Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Осемнадесета глава

Конференцията бе отложена с още едно денонощие, което даде време на Какстън да се опомни, да изслуша подробностите от загубената за него седмица и да се „сближи“ с Човека от Марс — защото Майк грокна, че Джил и Бен са „водни братя“ и му поднесе чаша вода.

Бен вече знаеше какво означава това. И събитието го принуди да се вгледа в душевните си терзания. Измъчваше го близостта между Майк и Джил. Една седмица в пълна забрава напълно промени ергенските му настроения. Щом успя да остане насаме с Джил, веднага й предложи да се оженят.

— Бен, моля те… — измънка тя, без да го погледне в очите.

— Но защо не? Имам си постоянна работа, здрав съм… или поне ще бъда, щом изхвърля от тялото си тези „коктейли на истината“. Но понеже още не съм, мога да говоря само правдиво. Обичам те. Искам да се оженя за тебе и да ти разтривам натъртените ходила. Да не съм твърде стар за тебе? Или си мислиш за някой друг?

— Нито едното, нито другото! Скъпи Бен… и аз те обичам. Но не ме питай точно сега, имам други… задължения.

Не успя да я разубеди.

Най-после осъзна, че Човека от Марс не му е съперник. Просто беше пациент на Джил. Един мъж, решил да свърже живота си с медицинска сестра, трябва да приеме факта, че жените с нейното призвание се отнасят майчински към пациентите си. А на Бен това му харесваше, защото ако Джилиън нямаше нрав, подходящ за нейната професия, едва ли щеше да я обикне. Не стана заради съблазнителните криви, които дупето й описваше във въздуха, когато тя вървеше. Не беше и заради пищната гледка от другата страна. В края на краищата, той не беше пубертетче, заплеснато по габаритите на млечните жлези! Не, обичаше я заради самата нея.

И щом се налагаше понякога да отстъпва на второ място пред пациентите, които имаха нужда от Джил, да пукне, ако си позволи да ревнува! А Майк беше чудесно хлапе — невинно и добродушно, както Джил го описваше.

Пък и не можеше да й предложи път в живота, обсипан само с розови цветчета. Жената на един журналист също трябва да търпи. Случваше му се да обикаля незнайно къде седмици наред, както и да работи денонощно. Не би му харесало, ако Джил започне да се заяжда. Но не вярваше да се случи.

Щом стигна до съгласие със самия себе си, Бен с цялата си душа прие чашата вода от Майк.

Джубал бе поискал еднодневната отсрочка, за да помисли.

— Бен, когато ти ми стовари тези грижи на главата, веднага казах на Джилиън, че и пръста си няма да помръдна заради така наречените „права“ на момчето. Вече си промених решението. Няма да оставим всички козове в ръцете на правителството.

— Правилно. Не и в ръцете на тази администрация!

— Следващата ще е по-лоша. Бен, ти подценяваш Джо Дъглас.

— Евтин политикан, а и моралът му не струва повече!

— Вярно. Да не говорим за невежеството му. Но освен това е един доста съвестен началник на света. Дори по-добър, отколкото заслужаваме. Ще ми бъде забавно да поиграя покер с него… не би ме мамил и ще си плати дълга с усмивка на лицето. О, признавам, че е неподправен кучи син. Това не изключва възможността да е приятно старо момче. Поне е горе-долу свестен.

— Джубал, проклет да съм, ако те разбирам. Нали уж си бил почти сигурен, че Дъглас е наредил да ме очистят… и малко оставаше да го направят! Извъртял си какви ли не еквилибристики, за да ме отървеш и, за Бога, не знам как да ти изкажа благодарността си! Нима искаш да забравя, че Дъглас беше в дъното на всичко? Не на него дължа факта, че съм още жив. Би се радвал, ако пукна.

— Сигурно. Но ти позна — искам да забравиш.

— Как пък не!

— Ще бъде глупаво да не забравиш. Нищо няма да докажеш. И не ми дължиш благодарности. Не бих ти позволил да ми стовариш и това бреме. Не го направих заради тебе.

— А?

— Стана ми мъчно за едно момиченце, което се канеше да разбива стени с глава и най-вероятно да си намери белята накрая. Направих го, защото тя беше гост в дома ми и бях длъжен да заместя баща й в този случай. И защото тя преливаше от храброст и благородство, но беше достатъчно наивна да тръгне с голи ръце срещу моторен трион. А ти, мое цинично и грешно приятелче, знаеш всичко за трионите. Ако си толкова небрежен, че се натъкнеш на някой, кой съм аз, че да се намесвам в твоята карма?

— Виж ти… Добре, Джубал, върви по дяволите, щом си се намесил в кармата ми. Ако изобщо имам карма.

— Да, спорен въпрос. Спортните коментатори разправят, че отборите „Свободна воля“ и „Предопределение“ завършили наравно. Както и да е. Бих отминал бездомник, проснал се в канавката. Благотворителността е като да лекуваш хемофилията. Истинският лек за тази болест е да оставиш всички хемофилици да кървят до смърт… преди да са наплодили болно поколение.

— Би могъл да ги стерилизираш.

— И да се правя на Господ? Но ние се отплеснахме от въпроса. Дъглас не е замислял убийството ти.

— Кой го казва?

— Казва ти го непогрешимият дъртак Джубал Харшо, застанал на амвона на своя пъп. Синко, ако един помощник-шериф пребие арестант до смърт, можеш да се обзаложиш, че окръжните съдии не биха допуснали това, стига да знаеха предварително. Но пред свършен факт си затварят очите, за да не обърнат колата насред път. В тази страна убийството никога не е било официална политика.

— Ще ти покажа материалите от моите разследвания на доста случаи.

Джубал размаха ръка с отегчение.

— Само казах, че не е официална. Но винаги е имало поръчкови убийства — от гръмки случаи като братята Кенеди до пребити нищожества, за които пускат няколко реда на осма страница. Само че никога не се е превръщало в политика и единствената причина да си жив е, че Джо Дъглас също не си служи с такива средства. Да, отвлекли са те нагло, разприказвали са те, а после са могли да те смачкат като парче тоалетна хартия. Но големият шеф не одобрява грубите игри и беше ли ги спипал, това щеше да им струва работата, ако не и нещо повече. — Джубал поспря да надигне чашата. — Тези бандити са най-обикновен инструмент. Не са преторианската гвардия на Рим, издигала и сваляла цезарите. А ти кого би избрал за цезар? Печения юрист Джо, зубрил законите, когато още сме били свободна нация, а не главните сатрапи в една многоезична империя? Дъглас, който не понася убийствата? Или искаш да го изритаме от поста му — и това можем, ако го измамим — за да си навлечем един генерален секретар от страна, където животът не струва нищо, а убийствата са всекидневие? Ако това искаш, Бен, какво ще сполети следващия досаден репортер, тръгнал по тъмна безлюдна уличка?

Какстън не отговори.

— Вече казах — специалните служби са инструмент. Винаги се намират наемници, които харесват мръсната работа. Но колко мръсна ще стане, ако лишиш Дъглас от крехкото му мнозинство?

— Джубал, нима ми разправяш, че не бива да критикувам администрацията?

— Опазил ме Господ. Осите са създадени, за да жилят. Но не е зле да огледаш както трябва новите мошеници, преди да се отървеш от старите. Демокрацията е нескопосана система. Единствената й добра черта е, че е поне осем пъти по-приемлива от всяко друго управление. А най-страшният й недостатък е, че водачите са огледален образ на своите избиратели. Долнопробни, но какво друго да очакваш? Така че вгледай се в Дъглас и помисли над факта, че в своето невежество, тъпота и себичност той е същински среден американец, но с един-два пръста над тълпата. После се обърни и виж кой ще го замести, ако неговото правителство бъде съборено.

— Едва ли ще има разлика.

— Винаги има разлика! Между „лошо“ и „по-лошо“ е доста по-болезнена, отколкото между „добро“ и „по-добро“.

— Е, какво искаш от мен?

— Нищо — увери го Харшо. — Това шоу аз го уреждам. А от тебе очаквам да не дъвчеш прекалено Джо Дъглас за предстоящото споразумение… може и да го похвалиш за неговата „сдържаност, достойна за държавник“…

— Ей сега ще се издрайфам!

— Гледай да си улучиш шапката. Ще ти кажа какво съм намислил. Първото правило, когато яздиш тигър, е да се хванеш здраво за ушите му.

— Стига надути фрази. Каква е хитрината?

— А ти стига си се правил на тъп. Майк е имал лошия късмет да наследи богатство, за което и Крез не е могъл да мечтае… отгоре на всичко и достъп до власт според политико-юридически прецедент, несравним по нелепостта си, откакто държавният секретар Фол бил осъден, че взел подкуп, а Доени бил оправдан, че му го пробутал. Не ме интересуват глупостите от рода на „княз по рождение“. Нито смятам богатството за „негово“. Не го е заслужил, но дори да беше, собствеността съвсем не е простата и ясна идея, за каквато я смятат повечето хора.

— Би ли повторил?

— Притежанието е една сложна абстракция, мистично отношение. Бог ми е свидетел, че нашите юристи още повече заплетоха нещата, но дори не подозирах докъде се е стигнало, преди да се набърка и Марс… Марсианците не притежават нищо, дори телата си.

— Я почакай, Джубал. Дори животните имат собственост. А марсианците не са зверове. Имат си цивилизация с градове и всичко останало.

— Да. „Лисиците си ровят дупки, а пък птичките свиват гнезда.“ И никой не разбира по-добре принципа „мое и чуждо“ от едно куче-пазач. Но не и марсианците. Освен ако разглеждаш съвместното владение на всичко от милиони или милиарди старши граждани (за тебе може би „призраци“) като притежание.

— Ей, Джубал, ти какво мислиш за тези „Стари“?

— Официалната версия ли да ти изложа?

— Не. Питам за твоето мнение.

— Мисля, че са набожни глупотевини, подходящи за наторяване на градинки… но суеверието е набито в главата на момчето толкова отрано, че няма никаква надежда да размисли.

— И Джил говори, като че вярва в това.

— От мен ще чуеш същите приказки. Най-обикновена вежливост. Една от най-милите на сърцето ми приятелки вярва в астрологията. Никога не бих я оскърбил с искреното си мнение. Способността на хората да вярват в онова, което за мен е почти невероятно, е направо неизчерпаема. Всяка вяра ми намирисва на умствен мързел, но вярата на Майк в „Старите“ не е по-неразумна от убеждението, че динамиката на вселената може да бъде променена с молитви за дъжд.

— Ъ-ъ… Джубал, признавам си, още имам съмнения дали безсмъртието все пак не е факт. Обаче много се радвам, че духът на моя дядо не ми казва какво да правя. Страшно опак старец беше.

— И моя. Какъвто съм и аз. Но има ли изобщо основание един гражданин да бъде лишен от правата си, само защото е умрял? Избирателният район, където израснах, се славеше с множеството си „мъртви души“ при всяко гласуване. Почти марсианска хитрина по дух. Все едно. Трябва да допуснем, че нашето момче Майк не може да притежава нищо, защото Старите вече владеят всичко. Доста се препотих, докато му обясня, че той има над един милион акции в „Лунар Ентърпрайзис“, заедно с патентите за двигателя „Лайл“, да не говорим за останалото имущество и ценни книжа. Изобщо не ми помогна обстоятелството, че предишните собственици са мъртви — това ги превръща в „Стари“, а Майк никога не би припарил до личните дела на Старите.

— Ох… по дяволите, той е невменяем.

— Разбира се! Момчето не може да се разпорежда със собствеността си, защото не вярва в мистичните й свойства, както аз не вярвам в призраци. Бен, цялото имущество на Майк се състои от една четка за зъби, а той дори не подозира, че я има. Ако му я отнемеш, ще си каже, че Старите сигурно са одобрили промяната. — Джубал сви рамене. — Невменяем. Няма да позволя да се стигне до обсъждане на този въпрос… защото я познай кой ще бъде определен за негов попечител?

— Ха! Дъглас или някой от блюдолизците.

— Сигурен ли си? Припомни си състава на Върховния съд. Дали пък попечителят няма да се казва Савонавонг? Или Наги? Или Кунг?

— Уф… може и да си прав.

— При подобен избор момчето едва ли ще се радва на дълъг живот. Или пък ще доживее дълбоки старини в някоя градина на удоволствията, откъдето не се бяга лесно като от „Бетесда“.

— Какви са плановете ти?

— Властта, която Майк привидно държи в ръцете си, е твърде опасна. Ще я дадем на друг.

— Нима може да се откаже от толкова пари?

— Не може. Ако просто ги зареже, ще промени изцяло равновесието на силите… и веднага ще предизвика дело за назначаване на попечител. Значи ще принудим тигъра да тича като луд, а ние ще се държим за ушите му с надеждата да не паднем. Бен, нека сега ти нахвърлям основния замисъл… а ти се постарай да откриеш слабите места. Не се занимавай с правните уловки. Тях ще ги съчинят юрисконсултите на Дъглас, а аз ще ги държа под око. Искам да прецениш дали има политически шанс за успех. Ето какво ще направим…