Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (15)

Петнадесета глава

Валънтайн Майкъл Смит изплува в мътната вода до най-дълбоката част на басейна, точно под трамплина, и се отпусна на дъното. Не знаеше защо неговият воден брат му каза да се скрие. Дори не знаеше, че се крие. Джубал поиска от него да остане в басейна, докато Джил дойде да го повика. Това беше достатъчно.

Сви се на кълбо, издиша въздуха от белите си дробове, глътна си езика, забави ударите на сърцето си и според всички външни признаци „умря“, само че не се обезтелеси. Реши да промени усещането си за време, докато секундите започнаха да се точат като часове, защото имаше много неща, за които да размишлява.

Отново не успя да постигне съвършеното разбиране, взаимното проникване на умовете — грокването — което би трябвало да съществува винаги между водни братя. Обвиняваше за това само себе си, бе си послужил невярно със странно променливия човешки език и Джубал се огорчи.

Знаеше, че неговите братя-човеци понасят силните чувства, без да пострадат и въпреки това се наскърби, че предизвика такава емоционална буря у Джубал. А тъкмо си бе помислил, че най-после е грокнал една от особено трудните човешки думи. Трябваше да бъде по-предпазлив, защото когато започна да се учи от своя брат Махмуд, успя да разбере, че дългите човешки думи рядко променят значението си, затова пък късите все му се изплъзват. Поне така грокна. Да борави с късите думи беше като да вдига вода с острието на нож.

Тази беше съвсем къса.

Смит все още беше убеден, че е грокнал вярно човешката дума „Бог“… объркването настъпи, защото не успя да подбере други думи. Идеята беше толкова проста, жизненоважна, необходима, че и някой от съгнездниците му можеше да я обясни. На марсиански. Трудното започна, когато трябваше да намери точните думи, с които да говори вярно, да ги подреди така, че да съвпаднат в пълнота с онова, което искаше да каже на езика на своята раса.

Недоумяваше, защото не биваше да има никакво затруднение да се изрази, дори на английски. Нали всеки знаеше това… иначе не би могъл да гроква жив. Вероятно се налагаше да попита човешките Стари как да го каже, вместо да се бори с вечно убягващите значения. Значи ще чака Джубал да подготви срещата, защото самият той беше само едно яйце.

За миг се натъжи, че не му е позволено да присъства при обезтелесяването на брат Арт и брат Доти.

И се зае да преглежда отново в мислите си „Новия международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание, издаден в Спрингфийлд, щат Масачузетс.

Сякаш дошла от много далеч, пробуди го неспокойната увереност, че беда сполетява неговите водни братя. Спря между думите „шербача“ и „шербет“, за да обмисли това. Да напусне ли водата на живота, за да сподели тревогите им? У дома дори не би си задал този въпрос. Тревогите се споделят в радостна близост.

Но Джубал му каза да чака.

Отново вникна в думите на Джубал, сравни ги с други човешки думи, за да се увери, че е грокнал. Да, бе грокнал вярно. Трябва да чака Джил.

Но беше толкова неспокоен, че не можа отново да върне към речника. Най-сетне го осени идея, изпълнена с такава весела дързост, че щеше да се разтрепери, ако тялото му позволяваше.

Джубал поиска от него да се потопи във водата и да чака, докато Джил го повика… но нали не каза и самият той да остане при тялото си?

Отдели много време, за да реши, защото думите в английския език все го подвеждаха. Стигна до заключението, че Джубал не му е наредил да остане с тялото си… значи не се налагаше да постъпи лошо, като не сподели грижите на своите водни братя.

И Смит реши да се поразходи.

Изуми се на собствената си смелост, защото досега не бе правил това сам. Винаги го придружаваше някой от Старите, наглеждаше го, внимаваше тялото му да не пострада, а той да не се залута, после го връщаше обратно.

Сега Старите не бяха наоколо да му помогнат. Но Смит вярваше, че ще се справи добре и неговите учители ще се гордеят с него. Провери всяка част от тялото си, увери се, че нищо нежелателно няма да се случи, после се измъкна предпазливо, оставяйки само нищожна частица от себе си да бди над обвивката му.

Надигна се към ръба на басейна и си напомни да се държи така, сякаш е в тялото си, за да не се изгуби, да не се отнесе далеч от всичко наоколо към незнайни места, откъдето не би намерил пътя за връщане.

Огледа се.

В градината тъкмо кацаше някаква въздушна кола и живите същества под нея се оплакваха и страдаха. Тази ли беда бе доловил? Ставаше нещо лошо — тревата беше за ходене по нея, но не цветята и храстите.

Не, имаше и друга злина. От колата излизаше човек, а Джубал тичаше към него. Смит усещаше гнева, излъчен от неговия воден брат към другия мъж — с такъв свиреп напор, че ако това се случеше между марсианци, двамата щяха да се обезтелесят незабавно.

Смит прие този знак, че може би настъпва време на неизбежно изпитание, когато ще трябва да реши как да помогне на своя воден брат. Взря се в останалите.

Доркас излизаше от басейна. Тревожеше се, но не особено силно. Смит виждаше доверието й в Джубал. Лари току-що бе стъпил на ръба, от него още се стичаха капки. Той беше развълнуван и доволен. Нищо не можеше да разклати неговото доверие в Джубал. Мириам стоеше до него. Нейното настроение беше почти същото като на Доркас и Лари. И Ан седеше наблизо, облякла дългата бяла дреха, с която не се разделяше през целия ден. Смит не успя да грокне в пълнота нейното състояние. Долавяше в нея студената, непреклонна дисциплина на ума като у Старите. Малко се стресна от откритието си, защото Ан винаги се държеше внимателно и сгряващо дружелюбно.

Забеляза, че тя наблюдава неотклонно Джубал, готова да му помогне. Същото беше с Лари!… И с Доркас!… И с Мириам! В прилив на съпреживяване Смит узна, че всички тези приятели са водни братя на Джубал, значи и негови. Това освобождаване от слепотата го разтърси така, че той едва не се залута нанякъде. Наложи си спокойствие и отдели миг да съхрани и възхвали всички, един по един и заедно.

Джил се бе хванала за ръба на басейна и Смит разбра, че се е гмуркала да го нагледа. Да, бе усетил присъствието й… но вече знаеше, че тя се тревожи не само за неговата безопасност. Джил се измъчваше от голяма беда. Това разстрои Смит и той понечи да отиде при нея, за да разбере Джил, че споделя грижите й.

Щеше да постъпи така, ако не беше сянката на угризение. Не знаеше съвсем сигурно дали Джубал би одобрил тази разходка, докато тялото му остава в басейна. Стигна до компромис — каза си, че вече споделя бедата с тях и ще ги извести за присъствието си, ако е нужно.

После се насочи към мъжа, който стъпваше на земята, докосна се до чувствата му и се дръпна рязко, но веднага си наложи да огледа този човек с особено внимание.

В отделен джоб, окачен на кръста му, мъжът носеше оръжие.

Смит почти не се съмняваше, че това е оръжие. Проучи го подробно, сравни го с вече познатите му оръжия, свери видяното и с определението в „Новия международен речник на английския език“.

Да, беше оръжие, но не само формата му показваше това, а и злината, проникнала изцяло и съдържаща се в него. Смит надникна в отвора на цевта, разбра какъв е механизмът на това оръжие и злината сякаш отвърна на погледа му отвътре.

Дали трябваше да го завърти, за да го запрати незнайно къде? И то още преди мъжът да е излязъл от колата? Смит чувстваше, че е длъжен да стори това… но нали не биваше да постъпва така с оръжията, преди Джубал да му каже, че мигът е настъпил.

Вече знаеше, че е време на неизбежно изпитание, но реши да остане в равновесната точка, докато грокне всичко. Каза си, че е възможно Джубал, осведомен предварително за изпитанието, да го е изпратил под водата, за да го предпази от неправилен избор.

Щеше да чака… без да отделя вниманието си от това оръжие. Сега телесното зрение не му налагаше ограниченията си и той можеше да вижда навсякъде при нужда, затова продължи да наблюдава първия мъж и оръжието му, но и проникна в колата.

Повече злина, отколкото би могъл да повярва, че е възможна! Всички мъже във въздушното возило се тълпяха към вратата. А съзнанията им имаха дъх като на глутница Кхаугхи, втурнали се по следата на непредпазлива нимфа. И всеки държеше в ръце нещо лошо.

Както бе казал и на Джубал, Смит знаеше, че не формата е най-важното. Трябваше да вникне в същността, за да грокне. Расата у дома преминаваше през пет основни форми — яйце, нимфа, съгнездник, възрастен… и Стар, който изобщо нямаше форма. Но същността на Старите се съдържаше още в яйцата.

Тези неща също приличаха на оръжия. Смит не избърза със заключението. Проучи едно най-внимателно. Беше много по-голямо от всяко познато му оръжие и имаше съвсем друга форма, устройството му също се различаваше.

Но беше оръжие.

Огледа и другите неща. Оръжия.

И мъжът, който още седеше в колата, имаше малко оръжие, закачено на кръста му.

В самата кола бяха вградени две огромни оръжия… имаше и други непознати за Смит неща, от които също лъхаше на злина.

Обмисли дали да завърти колата заедно с всички в нея и да я запрати в неизвестността. Но освен вкоренения навик да не хаби храна, възпря го и това, че не грокваше събитията. По-добре беше да изчаква и да бъде нащрек, за да сподели изпитанието по знак от Джубал… и ако вярното действие е да не се намесва, да се върне в тялото си и да обсъди по-късно отминалата равновесна точка с Джубал.

Излезе от колата. Гледаше, слушаше и чакаше.

Първият говореше с Джубал за неща, които Смит запази в паметта си, без да ги грокне. Нямаха връзка с нищо в неговия опит. Другите мъже се пръснаха наоколо. И Смит раздели вниманието си, за да знае какво прави всеки от тях. Колата се издигна и се премести, а съществата под нея изпитаха облекчение. Смит грокна заедно с тях, опитваше се да успокои болките им.

Първият мъж подаде листове хартия на Джубал, после бяха предадени на Ан. Човека от Марс разпозна формата и подредбата на думите — бяха свързани с ритуалите за оздравяване и равновесие. Все пак познаваше тези ритуали само от книгите в правната библиотека на Джубал и не се опита да грокне смисъла на думите по хартиите. А и Джубал изглежда се тревожеше не от тях. Злината беше другаде. Зарадва се, когато откри човешкото си име на две от хартиите. Винаги изпитваше странна тръпка, щом го видеше написано, сякаш се намираше на две места едновременно, макар това да беше невъзможно за всички, освен за Старите.

Джубал и първият мъж тръгнаха към басейна, следвани неотлъчно от Ан. Смит промени чувството си за време, за да се движат те по-бързо, но не толкова, че да пропусне действие на някой от другите мъже. Двама доближиха групата.

Първият мъж спря при приятелите на Смит до басейна, огледа ги, извади снимка от един джоб и сравни лицето на Джил с нея. Смит долови все по-силния й страх и се напрегна. Джубал му бе казал: „Защити Джил. Не се тревожи, че ще похабиш храна. Не мисли за нищо друго. Защити Джил.“

Той би направил това независимо от всичко, дори ако се наложеше да постъпи неправилно. Но заръката на Джубал го успокояваше. Така можеше да се съсредоточи, без да се бори с противоречия.

Когато първият посочи и другите двама се забързаха към Джил с техните зли оръжия, Смит се пресегна незримо и ги завъртя лекичко, така че да изчезнат.

Първият мъж се вторачи в мястото, където бяха преди миг, посегна към своето оръжие… и също изчезна.

Останалите четирима запристъпяха към басейна. Смит не искаше да ги завърта. Знаеше, че Джубал ще бъде доволен, ако просто ги възпре. Но това е работа дори с един пепелник, а Смит не разполагаше с тялото си. Някой от Старите би се справил с лекота, но Човека от Марс направи онова, което му беше по силите.

Четири докосвания като с перце… и мъжете изчезнаха.

Усети нарастваща злина откъм кацналата кола, пренесе се при нея. Грокна бързо решение и возилото вече го нямаше, заедно с пилота.

Едва не пропусна втората кола, рееща се над тях. Тъкмо си отдъхна и го връхлетя усещането за злина. Поглед нагоре.

Второто возило се спускаше, за да кацне.

Смит разтегли времето до предела на способностите си, издигна се във въздуха към колата, огледа я старателно, грокна как прелива от злина… побутна я и я запрати в нищото. После се върна при групата до басейна.

Стори му се, че неговите приятели са твърде развълнувани. Доркас ридаеше, а Джил я утешаваше. Само Ан изглеждаше незасегната от чувствата, обзели всички. Но вече нямаше никаква злина, с нея изчезна и тревогата, откъснала го от размишленията. Знаеше, че Джил може най-бързо да изцери Доркас — тя грокваше страданието в пълнота и незабавно. Обезпокоен от бушуващите наоколо емоции и неуверен дали е постъпил вярно в изпитанието, Смит реши, че вече може да се отдалечи. Върна се в басейна, откри тялото си, грокна го същото каквото го остави и се вмъкна отново в него.

Поколеба се дали да обмисли изпитанието. Но събитията бяха твърде скорошни. Не се чувстваше готов да ги обхване, да съхрани и възхвали мъжете, които бе принуден да премахне. Вместо това пак се зае доволно със задачата си — „шербет“… „Шербетли“… „Шербетзаде“…

Занимаваше се със смисъла на поредната дума, когато усети доближаващата го Джил. Върна езика си под небцето и се подготви, защото знаеше, че неговият воден брат не може да остане дълго под водата, без да си навреди.

Когато тя го докосна, той обхвана лицето й с длани и я целуна. Съвсем наскоро се научи на това и не го грокваше напълно. Беше като сближаването при водна церемония. Но имаше и нещо друго… което искаше да грокне в съвършена пълнота.