Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (34)

Тридесет и четвърта глава

Фостър вдигна поглед от текущото си Дело.

— Младши!

— Да, сър?

— Нали искаше онзи младок да ти падне… вече не е защитен. Марсианците се отказаха от него.

Дигби го погледна недоумяващо.

— Съжалявам. Значи не съм изпълнил задължение към някое младо създание?

Фостър се усмихна ангелски. Никога не се стигаше до чудеса. Всъщност празното понятие „чудо“ противоречеше на самото себе си. Но всички тези незрели юноши трябваше да научат Истината от собствен опит.

— Няма значение — отвърна той кротко. — Макар и незначителен случай, това е мъченичество и аз сам ще бдя над него… Младши!

— Сър?

— Викай ми Фос, моля те. Като сме по задачи, нямам нищо против официалните любезности, но в работилницата не е нужно. И ми напомняй да не ти казвам Младши — ти се справи отлично с онова временно назначение. Кое име предпочиташ?

Помощникът му примигна.

— И друго ли имам?

— Хиляди. Е, кое ще си харесаш?

— Точно в тази епоха не мога да се сетя.

— Добре… имаш ли нещо против да те наричам „Дигби“?

— О, да. Много приятно име. Благодаря.

— Няма за какво. Заслужи си го.

Архангел Фостър се върна към работата си, без да забравя и дребното задължение, което пое. За кратко се замисли дали тази горчива чаша не може да бъде спестена на Патриша… и се укори за непрофесионалната, почти човешка мисъл. Милосърдието беше недопустимо у един ангел. Състраданието не оставяше място за него.

Старите на марсианците стигнаха до извънредно изящно решение на своя толкова важен естетически проблем и го оставиха настрани за няколко пъти по запълнени тройки години. Искаха да видят какви нови проблеми ще породи. Тогава, без да бързат и почти разсеяно, извлякоха от чуждия съгнездник каквото бе научил за хората от света, на който принадлежеше. Обгърнаха го и го съхраниха в себе си, после го изоставиха, защото вече нямаше нищо общо с целите им.

Заеха се със събраните от него данни и без да забравят за решението на проблема, което тепърва трябваше да се изпита в живота, потънаха в размисъл. Постепенно се доближаваха до всестранно проучване на естетическите страни във вероятната творческа неизбежност да унищожат Земята. Но предстоеше дълго очакване, докато грокнат в пълнота решението си.

Храмът Дайбуцу в Камакура отново бе връхлетян от гигантска морска вълна, дължаща се на трус с епицентър на 280 километра от остров Хоншу. Вълната взе тринадесет хиляди жертви и отнесе мъничко момченце чак във вътрешността на величествената статуя на Буда. Там го откриха и осиновиха оцелелите монаси. Това момче порасна, живя още деветдесет и седем земни години и не остави потомство, нито пък особени спомени след себе си, освен за навика да се уригва твърде продължително. Синтия Дъчес влезе в женски манастир, озарена от цялата известност, каквато можеха да й донесат електронните медии. Измъкна се тихомълком след три дни. Бившият генерален секретар Дъглас се възстановяваше от инсулт, който почти обездвижи лявата му ръка, но не засегна неговата способност да брани повереното му състояние. „Лунар Ентърпрайзис“ разпространи проспектите си за нова емисия облигации с цел финансиране на дъщерната корпорация „Арес Чандлър“. Изследователският кораб „Мери Джейн Смит“, съоръжен с двигатели „Лайл“, кацна на Плутон. В град Фрейзър, щат Колорадо, имаше незапомнени зимни студове.

Епископ Окстанг изнесе проповед в Новия храм на „Гренд^[1] Авеню“, опирайки се на библейския текст (Евангелие от Матея, ХХIV:24): „защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така щото да заблудят, ако е възможно, и избраните.“ Постара се да стане ясно, че не изобличава мормоните, „християнските учени“, римокатолиците или фостъритите — особено тях — нито които и да било спътници в правата вяра, чиито добри дела са далеч по-важни от дребните несъгласия във вероучението и ритуалите. Не, заклеймяваше само наскоро пръкналите се еретици, които отчуждаваха набожните дарители от църквите на техните бащи. В един субтропически курортен град на същата държава три лица дадоха показания под клетва относно публично непристойно държание на един пастор, три от помощничките му, както и техни неизвестни съучастници. Имаше съдебни искове и за смущаване спокойствието на съседите и развращаване на малолетни. Окръжният прокурор не прояви прекомерно желание да се заеме със случая, защото на главата му висяха поне още десет подобни. Стигнеше ли се до първото съдебно заседание, ищците и свидетелите все пропускаха да се явят.

Обясни опасенията си на тримата, но старшият сред тях каза:

— Този път ще ви подкрепим както е редно. Архиепископ Шорт е решил да прекърши този антихрист.

Темата за антихристите не събуди никакъв интерес у прокурора, но наближаваха избори.

— Добре, но не забравяйте, че нищо не мога да направя, ако не потвърдите показанията си.

— Не се съмнявайте в нас.

Доктор Джубал Харшо не знаеше нищо за случката, но му бяха известни твърде много други, за да намери спокойствие.

Бе се поддал на най-страшния си порок — жаждата да следи новините. Досега просто ползваше услугите на информационна служба, която му пращаше изрезки по рубрики „Човека от Марс“, „В. М. Смит“, „Църква на Всички светове“ и „Бен Какстън“. Но червейчето го гризеше неуморно — два пъти се пребори с изкушението и не поиска от Лари да включи „дрънкалото“.

Дявол ги взел онези хлапета, не можеха ли поне от време на време да му запишат някоя касета, вместо да го оставят да се вари в собствен сос?

— Дежурната!

Влезе Ан, но той продължи да зяпа снега и празния басейн.

— Ан — промълви след малко, — уреди да наемем някой тропически атол и обяви, че напускаме този мавзолей.

— Добре, шефе.

— Но първо се погрижи за атола, преди да върнем земята на индианците. Не искам да се мъча по хотели. Откога не съм написал някое комерсиално парче?

— От четиридесет и три дни.

— Това да ти е за урок. Започваме. „Предсмъртна песен на дивото конче“.

„Зимните копнежи са като лед в сърцето,

стъпкани клетви забиват в мен остриета,

блаженство минало не остави дори и следа,

мъка леден вятър довя в пустота.

 

Кръвта, разкъсаните жили, сакатите крака,

премалата от глад, разбитата глава,

смъдящите клепачи сред гъстата тъма

не ме терзаят повече от тази самота.

 

Зад пламъка на треската съзирам твоя лик

и още чувам ехото на скръбния ти вик.

Не ме е страх от мрака, макар да наближава,

но ще ми липсваш вечно след смъртната забрава.“

— Това е — каза сърдито. — Подпиши го „Луиза Олкът“ и го прати в списание „Заедно“.

— Шефе, така ли си представяш „комерсиалните парчета“?

— Че какво толкова? Все някой ще се изръси за това. Ако искаш, остави го в архива, а изпълнителят на завещанието ми ще уреди някой дълг с него. Най-хубавите творби придобиват ценност, едва когато вече е невъзможно да бъдат платени на автора. Ех, този живот на литератора!… Гнус! Всичко се свежда до почесването на котката, за да мърка.

— Горкичкият Джубал! Никой не го съжалява и той решил сам да се утеши.

— Охо, и подигравки! Нищо чудно, че не успявам да свърша малко работа.

— Не ти се подигравам, шефе. Всеки сам си знае къде му стяга обувката.

— Тогава приеми извиненията ми. Добре, да поработим за пари. Ето — „Глътка за из път“.

„Има забрава в примката здрава,

а пък брадвата мир ни дарява.

Но от простичка отрова

ще добиеш благост нова.

 

А куршум в миг те отнася,

остър кол в сън те унася.

Но пък с мъничко отрова

е утехата готова.

 

Ще умреш и на жарава,

и от газ ще се задавиш.

Но съседът ти аптекар

дава ти питието леко.

 

Уморен, потиснат, тъжен,

в църква ходиш да те лъжат.

Но с отровата добра

се избавяш от света.

 

Припев:

С «ох» и «ах» и гърч последен

Смърт коси богат и беден.

А най-приятно отвъд се възнасяш,

щом приятел фаталната чаша поднася.“

— Джубал — смръщи се Ан, — киселини ли имаш?

— Винаги.

— И това ли е за архива?

— Откъде ти хрумна? Прати го в „Ню Йоркър“.

— Ще го пуснат в кошчето.

— Ще го купят. Отвратително е. Ще го купят.

— Напоследък нещо ти куцат римите и стъпката.

— Естествено! Нали трябва да оставиш работа и на редактора, иначе се дразни. Като ти препикае текста, започва да харесва вонята… и го купува. Мила моя, отбягвах честния труд, още преди ти да си се родила. Не учи баба си да плете. Или предпочиташ аз да се занимавам с Аби, докато ти съчиняваш? Ей, време е да кърмиш Аби! Не си ти дежурна, а Доркас.

— Аби може да почака. Доркас си полегна. Сутрешно гадене.

— Глупости. Ан, надушвам бременността две седмици преди всеки тест. Вече се убеди, нали?

— Остави я на мира, Джубал! Толкова се бои, че нищо не е станало… и иска да се надява колкото може по-дълго. Ти изобщо ли не разбираш жените?

— Е… като ме попита… Не ви разбирам. Добре, няма да се заяждам с Доркас. Защо не донесеш тук нашето ангелче за кърменето?

— Радвам се, че не я взех. Можеше да разбере нещичко от приказките ти.

— Охо, вече развращавам и бебета, така ли?

— Твърде малка е да надуши миризмата на гнило под този лепкав сироп. Но ти не работиш, когато я донеса. Само си играеш с нея.

— Нима има по-добър начин да запълня тягостните часове?

— Джубал, много ми е приятно, че се прехласваш по дъщеря ми. И аз мисля, че е сладурче. Но от доста време или се занимаваш с Аби, или се мусиш. Ако не съчиняваш историите си, хваща те душевен запек. Стигна се дотам Доркас, аз и Лари да си хапем ноктите и щом викнеш „Дежурната!“, подскачаме от облекчение. И всеки път напразно.

— Имаме пари да си плащаме сметките.

— Шефе, какво те мъчи?

Джубал се замисли дали да сподели. За него отпаднаха всякакви съмнения кой е бащата на Аби, когато Ан започна да се колебае между имената Абигейл и Зинобия^[2], после записа бебето и с двете. Ан никога не спомена какво значение им придаваше… вероятно не подозираше, че Джубал разбра.

Тя продължи непреклонно:

— Никого няма да заблудиш. Доркас, Лари и аз знаем, че Майк е способен сам да се погрижи за себе си. Но ти направо се измъчи…

— Кой, аз ли?!

— …затова Лари включи стереото в своята стая и някой от нас винаги следи новините. Тревожим се, но за тебе. И щом споменат Майк — разбира се, случва се често — научаваме преди да получиш онези глупави изрезки. Защо не престанеш да ги четеш?

— Как научи за изрезките? Постарах се да остане в тайна.

— Шефе — уморено промълви Ан, — нали се налага да изхвърляме боклука. Лари да не е неграмотен?

— Да, нищо не е наред, откакто Дюк си тръгна.

— Само се обади на Майк и Дюк ще долети тутакси.

— Знаеш, че не бих постъпил така. — Подразни се, защото тя несъмнено казваше истината… веднага му хрумна и още по-горчиво подозрение. — Ан, всички вие сте още тук, защото Майк ви помоли, нали?

Тя отговори незабавно:

— Тук съм, защото искам.

— Хъм… не мисля, че зададох въпроса правилно.

— Джубал, понякога ми се иска да си хлапе, за да те напляскам. Може ли да продължа?

— Трибуната е твоя.

Дали изобщо би останал някой? Щеше ли Мариям да се омъжи за Смрадльо и да замине за Бейрут без одобрението на Майк? Името Фатима Мишел на детето може би показваше почит към новоприетата й вяра, заедно с уважението на Махмуд към най-добрия му приятел… или пък беше код, лесен за разгадаване като името на дъщерята на Ан. Ако е така, дали Смрадльо носи рогата си, без да подозира? Или с кротката гордост, приписвана на библейския Йосиф? Е, предполага се, че Смрадльо познава добре своята хурия. Водното братство не би му позволило да е толкова сляп. Стига това да имаше някакво значение, но като лекар и агностик Джубал беше равнодушен към тези неща. Но дали е важно за тях…

— Не ме слушаш.

— Извинявай. Заплеснах се.

…престани най-после, противно старче! Ровичкаш за скрит смисъл в имената, които майките избират за децата си! Още малко и ще се увлечеш по номерологията… после по астрологията… накрая по спиритизма. Не след дълго слабоумието ти ще бъде толкова несъмнено, че ще се наложи да откарат в тиха лечебница останките, неспособни дори да се обезтелесят достойно. Я се отбий в клиниката, отвори чекмеджето в деветия шкаф, надписано „Забрава“, отсипи си четиридесет грама, макар двадесет да са напълно достатъчни…

— Нямаш никаква нужда от тези изрезки, защото ние слушаме новините за Майк… а Бен ни обеща като воден брат да съобщава незабавно, каквото трябва да знаем, дори да не се е разчуло. Джубал, разбери, че никой не може да навреди на Майк. Ако беше отишъл поне веднъж в Гнездото, като нас тримата, щеше да знаеш.

— Никога не съм бил канен.

— И нас не са ни канили. Защо трябва да те викат любезно в собствения ти дом? Търсиш си оправдания. Бен постоянно те моли, Доун и Дюк също ти напомнят.

— Но Майк не ме покани.

— Шефе, онова Гнездо е мое и твое, също както е на Майк. Той е пръв сред равни… както ти си тук. Я ми кажи — това не е ли дом и на Аби?

— Между другото — изтърси Джубал, — случи се така, че нотариалният акт вече е на нейно име… но с доживотно право да ползвам имота.

Харшо промени завещанието си. Знаеше, че Майк се е погрижил за всичките си водни братя. Но не беше съвсем сигурен какво е „водното“ положение на новата съгнездничка — освен че постоянно се подмокря — затова вписа клаузи в полза на Аби и на потомците на още някои лица.

— Нямах намерение да ти съобщавам, но защо пък да не научиш?

— Джубал… ето, разрева ме. И почти забравих какво щях да ти кажа. А трябва. Знаеш, че Майк никога няма да те подтикне към прибързани решения. Гроквам, че очаква пълнота. Гроквам, че и за тебе е същото.

— Хъм… Гроквам, че говориш вярно.

— Добре тогава. Мисля, че днес си особено вкиснат, защото пак арестуваха Майк. Но вече се е случвало…

— Арестували са го?! Не съм чул! По дяволите, момиче…

— Джубал! Бен не се обади, това е важното. Знаеш колко пъти са арестували Майк — в армията, докато беше в карнавала и къде ли не още. Откакто проповядва, вече е за шести път. Никому нищо не прави. Все не успяват да докажат обвиненията и той излиза от затвора, когато си поиска.

— Сега какво стана?

— О, обичайните глупости — публично непристойно държание, заподозрян в изнасилване, мошеничество, участие в развращаване на малолетни, умишлено отклоняване на малолетни от задължително образование…

— А?

— Отнеха им лиценза за частно училище, но хлапетата не тръгнаха в държавно. Няма значение, Джубал. Никой няма да докаже единственото нещо, за което формално са виновни пред закона. Ако беше отишъл поне веднъж в Гнездото, щеше да се увериш, че дори копоите от специалните служби не могат да пъхнат там „бръмбарчета“. Отпусни си нервите. Ще се вдигне много шум, после ще оттеглят обвиненията… а тълпите в храма ще бъдат още по-многолюдни.

— Брей… Ан, Майк съзнателно ли предизвиква тези гонения?

Тя го изгледа изумено.

— Никога не съм се замисляла за това. Нали знаеш, че Майк не е способен да лъже.

— Че нима е нужно? Да речем, че пуска съвсем верни слухове, но недоказуеми?

— Допускаш ли, че Майк би постъпил така?

— Не знам. Само ми е ясно, че най-изтънченият начин да заблудиш хората е да им пробутваш отмерени порции от истината, а после да си затваряш устата. Няма да е първия случай на съзнателно предизвикан тормоз заради гръмките заглавия. Добре, ще забравя всичко до момента, когато Майк не успее да се справи без помощ. Още ли си дежурна?

— Ако се въздържиш да гъделичкаш Аби, да й гукаш и да издаваш други некомерсиални звуци, ще я донеса. Иначе ще накарам Доркас да стане.

— Донеси Аби тук. Ще се постарая честно да издавам само звуци, за които ми плащат. Измислих извънредно оригинален сюжет — едно момче срещнало едно момиче.

— Шефе, страхотен си! Защо ли никой не се е сетил досега за такава история? Секунда само…

Ан излезе за малко.

Джубал наистина си наложи сдържаност. Само минутка отдели за непрофесионални занимания, колкото да види ангелската усмивка на Аби, после Ан настани бебето удобно, за да суче.

— Заглавие: „Момичетата са като момчетата, но още повече“ — започна Харшо. — Започваме. „Хенри М. Хевършъм Четвърти бе възпитан старателно. Изповядваше убеждението, че има само два вида момичета — които са около него и които не са. Несъмнено предпочиташе втория вид. Винаги и при всички обстоятелства.“ Нов ред. „И младата дама, която се стовари на неговите колене, не му беше представена официално, а той не смяташе, че подобен инцидент би могъл да замести…“ Ей, ти пък какво искаш?

— Шефе… — започна Лари.

— Разкарай се, затвори вратата и…

— Шефе! Изгорили са църквата на Майк!

Втурнаха се безредно към стаята на Лари, от когото Джубал не изоставаше нито крачка, а и Ан препускаше въпреки петте килограма жив товар в ръцете си.

— „…около полунощ. Виждате кадри от руините на главния вход, заснети веднага след взрива. За вас сутрешните новини обобщи вашият репортер от мрежата «Ню Уърлд». Останете на този канал, за да научите всяка пикантна сензация! Сега да отделим време и за нашия спонсор…“

Лицето на приятна домакиня смени потискащите кадри.

— Гадост! Лари, изключи това досадно нещо и го вкарай в хола. Ан… не, Доркас — обади се на Бен.

Ан възрази:

— Нали знаеш, че в Храма никога не е имало видеофон. Как ще се обади?

— Тогава накарайте някой да отскочи там и… но пък в Храма няма да намери жива душа. Ъ-ъ… обади се на местния полицейски началник. Не, на окръжния прокурор. Майк още ли е арестуван?

— Друго не сме чули.

— Дано да е на топло… заедно с другите.

— И аз се надявам. Доркас, вземи Аби. Аз ще се занимавам с това.

Когато се върнаха в кабинета, сигналната лампичка на видеофона настояваше за внимание, заедно с искане за заглушаване и кодиране на линията. Джубал изпсува и включи апарата, напушен да отвее досадника.

Беше Бен Какстън.

— Здрасти, Джубал.

— Бен, какво става, по дяволите?

— Ясно, чули сте новината. Затова се обаждам. Всичко е под контрол.

— Ами пожара? Някой пострада ли?

— Нищо страшно. Майк помоли да ти предам, че…

— Нищо страшно ли?! Ей сега гледах запис. Не е останала и…

— А, сградата ли. — Бен вдигна рамене. — Джубал, моля те да ме изслушаш. Трябва да се обадя и на други хора. Не само тебе искам да успокоя. Но Майк настоя да си пръв.

— Е… добре, слушам.

— Никой не пострада зле, няма дори обгорени. Вярно, щетите са за два-три милиона. Но мястото и без това вече се препълваше с преживявания, Майк искаше да го напуснем съвсем скоро. И беше напълно защитено от огън, само че всичко може да се запали с достатъчно бензин и взривни вещества.

— Умишлен палеж, а?

— Моля те, Джубал! Арестуваха осем от нас — когото хванаха от Деветия кръг, но без конкретни обвинения към някого. Майк ни измъкна под гаранция след два часа, само той остана зад решетките…

— Веднага идвам!

— По-полека. Майк каза да дойдеш, ако искаш, но не е наложително. Когато подпалиха Храма снощи, вътре нямаше никой — отложихме всичко заради арестите. Само в Гнездото беше пълно. Които бяхме в града, се събрахме в Срединния храм, извършихме Споделяне на водата в чест на Майк. Тогава гръмна и започна пожарът. Просто се преместихме в резервното Гнездо.

— Доколкото видях, имали сте адски късмет да излезете живи.

— Нямаше как да излезем, Джубал. Всички сме мъртви…

— Какво???

— Водят ни мъртви или безследно изчезнали. Нали разбираш, никой не е забелязан да напуска сградата след инцидента… поне през известните на хората изходи.

— Тунелче ли си бяхте прокопали?

— Джубал, Майк се е подготвил и за такива случаи… но няма да обсъждам методите му по видеофона.

— Нали каза, че е в затвора?

— И още е там.

— Но…

— Стига толкова засега. Ако решиш да дойдеш, не отивай в Храма. С мястото е свършено. Няма да ти кажа къде сме… и не се обаждам оттам. Не виждам смисъл да идваш, защото няма с какво да помогнеш, но някой ще те намери.

— Само исках да…

— Това е всичко. Довиждане. Ан, Доркас, Лари… и ти, Джубал, и ти, детенце — споделяме водата. Ти си Бог.

Екранът потъмня. Джубал отново изтърси сквернословие.

— Знаех си аз! Това става, като се бъзикаш с религията. Доркас, поръчай ми такси. Ан… не, ти нахрани Аби. Лари, събери ми някои неща в един сак. Ан, ще взема почти всички пари, нека утре Лари отиде да изтегли още.

— Шефе! — възмути се Лари. — Всички тръгваме.

— Никакви спорове — рязко добави Ан.

— Я по-тихо! Доркас, затвори си устата. В такъв момент жените нямат думата. Онзи град е като фронтова линия, всичко може да се случи. Лари, оставаш тук да защитаваш двете жени и бебето. Забрави за банката. Никакви пари, защото никъде няма да мърдате, докато се върна. Играта загрубя и лесно ще свържат този дом с църквата, може да довтасат и тук. Лари — прожекторите да светят цяла нощ, оградата под напрежение и стреляй без колебание. Не се туткайте, ако трябва да се скриете в подземното хранилище. Веднага преместете там леглото на Аби. А сега се омитайте, трябва да се преоблека.

Половин час по-късно Джубал беше в галерията. Лари му подвикна отвън:

— Шефе, таксито ще кацне ей сега.

— Веднага слизам — отвърна Харшо и пак се обърна към смазаната от камъка кариатида.

В очите му преливаха сълзи. Каза съвсем тихо:

— Поне се опита, младок. Но камъкът винаги е прекалено тежък, нали? Никой не може да нарами такова бреме.

Нежно докосна ръката на падналото момиче, извъртя се на пети и излезе.