Марион Зимър Брадли
Преди Империята (16)

ЕПИЛОГ

Бяха изчезнали дори подпорите на космическия кораб, отнесени в складовете със скъпоценните метали. На този свят добиването на руда винаги щеше да бъде бавен процес и металите щяха да бъдат рядкост за много, много поколения. Докато вървеше през долината, Камила по навик хвърли поглед натам, но само толкова. Крачеше леко, беше висока жена с едва посребрена коса. Следваше някакво доловено предчувствие. Виждаше извън зоната на видимостта високия каменен паметник на жертвите от катастрофата, гробищата, където умрелите след първата страшна зима бяха погребани до жертвите на първото лято и ветровете на лудостта. Загърна кожената си дреха, поглеждайки със съжаление, което далеч не беше тъга, към една от зелените могили.

Макарън, който идваше от планината, я видя, увита в кожите и карираната си пола, и вдигна ръка за поздрав. След толкова години сърцето му все още трепваше, щом я зърнеше. Когато наближи, хвана двете й ръце и я прегърна, преди да заговори.

— Децата са добре, бях при Мхари тази сутрин — каза тя. — И без да те питам, виждам, че пътуването ти е минало добре.

Все така хванати за ръце, те се обърнаха и тръгнаха заедно по улиците на Ню Скай. Домът им беше в самия край на улицата, където се откриваше Източният връх, над който всяка сутрин изгряваше сред облаци червеното слънце. На другия край бе малката постройка с метеорологичния пункт, специалната задача на Камила.

Щом влязоха в общата зала на къщата, където живееха с пет-шест други семейства, Макарън съблече кожухчето си и се приближи до огъня. Като повечето мъже в колонията, които не носеха полички, беше облечен с кожен панталон и туника от кариран вълнен плат.

— Няма ли ги другите?

— Юън е в болницата, Джуди е в училището, Мак излезе със стадото, а ако страшно искаш да видиш децата, мисля, че са в двора на училището, без Алистър. Той тази сутрин е с Хедър.

Макарън се приближи до прозореца и погледна към плочестия покрив на училището. Колко бързо пораснаха, помисли той, и колко леко лежаха четиринайсетте години майчинство на раменете на майка им. Седемте деца, които бяха преживели страшния зимен глад преди пет години, сега растяха. Някак си бяха успели да минат през първите бури на този свят и макар тя да бе родила от Юън, от Луис Маклауд и от още един мъж, чието име той никога не узна, а както подозираше, и Камила не го знаеше, най-големите й две деца и най-малките две бяха от него. Последната, Мхари, не живееше с тях — Хедър бе изгубила детето си три дни преди раждането на Мхари и Камила, която никога не бе кърмила собствените си деца, ако имаше свободна кърмачка, я даде на Хедър да я кърми. Хедър изобщо не искаше да се отдели от нея, след като я отби, Камила се съгласи тя да я отгледа, макар че ходеше да я вижда всеки ден. Хедър беше една от нещастните. Бе забременявала седем пъти, но само едно от децата й живя повече от месец след раждането си. Приемното родителство в общността означаваше много повече от кръвното родство. Майка на детето беше единствено онази, която се грижеше за него, баща беше онзи, който узнаеше, че е бащата. Макарън имаше деца от три други жени и се грижеше еднакво за всички, но най-много обичаше дъщерята на Джуди — необикновената малка Лори, по-висока от Джуди, на четиринайсет години, наглед все още дете, но много особено. Половината общност я наричаше „дете на елфите“, а неизвестният й баща все още бе тайна за всички освен за неколцина посветени.

— Сега си тук, но кога пак ще заминеш? — запита Камила.

Той я прегърна.

— Първо ще си постоя няколко дни у дома, а после… ще търсим море. Трябва да има море някъде в тоя свят. Преди няколко дена намерихме една пещера… и тия неща в самата скала. Не носим много украшения, знам, няма защо да се хабим да ги копаем, обаче на Алистър и на мен ни харесаха ето тия, та ги донесохме за тебе и момичетата. Усещам нещо в тях.

Той извади от джоба си шепа сини камъни и ги изсипа в ръцете й, наблюдавайки изненадата и удоволствието в очите й. Децата се втурнаха в къщата и обсипаха Макарън с целувки, прегръдки, въпроси и молби.

— Татко, може ли другия път да дойда с тебе в планините? Хари е ходил, а пък той е едва на четиринайсет години!

— Татко, Алана ми взе сладките, кажи й да си ми ги върне!

— Татко, татко, виж, виж ме как се катеря!

Камила, както винаги, не обръщаше внимание на врявата и лека-полека ги накара да се успокоят.

— Питайте един по един… какво има, Лори?

Момичето със сребриста коса и сиви очи взе едно от сините камъчета и се загледа в звездовидните шарки вътре в него. Накрая проговори със сериозен глас:

— Майка ми има едно такова камъче. Може ли и аз да си взема? Мисля, че ще мога да работя с него, както тя го прави.

— Разбира се, можеш да си вземеш — позволи й Макарън и погледна над главата й към Камила.

Когато му дойдеше времето, щяха да разберат съвсем точно какво е искала да каже Лори, защото необикновената им възпитаница никога не изричаше нещо без причина.

— Знаеш ли — обади се Камила, — мисля, че някой ден тези неща ще бъдат много важни за всички ни.

Макарън кимна. Интуицията й не бе я лъгала толкова много пъти, че сега не се изненада. Можеше да чака. Отиде до прозореца и погледна към високите познати очертания на планините, представи си зад тях долините, хълмовете и незнайните морета. Бледата синя луна, подобна на камъка, в който още се взираше като че изпадналата в транс Лори, плуваше над корниза от облаци, надвиснали над планините. Заваля ситен дъжд.

— Някой ден — каза той изведнъж, — някой ден някой ще даде на тези луни… и на този свят… име.

— Някой ден — повтори Камила, — но ние никога няма да узнаем.

Сто години по-късно нарекоха планетата ДАРКОВЪР.

Но Земята не узна нищо за тях цели две хиляди години.