Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in a Strange Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СТРАННИК В СТРАННА СТРАНА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Stranger in Strange Land / Robert A. HEINLEIN (1961)]. Редактор: Валерия ПОЛЯНОВА. Ходожник: Камея Design. Печат: Светлина ЕАД, Ямбол. Формат: 54×84/16. Печатни коли: 26. Страници: 416. Цена: 4000.00 лв. ISBN 954-8340-18-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Странник в странна страна от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Stranger in a Strange Land пренасочва насам. За песента на Айрън Мейдън вижте Stranger in a Strange Land (песен).
Странник в странна страна
Stranger in a Strange Land
АвторРобърт Хайнлайн
Създаване1951 г.
САЩ
Първо издание1961 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачВладимир Зарков
ISBNISBN 978-954-280-135-1

Странник в странна страна (на английски: Stranger in a Strange Land) е роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн. Написан през 1961 година, този роман се превръща в култов за тогавашното общество и особено за студентската прослойка. Преди рухването на комунистическите режими – защото след това той е публикуван и във въпросните страни – от него са продадени над 3 милиона броя само в САЩ и западна Европа.

В България книгата[1] е издадена през 1996 г., а след това е преиздадена през 2007 от „Сиела“,[2] отново в превод на Владимир Зарков.

Сюжет

Историята се развива в неопределено бъдеще. Хората са изпратили първия си заселнически кораб – „Посланик“ – да създаде колония на Марс. Изгубват сигнали от кораба още преди да е кацнал.

25 години по-късно е изпратен втори заселнически кораб – „Защитник“, който успява да кацне благополучно на планетата и там открива оцелял от първата експедиция – Валънтайн Майкъл Смит или просто „Майк“. Де факто роден на Марс и отгледан от марсианците, той е върнат на Земята, където „марсианският“ начин на мислене се сблъсква с представите на автора за бъдещото „световно“ общество.

Край на разкриващата сюжета част.

Идеи

Концепцията на автора постепенно се разкрива като „основополагане“ на идеята за сексуалната революция, но едновременно с това са застъпени изключително много теми и идеи: обикновеното „схващане на нещата“ срещу „грокването“, боговете („— Ти си Бог … Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…“), сексуалното поведение, религиите, контактът с извънземен разум (не непременно с извънземни същества) и много други.

Като цяло книгата може да се определи като скандална, но това е съвсем естествено в рамките на тогавашното американско общество.

Източници

  1. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, ИК „Камея“, 1996. ISBN 954-8340-18-6.
  2. Хайнлайн, Робърт. Странник в странна страна. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0135-1.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Единадесета глава

Около малка звезда от клас G, към края на средна по размери галактика, се въртяха планети, както правеха от милиарди години, в съгласие със закономерностите, оформили пространството. Четири от тях бяха доста големички за планети, поне колкото да се забелязват. Другите представляваха камъчета, почти скрити в огнения ореол на светилото или залутани в черната пустош. Както е навсякъде, всички до една бяха заразени с чудновато изкривената ентропия, наричана и живот. На третата и четвъртата планети температурите при повърхността се колебаеха около точката на замръзване на водородния окис. Вследствие на това там се бяха развили форми на живот, достатъчно подобни помежду си, за да е възможен някакъв контакт.

На четвъртото камъче древните марсианци не бяха смутени от установената връзка със Земята. Нимфите подскачаха весело по повърхността и се учеха да живеят, като в този процес измираха осем от всеки девет. Зрелите марсианци, коренно различаващи се от нимфите по тяло и съзнание, се спотайваха в приказни, изящни градове и бяха толкова кротки, колкото нимфите палави… но още по-заети с богатия живот на духа.

Не че и те нямаха работа в човешкия смисъл на думата — трябваше да се грижат за цяла планета. Имаше нужда да се казва на растенията кога и къде да растат, а нимфите, издържали изпитанието чрез оцеляване, да бъдат събрани на определени места, съхранени и оплодени. Над появилите се по-късно яйца трябваше да се бди и размишлява, за да съзреят правилно, а изпълнилите предназначението си нимфи да бъдат убедени, че е време да изоставят детските лудории и да се преобразят във възрастни същества. Да, беше необходимо да се свърши всичко това — но то определяше „живота“ на Марс не повече, колкото всекидневната разходка на кучето направлява „живота“ на човек, който ръководи корпорация с планетарен мащаб. Макар че за някое създание от Арктур III тези разходки биха изглеждали най-важното занимание на финансовия магнат, робуващ на кучето си.

И марсианците, и човеците бяха самосъзнаващи се форми на живот, но поели в изцяло разминаващи се посоки. Човешките постъпки, подбуди, надежди и страхове бяха вдъхновени и направлявани от трагичния и странно прекрасен начин на възпроизводство на човечеството. Същото важеше и за Марс, но по-скоро като огледално отражение. И там съществуваше плодовитата биполярност, разпространена в цялата галактика, но толкова различна от земната й форма, че „половете“ там би признал само някой земен биолог, но земният психиатър не би открил и помен от „секс“. Марсианските нимфи бяха женски без изключение, а възрастните — мъжкари.

Но само по функциите си, не и в психиката. Мъжко-женското противопоставяне, определящо изцяло човешкия живот, не можеше да съществува на Марс. Нито имаше условия за някаква форма на „брак“. Възрастните бяха огромни и напомняха на първите видели ги хора за ледени лодки с издути от вятъра платна. Телесно бяха забележимо пасивни, за сметка на дейния си дух. Нимфите бяха дебелички, покрити с козина кълба, пълни с жизненост и неспирана от разума енергия. Нямаше никаква основа за сравнение между земната и марсианската психика. Човешката биполярност беше и препятствие, и стимул за цялото поведение на хората — от сонетите до уравненията в ядрената физика. Ако някое същество си въобрази, че човешките психолози преувеличават значението на това явление, нека се поровят в патентните ведомства, библиотеките и изложбените зали за творби, създадени от евнуси.

Марс, където животът протичаше толкова различно от земния, почти не отдели внимание и за „Посланик“, и за „Защитник“. Тези случки бяха твърде скорошни, за да имат някакво значение. Ако марсианците имаха вестници, един брой на земен век щеше да е предостатъчен. А и контактите с други разумни раси не бяха новост за тях. Случвало се бе и преди, щеше да се случва и в бъдеще. А когато грокнеха напълно новата друга раса (горе-долу след земно хилядолетие), щеше да настъпи и времето за действия, ако се налагаха.

В момента на Марс важно беше събитие от съвсем друго естество. Безтелесните Стари решиха почти разсеяно да изпратят човека от гнездото, за да грокне каквото може за третата планета, после отново насочиха вниманието си към сериозните дела. Неотдавна, горе-долу по времето на Цезар Август в Рим, един марсиански творец съчиняваше произведение. Можеше да бъде наречено поема, или музика, или пък философски трактат. Представляваше поредица от емоционални състояния, свързани от трагичната и логична необходимост. И тъй като човек би могъл да се приобщи към творбата, колкото и слепецът по рождение разбира обясненията що е залез, все едно е какво определение би трябвало да се избере за тази творба. Съществено в случая беше, че създателят й се обезтелеси случайно, преди да завърши своя шедьовър.

Подобни неочаквани произшествия бяха твърде редки на Марс. Нагласата на местната цивилизация изискваше животът да бъде завършен изцяло, а физическата смърт да настъпи в точно подбран момент. Но творецът така се увлече, че забрави да се прибере на топло през сезона на студовете. И когато забелязаха отсъствието му, тялото едва ли беше подходящо и за храна. Без да забележи обезтелесяването си, той продължаваше да съчинява.

Но марсианското изкуство се делеше на две категории — създаваното от живите възрастни, което беше жизнено и първично, и творенията на Старите, обикновено консервативни, извънредно сложни, а и се подразбираше, че трябва да отговарят на значително по-възвишени изисквания. Оценяваха двата вида по съвсем различен начин.

И тъй, как да приемат тази творба? Тя прокарваше мост от телесното към безтелесното битие и в окончателната си форма бе дело на един от Старите… и все пак творецът дори не бе осъзнал промяната в състоянието си и бе продължил като същински телесен възрастен. Дали това беше нов вид изкуство? Дали и други подобни постижения са възможни, ако творците бъдат сполетени от нечакано обезтелесяване? Векове наред Старите обсъждаха в съпреживян размисъл вълнуващите нови възможности и всички телесни марсианци ги чакаха трепетно да отсъдят.

Въпросът беше още по-важен, защото се занимаваха с творба на религиозното изкуство (поне според земните понятия), при това преливаща от чувства. Тя описваше контакта между марсианците и жителите на петата планета — отдавнашно събитие, но живо и съществено в смисъла, в който и смъртта на един разпънат на кръст има особено значение за хората и след две хилядолетия. След срещата си с расата от петата планета марсианците я грокнаха в пълнота и избраха съответното действие, след което остана само пояс от астероиди. Само че марсианците съхраняваха в себе си и възхваляваха представителите на унищожената цивилизация. Новата творба беше пореден опит да грокнат в цялост прекрасното преживяване. Но преди да я оценят, трябваше да грокнат самата нея.

Труден, възхитителен проблем.

На третата планета Валънтайн Майкъл Смит не се интересуваше от тези разгорещени дискусии. Изобщо не бе и чувал за тях. Неговият марсиански наставник и водните му братя не го претоварваха с неща, които дори не би могъл да си представи. Смит научи за унищожаването на петата планета по същия начин, както някое момче слуша в училище за съдбата на Троя. Но не стоварваха върху съзнанието му изкуство, недостъпно за него. Получи необичайно образование — несравнимо по-разностранно от съгнездниците си и несравнимо по-бедно от възрастните. Наставникът и неговите съветници измежду Старите изпитаха мимолетно любопитство какво и как може да научи това чуждо същество в гнездото. Резултатите им разкриха повече за човешката раса, отколкото същата тази раса знаеше за самата себе си, защото Смит грокна с лекота неща, оставащи непознати за всеки друг човек.

В момента той се радваше на живота. В Джубал намери нов воден брат и се сдоби с много нови приятели. Наслаждаваше се на впечатления, които го заливаха отвсякъде и нямаше време да ги грокне. Само ги подреждаше в паметта си, за да ги преживее отново в покой.

Неговият брат Джубал му каза, че ще грокне по-бързо това странно и прекрасно място, ако се научи да чете. Затова Смит отдели един ден за задачата, а Джил сочеше думите и ги произнасяше на глас. Само че това означаваше да не припари до басейна цял ден, което за Смит беше огромна жертва. Плуването (щом проумя, че е позволено) не само го даряваше с радост, а и го издигаше до почти непоносим религиозен екстаз. Ако Джил и Джубал не го подканяха, нямаше изобщо да излиза от водата.

И понеже не го пускаха да плува нощем, запълваше това време с четене. Минаваше устремно през томовете на Британската енциклопедия, а за десерт чоплеше медицинската и юридическата библиотеки на Джубал. Веднъж новият воден брат го завари да прелиства бързо една от тези книги, спря го и започна да задава въпроси за прочетеното. Смит отговаряше старателно, защото това му приличаше на изпитанията, на които го подлагаха Старите. Поне наглед Джубал остана недоволен и Смит реши, че трябва да се отдаде на усилен размисъл — не се съмняваше, че е повторил точно думите от книгата, макар и да не грокваше всички до една.

Обаче предпочиташе басейна пред книгите, особено когато Джил, Мириам, Лари и останалите се пръскаха там заедно с него. Не се научи веднага да плува, но откри, че може да направи нещо непосилно за другите. Отпусна се блажено на дъното и след малко приятелите му се заеха трескаво да го вадят от водата. Той едва не се откъсна от света, но разбра, че само се тревожат за него.

По-късно показа умението си пред Джубал и с удоволствие остана на дъното. Опита се да научи на същото и своя воден брат Джил, но безпокойството й го накара да се откаже. За пръв път осъзна, че може да прави неща, които бяха недостъпни за новите му приятели. Дълго размишлява над откритието си, стремеше се да го грокне в пълнота.

Смит беше щастлив, но не и Харшо. Все така се отдаваше на безделие и изучаваше покрай другото обекта, възбудил любопитството му. Не подлагаше Смит на някакъв режим, не го изследваше по програма, нито го преглеждаше редовно. Остави го да палува на воля като кутре в голямо ранчо. Ако някой надзираваше Смит, това беше Джилиън… и Харшо си мърмореше, че тя прекалява. Никак не обичаше мамините синчета.

Но Джилиън само се стараеше да го научи на правилата как да живее в обществото. Смит вече се хранеше с останалите, обличаше се сам (поне така си мислеше Джубал, но си напомни да попита момичето дали още му помага). Свикна със свободния живот в този дом и се справяше с непознатото, като се стараеше да подражава. При първата обща вечеря си служеше само с лъжица, а Джил му наряза месото. Но накрая вече се опитваше да прави същото като другите. Следващия път повтаряше поведението на Джил до последната подробност.

Дори установеният факт, че Смит се е научил да чете със скоростта на електронен скенер и всичко остава в паметта му, не поблазни Джубал Харшо да превърне момчето в „задача“, с контролни тестове, измервания и таблици за напредъка му. Харшо се отличаваше с доста напереното смирение на човек, узнал толкова много, че си е изяснил колко всъщност е невеж. Не виждаше смисъл в „измервания“, когато не е наясно какво точно мери.

И макар да наблюдаваше с удоволствие как това единствено по рода си същество се превръща във външно подобие на човек, изобщо не се чувстваше щастлив.

Също като генералния секретар Дъглас той кога земята ще се продъни под краката му.

Очакваше враждебни действия и бе принуден също да предприеме насрещни ходове. Сега се дразнеше, защото нищо особено не се случваше. По дяволите, нима федералните ченгета са толкова тъпи, та дори не могат да проследят едно наивно момиче, прекарало мъж в безсъзнание през половината страна? Или все пак са били по петите й… а сега са обсадили имението? Тази мисъл го вбесяваше. Самата представа, че правителството наблюдава крадешком дома му, беше гнусна като тайното отваряне на писма.

Сигурно и това правят! Правителство! Три четвърти са паразити, а останалите — безпомощни смотаняци… Разбира се, Харшо признаваше, че щом човекът е обществено животно, няма как да мине без управление, както не може да се отърве от опразването на червата си. Но не беше готов да нарече добро неизбежното зло. Щеше му се правителството да се разкара от главата му!

Струваше му се твърде вероятно властите да знаят къде е Човека от Марс и съзнателно да не предприемат нищо.

Но докога ще продължава това? И докога той ще успява да поддържа своята „бомба“ заредена и готова за взрив?

И къде ли беше онзи млад идиот Бен Какстън?

 

 

Джил Бордмън го изтръгна от това мислено кършене на пръсти.

— Джубал?

— А? Извинявай, бях се умислил. Седни. Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря. Джубал, тревожа се.

— Нормално е. Много хубаво се гмурна преди малко. Я ми покажи пак как го правиш.

Джил си прехапа устните като момиченце.

— Джубал, моля те да ме изслушаш! Ужасно се безпокоя!

— Щом е така — въздъхна Харшо, — подсуши се с хавлия. От този ветрец може да изстинеш.

— Много си ми е добре. Джубал… имаш ли нещо против да оставя Майк тук?

Харшо примигна.

— Момичетата ще се грижат за него, а и той не ни създава проблеми. Тръгваш ли си?

— Да — потвърди тя, без да го погледне в очите.

— Хъм… приятно ни е да си тук. Но ако искаш да си отидеш — твоя воля.

— Какво? Но, Джубал… аз не искам да си отида!

— Ами тогава недей.

— Трябва!

— Я повтори по-бавно, че нещо не те разбрах.

— Нима не ти е ясно? Харесва ми тук и ти се държиш чудесно с нас! Но не мога да остана. Бен изчезна. Длъжна съм да го потърся.

Харшо изръси неприлична дума и добави:

— И как смяташ да го търсиш?

— Не знам — смръщи се Джил. — Но не мога да се пека на слънце и да се плацикам в басейна, щом Бен е незнайно къде.

— Джилиън, той отдавна е пораснал. А ти нито си му майка, нито съпруга. Нямаш подбуди да го издирваш. Или имаш?

Джил човъркаше тревата с босите си крака.

— Нямам такива претенции към Бен. Само че знам… ако аз бях изчезнала, Бен щеше да ме търси, докато ме намери. Значи и аз съм длъжна да направя същото!

Джубал прокле всички богове, виновни за човешката глупост.

— Добре, сега да си помогнем с малко логика. Имаш ли намерение да наемеш частни детективи?

Тя го погледна нещастно.

— Ами май така се прави. Много ли пари искат?

— Доста.

Джил преглътна тежко.

— А ще се съгласят ли да им плащам, ъ-ъ… на месечни вноски?

— Първо парите, после работата — така са свикнали. Не се цупи, дете. Подхванах те на тази тема, за да не я чоплим повече. Вече наех най-добрите в занаята за издирването на Бен. Няма смисъл да затъваш в дългове, за да попаднеш на некадърници.

— Нищо не ми каза!

— Нямаше нужда.

— Но… Джубал, те какво научиха?

— Нищо — призна той. — Затова не исках да те вкисвам. — Устните му се изопнаха. — Отначало мислех, че се нервираш за глупости. Също като Килгален, помощника му, допусках, че се е втурнал по някоя следа и ще се обади, щом си свърши работата. Но вече не ми се вярва — добави с въздишка. — При онзи смотаняк Килгален има съобщение, според което Бен щял да отсъства неопределено време. Моят човек успял да го снима крадешком. Съобщението е изпратено по факс.

— А защо не е пратил и на мен? — озадачи се Джил. — Обикновено се сеща за тези неща.

Джубал едва се сдържа да не изръмжи.

— Джилиън, помисли най-сетне! Ако на кутията пише „цигари“, това съвсем не означава, че вътре наистина има цигари. Ти дойде тук в петък. Според номера на факса бил е изпратен от Филаделфия, от апарат за общо ползване в „Паоли“, в десет и половина сутринта в четвъртък. Получен е веднага в офиса на Бен. Хайде сега, кажи ми — защо му е на Бен да праща факс през работно време в собствения си офис, щом може просто да се обади по телефона?

— Не знам. Аз не бих го направила. По-лесно е по телефона…

— Но ти не си Бен. Мога да измисля десетина причини да избере този начин. За да избегне надвикването по телефона при лоша връзка. За да има регистриран часа на изпращане, ако се забърка в съдебен процес, или каквото и да било друго. Килгален не вижда нищо странно да получи факс от началника си. А и щом Бен има факс в офиса, значи го използва. Обаче съобщението би трябвало да показва, че в този момент е бил в „Паоли“. Но не е изпратено оттам.

— Нали каза, че…

— Един момент. Ако клиентът лично даде текста, може би иска да бъде получено със собствения му почерк и подпис. А ако го продиктува на служителката, първо ще бъде напечатано.

— Разбира се.

— Джил, това нищо ли не ти подсказва?

— Ами… Джубал, толкова съм разтревожена, че не мога да мисля.

— Няма защо да си посипваш главата с пепел. И на мен нищо нямаше да ми подскаже. Но печеният тип, когото наех, прелива от хитрини. Занесъл в „Паоли“ копие от факса и представил фалшиви документи, удостоверяващи, че той е Килгален — получателя. С бащинското си държание и честното си лице подмамил едно момиче да му каже неща, които би трябвало да разкрие само при съдебно разпореждане. Тъжна история. Тя едва ли би запомнила един факс сред стотици други, но е почитателка на Бен. Четяла всеки ден рубриката му… ужасен порок. — Джубал примигна сепнато. — Дежурната! — Ан изскочи от басейна сред фонтан от пръски. — Напомни ми да напиша статия за пристрастяването към новините. Основната теза е, че повечето неврози се коренят в порочния навик човек да вкусва от страданията на петте милиарда свои съседи по планета. Заглавието е „Слухове без граници“… не, нека бъде „Буйството на слуховете“.

— Шефе, вече ти идват нездрави мисли в главата.

— Не в моята, а в главите на всички останали. Погрижи се да я напиша следващата седмица. Сега изчезвай, зает съм. — Пак се обърна към Джилиън. — Момичето чуло името на Бен и душицата й затрепкала, че говори с един от своите герои… но пък й докривяло, че не се показал на екрана и не могла да му види лицето. И си спомнила, че изпращането на факса било платено от Вашингтон.

— Вашингтон? — учуди се Джил. — Защо му е на Бен?…

— Разбира се! — съгласи се Джубал ядосано. — Много по-бързо и евтино би се свързал направо с помощника си, вместо да праща съобщение обратно до Вашингтон през факс на стотици километри оттам. Това е безсмислено. Има само едно възможно обяснение. Хитрост. Бен е свикнал с тези номера, както младоженката с целувките. Не е станал най-добрия писач в занаята, като е играл с открити карти.

— Бен не е писач! Той е добър журналист!

— Извинявай, на мен ми е трудно да преценя. Може би е предполагал, че телефонът му се подслушва, но факсът е чист. Или е подозирал, че навсякъде са му прикачили „бръмбарчета“ и е искал да подлъже подслушващите, че няма да се прибере скоро. — Джубал се намръщи. — Ще му направим мечешка услуга с издирването, ако е така. Може би дори ще го изложим на голяма опасност.

— О, не!

— О, да! — отвърна той уморено. — Момчето обича да ходи по ръба. С това се прослави. Джил, разбери, че Бен никога не се е захващал с по-опасно нещо. Ако сам е решил да се покрие, нима искаш да разгласиш този факт пред всички? Килгален грижливо пълни рубриката му. Проверих дали коментарите излизат редовно.

— Писани са предварително!

— Естествено. Или пък Килгален ги пише вместо него. Все едно. Бен Какстън си е на мястото за пред хората. Мила, може би самият той е избрал този вариант, защото е било твърде опасно да се свърже дори с тебе. Е, какво ще кажеш?

Джил закри лицето си с длани.

— Не знам какво да правя!

— Престани! — каза той рязко. — Най-лошото, което може да му се случи, е смъртта, а всички това ни чака — след дни, седмици или години. Поговори с Майк. За него да го сгълчиш е по-страшно, отколкото да стане „безтелесен“. Кажа ли му, че ще го опечем за вечеря, той ще ми благодари за честта с глас, задавен от сълзи на признателност.

— Знам — тихо се съгласи Джил. — Не мога да се настроя философски като него.

— И аз — весело призна Харшо. — Но вече започвам да разбирам по нещичко, а това е особено утешително за човек в моята възраст. Способността да се радваш на неизбежното — ами че нали се опитвах да я развия у себе си през целия си живот!… А това хлапе, едва навършило пълнолетие и достатъчно неопитно да не се опази и от волска каруца, успя да ме убеди, че едва що съм тръгнал на детска градина. Джил, попита ме преди време имам ли нещо против Майк да остане тук. Искам той да остане, докато разбера какво още знае, за което не съм и подозирал! Да вземем това „обезтелесяване“… изобщо не е фройдисткия „стремеж към смъртта“, по-скоро е като стиховете на Стивънсън — „Живях си весело и с радост си отивам, охотно лягам в гроба аз!“ Е, подозирам, че Стивънсън просто се е опитвал да уталожи страха си или е бил доста подгизнал от пиене. Но Майк почти ме убеди, че не говори щуротии.

— Не знам — равнодушно отвърна Джил. — Страх ме е за Бен.

— И мен — пак си призна Джубал. — Изобщо не ми се вярва да се крие.

— Нали досега ми разправяше…

— Моля те да ме извиниш. Моите частни ченгета не са ходили само в офиса и в „Паоли“. Сутринта в четвъртък Бен отишъл в „Бетесда“, придружен от адвокат и Честен свидетел, при това избрал Джеймс Оливър Кавендиш, ако името ти говори нещо.

— За съжаление не съм го чувала.

— Все едно. Щом е Бен се е спрял на Кавендиш, бил е сериозно напушен. Никой не ходи на лов за зайци с пушка за слонове. Завели ги при „Човека от Марс“…

— Не може да бъде! — ахна Джил.

— Джил, оспорваш думите на Честен свидетел… и не кой да е. Казаното от Кавендиш е като библията.

— Не ми пука, ако ще да е един от дванайсетте апостоли! Не е бил на моя етаж в четвъртък сутринта!

— Не ме изслуша. Не съм казвал, че са се срещнали с Майк. Завели ги при фалшивия „Човек от Марс“, когото показваха и по стереото.

— Разбира се. И Бен ги е хванал натясно!

Джубал не скри огорчението си.

— Момиченце, Бен нищо не е могъл да докаже. Дори Кавендиш не се е усъмнил… или поне не е готов да го заяви. Нали знаеш какви са Честните свидетели.

— Е… като спомена, нищо не знам за тях. Не познавам такива хора.

— Тъй ли! Ан!

Секретарката му тъкмо бе стъпила на трамплина. Джубал й подвикна:

— Виждаш ли в какъв цвят е боядисана къщата на отсрещния хълм?

Ан погледна и отговори:

— Откъм нашата страна е бяла.

Джубал се обърна към Джил:

— Разбра ли сега? На Ан няма да й хрумне да твърди, че къщата може да е бяла отвсякъде. За нищо на света не би изрекла това… освен ако отиде да погледне. Но няма да е сигурна дали къщата е останала бяла и след като тя си е тръгнала.

— Значи Ан е Честен свидетел?

— С всички дипломи и неограничено разрешително. Може да свидетелства и пред Върховния съд. Някой път я попитай защо се е отказала от редовна практика. Но не си планирай нищо друго за този ден, защото Ан ще ти изрецитира цялата истина и нищо друго освен истината, а това отнема време. Да се върнем на господин Кавендиш — Бен го е наел за публично свидетелстване при пълно излагане на фактите, без задължение за дискретност. И когато моят човек му задал въпроси, Кавендиш му отговорил подробно до втръсване. Най-интересно е какво не казва. Изобщо не твърди, че мъжа, когото видели, не е Човека от Марс… но и с нито дума не показва, че е приел онзи екземпляр за истинския. Който познава Кавендиш, няма нужда от други доказателства. Ако бе видял Майк, щеше да го опише толкова точно, че аз и ти веднага бихме се досетили за кого говори. Например, Кавендиш е описал каква форма са имали ушите на видения от него младеж… и те ясно се различават от ушите на Майк. Няма нужда от повече доказателства. Завели са ги при фалшивия Човек от Марс. И Кавендиш знае това, макар че професионалният кодекс го възпира да изказва лични мнения.

— Нали ти казах, че изобщо не са припарили до моя етаж!

— Да, но можем да извлечем и други заключения. Станало е доста часове, преди ти да измъкнеш затворника. Според Кавендиш, тримата са застанали пред фалшивия Майк в 9 часа и 14 минути в четвъртък. Тогава правителството още е държало нашия Майк под ключ. И все пак са рискували да покажат другия на най-знаменития Честен свидетел в страната. Защо?

— Де да знам. Бен искаше да пита Майк дали желае да напусне болницата и да му помогне, ако чуе „да“.

— Точно това е опитал с фалшивия Майк.

— Е, и? Джубал, не са могли да предусетят какво ще направи Бен… а и Майк нямаше да тръгне с него.

— Но по-късно е тръгнал с тебе.

— Да… но аз съм му „воден брат“, какъвто си и ти сега. В главата му се върти смахнатата идея, че може да се довери всекиму, с когото е споделил вода. С „водните братя“ е кротушко… но с всеки друг е упорит като муле. Бен за нищо на света не би успял да го убеди… Поне така беше до миналата седмица. Майк се променя ужасно бързо.

— Така е. Може би дори прекалено бързо. Никога не съм виждал подобно светкавично натрупване на мускули. Както и да е, говорехме си за Бен… Кавендиш съобщил, че Какстън оставил него и адвоката Фризби в девет и тридесет и една минути, после отлетял нанякъде с аероколата. Час по-късно той или някой, представил се за него, продиктувал по телефона съобщението, което да бъде предадено от „Паоли“.

— И мислиш, че не е бил Бен?

— Позна. Кавендиш казал и номера на возилото, затова моите следотърсачи се постарали да надникнат в записите за маршрутите през онзи ден. Ако Бен е платил с кредитна карта, номерът й щеше да бъде отбелязан. Но даже да е пъхал монети, пак щеше да се знае откъде докъде е пътувало таксито.

— Какво са открили?

— Според дневника таксито било в ремонт през целия четвъртък. — Харшо сви рамене. — Така че или един Честен свидетел не е запомнил правилно номера, или някой е преправил записите. — Той помълча и добави: — Вероятно съдебните заседатели биха допуснали, че и Свидетел може да сбърка, особено ако не е помолен изрично да запомни номера… но не ми се вярва. Не и когато този Свидетел е Джеймс Оливър Кавендиш. Или е абсолютно сигурен, или нищо не споменава. — Джубал се озъби. — Джил, ти ме принуждаваш да ровя в тази история и тя никак не ми харесва! Вярно, възможно е самият Бен да е предал съобщението. Обаче е невероятно да си е играл със записите на таксито… и още по-трудно ми е да измисля разумна причина защо ще го прави. Бен е отишъл някъде и някой, който може да преправя електронни дневници, е положил големи усилия да не се знае къде е бил Какстън. Дори е изпратил лъжливо съобщение, за да прикрие изчезването на Бен.

— Не е изчезнал! Отвлекли са го!

— По-кротко, Джил. Това е мръсна дума.

— Единствената правилна! Джубал, как можеш да си седиш тук най-спокойно, когато трябва да вдигнеш шум до…

— Стига, Джил! Бен може да е мъртъв, а не отвлечен.

Раменете й увиснаха безсилно.

— Да — съгласи се унило.

— Но ще приемем, че е жив, докато не видим костите му. Каква е най-голямата опасност за отвлечения? Някой да вдигне врява. Подплашеният престъпник почти винаги убива жертвата. — Джилиън гледаше толкова скръбно, че Харшо заговори по-внимателно: — Принуден съм да допусна вероятността, че Бен е мъртъв. Но вече се споразумяхме да го смятаме за жив. И ти искаш да го търсиш. Джил, точно какво ще направиш? Без да застрашиш още повече живота му, който зависи от незнайните похитители?

— Ха, не са незнайни!

— Знаем ли кои са?

— Разбира се! Същите, които затвориха и Майк — властите!

Харшо поклати глава.

— Предположения. Рубриката на Бен му създаде много врагове и не всички имат нещо общо с правителството. И все пак… — Той сви вежди. — Твоята хипотеза е единствената, от която можем да имаме някаква полза. Но е твърде обща. „Властите“ обхващат няколко милиона човека. Нека се попитаме — кого е настъпил по мазолите?

— Джубал, вече ти обясних какво ми каза Бен. Лично генералния секретар!

— Не! — отсече Харшо. — Дори да има полза от прекомерно грубо или незаконно действие, генералният секретар няма да се замеси в такова нещо. Никой дори няма да докаже, че е знаел какво се готви. Най-вероятно е да не е знаел. Джил, трябва да научим кой от сбирщината подлизурковци около Дъглас е ръководил акцията. Мисля, че не е толкова безнадеждно, колкото изглежда. Когато завели Бен при фалшивия Майк, отначало един от помощниците на Дъглас се опитал да го разубеди, после го придружил. Доколкото разбрах, този високопоставен негодник също не се е мяркал никъде от четвъртък. Едва ли това е съвпадение, защото явно на него е бил поверен подставеният „Човек от Марс“. Открием ли онзи тип, може би ще намерим и Бен. Името му е Гилбърт Беркуист и имам основания да…

— Беркуист?!

— Да, така се казва. Затова си мисля, че… Джил, какво има? Я не ми припадай, че ще те бутна в басейна!

— Джубал, този Беркуист… Да няма още някой със същата фамилия?

— А? Изглежда е гадно копеле, каквито рядко се срещат. Има само един Беркуист сред старшите помощници на Дъглас. Познаваш ли го?

— Не съм сигурна. Но ако е същият… Май няма смисъл да го търсим.

— Хъм… Хайде, момиче, развържи си езика.

— Джубал, ужасно съжалявам, но не ти казах всичко досега.

— Хората рядко го правят. Добре, изплюй камъчето.

Със запъване и мънкане Джилиън му разказа за двамата изчезнали мъже.

— Това е — каза нещастно накрая. — Аз се разврещях и уплаших Майк… той изпадна в транс. После страшно се измъчих, докато го докарам тук. Но ти знаеш за останалото.

— Е, да. Само че да беше ми разказала всичко по-рано.

Тя се изчерви.

— Не си и помислях, че някой ще ми повярва. И много се бях уплашила. Джубал, какво ще ни направят?

— Ъ? — учуди се Харшо.

— В затвора ли ще ни тикнат?

— А, ясно за какво питаш. Мила, не е престъпление да присъстваш на чудо. Нито да го извършиш. Но тук се крият повече възможности, отколкото котката има косми по себе си. Остави ме да помисля.

Джубал не помръдна десетина минути. Накрая отвори очи и каза:

— Не виждам нашето палаво детенце. Вероятно се е проснал в басейна…

— Там си е.

— …затова гмурни се и го извади. Доведи го в кабинета ми. Искам да проверя можем ли да повторим фокуса… а нямаме нужда от публика. Не, по-скоро имаме. Кажи на Ан да си сложи тогата на Свидетел. Необходима ми е в професионалната си роля. Нека дойде и Дюк.

— Да, шефе.

— Нямаш привилегията да ме наричаш „шефе“. Не ти плащам и не мога да си отбивам данъци с твоя помощ.

— Добре, Джубал.

— Хъм… Как ми се иска да имахме някой, дето никому няма да липсва. Дали Майк ще успее да повтори номера с неодушевени предмети?

— Не знам.

— Ще разберем. Измъкни го. — Джубал примигна. — Ех че начин да се отървеш от… Стига, не бива да се поддавам на съблазън. Ще се видим в кабинета.