Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (25)

Двадесет и пета глава

На Марс хората изграждаха херметизирани куполи със собствена атмосфера за смесената мъжко-женска група, която щеше да пристигне със следващия кораб. Работата изпреварваше графика, защото марсианците помагаха по малко. Част от спестеното време беше използвано за предварителна оценка на дългосрочния план по освобождаването на съдържащия се в пясъците кислород, за да стане планетата по-гостоприемна за следващите човешки поколения.

Старите нито одобриха замисъла, нито попречиха с нещо. Не бе настъпило времето за това. Размишленията им наближаваха потресаващо изпитание, което щеше да определи пътя на марсианското изкуство за хилядолетия напред. А на Земята бяха проведени поредните избори. Един извънредно изпреварил епохата си поет публикува в тираж за избраници поемите си, състоящи се само от препинателни знаци и интервали. В рецензията си списание „Тайм“ предложи и всекидневният бюлетин, издаван от Общото събрание на Федерацията, да излиза в същия вид.

Започна колосална по мащабите си кампания за развъждане на повече растения и госпожа Дъглас (същата „Сянката на величието“) изрече: „Не бих се хранила без цветя на масата, също както и без салфетки“. Един тибетски учител (роден в град Палермо, Сицилия) обяви в Бевърли Хилс, щат Калифорния, преоткрита форма на древната йога, състояща се от „трептящо“ дишане, увеличаващо както жизнената енергия, така и космическото привличане между половете. Неговите ученици трябваше да го слушат, заели асаната „матсиендра“ и покрити само с ръчно тъкани препаски, докато им четеше напевно от „Ригведа“, а в това време помощникът му оглеждаше портфейлите и чантичките им в съседната стая. Не открадна нищо. Планът предвиждаше по-дългосрочно и сигурно издояване.

Президентът на Съединените американски щати обяви първата неделя от ноември за „Ден на бабите“ и подкани Америка да изрази чувствата си с букети. Верига от погребални бюра бе осъдена за подбиване на цените. След тайно съвещание епископите на фостъритската църква обяви второто Велико Чудо — Архиепископ Дигби се пренесъл в Небесата в телесния си вид и незабавно бил въздигнат в Архангел, равен, но все пак подчинен на Архангел Фостър. Вълнуващата новина бе позадържана малко в очакване Небесата да одобрят избора на нов Архиепископ. Най-сетне и фракцията на Бун се съгласи с кандидатурата на Хюи Шорт след множество тайни гласувания.

„Унита“ и „Хой“ поместиха на страниците си почти еднакви хули по повод издигането на Шорт, „Осерваторе Романо“ и „Крисчън Сайънс Монитър“ пренебрегнаха събитието, „Таймс ъв Индия“ му се присмя, а издаваният в Манчестър „Гардиън“ просто съобщи факта — фостъритите в Англия бяха малко, но пък крайно войнствени.

Дигби не се зарадва на повишението си. Човека от Марс го принуди да остави делата си недовършени, а тъпият скапаняк Шорт щеше непременно да оплеска всичко. Фостър изчака с ангелско търпение края на тирадата му и каза:

— Слушай, младши, вече си ангел. Забрави тези грижи. Вечността не е време за закани. И ти беше тъп скапаняк преди да ме отровиш, но после се справяше доста добре. Щом вече стана архиепископ, Шорт ще запретне ръкави. Няма друг изход. Същото е било и с папите. Някои от тях са били истински циреи върху лицето на земята, преди да ги издигнат. Ако искаш, питай ги, тук няма професионална завист и ревност.

Дигби се поукроти малко, но отправи една молба. Фостър поклати нимба си.

— Не можеш да го докоснеш дори. Не биваше да му пробутваш номерата си. Е, ако желаеш да се покажеш глупак, подай официална молба за чудо. Трябва да те предупредя, че ще ти откажат. Още не разбираш как е устроена Системата. Марсианците си имат своя подредба, твърде различна от нашата, и докато имат нужда от момчето, за нас си остава неприкосновен. Правят си представленията по свои правила — Вселената е безкрайно разнообразна, има по нещо за всеки. Но вие, оперативните работници, понякога не разбирате този факт.

— Значи онова недорасло хулиганче може да ме махне от сцената и аз трябва да си мълча?

— И аз си мълчах, нали? Но сега ти помагам, нали? Виж какво, тук има доста работа да се върши. Големият шеф иска резултати, а не дрязги. Ако искаш почивен Ден да се успокоиш, отбий се до мюсюлманския Рай. Ако не — оправи си нимба, разпери криле и се заемай с нещо смислено. Колкото по-скоро започнеш да се държиш като ангел, толкова по-скоро ще се почувстваш такъв. Бъди Щастлив, младши!

Дигби изпусна дълбока безтелесна въздишка.

— Добре, вече съм Щастлив. С какво да започна?

Джубал не научи веднага за изчезването на Дигби, а по-късно потисна мимолетните си подозрения. Дори Майк да бе замесен, размина му се. А произшествията с разни архиепископи не засягаха Джубал, стига никой да не му досажда с въпроси.

В дома му се усещаха трусове. Лесно се досети какво е станало, но не знаеше точно с коя… и нямаше намерение да разпитва. Майк беше пълнолетен и се предполагаше, че може да се опази от неприятности. Крайно време беше да опознае живота.

Не можеше да възстанови първоначалната случка по поведението на момичетата, защото сблъсъците се променяха неспирно — АБВ срещу Г, после БВГ срещу А… или пък АБ срещу ВГ, АВ срещу БГ. Изобщо, опитаха всички комбинации.

Продължи почти цяла седмица след злощастното гостуване в църквата, а Майк почти не излизаше от стаята си и не поддържаше връзка със света. Джубал би го обявил за мъртвец, ако вече не знаеше какво става. Момичетата прекарваха половината време в стъпване на пръсти около вратата на стаята, „за да видят дали Майк е добре“, твърде заети, за да готвят или да бъдат послушни секретарки. Дори непоклатимата Ан… по дяволите, тя беше най-зле от всички! Разсеяна, необяснимо сълзлива… А доскоро Джубал бе готов да се закълне, че ако на Ан й се наложи да бъде Свидетел на Второто пришествие, ще запомни датата, часа, участниците, събитията и атмосферното налягане, без дори да примигне с ясните си сини очи.

Късно в четвъртък Майк се събуди и изведнъж АБВГ започнаха да пърхат около него, готови да бъдат „прах под колесницата му“. Сетиха се и за задълженията си към Джубал, така че той предпочете по-малкото зло и забрави смутното време. Позволи си само киселата мисъл, че ако реши да се перчи, Майк може да им вдигне заплатите петорно само с една картичка до Дъглас… но това нямаше значение за момичетата.

Домашното спокойствие се върна в имението и Джубал се примири, че друг е хванал юздите. Получаваше си гозбите навреме, по-вкусни от всякога. Викнеше ли „Дежурната!“, момичето се явяваше на секундата — със светнали очи, преливащи от щастие.

Най-интересна му беше промяната у самия Майк. Преди бурната седмица момчето беше ненормално послушно и сговорчиво. Сега пък се отличаваше с такава самоувереност, че Джубал би я нарекъл „празноглавство“, ако Майк не бе останал вежлив и добросърдечен.

Приемаше поклонението на момичетата като свое естествено право, вече изглеждаше по-възрастен от годините си, говореше напористо, а не срамежливо. Джубал реши, че Майк се е влял в редиците на човешката раса. Можеше да изпише пациента от болницата.

И веднага си напомни, че едно нещо липсва — Майк не се смееше. Усмихваше се на шегите и понякога не питаше в какво е солта на вица. Беше неизменно весел… но не се смееше на глас.

Джубал не искаше да преувеличава значението на този недостатък. Пациентът вече беше здрав физически и психически… и се превърна в човек. Само преди броени седмици не би заложил на благоприятния резултат. Скромността не му позволи да си припише заслугите, по-скоро оздравяването се дължеше на момичетата. Или само на една от тях?

Всеки ден повтаряше на Майк, че е желан в дома му… но че трябва и да се разшета по света, щом се почувства готов. Значи не биваше да се изненадва, когато веднъж на закуска Майк обяви, че си тръгва. Обаче се изненада. И с още по-силно учудване установи, че му е мъчно.

Прикри смущението си, като притисна ненужно салфетката към устните си.

— И кога?

— Тръгваме още днес.

— Хъм. Множествено число. Ние с Дюк и Лари сами ли ще трябва да си готвим?

— Обсъдихме това. Джубал, имам нужда от някой с мен. Още не знам как и какво правят хората… Допускам грешки. Трябва да е Джил, защото тя иска да продължи с марсианския език. Но може да е Лари или Дюк, ако не можеш да се лишиш от момичетата.

— О, все пак имам думата?

— Джубал, ти ще решиш.

(„Синко, ти май изрече първата лъжа в живота си. Съмнявам се, че бих успял да задържа дори Дюк, ако ти хрумне да го отмъкнеш.“)

— Е, и аз мисля, че най-добре Джил да дойде с тебе. Чуйте, хлапета… Този дом е ваш.

— Знаем. И ще се върнем. Пак ще споделим водата.

— Ще я споделим, синко.

— Да, татко.

— Какво?!

— Джубал, в марсианския липсва думата „баща“. Но наскоро грокнах, че ти си мой баща. И на Джил също.

Джубал стрелна Джил с поглед.

— Ъ-ъ… да, грокнах. Пазете се.

— Добре. Да вървим, Джил.

Когато Джубал се надигна иззад масата, двамата вече не бяха в имението.