Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (3)

Трета глава

Капитан Вилем ван Тромп се отличаваше с човечността си. Изпрати радиограма преди приземяването: „Пътникът ми не бива да бъде посрещан официално. Осигурете совалка с ниско притегляне, носилка и линейка. Също и въоръжена охрана.“

Нареди на корабния хирург да съпроводи Валънтайн Майкъл Смит, за да се увери, че ще бъде прехвърлен в Медицинския център „Бетесда“, настанен на водно легло и опазен от контакт с външния свят. А самият Ван Тромп отиде на извънредното заседание на Висшия съвет на Федерацията.

Когато слагаха Смит на леглото, първият министър на науката тъкмо казваше:

— Признавам, господин капитан, че вашите пълномощия като командир на една — забележете, научна — експедиция, ви дават правото да поискате медицинска помощ за лице, намиращо се временно под грижите ви. Но не разбирам какви основания имате да се намесвате в работата на моето министерство. Ами че Смит е истинска съкровищница на научни данни!

— Да, предполагам, че е така.

— Тогава защо?… — Министърът на науката се обърна към първия министър на мира и сигурността. — Дейвид? Ще дадеш ли съответните указания на твоите хора? В края на краищата, не можем да подлудяваме от чакане учените, да спомена само професор Тиргартен и доктор Окаджима, например.

Министърът на мира се озърна за миг към капитан Ван Тромп, който поклати глава.

— Но защо? — настоя министърът на науката. — Нали сам признахте, че той не е болен.

— Пиер, позволи на капитана да обясни — предложи министърът на мира. — Е, какво ще кажете?

— Сър, Смит не е болен — започна Ван Тромп, — но не се чувства добре. Никога досега не е бил подлаган на нормалното земно притегляне. Сега тежи два пъти и половина повече и мускулите му просто не могат да се справят с това. Не е свикнал и с атмосферното налягане на Земята. Всъщност не е свикнал с нищо тук и претоварването му идва в повечко. Дявол го взел, господа, но и аз съм направо скапан, а все пак съм роден на тази планета.

Министърът на науката не скри презрението си.

— Капитане, ако ви е трудно отново да свикнете с гравитацията, нека ви уверя, че очаквахме това. И аз съм го изпитвал след полет в космоса. Знам какво ви е в момента. Но онзи човек Смит трябва да…

Капитан Ван Тромп реши, че е време да прояви ината си. Винаги можеше да намери извинение в наистина прекомерната си умора. Струваше му се, че току-що е попаднал в гравитационното поле на Юпитер. Затова си позволи да прекъсне министъра.

— Ха! „Този човек Смит“! Човек! Нима не разбирате, че не е човек?

— Ъ?

— Смит… не… е… човек.

— Моля? Бихте ли обяснил, капитане?

— Смит е разумно същество с човешки произход, но е по-скоро марсианец. Преди ние да кацнем там, не бе зървал хора. Той мисли и чувства като марсианец. Отгледан е от раса, която няма нищо общо с нас — ами че те дори не знаят що е секс! И така — Смит е човек по произход, но марсианец по възпитание. Ако искате да го побъркате и да похабите такава „съкровищница“, пратете му вашите дебелоглави професори. Въобще не му давайте шанс да привикне с лудницата, която наричаме Земя. Не ми пука, аз си свърших работата!

Мълчанието бе прекъснато от генералния секретар Дъглас.

— При това я свършихте добре, капитане. Ако този човек… или човекомарсианец има нужда от няколко дни за приспособяване, уверен съм, че науката може и да почака малко. По-спокойно, Пит! Капитан Ван Тромп е достатъчно уморен.

— Но едно нещо не може да чака — намеси се министърът на общественото осведомяване.

— Кажи, Джок.

— Ако не покажем съвсем скоро Човека от Марс по стереото, ще си докараме бунтове на главите.

— Хъм… Джок, преувеличаваш. Разбира се, ще запълним новините с марсиански истории. Аз ще наградя капитана и неговия екипаж… да речем, утре. А капитан Ван Тромп ще може да сподели преживелиците си, след като си отдъхне тази нощ, разбира се.

Министърът поклати глава.

— Не е ли достатъчно, Джок?

— Хората очакваха експедицията да им докара истински, жив марсианец. Щом не разполагаме с такъв, имаме нужда от Смит, и то скоро.

— Живи марсианци значи? — Генералният секретар Дъглас се обърна към Ван Тромп. — Имате ли записи на марсианци?

— Хиляди метри лента.

— Ето ти го решението, Джок. Когато приказките на живо престанат да вършат работа, наблягайте на записите. А сега, капитане, да обсъдим въпроса за екстериториалността. Казвате, че марсианците нямали нищо против?

— Ами, не, сър… но и не дадоха съгласието си.

— Май не схващам мисълта ви.

Ван Тромп си подъвка устните, преди да продължи.

— Сър, да говориш с марсианец е все едно да си бъбриш с ехото. Изобщо не влизат в спорове, но и резултати също няма.

— Вероятно трябваше да доведете тук вашия… как му беше името… вашия семантик. Да не би да чака пред залата?

— Махмуд, сър. Доктор Махмуд. Но той се чувства зле. Ъ-ъ… леко нервно разстройство.

Капитан Ван Тромп си каза, че и това е начин да заместиш израза „къркан до смърт“.

— Трудности в следполетната адаптация?

— Да, донякъде.

„Проклети земни червеи!“

— Е, добре, доведете го, когато се оправи. Дано и онзи младеж Смит ни помогне с нещо.

Онзи младеж Смит беше зает с трудната работа да оцелее. Тялото му, непоносимо притиснато и отслабено от странно оформеното пространство в това немислимо място, най-после си отдъхна в мекото гнездо, където тези хора го настаниха. Прекрати усилието да поддържа непроменена формата си и съсредоточи третото си равнище в дишането и пулса.

Осъзна, че ако продължава така, ще се самопогълне. Белите му дробове пулсираха с честотата, с която бе свикнал у дома, сърцето му биеше трескаво, за да разпредели нахлуващия кислород. Всичко това се дължеше на опита му да се справи с теснотията, при това задушен от отровно плътната и опасно горещата атмосфера. Смит се погрижи за това.

Когато пулсът му спадна до двадесет удара в минута, а дишането му стана почти незабележимо, той отдели още малко време, за да е сигурен, че няма да се обезтелеси, докато вниманието му е насочено другаде. Когато се увери в това, остави малка от част от второто си равнище нащрек и оттегли съзнанието си. Беше необходимо да огледа отново подредбата на множеството нови събития, за да ги нагласи към себе си, а после да ги съхрани и възхвали.

Откъде да започне? С напускането на дома, когато обгърна тези, другите, превърнали се в новите му съгнездници? Или с идването си в това смазано пространство? Изведнъж пак го връхлетяха светлините и звуците от пристигането и усещането разтърси до болка неговото съзнание. Не, още не бе готов да приеме тази подредба… назад! Назад, към времето преди да срещне другите, които станаха свои. Дори още преди оздравяването, последвало първото грокване, че не е същият като братята си по гнездо… назад към самото гнездо.

Мислите му не съдържаха никакви земни символи. Съвсем отскоро се бе научил да използва най-прости изрази на английски, при това по-трудно, отколкото един индус в пазарлък с турчин. Смит си служеше с английския език като с кодова книга за трудно и несъвършено извличане на смисъла. А сега мисълта му, побрала трупани половин милион години абстракции от една изумително чужда култура, се бе отнесла толкова далеч от човешкия опит, че дори не подлежеше на превод.

В съседната стая доктор Тадеус играеше крибидж с Том Мичъм, прикрепения специално към Смит фелдшер. Тадеус хвърляше по едно око на екраните и датчиците. Когато на един от тях проблясващото число от деветдесет и два удара в минута спадна до по-малко от двадесет, лекарят нахлу при Смит, следван по петите от Мичъм.

Пациентът лежеше върху гъвкавата тъкан на водното легло. Наглед беше мъртъв. Тадеус избълва:

— Доведи ми доктор Нелсън!

Мичъм отвърна отсечено:

— Веднага, сър! — След секунда добави: — Докторе, а електрошок?

— Доведи доктор Нелсън!

Фелдшерът изхвърча през вратата. Ординаторът огледа пациента си, без да го докосва. След малко влезе по-възрастен лекар, с мъчителната неловкост на човек, прекарал доста време в космоса, далеч от силно притегляне.

— Е, колега?

— Сър, преди две минути дишането, температурата и пулсът на пациента спаднаха изведнъж.

— А вие какво предприехте?

— Нищо, сър. Съгласно вашите указания…

— Добре. — Нелсън също огледа Смит и се обърна към комплекта уреди зад леглото — точно копие на онези в съседната стая. — Уведомете ме, ако настъпи друга промяна.

Той понечи да излезе, а Тадеус го изгледа стъписано.

— Но, колега…

— Да? — подкани го по-възрастният мъж. — Каква е диагнозата според вас?

— Ами, сър, не искам да се бъркам в лечението на ваш пациент.

— Помолих ви да изразите мнението си.

— Да, сър. Шок… вероятно нетипичен — побърза да се подсигури ординаторът, — но все пак шок, водещ до летален изход.

— Логично — кимна Нелсън. — Само че в този случай няма нищо логично. Виждал съм пациента в подобно състояние поне десетина пъти. Гледайте!

Той вдигна ръката на Смит и я остави да виси във въздуха.

— Каталепсия? — предположи Тадеус.

— Наричайте я както щете. Просто се постарайте да не го безпокоят и ми съобщете за всяка промяна в състоянието му.

Нелсън върна ръката върху леглото и излезе. Тадеус се озърна към пациента, поклати глава и се върна в другата стая. Мичъм взе тестето.

— Още един криб?

— Не искам.

Мичъм кимна разбиращо.

— Докторе, мен ако питате, оня още преди съмване ще е клиент на гробарите.

— Да, ама никой не те е питал. Я върви да пушиш с пазачите! Искам да помисля.

Фелдшерът сви рамене и отиде при часовите, поставени в коридора. Те веднага се изопнаха, но щом видяха кой идва, пак се отпуснаха. По-високият морски пехотинец попита:

— За какво беше тая врява?

— От пациента се пръкнаха пет близначета и се карахме за имената. Ей, бичмета, някой ще ми кихне ли фас и огънче?

Другият часовой извади пакет цигари.

— Как си с духането?

— Горе-долу се оправям. — Фелдшерът пъхна цигара между устните си. — Господа, кълна се в Господ, ама нищо не ми е ясно за тоя пациент.

— А защо бяха тия заповеди "абсолютно никакви жени? Да не е сексуален маниак?

— Знам само, че го докараха от „Защитник“ и казаха да му осигурим пълно спокойствие.

— От „Защитник“ значи! — изсумтя първият морски пехотинец. — Светна ми.

— И какво ти светна?

— Връзва се. Не е имал жени, не е пипал жени, че дори не ги е виждал не знам си колко месеца. Отгоре на това е болен. Схвана ли? Страх ги е да не се оплези, ако вземе да докопа някоя. — Той намигна. — Аз поне така щях да направя.

Смит усети присъствието на лекарите, но грокна, че са добронамерени. Не се налагаше основната част от съзнанието му да се връща внезапно в света.

Реши да се завърне в ранния час, когато сестрите грубо трият лицата на пациентите си с мокри кърпи. Ускори ударите на сърцето си, усили дишането и безметежно огледа мястото, където се намираше. Отбеляза с възторг всички подробности на стаята. Виждаше я за пръв път, защото съзнанието му не можеше да я обгърне, когато го внесоха тук. За него тази стая беше необикновена — не бе виждал нищо подобно на Марс, нито в клиновидните метални отсеци на „Защитник“. След като преживя отново събитията, свързали неговото гнездо с това място, вече беше готов да го приеме, одобри и донякъде да го възхвали.

Осъзна присъствието на друго живо същество. Един големичък паяк се спускаше по все по-дългата си нишка от тавана. Смит го наблюдаваше с удоволствие и се чудеше дали това е още един съгнездник.

В този момент влезе доктор Арчър Фрейм — ординаторът, който смени Тадеус.

— Добро утро. Как се чувствате?

Смит се замисли над въпроса. Разпозна първото изречение като нищо незначещи звуци, които не изискваха отговор. Второто бе съхранил в съзнанието си заедно с няколко възможни превода. Когато доктор Нелсън го изричаше, то имаше смисъл, но от устата на капитан Ван Тромп звучеше само формално.

Отново го обзе объркването, както често се случваше при опитите му да общува с тези същества. Но Смит накара тялото си да остане спокойно и рискува да отговори.

— Чувствам се добре.

— Добре! — като ехо отвърна и съществото. — Доктор Нелсън ей сега ще дойде. Готов ли сте за закуска?

Смит вече бе попълнил речника си с всички тези символи, но му беше трудно да повярва, че е разбрал правилно. Знаеше, че може да послужи за храна, но не беше „готов“ за това. Нито пък нещо му подсказа досега, че е бил избран за такава почетна роля. Не бе и подозирал, че тук оскъдицата от храна налага да се намалява телесно съставът на групата. Изпълни го кротка печал, защото имаше нужда от време, за да грокне всички нови събития… но не и съжаление.

Влизането на доктор Нелсън го спаси от необходимостта да състави подходящ отговор. Корабният лекар прегледа Смит, после всички датчици и се обърна към пациента си.

— Червото проработи ли?

Смит разбра въпроса. Нелсън все за това го питаше.

— Не.

— Ще го раздвижим. Но първо трябва да се нахраниш. Санитар, я ми подайте онзи поднос.

Лекарят собственоръчно пъхна в устата му първите три глътки, после го накара да хване лъжицата и да се храни сам. Беше изтощително, но Смит изпита ликуващо веселие от първото си самостоятелно действие, откакто се озова в това странно разкривено пространство. Изпразни паницата и се сети да попита, за да възхвали своя благодетел:

— Кой е този?

— Трябва да кажеш „Какво е това?“ — поправи го Нелсън. — Това е изкуствено хранително желе, с което знанията ти май не се увеличават. Свърши ли? Чудесно. Тогава надигай се от леглото.

— Моля?

Смит си послужи със символа за изострено внимание, който често му помагаше при трудности в общуването.

— Казах да се надигнеш. Да станеш. Да се разтъпчеш. Вярно, слаб си като новородено коте, но няма да натрупаш мускули, ако само се излежаваш.

Нелсън завъртя регулатора и водата се оттече. Смит потисна чувството си за неувереност, защото знаеше, че лекарят го е съхранил в душата си. Скоро лежеше върху основата на леглото, а непромокаемата тъкан се бе нагънала около тялото му. Лекарят нареди:

— Фрейм, хванете го за другия лакът.

С помощта на двамата Смит пристъпи тромаво през ръба на леглото.

— Така. Сега се изправи. Няма страшно. Ще те хванем.

Той направи усилието да се задържи на краката си — кльощав младеж с недоразвити мускули и твърде широк гръден кош. Още в „Защитник“ му подкъсиха косата и подрязаха бакенбардите. Всъщност най-набиващата се в очи черта на Смит беше неговото гладко, бебешко лице, от което гледаха очи, по-подходящи за деветдесетгодишен старец.

Постоя така, леко разтреперан, после се опита да ходи. Затътри се три крачки и грейна в слънчева детска усмивка.

— Добро момче! — възкликна Нелсън и запляска с ръце.

Смит опита да направи още една крачка, разтрепера се и се свлече внезапно. Двамата лекари едва го хванаха.

— Да му се не види! — изфуча Нелсън. — Пак го прихвана. Помогни ми да го сложим на леглото. Не!… Първо го напълни.

Фрейм спря притока на вода, когато тъканта се вдигна петнайсетина сантиметра над основата. Настаниха неловко пациента, защото се бе сковал в зародишна поза.

— Подложи му мека лента под врата — заповяда по-възрастният лекар. — Ако се наложи, повикай ме. Пак ще го поразходим следобед. След три месеца ще скача по дърветата като маймуна. Нищо му няма.

— Щом казвате — измънка Фрейм недоверчиво.

— А, да — като се опомни, научи го да използва тоалетната. Накарай някой фелдшер или сестра да ти помогне. Не искам да падне и да се удари.

— Да, сър. Ъ-ъ, бихте ли препоръчал нещо конкретно… тоест, как да…

— Какво? Ами покажете му! Почти нищо няма да разбере от обяснения, но е дяволски схватлив.

Смит си изяде обяда без ничия помощ. По някое време влезе санитар да прибере подноса. Наведе се към пациента.

— Ей, чуй какво ще ти кажа — промълви тихо. — Имам една страхотна далаверка за тебе.

— Моля?

— А бе, сделка, от която ще смъкнеш лесни пари.

— „Пари“? Какво е „пари“?

— Остави ги тия философии. На всеки му трябват пари. Ще ти обясня набързо, защото не мога да се бавя. И без това с големи въртели ме пробутаха тук. Идвам от името на „Несравнимо шоу“. Ще ти платим шейсет хилядарки да си разкажеш историята, а ти изобщо няма да се напъваш — имаме много печени писачи. Само отговаряй на въпросите, те ще скалъпят останалото. — В ръката му мигновено се появи лист хартия. — Просто подпиши това.

Смит взе листа и го зяпна, обърнал текста надолу. Мъжът едва се сдържа да не изругае.

— Божичко! Ама ти и на английски ли не можеш да четеш?

Младежът го разбра, колкото да отговори:

— Не.

— Е… Добре де, аз ще ти го прочета, а ти си притисни палеца на ей това квадратче, пък аз подпиша за свидетел. „Аз, долуподписаният Валънтайн Майкъл Смит, също наричан и Човека от Марс, прехвърлям на «Несравнимо шоу», дружество с ограничена отговорност, всички и всякакви изключителни права върху моята, опираща се само на факти, история, която да бъде озаглавена «Аз бях пленник на Марс», срещу което…“

— Санитар!

Доктор Фрейм стоеше в рамката на вратата. Листът изчезна светкавично някъде в престилката на мъжа.

— Сегичка излизам, сър. Дойдох само да прибера подноса.

— Какво му четеше?

— Ами нищо.

— Видях те. Този пациент не бива да бъде безпокоен!

Двамата излязоха и Фрейм затвори вратата. Смит остана неподвижен още поне час, но колкото и да се стараеше, не успя да грокне всичко случило се.