли повика?

— О, не! Майкъл никого не би предал на ченгетата! Просто… — Пати сви рамене, — го премахна. После Дюк смени счупеното стъкло в градината. Не ти ли я показах? Прекрасна е, с трева вместо под. Джил ми каза, че и ти имаш трева в дома си. Там Майкъл видял трева за пръв път. Навсякъде ли е?

— Само в хола.

— Ако дойда някой път във Вашингтон, може ли да походя по нея, да се излегна?

— Разбира се, Пати. Нали… онзи дом е твой.

— Знам, миличък. Но е по-добре да попитам. Ще полегна на тревата, ще я усетя и ще се отдам на Щастието, че съм в „малкото гнездо“ на своя брат.

— Винаги си желана там, Пати. — Надяваше се тя да не вземе и змиите си! — Кога ще дойдеш?

— Не знам. Когато очакването е пълнота. Може би Майкъл знае.

— Добре, но ако можеш, предупреди ме, за да си бъда вкъщи. Ако не съм, Джил знае кода за влизане. Пати, никой ли не брои тези пари?

— Но защо да ги броим?

— Хората обикновено така правят.

— Ние не. Просто си вземи, а когато се върнеш у дома, остави в купата каквото носиш, стига да не забравиш. Майк ме помоли да се грижа да не липсват пари. Ако намалеят, взимам още от него.

Бен се отказа да я разпитва, сразен от простотата на решението. Имаше някаква представа за безпаричния комунизъм на марсианската култура. Виждаше, че Майк е създал едно нейно ядро и тук. А купите бяха преходната точка от марсианското към земното. Чудеше се дали Пати знае, че парите са фалшиви… макар и подкрепени от богатството на Майк.

— Пати, колко хора са в гнездото?

За миг го смути сянка на безпокойство, но веднага прогони мисълта — че кой би искал да му изсмуче парите? Той поне нямаше гърнета със злато в килера.

— Я да сметна… почти двайсет, ако броим новите братя, които още не мислят на марсиански и не са ръкоположени.

— Ти ръкоположена ли си?

— Да. През повечето време преподавам марсиански на начинаещите, помагам на новаците. Доун и аз… знаеш ли, Доун и Джил са висши жрици… та Доун и аз сме доста известни фостъритки, затова се стремим заедно да внушим на останалите фостърити, че Църквата на всички светове не противоречи на Вярата, както нищо не пречи на баптист да влезе в масонска ложа.

Тя показа на Бен Целувката на Фостър, обясни му смисъла на този символ. Показа му и следата от чудото, извършено от Майк.

— Те всички знаят какво означава Целувката на Фостър и колко е трудно да я заслужиш… виждали са и някои от чудесата на Майк, затова лесно омекват и влизат в по-висш кръг.

— Това трудно ли е?

— Разбира се, Бен. Трудно е за тях. Ти и аз, също и Джил, както още неколцина, бяхме привлечени от Майк направо в братството. Но Майк първо учи останалите — не на вяра, а на начина да въплътиш вярата в дела. Значи трябва да научат марсиански. А това не е лесно. И аз съм далеч от съвършенството. Но е Щастие да се трудиш и да учиш. Попита ме за Гнездото. Значи Дюк, Джил и Майк… две фостъритки сме — Доун и аз… един обрязан евреин с жена си и четирите деца…

— И хлапета ли има в Гнездото?

— Много са. За тях има отделно гнездо наблизо. Как да потънеш в размисъл, ако ти пукат тъпанчетата с врявата си? Искаш ли да ти го покажа?

— По-късно.

— Двама католици с малкото си момче. За съжаление ги отлъчили, щом енорийският свещеник научил. Майк помагаше най-много на тях. Ударът беше гаден и съвсем ненужен. Ставаха рано всяка неделя, за да отидат на църква, но нали ги знаеш хлапетата, не пазят тайни. Едно мормонско семейство от новите разколници — значи още трима и децата им. Другите са протестанти, има и един атеист… тоест, мислеше се за такъв, преди Майкъл да му отвори очите. Дойде да ни наругае, остана да се учи… скоро ще бъде свещеник. Значи ставаме деветнадесет възрастни, но почти никога не се събираме всички в Гнездото, освен когато има служба в Срединния храм. Гнездото е предназначено за осемдесет и един, „запълнена тройка“, но Майкъл гроква дълго очакване, преди да имаме нужда от по-голямо гнездо, а дотогава ще изградим още много. Бен, искаш ли да те заведа на открита за всички служба, да видиш как Майкъл ги възвисява? В момента проповядва.

— О, да, стига да не ти губя времето.

— Добре. Минутка, скъпи, да се облека прилично.

 

 

— Джубал, върна се облечена в тога като на Ан, но ръкавите приличаха на ангелски криле, имаше висока яка, а над сърцето беше изобразен знакът на Майк — девет концентрични окръжности със стилизирано слънце в средата. Това са им церемониалните одежди. Джил и другите жрици носят същите, само че Пати добавила яката, за да си скрие рисунките. Беше обула чорапи и сандали. Промени се неузнаваемо. Страхотно величие й придаваше тая дреха. Убедих се, че наистина е по-възрастна, но пак за нищо на света не бих й дал истинските години. Има страхотна кожа, срамота е да я нашарят цялата.

Облякох се, тя ме помоли да си нося обувките в ръка, преведе ме през Гнездото до един коридор. Там се обухме и слязохме по спирална рампа два етажа надолу. Попаднахме в галерия над голямата зала. Майк беше на подиума. Нямаше никакъв амвон, повече приличаше на университетска аула, само с огромен символ на Всички светове по цялата стена отзад. До него стоеше жрица и отдалеч я помислих за Джил, но беше другата — Доун Ардънт.

— Коя, коя?

— Доун Ардънт. Истинската й фамилия е Хигинс, ако си падаш по подробностите.

— Май съм я срещал.

— Знам това, уж пенсиониран стар мръснико. Тя страшно си пада по тебе.

Джубал поклати глава.

— Доун Ардънт, която познавам, едва ме е виждала, и то преди две години. Не вярвам да ме помни.

— Помни те и още как! Купува си всяко твое сладникаво съчиненийце, независимо под какъв псевдоним си се скрил. Не заспива, без да си пусне поредната касета. Разправя, че така имала прекрасни сънища. Джубал, всички там те познават. В хола има едно-единствено украшение — твоя цветен стереопортрет в естествена големина. Все едно са ти отрязали главата, докато си се хилил ужасно. Дюк те е снимал скришом.

— Ама че копеле!

— Джил го помолила.

— Двойно по-лоша е от него!

— Но пък Майк й подхвърлил идеята. Стегни се за лошата новина, Джубал — ти си светецът-покровител на Църквата на всички светове.

Харшо впи уплашения си поглед в него.

— Не могат да ми направят това!

— Вече са ти го направили. Майк стоварва заслугата върху тебе за цялото шоу, защото си му обяснил нещата толкова добре, че проумял как да втълпи марсианската теология на хората. — Джубал изпъшка, но Бен продължи: — Отгоре на всичко Доун смята, че си прекрасен. Ако не броим тази мания, тя е умно момиче… и голяма чаровница. Обаче се отклоних от разказа си. Майк ни забеляза и извика: „Здрасти, Бен! После ще се видим…“, и продължи със словоблудството.

Джубал, трябва сам да чуеш какви ги дрънкат там. Не приличаше на пастор, не носеше и църковни одежди. Просто чудесно ушит бял костюм. Звучеше като дяволски способен търговец на коли. Пускаше шегички, вмяташе по някоя притча. По същество беше някакъв пантеизъм. Една от басните беше много изтъркана. За червея, дето ровил в земята, срещнал друг червей и му казал: „О, колко си хубав! Ще се ожениш ли за мен?“, а онзи отвърнал: „Стига глупости, аз съм другият ти край“. Нали си я чувал?

— Да съм я чувал ли?! Аз я написах!

— А, не знаех, че е чак толкова стара. Майк добре си послужи с нея. Идеята беше, че когато и да срещнеш друго грокващо същество — мъж, жена, бездомно коте… винаги заставаш срещу „другия си край“. Вселената е онова, с което сме се омотали, а после сме забравили, че сме си вързали ръцете и устата.

Джубал направи кисела гримаса.

— Солипсизъм и пантеизъм. Събрани накуп, могат да обяснят всичко. Изтриваш от дъската всеки неудобен факт, примиряваш някак различните теории, придърпваш за ушите всяка подходяща заблуда. Но е точно като захарния памук — сладко нищо. Все едно да завършиш разказа с думите: „…тогава момчето падна от леглото и се събуди“.

— Не се заяждай с мен. Отиди да го кажеш на Майк. Повярвай ми, беше убедителен. Веднъж млъкна и промърмори: „Сигурно ви изтощих с толкова приказки“. А онези се разкрещяха: „Не, не!“ Направо ги омагьосваше. Възрази, че и той вече си продрал гърлото, било време за малко чудеса. И започна да прави изумителни фокуси. Ти знаеше ли, че е бил сценичен магьосник в карнавал?

— За карнавала знам, но не и точно как се е позорил по онова време.

— Забележително представление беше. Дори мен успяваше да забълбука. Не бих му се сърдил, ако само омайваше публиката. Най-лоши бяха приказките му. Накрая спря и каза: „Човека от Марс би трябвало да прави вълшебства… затова правя по малко чудеса на всяка наша среща. Не зависи от мен да съм Човека от Марс, просто така се е случило. Но чудесата са достъпни и за вас, ако ги пожелаете. Обаче искате ли да постигнете нещо повече от тези дреболии, трябва да влезете в Кръга. По-късно ще се видя с онези, които искат да се научат. Попълнете картите, които вече ви раздават.“

Пати ми обясни: „Миличък, това са баламите — дошли са да позяпат или ги е привлякъл някой от посветените“. Джубал, Майк е подредил всичко в девет кръга, като ложи, всяка по-висша от предишната. Никой не научава, че има следващи кръгове, докато не узрее за знанието. Пати каза още: „Майкъл прави номера си със същата лекота, с която диша. През това време прониква в съзнанието им и решава кои са истинските кандидати. Затова проточва толкова — Дюк седи зад онази решетка и Майкъл му предава мислено кои може да се окажат достойни, къде седят и така нататък. Неподходящите ще бъдат отпратени. После идва ред на Доун, щом получи схемата от Дюк.“

— Как ли са нагласили този трик? — измънка Харшо.

— Не можах да видя добре, Джубал. Има какви ли начини да отделиш зърното от плявата, щом Майк си е уредил тайни сигнали с Дюк. Пати твърди, че бил ясновидец. Не отхвърлям тази възможност. После започна събирането на даренията. Изобщо не го правят като в църква — никаква нежна музика и достолепни дякони. Да пукна, ама просто пуснаха по редиците кошници, вече напълнени с пари, и Майк каза на хората, че това били даренията от предишната среща, така че който имал нужда, да си вземел, ако е гладен или закъсал. Но ако им се искало също да дадат — да го направят. Или да вземат, или да пуснат — това е. Казах си, че е измислил още един начин да се отърве от излишните пари.

— Ако се поднесе както трябва — замислено промълви Джубал, — вероятно даденото е повече от взетото… Малцина са бръкнали в кошниците. Може би се броят на пръсти.

— Не знам. Когато Майк отстъпи мястото си на Доун, Пати ме издърпа оттам. Заведе ме в малка зала, където започваше служба за седмия кръг — хората, които са посветени от месеци и са напреднали. Ако това може да се нарече напредък.

Трудно ми беше да се пренастроя. Първата среща беше наполовина лекция, наполовина представление, а изведнъж попаднах едва ли не на африканска черна магия. Майк вече носеше тога. Стори ми се по-висок, строг и напрегнат. Вътре беше сумрачно, звучеше някаква призрачна музика, но въпреки това ми се прииска да танцувам. Пати и аз се настанихме на диван, който по-скоро приличаше на легло. Не мога да ти повторя какво приказваха. Майк им пееше на марсиански, те му отвръщаха на марсиански. Само понякога изричаха: „Ти си Бог! Ти си Бог!“, после някаква марсианска дума, от която веднага би ме заболяло гърлото.

Джубал изграчи нещо.

— Тази ли?

— Май е същата. Джубал, и ти ли си захапал кукичката? Баламосваш ли ме?

— Не. Смрадльо ме научи да я произнасям, но според него била най-черна ерес. Тази дума Майк превежда като „Ти си бог“. Махмуд твърди, че това дори не бил приблизителният превод. Така вселената заявявала, че се е самоосъзнала… можело да има още десетки значения. Смрадльо си признава, че и на марсиански не я разбира добре, само знаел, че е особено лоша дума — по-скоро сатанинска дързост, отколкото Божия благословия. Продължавай. Това ли беше всичко? Сбирщина фанатици, които крещят на марсиански?

— Е… Джубал, нито крещяха, нито бяха фанатици. Понякога едва шепнеха, после ставаше по-силно. Правеха го в ритъм, като кантата… но не ми се стори, че е предварително заучено. Все едно се сливаха в един човек и си пееха каквото чувстват. Нали си виждал как фостъритите се разгорещяват?

— Да, за съжаление.

— У тези хора нямаше никакъв бяс. Всичко беше кротко и благо, като че заспиваха полека. Вярно, ставаше и все по-напрегнато, но… Джубал, опитвал ли си някога да викаш духове?

— Опитвал съм всичко възможно, Бен.

— Тогава знаеш как напрежението се засилва, без никой да помръдне, без да продума. Повече приличаше на това, отколкото на църковна служба. Но не беше бездушно, усещаше се страхотна тръпка.

— Подходящата дума е „аполоново свещенодействие“.

— Моля?!

— Като противоположно на „дионисиевото“. Хората опростяват разбирането на „аполоновото“, като го наричат „кротко“, „благо“, „достойно“. Само че аполоново и дионисиево са двете страни на една и съща монета. Монахиня, коленичила в манастирската килия, може да изпадне в по-вихрен екстаз от жрица на сатира Пан, празнуваща пролетното равноденствие. Екстазът е в съзнанието, а не в телесното буйство. — Джубал се смръщи. — Грешка е да се нарича аполоновото „добро“, просто защото ритуалите на заслужаващите уважение секти са аполонови по дух. Поредният предразсъдък.

— Да, но при тях не беше тихо като молитва на монахиня. Шляеха се из залата, седяха един до друг, имаше малко натискане… май нищо по-сериозно, но на онази слаба светлина не виждах добре. Някакво момиче се запъти към нас, но Пати й направи знак, затова само ни целуна и се отдалечи. — Бен се ухили. — Доста я биваше в целувките. Бях единственият там без тога и си мислех, че се набивам в очи. Но тя сякаш не забеляза. Всичко вървеше съвсем небрежно, но приличаше на добър балет. Майк ту стоеше отпред, ту се смесваше с хората. Веднъж ме тупна по рамото и целуна Пати — не припряно, но пък много бързо. Не говореше. Зад него имаше някаква джаджа като грамадно стерео. Използваше го за „чудесата“, но изобщо не изрече тази дума на английски. Джубал, всяка църква обещава чудеса, но както досега е било само празно бърборене, така ще си остане и занапред.

— Има изключения — прекъсна го Джубал. — Някои изпълняват обещанията си. Два примера измежду многото — „християнските учени“ и римокатолиците.

— Католиците? За Лурд^[1] ли се сети?

— Не, за чудото на хляба и виното, превърнати в плътта и кръвта Христова.

— Хъм, няма да изкажа мнение за толкова трудно забележимо чудо. А пък „християнските учени“… ако си счупя крак, предпочитам някой хирург-касапин.

— Ами тогава гледай си в краката — посъветва го Джубал. — Аз няма да се занимавам със строшените ти кости.

— Не бих ти позволил. Не искам да ме лекува състудент на Уилям Харви.

— Той поне е знаел как да намества счупено.

— Все едно. Може би те също правят чудеса, но Майк предлага бляскави номера. Или е невероятен илюзионист, или е могъщ хипнотизатор…

— Или и едното, и другото.

— Може би е успял да усъвършенства затворена стереосистема, за да не се различава от действителността.

— Бен, защо изключваш напълно възможността за истински чудеса?

— Такива теории не ми харесват. Каквото и да правеше, театъра си го биваше. Веднъж осветлението се включи както трябва и видях лъв с черна грива, величествен като скулптура пред библиотека, а до него подскачаха агънца. Лъвът само се прозяваше и мигаше. Вярно, в Холивуд правят и по-добри ефекти, но аз усетих миризмата на лъв! Разбира се, това също може да се нагласи някак.

— Защо все настояваш, че е било измама?

— По дяволите, опитвам се да бъда безпристрастен!

— Тогава не насилвай фактите. Старай се да подражаваш на Ан.

— Аз не съм Ан. И тогава изобщо не бях безпристрастен. Наслаждавах се на всичко, беше ми хубаво. Майк направи чудесни фокуси. Имаше левитация и какво ли не още. Към края Пати се измъкна навън за малко, но ми каза да си седя на дивана. „Майкъл току-що им обясни, че който не се чувства готов за следващия кръг, трябва да си тръгне.“ Аз й напомних, че ще е най-добре да изляза, тя пък се учуди. „О, не, миличък, ти си в Деветия кръг! Ей сега ще се върна.“ Не ме се вярва някой да подви опашка и да се махна. Всички тези хора от седмия кръг бяха се настроили да продължат нататък. Но не забелязах кога пак стана светло и… ето ти я Джил!

Джубал, изобщо не беше като по стереовизията. Тя ме видя и ми се усмихна. Да де, когато актьорът гледа в камерата, струва ти се, че се е вторачил право в тебе. Но ако Майк толкова е подобрил системата, трябва да я патентова. Джил носеше някакви чудновати дрехи. Майк започна да напява нещо, половината на английски… за Майката, за единството в многообразието, взе да нарича Джил с различни имена… и с всяко дрехите й се сменяха…

 

 

Бен Какстън веднага се оживи, когато видя Джил. Не се остави да го обърка нито разстоянието, нито светлината — това си беше Джил! Гледаше го и се усмихваше. Почти не чуваше думите, защото се чудеше какво го е заблудило, че пространството зад Човека от Марс е грамаден стереоизлъчвател. Сега беше готов да се закълне, че може да изкачи стъпалата и да ощипе Джил.

Блазнеше го мисълта да постъпи точно така, но не искаше да съсипва представлението на Майк. Ще почака Джил да си освободи малко време…

— Кибела!

И нови дрехи по Джил.

— Изида!

Отново този фокус.

— Фриге!… Гея!… Дяволица!… Ищар!… Мариям!… Майка Ева!… Mater Deum Magna^[2]! Любяща и любима, Живот безсмъртен!…

Бен вече нищо не чуваше. Джил беше Майка Ева, облечена само в сияние. Видя, че тя стои насред градина, до дърво, около което се бе увила грамадна змия.

Джил се засмя, протегна ръка и погали влечугото по главата… после се обърна и разпери ръце.

Желаещите да влязат в Градината тръгнаха напред. Тогава се върна Пати и докосна Какстън по рамото.

— Бен, да вървим, миличък.

Много му се искаше да остане, да поглъща с очи чудното видение… да отиде заедно с посветените. Но стана и излезе. Озърна се веднъж, когато Майк прегърна първата жена от върволицата, после се обърна към Пати и пропусна гледката — тогата на жената изчезна в мига, когато Майк я целуна. Не видя и как първият целунат от Джил мъж остана без тога.

— Ще заобиколим — обясни Пати. — Ще им дадем време да влязат в Храма. Можехме и да минем направо, но нека не създаваме излишна работа на Майк да ги връща в подходящото настроение. Той и без това се раздава докрай.

— Къде отиваме?

— Да приберем Медената кифличка. После се връщаме в Гнездото, освен ако искаш да участваш в обряда по посвещаването. Но още не си научил марсиански и може да се объркаш.

— Да, но ми се ще да се видя с Джил.

— Тя щяла да отскочи горе, за да се видите. Оттук, Бен.

Пат отвори врата и Бен се озова в същата градина. Змията изви глава към тях.

— Ела, скъпата ми! Доброто момиче на мама! — Размота боата от дървото и я настани в кошница. — Дюк я донесе тук, но аз трябваше да я наглася на дървото и да й кажа да не скита наоколо. Имаш късмет, Бен. Твърдя рядко се случва някой да премине в Осмия кръг.

Какстън носеше Медената кифличка и установи, че змията никак не е лека. Кошницата бе укрепена със стоманени ленти. Когато се качиха горе, Патриша спря.

— Остави я, Бен. — Смъкна си тогата и уви змията около себе си. — Това е наградата й, че се държа добре. Тя иска да се гушка при мама. Почти веднага трябва да изнеса урок, затова ще я понося малко. Не е хубаво да разочароваш змия. Същински деца са, не грокват в пълнота.

Вървяха петдесетина метра до входа на същинското Гнездо. Бен си свали обувките, взе в ръка и нейните сандали. Влязоха и Бен се съблече, докато остана само по шорти. Протакаше и се колебаеше дали да не се отърве и от тях. Вече беше съвсем сигурен, че дрехите в Гнездото са толкова необичайни (вероятно и проява на грубост), колкото подковани ботуши по паркета на танцова зала. Предупреждението на изхода към улицата, пълната липса на прозорци, уютът тук, нежеланието на Патриша да носи каквото и да било по себе си и предложението й той да постъпи като нея — в този дом хората бяха свикнали с голотата.

Реши да не се уповава на държанието на Патриша. Татуираните жени може би имаха чудати схващания за дрехите, но на влизане в хола се разминаха с мъж, тръгнал към баните и „малките гнезда“, който нямаше нито змия на себе си, нито рисунки, значи беше доста по-гол от Патриша. Поздрави ги с „Ти си Бог“ и отмина. Натъкна се на ново доказателство в хола — излегнала се на диван жена.

Какстън знаеше, че много семейства са свикнали с домашната голота, а това тук беше „семейство“ — все негови водни братя. Но се двоумеше между вежливостта да махне символичното си смокиново листо… и увереността, че ако влезе някой облечен непознат, на мига ще се почувства пълен глупак! Проклет да е, но сигурно дори ще се изчерви!

 

 

— Джубал, а ти какво щеше да направиш?

Харшо вдигна вежди.

— Бен, нима очакваш да съм стъписан и възмутен? Човешкото тяло често е приятна гледка, друг път отблъскваща, но няма никакво значение само по себе си. Майк си е подредил нудистко домакинство. И какво? Да викам „Браво!“ или да се разрева?

— Лесно ти е да се правиш на олимпийски бог. Никога не съм те виждал да си смъкваш панталона пред хора.

— Няма и да ме видиш. Но гроквам, че не свенливостта те е объркала. Мъчил те е пошлият страх да не станеш смешен — това е невроза с дълго, псевдогръцко име.

— Глупости! Не знаех кое е проява на любезност в това положение.

— Глупостите ги говориш ти. Отлично си знаел кое е вежливо, но не си искал да се покажеш глупак… или си се боял да не реагираш по мъжки на някоя гола дама. Гроквам, че Майк е имал основания да въдеде този обичай. Винаги обмисля всяка своя постъпка.

— Да, така е. Джил ми обясни.

 

 

Какстън беше в преддверието, хванал ластика на шортите си и събиращ смелост за решителния момент… когато две гладки ръце се обвиха около кръста му.

— Любимият ми Бен! Колко е хубаво, че си тук!

След миг Джил беше в прегръдката му, топлите й устни се притиснаха жадно в неговите. И той се зарадва, че в последния миг шортите си останаха на мястото. Тя вече не беше в костюма на Майка Ева. Носеше тогата на жрица. Но Бен щастливо и остро усещаше, че държи в ръцете си жизнено, горещо и притискащо се в него момиче.

— Олеле! — изпъшка Джил и се дръпна леко. — Липсваше ми, звяр такъв. Ти си Бог!

— Ти си Бог — сговорчиво отвърна Бен. — Джил, по-красива си от всякога.

— Вярно е — съгласи се тя. — И това става покрай другото. Ако знаеш колко се развълнувах да усетя погледа ти при последния номер!

— Какъв „последен номер“?

— Джил говори — намеси се Патриша, — за края на службата, когато тя е Mater Deum Magna. Деца, трябва да бягам.

— Не бързай, миличка.

— Ще тичам, за да не се наложи да бързам. Бен, ще оставя Медената кифличка, после ще сляза долу да си водя урока. Ще ме целунеш ли за лека нощ?

Бен установи, че след секунда целува жена, увита в страховита змия. Опита се да забрави за Медената кифличка, за да се отнесе към Пати както подобаваше.

После Пат целуна и Джил.

— Лека нощ, милички.

Излезе, без да бърза.

— Бен, много е сладка, нали?

— Такава си е. Макар че отначало ме смая.

— Гроквам. Пати смайва всеки, защото и за миг не изпитва съмнение. Просто постъпва правилно, без да се замисля. Много си приличат с Майк. Най-напреднала е от всички ни и би трябвало да стане висша жрица. Но не иска, защото нейните татуировки биха й пречили в някои случаи — ще разсейват хората. А не иска да се лиши от картините си.

— Че как би могла? Ако някой опита да ги махне, направо ще я убие.

— Изобщо не е така, скъпи. Майк може да ги заличи, без да й остави дори мъничък белег, без да й навреди. Но тя смята, че татуировките не й принадлежат, само са й поверени. Ела да седнем. Доун ще донесе нещо за хапване. Трябва да се наям, докато съм тук, иначе няма да имам време до утре. Как ти се стори всичко тук? Доун ми каза, че си бил и на служба за непосветени.

— Бях.

— Е, какво мислиш?

— Майк би могъл да продаде и обувки на някоя кобра — проточи Бен.

— Гроквам, че нещо те безпокои.

— Не. Или поне не мога да му намеря име.

— Ще те попитам пак след седмица-две. Няма да бързаме.

— Няма да остана цяла седмица.

— Не си ли приготвил нещо резервно за рубриката?

— Три коментара. Но не бива да се заседявам тук.

— Мисля, че ще останеш… после ще продиктуваш нещо по телефона. Вероятно ще е материал за Църквата. Дотогава ще грокнеш, че ще бъдеш тук дълго.

— Не ми се вярва.

— Очакване до пълнота, Бен. Нали знаеш, че всъщност това не е църква?

— Пати ми подхвърли нещо подобно.

— Е, нека го кажа иначе — не е религия. Църква е от гледна точка на нравите и закона. Но не се опитваме да подчиним хората на Бог. Това е противоречие, което не може да се изрази на марсиански. Не искаме и да им спасяваме душите, защото душите не могат да бъдат погубени. Не внушаваме и вяра на хората — предлагаме им истина, която могат да проверят. Истина за тук и сега, обикновена като една ютия и нужна като хляба, толкова практична, че може да направи войните, глада и омразата ненужни като… като дрехите в Гнездото. Но трябва да научат марсиански. Това е трудното — да намерим хора, достатъчно честни да повярват на видяното, готови да работят упорито — защото никак не им е леко да научат езика, на който трябва да ги посвещаваме. Истината може да бъде казана на английски не по-добре, отколкото да изсвириш с уста Петата симфония на Бетовен. — Тя се засмя. — Но Майк никога не прибързва. Прониква в съзнанието на хиляди хора… намира малцина… и по някой от тях се влива в Гнездото, за да продължат да се учат. Някой ден ще подготви и нас така, че да създаваме нови гнезда, тогава всичко ще заприлича на падаща лавина. Не бързаме. Никой от нас още не е готов. Нали, мила?

Бен се озърна и се стресна — към него се навеждаше жената, в която разпозна другата висша жрица… да, казваше се Доун. Подаваше му пълна чиния. Никак не му помогна да запази спокойствие и нейното облекло — същото като на Патриша, без татуировките.

— Вечерята ти, братко Бен — усмихна се Доун. — Ти си Бог.

— Ъ-ъ… ти си Бог. Благодаря.

Тя го целуна, донесе чинии за себе си и Джил, настани се от другата му страна. Бен съжали, че не седна отсреща, където можеше да я огледа хубавичко — древните точно така са си представяли телесните въплъщения на богините.

— Не сме готови, Джил — съгласи се Доун. — Но очакването ще е пълнота.

— Например, Бен — продължи Джил, — аз не пропускам почивките, за да хапна нещо. Но Майк не е слагал залък в устата си от вчера и така ще бъде, докато не се освободи за малко. Тогава ще се наплюска зверски и храната ще му стигне, докогато е необходимо. Освен това аз и Доун се уморяваме. Нали, скъпа?

— Няма спор. Но сега не съм уморена, Джилиън. Нека аз поема службата, а ти остани с Бен. Дай ми тази тога.

— Любима, имаш много щура главица. Бен, тя не е сядала да си поеме дъх почти откакто Майк не е почивал. Можем да издържим доста дълго, но все пак огладняваме и понякога имаме нужда от сън. Като спомена тогите, Доун — тази е последната в Седмия кръг. Забравих да кажа на Пати да поръча стотина-двеста.

— Вече го е сторила.

— Трябваше да се сетя. Тази ми е тесничка. — Джил се изви така, че Бен пак настръхна. — Да не напълняваме?

— Малко.

— Не е лошо. Бяхме излишно кльощави. Бен, забеляза ли, че с Доун имаме еднакви фигури? Ръст, гърди, талия, ханш, тегло — всичко. Да не говорим за тена. Приличахме си и когато се запознахме, но с помощта на Майк станахме като близначки. Дори и в лицата, но защото мислим и вършим едно и също. Мила, застани пред Бен, за да ни сравни.

Доун остави чинията и се изправи пред Какстън, който се смути от стъписващата прилика… после се сети, че и Джил бе заемала същата поза на Майка Ева по-рано. Джил изфъфли с пълна уста:

— Видя ли? Това съм аз.

— Е, все има някаква разлика — засмя се другата жена.

— Жалко. Защо ли нямаме съвсем еднакви лица? Бен, много е удобно, защото висшите жрици трябва задължително да са две. И така едва удържаме на темпото на Майк. Освен това Доун може да си купи рокля, която да нося и аз. Спестява ми досадата да пазарувам.

— Съмнявах се — бавно каза Бен, — дали изобщо носите дрехи, освен тези жречески тоги.

Джил го изгледа учудено.

— Нима можем да ги носим, когато излезем да потанцуваме? Това ни е любимият начин да прогонваме дрямката. Доун, седни и се наяж, Бен вече си напълни очите. В групата на напредналите има един фантастичен танцьор, а в града е пълно с нощни клубове. Толкова нощи го държахме буден, че после трябваше да го крепим с внушение по време на уроците. Но нищо лошо няма да му стане. Стигнеш ли до Осмия кръг, почти не изпитваш нужда от сън. Миличък, защо си помисли, че никога не се обличаме?

— Ами…

Бен се престраши да избълва притесненията си. Джил се ококори, започна да се кикоти, но веднага се овладя.

— Ясно. Любими, сега съм с тогата, защото трябва да си плюя на петите, щом се нахраня. Ако бях грокнала, че това ще те смути, щях да я махна, преди да ти кажа „здрасти“. Толкова сме свикнали да се обличаме или събличаме според случая, че забравяме за вежливостта. Слънчице мое, носи си шортите или ги хвърли — както ти е удобно. Само не се нервирай. — По бузите й заиграха трапчинки. — Спомних си как Майк опита какво е обществен плаж. Доун, сещаш ли се?

— Никога няма да забравя!

— Бен, нали го знаеш Майк. На всичко трябваше да го уча. Не виждаше никакъв смисъл в дрехите, докато грокна с огромна изненада, че ние не сме неуязвими за капризите на климата. Марсианците не биха и могли да си представят предразсъдък като свенливостта. Майк грокна дрехите като украса, чак когато започнахме да си подбираме костюми за номера в карнавала.

Вярно е, че винаги правеше каквото му казвах, но… Бен, дори не можеш да си представиш с какви безбройни дребни условности сме свикнали. Само че ги учим двайсетина години, а Майк трябваше да навакса едва ли не за седмици. Още не знае някои неща. Когато греши, то е защото не подозира, че хората не се държат така. Всички му помагаме, с изключение на Пати. Според нея Майкъл винаги е съвършен. А той още се опитва да грокне дрехите. Смята ги за злина, която разделя хората и пречи на любовта да ги сближи. Напоследък все пак грокна, че имаме нужда и от такива прегради в общуването с непознати.

И веднъж забравих да му кажа какво да прави. Бяхме в Баха Калифорния. Тогава отново срещнахме Доун. Вечерта се настанихме в един крайбрежен хотел. Майк гореше от нетърпение да грокне океана и ме остави да се успя на другата сутрин. Слязъл сам за първата си среща с морето. Горкичкият! Стъпил на пясъка, захвърлил халата и заджапал навътре във водата… същински древногръцки бог и също толкова чужд на всякакви норми. Вдигна се голяма олелия, но аз се събудих навреме и изтърчах да го отървавам от ченгетата. — Изведнъж погледът на Джил се замъгли. — Той вече има нужда от мен. Целуни ме за лека нощ, Бен. Ще се видим сутринта.

— Цяла нощ ли ще будуваш?

— Вероятно. Групата за посвещаване е голяма.

Тя стана, издърпа го да се изправи и го прегърна. След малко промърмори:

— Скъпи ми Бен, вземал си частни уроци. Олеле, майчице!

— Кой, аз ли?! Бях ти верен… както аз си знам.

— Същото важи и за мен. Не се оплаквам. Само си казах, че Доркас доста ти е помогнала да усъвършенстваш целувките.

— Е, случваше се. Ама че си любопитна!

— Ще ме почакат. Искам да те целуна пак. Ще се опитам да бъда Доркас.

— Остани каквато си.

— И без това не мога да се престоря на нея. Майк казва, че Доркас целува най-отдадено — „гроква целувката в пълнота“.

— Стига си бъбрила…

Тя го послуша, но въздъхна.

— Посветени, идвам при вас светеща в тъмното. Доун, погрижи се за него.

— Непременно.

— Целуни го веднага и ще разбереш за какво говоря.

— Точно такова намерение имах.

— Бен, бъди добро момче и прави каквото Доун ти каже.

Джил се затича… без да бърза.

Доун протегна ръце към Бен и се притисна в него.

 

 

Едната вежда на Джубал се изви присмехулно.

— Само не ми казвай, че в този миг си се уплашил.

— А, нямах голям избор. Аз, такова… „примирих се с неизбежното“.

Джубал кимна мъдро.

— Хванали са те в капан. В такова положение мъжът може само да преговаря за по-благоприятно примирие.