Марион Зимър Брадли
Преди Империята (14)

14

— Никога не съм си представяла, че ще се моля за лошо време — Камила затвори платнището на малката палатка с компютъра, където сега бяха с Хари Лестър. — Мислих за това. Не можем ли да изчислим точната продължителност на годината на тази планета с данните, които имаме — за дължината на дните, за отклонението на слънцето и така нататък?

— Това е достатъчно елементарно — отговори Лестър. — Направи си програмата и я пусни. Може би ще разберем колко дълго лято и колко дълга зима да очакваме.

Тя тръгна към пулта. Бременността й започваше да личи, макар че беше още слаба и стройна.

— Успях да спася почти цялата информация за двигателите „материя-антиматерия“ — похвали се той. — Някой ден… Мори вчера ми каза, че от парната машина до звездите няма и триста години. Някой ден потомците ни ще могат да се върнат на Земята, Камила.

— Стига да искат да се върнат — уточни тя и седна пред бюрото.

— Съмняваш ли се? — изгледа я той недоумяващо.

— В нищо не се съмнявам. Просто не се мъча да предположа какво ще искат да направят моите пра-пра-пра-пра… о, да му се не види, деветото поколение след мен. В края на краищата, на Земята са живели поколения наред, без дори през ум да им мине да изобретяват неща, които са можели да изобретят много лесно по всяко време, след като са се научили да добиват желязо. Ти наистина ли смяташ, че Земята щеше да тръгне да завладява Космоса, ако не беше пренаселеността и замърсяването? По-важни са социалните фактори.

— А ако Мори постигне своето, потомците ни ще бъдат варвари. Само че докато имаме компютъра и докато е здрав, ще имаме знанието. После те ще могат да го използват, когато почувстват необходимост.

— Ако бъде запазен — уточни тя, вдигайки рамене. — През последните няколко месеца никак не съм сигурна, че онова, с което дойдохме тук, ще надживее нашето поколение.

Лестър направи усилие да си напомни: „Тя е бременна, затова години наред се смяташе, че жените не стават за учени, бременните жени все си въобразяват.“ Гледаше я как изписва бързо знаци на сложния компютърен език.

— Защо искаш да разбереш колко е дълга годината?

„Глупав въпрос“ — помисли девойката, после се сети, че е израснал на космическа станция и времето за него не означава нищо. Съмняваше се дали той изобщо разбира връзката между времето и климата за валежите и оцеляването. Обясни му простичко:

— Първо, искаме да узнаем колко е дълъг сезонът на растежа и да разберем кога можем да събираме реколтата. По-лесно е от метода на пробите и грешките. Ако бяхме колонизирали тази планета по обикновения начин, щяха да се извършват няколкогодишни наблюдения на сезоните. Освен това Фиона и Джуди и… и ние, останалите, искаме да разберем кога ще се родят децата ни и какъв ще е климатът тогава. Аз няма сама да правя дрехи за детето си, но все някой ще ги прави… и трябва да се знае колко студ пропускат!

— Ти вече планове ли кроиш? — полюбопитства той. — Имаш шанс едно към едно да го износиш и пак толкова да не умре след това.

— Не знам. Някак си никога не съм се съмнявала, че моето ще е едно от онези, които ще оживеят. Може би предчувствие. Или извънсетивно възприятие — изрече тя бавно, премисляйки. — Имах чувството, че Рут Фонтана ще пометне, и така стана.

— Никак не е приятна тая дарба — вдигна той рамене.

— Не е, но не мога да се отърва от нея — каза Камила простичко. — А това май помага на Мори и на другите при жътвата. Да не говорим за кладенеца, който Хедър им помогна да изкопаят. Очевидно са съживени латентни човешки способности, няма нищо странно. Както и да е, май се научихме да живеем с тези неща.

— Когато бях студент, всички безусловно познати факти за извънсетивното възприятие бяха вкарани в компютър и отговорът беше, че вероятността да има такова нещо е едно към хиляда… И крайно малкото случаи, които не са тотално и убедително опровергани, се дължат на грешка на изследователя, а не на човешкото извънсетивно възприятие.

Камила се засмя и отвърна:

— Това само доказва, че компютърът не е Бог.

Капитан Лестър се загледа в младата жена, която се протегна назад, отпускайки скованото си тяло.

— Тия ужасни командни кресла не са предвидени за ползване при условия на пълна гравитация. Надявам се удобните мебели да заемат по-предно място в списъка на задачите. Напоследък малкото май не е доволно, че седя на твърди столове.

„Господи, колко много обичам това момиче, кой би повярвал, на моите години!“ За да не забравя разликата във възрастта, Лестър попита остро:

— Смяташ ли да се омъжиш за Макарън, Камила?

— Не смятам — каза тя с лека усмивка. — Ние не мислим с такива понятия. Обичам го… станахме толкова близки по време на първия вятър, толкова много неща споделихме, винаги ще бъдем взаимно свързани. Живея с него, когато е тук. Не ми се случва много често, ако точно това искаш да узнаеш. Най-вече защото той толкова много ме иска, а когато си бил така близък с някого, когато можеш… — тя търсеше думите — когато чувстваш колко много те иска, не можеш да му обърнеш гръб, да го оставиш… гладен и нещастен. Но независимо дали ние двамата можем да създадем някакво семейство, независимо дали ще живеем с него до края на дните си… наистина не знам, не мисля така. Много сме различни. — Тя му се усмихна открито, а от това сърцето на мъжа се преобърна. — Всъщност бих била по-щастлива с теб, задълго. Двамата много си приличаме. Рафи е толкова мил, толкова нежен, но ти ме разбираш по-добре.

— Носиш дете от него и си способна да ми кажеш това, Камила?

— Стреснах ли те? — натъжи се тя. — Съжалявам, не исках да те разстройвам, никак не исках. Да, детето е от Рафи и това някак си странно ме радва. Той го иска, а един родител трябва да иска дете. А за мене… не мога нищо да направя, така са ми промили мозъка… за мен това е чисто и просто биологичен инцидент. Ако беше от теб, например, а можеше да е — също както Фиона ще има дете от теб, а ти едва я познаваш, — сигурно щеше да го мразиш, щеше да ме накараш да се боря, за да го махна.

— Не съм сигурен. Може би не. Сега във всеки случай не — каза тихо Хари Лестър. — Макар че като говоря тези неща, се вълнувам. Това ме разтърсва. Може би съм твърде стар.

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва да се научим да не се крием един от друг. Децата ни ще растат в общество, където ще знаят, че всичко, което чувстват, е като отворена книга. За какво ни е да носим маски?

— Това ме плаши.

— Може би до известна степен. Но те ще го приемат като нещо съвсем естествено.

Тя се притисна до него и облегна гръб на гърдите му. Пресегна се назад и хвана ръката му. Той чу тихия й глас:

— Не се стряскай. Но… ако оживея… ако двамата оживеем… бих искала следващото ми дете да е от теб.

Той се наведе и я целуна по челото. Беше прекалено развълнуван, за да каже каквото и да било. Тя притисна ръката му, после леко се освободи.

— Казах и на Макарън — рече тя простичко. — По генетични причини ще е добре жените да раждат деца от различни бащи. Но, знаеш, моите причини не са толкова бездушни и неемоционални.

Лицето й за момент стана далечно — на Лестър му се стори, че гледа към нещо невидимо през някаква пелена, — и се изкриви в мигновена гримаса от болка. Но тя само се усмихна в отговор на разтревожения му въпрос.

— Не, нищо ми няма. Да видим какво ще направим с продължителността на годината. Кой знае, може това да стане първия ни национален празник!

 

Вятърните мелници бяха на няколко километра от базовия лагер. Огромните дървени конструкции осигуряваха енергия за мелене на брашно и ядки (ореховидните плодове, събирани в гората, даваха прекрасно възсладко брашно, което щеше да им бъде от полза, докато бъдат ожънати първите посеви от ръж и овес), произвеждаха и малки количества електричество за лагера. Но електрическата енергия винаги щеше да е оскъдна в този свят, затова я разпределяха много внимателно — за болницата, за захранване на основните машини в малкия металургичен цех и в новата стъкларска работилница. Оттатък лагера, снабден със собствен огнезащитен пояс, се намираше Новият лагер, както вече бяха почнали да го наричат, макар хората от новохебридската комуна, които работеха там, да го бяха нарекли Ню Скай. Това беше експерименталната ферма, където Луис Маклауд и група помощници се опитваха да установят кои животни се поддават на опитомяване.

Преди да навлезе в гората с малка група помощници, Рафаел Макарън спря и хвърли поглед назад от върха на най-близкия хълм. Двата лагера се виждаха ясно оттам, наоколо им кипеше дейност, но все пак по нещо се различаваха от всички лагери, които беше виждал на Земята. В момента не можеше да определи по какво. Но после се сети — тишината. А може би не? Наистина се чуваха много звуци. Огромните мелници скърцаха и размахваха криле под силния вятър. Дочуваха се далечни звънки удари на чукове, стържене на триони, строителните екипи довършваха подслоните за зимата. Фермата също издаваше характерните си звуци — гласовете на животните, блеенето на рогатите бозайници, необичайното грухтене, цвърчене и писукане на странните създания. Накрая той разбра. Всички имаха природен произход. Никакъв шум от транспорт. Никакви машини, с изключение на свистенето на грънчарските колела и потракването на сечивата. Всеки от тези звуци криеше непосредствено човешко намерение. Почти нямаше безлични. Всеки като че си имаше предназначение и на Рафи това му се струваше странно и далечно. Цял живот бе живял в големите градове на Земята. Там дори в планините всъдеходите, моторизираният превоз, далекопроводите и турбосамолетите създаваха привичен звуков фон. Тук беше тихо, застрашително тихо, защото винаги, когато някой звук разкъсаше неподвижността на вятъра, той придобиваше някакво непосредствено значение. Нямаше как човек да го пренебрегне, трябваше да се вслуша в него. Нямаше звуци, които да отмине безгрижно, както когато турбосамолети ти минават над главата или слушаш корабния двигател, защото тогава знаеш, че това няма нищо общо с теб. Всеки звук, разнесъл се наоколо, имаше специално отношение към чулия го и Рафаел почти непрекъснато се вслушваше напрегнато.

Добре де. Сигурно ще свикне и с това.

Започна да инструктира групата си.

— Днес ще работим покрай по-ниските скални масиви и най-вече в леглата на реките. Трябват ни образци от всяка нова на вид земя… по дяволите… почва. Всеки път, когато цветът на глината или почвата се промени, нанесете го на картата… Нали имаш грижа за картата, Джанис? — и момичето кимна в отговор. — Аз работя на разграфена хартия. Ще локализираме всяка промяна на терена.

Сутринта работиха почти без произшествия, като се изключи откритието край някакво поточе. Рафи го забеляза, докато се канеха да накладат огън и да приготвят нещо за обяд — да изпекат питки от брашно от ядки и да направят „чай“ от местни листа с приятен сладък вкус, подобни на дафиновите. Най-строгото правило в колонията беше да не се пали огън на място без огнезащитни пояси или заграждения, затова набързо струпаха каменно огнище. Когато сухото смолисто дърво стана на жарава, към тях се присъедини друга малка групичка от трима мъже и две жени.

— Здравейте, можем ли да обядваме заедно с вас? Тъкмо ще си спестим паленето на още един огън — поздрави ги Джуди Ловат.

— Заповядайте — отзова се любезно Макарън. — Но ти какво правиш в гората, Джуди? Мислех, че вече са те изключили от ръчната работа.

— На практика сега съм безполезна — махна тя с ръка. — Не ми се позволява да си вдигна и пръста, нито да се катеря истински. Но ако направя предварителни изследвания тук на място, това ще спести мъкненето на образци обратно до лагера. Така открихме въжестия бурен. Юън казва, че сега е добре да се движа, само да внимавам да не се преуморя и да не изстина. — Тя си сипа чай и седна до него. — А ти откри ли нещо?

— Горе-долу — кимна той. — През последните три седмици всеки ден, всичко, което откривахме, беше поредният вид кварцит или калцит. Последната ни находка беше графит.

— Графит ли? За какво служи?

— Ами покрай другото той е пълнителят на моливите — обясни Макарън. — Имаме много дърво за правене на моливи, ще ни е от помощ, когато вземат да привършват запасите от други пишещи инструменти. Можем да го използваме и за машинна смазка, така пък ще спестим животинска и растителна мазнина за ядене.

— Чудна работа, никога не съм се замисляла за такива неща — каза Джуди. — Милиони дреболии, които винаги си приемал като нещо съвсем естествено.

— Така е — обади се един мъж от екипа на Макарън, — винаги съм смятал козметиката за нещо излишно, някои хора чудесно си минават и без нея. А Марша Камерън оня ден ми каза, че й поставили спешната задача да разработи крем за лице. Попитах я защо, а тя ми обясни, че на тая планета с толкова много сняг и лед е страшно необходимо кожата да се запазва мека и да се предотвратяват напуквания и инфекции.

Джуди се разсмя.

— Да, а точно сега сме полудели да търсим заместител на царевичното нишесте за детска пудра. Възрастните могат да ползват талк, тук го има много, обаче ако бебетата го вдъхнат, може да предизвика проблеми с белите им дробове. Тукашните ядки и семена не могат да се смелят ситно, брашното става за ядене, но не е достатъчно фино за подсушаване на нежни бебешки дупенца.

— Колко спешно е сега това, Джуди? — запита Макарън.

— На Земята щеше да са необходими около два и половина месеца — вдигна рамене Джуди. — Камила, аз и момичето на Алистър — Алана, ще родим почти по едно време, а следващата партида се очаква около месец след това. Е, да… така поне смятаме. Зимата по всяка вероятност ще настъпи преди това… Не ми ли разказваше какво сте открили днес?

— Хума — отговори Макарън — или нещо такова, не мога да определя разликата. — Тя го погледна въпросително. — Използва се за правене на платове. Вземаш малко животински влакна, някаква вълна от зайцерозите, тук ги има много и могат да се отглеждат във ферми, обаче с хума платното по-лесно се обработва и свива.

— За Бога, никога нямаше да ни хрумне да питаме геолог за нещо, от което се правят дрехи — намеси се Джанис.

— Всички науки са взаимно свързани. Макар че на Земята всичко така се е специализирало, че сме загубили общия поглед. — Джуди допи чая си. — В лагера ли се връщаш, Рафи?

Той поклати глава.

— Не, отиваме в гората, може би пак при хълмовете, където ходихме тогава, първия път. Трябва да проверим дали има потоци, които извират от отдалечените върхове. Доктор Фрейзър дойде точно заради това, иска да намери още следи от народа, който видяхме при последната експедиция, да си състави по-точна представа за културното им равнище. Знаем, че строят мостове между дърветата, не сме се опитвали да се катерим по тях. Очевидно са доста по-нависоко от човешки ръст и доста леки, а не искаме да разваляме творенията им или да ги плашим.

Джуди кимна.

— Искаше ми се и аз да дойда — каза тя замислено, — но ми е наредено да не се отдалечавам от лагера, преди да се роди детето.

Макарън улови дълбок копнеж в погледа й и с новата си способност да улавя чувствата я погали и се постара да я успокои:

— Не се тревожи, Джуди. Няма да причиняваме безпокойство на никого, когото открием — нито на малкия народ, построил мостовете, нито на… други. Ако някое от съществата тук е враждебно към нас, досега вече трябваше да сме го разбрали. Нямаме намерение да ги безпокоим. Една от причините да отидем там е да се уверим, че не нахлуваме по невнимание в жизненото им пространство и не вредим на нещо, което е необходимо за тяхното оцеляване. Когато знаем къде живеят те, ще знаем къде не бива да живеем ние.

— Благодаря, Рафи — усмихна се тя. — Това е хубаво. Ако всички мислим по този начин, няма да се тревожа.

Скоро след това двете групи се разделиха, търсачите на храна тръгнаха обратно към лагера, а екипът на Макарън се отправи към далечните височини.

На два пъти през следващите десет дни те се натъкваха на следи от дребните космати чуждопланетци с големи очи. Веднъж откриха мост над един планински поток, построен от дълги вериги тръстикови примки, здраво преплетени и завързани. До него се стигаше по въжени стълби, които започваха от по-ниските части на дърветата. Без да пипа нищо, доктор Фрейзър внимателно разгледа пълзящите растения, от които беше направен мостът, защото според него хората щяха да имат нужда от доста повече влакна, въжета и дебели върви, отколкото можеха да получат от така наречения от тях въжест бурен. Почти на сто и петдесет километра по-нататък сред хълмовете откриха дървета, насадени в идеален кръг, а много въжени мостове водеха високо нагоре в короните им. Но мястото май беше изоставено, а платформата, която приличаше на дъно на огромна кошница и като че ли беше построена, за да свързва дърветата, изглеждаше разрушена и през дупките по нея се виждаше небето.

Фрейзър погледна с копнеж нагоре.

— Бих дал пет години от живота си, за да се кача да погледна там. Дали имат мебели? Това някакъв дом ли е или храм, кой знае… Но не мога да се кача по тези дървета, а въжените стълби едва ли ще издържат Джанис, какво остава за мен. Доколкото си спомням, те не са по-едри от десетгодишно дете.

— Имаме много време — обади се Макарън. — Мястото е изоставено, можем някой ден да дойдем със стълби и да го изследваме колкото ти душа иска. Лично аз мисля, че е ферма.

— Ферма ли?

Макарън го накара да се вгледа. По стволовете на дърветата, засадени на еднакво разстояние едно от друго, се виждаха съвършено прави линии. Вкусните зелени гъби, които Маклауд беше открил преди първия вятър, растяха по тях на редове, така равномерно разпределени, все едно са били разсаждани по конец.

— Едва ли никнат от само себе си така равномерно — обясни Макарън, — сигурно са били посадени. Вероятно идват през няколко месеца, за да оберат реколтата, а платформата може да бъде каквото и да е — място за почивка, склад, лагер за пренощуване. Или ферма, която са изоставили преди много години.

— Чудесно е да се знае, че гъбата може да се култивира — рече Фрейзър и започна грижливо да записва в бележника си точни данни за вида на дърветата, на които растяха гъбите, разстоянието между тях и дължината на редовете.

— Виж! Прилича ми на проста напоителна система — отвежда водата настрани от мястото, където расте гъбата, и я насочва право към корените на дървото!

Когато навлязоха навътре сред хълмовете, а мястото на „фермата“ беше вече внимателно нанесено на картата на Джанис, Макарън се улови, че мисли за чуждопланетците. Примитивни са, но какъв друг тип общество наистина е възможен в подобен свят? Интелигентността им може да се сравнява с тази на повечето хора, ако се съди по сложността на приспособленията им.

„Капитанът говори за връщане към дивачеството. Но подозирам, че не можем да се върнем, дори да искаме. Най-напред ние сме елитна група, половината от нас имат висши степени на образование, останалите са минали през подборните тестове за колонисти. Идваме със знания, които сме натрупали в продължение на милиони години еволюция и няколко столетия форсирана технология, пришпорена от един свръхнаселен и замърсен свят. Може би няма да сме способни да присадим тук нашата култура като цяло, тази планета няма да го понесе, а ако се опитаме да го направим, ще е равносилно на самоубийство. Но няма защо да се тревожим, че ще изпаднем в примитивизъм. Каквото и да направим с този свят, крайният резултат, както подозирам, поне няма да е под равнището на онова, което сме постигнали на Земята. Човешкият ум, винаги се стреми да оползотвори възможно най-добре всичко, което открие. Няма да е същото… може би след няколко поколения и аз не бих могъл да го свържа със земната култура. Но хората не могат да бъдат нещо друго освен хора, разумът никога не функционира под равнището си.“

Тези дребни чуждопланетци са се развили съобразно нуждите на този свят. Горски народ, окосмени (Макарън потръпна под ледения дъждец в лятната нощ, прииска му се да имаше козина) и живеят в симбиоза с гората. Но доколкото можеше да прецени, постройките им показваха високо равнище на изтънченост и адаптивност.

Как ги беше нарекла Джуди? Малките братя, които не са мъдри. Ами другите чуждопланетци? Тази планета, както изглежда, бе отгледала цели две разумни раси и те навярно съжителстваха по някакъв начин. Това беше добър знак и за човечеството, и за тях. Но чуждопланетецът на Джуди — познаваха го само под това име и дори сега той се съмняваше дали съществуват други — сигурно е достатъчно човекоподобен, за да направи дете на земна жена, а тази мисъл го накара да се почувства необичайно развълнуван.

На четиринадесетия ден от пътуването достигнаха най-ниските склонове на големия ледник, който Камила беше нарекла Стената около света. Той стърчеше над тях, закривайки половината небе. Макарън разбираше, че е недостъпен за катерене дори при толкова много кислород във въздуха. Отвъд тези склонове нямаше нищо освен гол лед и скали, шибани от неспирния мразовит вятър. Нямаше да спечелят нищо, ако отидеха там. Но дори след като експедицията на Макарън обърна гръб на гигантския планински масив, умът му отхвърляше думата „недостъпен“. Помисли си: „Не, нищо не е невъзможно. Сега не можем да го изкачим. И докато съм жив, сигурно няма да можем. Навярно не по-рано от десет, двайсет години. Против човешката природа е да се примирява с такива ограничения. Някой ден или аз ще дойда и ще се изкача, или децата ми ще го направят. Или техните деца.“

— Стигаме дотук, като вървим в едната посока — обобщи доктор Фрейзър. — Следващата експедиция трябва да тръгне в друга посока. Насам е гора и само гора.

— Е, и горите ще са ни от полза — възрази Макарън. — Нищо чудно в другата посока да има пустиня. Или океан. Или, отде да знаем, плодородни долини и може би градове. Времето ще покаже.

Съветваше се с картите, които правеха, със задоволство гледаше запълнените части, но разбираше, че цял живот ще ги допълва. Нощта ги свари на лагер в самото подножие на ледника. Макарън се събуди призори, навярно защото мекият, гъст среднощен сняг бе спрял. Излезе навън и се взря в тъмното небе и чуждите звезди. Три от четирите луни висяха като украшения над извисяващите се планински хребети. После погледът и мисълта му се върнаха към долината. Неговите хора бяха там, а и Камила, която носеше детето му. Далеч на изток, където щеше да изгрее червеното слънце, се забелязваше леко сияние. В душата на Макарън изведнъж нахлу голямо, неизразимо задоволство.

Никога не се бе чувствал щастлив на Земята. В колонията щеше да бъде по-добре, но дори и там трябваше да се приспособява към свят, създаден от други хора, които до голяма степен не приличаха на него. Тук можеше да има дял в създаването на оригинални неща, да вае и твори това, което желае за себе си и за бъдещите си деца и за децата на техните деца. Тук го докара една трагедия и катастрофа, лудостта и смъртта ги бяха връхлетели, но Макарън съзнаваше, че е един от щастливците. Бе намерил своето собствено място и то му харесваше.

Наложи се през по-голямата част от този и следващия ден да се връщат по стъпките си от подножието на ледника под навъсеното сиво небе с надвиснали тежки облаци. Макарън, който не вярваше в хубавото време на тази планета, отново усети познатите иглички на безпокойството. Към края на втория ден заваля сняг, тежък и по-твърд от всички снегове, които беше виждал в този свят. Хората мръзнеха дори в топлите си дрехи и бързо загубиха посоката. Пейзажът се превърна в развихрено бяло безумие без цвят, форма и местоположение. Не смееха да спират, но въпреки това скоро стана ясно, че не могат да продължат през сгъстяващия се ситен прахообразен сняг. Вървяха, здраво хванати за ръце, но затъваха. Можеха да продължат само надолу. Други посоки вече нямаше. Под дърветата беше малко по-добре. Но там полумракът бе изпълнен със застрашителни звуци: виещият вятър, който се спускаше от хребетите над тях, пращенето и скърцането на клоните, което напомняше пориви на силен вятър в гигантския такелаж на плаващ кораб, чиито размери никой не посмяваше да си представи. Потърсиха подслон под някакво дърво и се помъчиха да разпънат палатката, но тя плющеше бясно под напора на бурята и на два пъти се наложи да гонят издутото платно надалеч сред снега. Едва я спасиха. Тя обаче не можеше да им служи за подслон, ставаше им все по-студено и по-студено. Палтата наистина бяха непромокаеми, но почти не ги пазеха от пронизващия студ.

Докато се притискаха един до друг на завет край едно дърво, по-голямо от останалите, Фрейзър пророни с тракащи зъби:

— Ако е така през лятото, какви ли бури ще има през зимата?

— Според мен през зимата ще е най-добре да не си подаваме носа от базовия лагер — каза тъжно Макарън.

Помисли за бурята след първия вятър, когато бе тръгнал да търси Камила в снега. Тогава му се бе сторил като виелица. Колко малко познаваше този свят! Притисна го чувство на силен страх и съжаление. „Камила. Тя е на сигурно място в селището, но дали някога някой от нас ще се върне там?“ Помисли с мъчително самосъжаление, че може никога да не види лицето на детето си, след това сърдито отпъди мисълта. Не бива да се предават и да лягат да умират, някъде наоколо трябва да има подслон. Иначе няма да изкарат нощта. Палатката не им вършеше работа повече от парче хартия, но сигурно имаше начин…

„Хайде да помислиш. Хвалеше се пред себе си каква интелигентна и подбрана група сме били. Използвай това, иначе няма да си по-добър от австралийски дивак.

Можеш и повече. Те са дяволски добри в оцеляването. Само че ти си бил глезен цял живот. Оцелявай, по дяволите!“

Хвана Джанис с едната ръка, с другата сграбчи доктор Фрейзър, привлече и младия Доминик, момчето от новохебридската комуна, което учеше геология, за да работи в колонията. Дръпна ги до себе си и закрещя, надвивайки рева на бурята:

— Може ли някой да види къде дърветата са най-гъсти? Щом няма пещери наоколо или някакъв подслон, най-добре ще е да се скрием в гъсталака. На завет и на сухо.

Гласът на Джанис едва се чуваше:

— Трудно се вижда, но ми се струва, че някъде там виждам тъмно място. Ако не е нещо твърдо, значи дърветата са толкова гъсти, че през тях не се вижда. Това ли имаш предвид?

На Макарън му се струваше, че и той вижда нещо такова. Сега, когато получи потвърждение, се реши да повярва. Оня път стъпките му го бяха завели право при Камила.

Нещо свръхсетивно? Може би. Но какво имат за губене?

— Всички се дръжте за ръце — каза той повече с жестове, отколкото с думи. — Ако се изгубим, вече няма да се намерим.

Хванаха се здраво един за друг и започнаха да си пробиват път към мястото, което беше само по-тъмна тъмнина сред дърветата.

Доктор Фрейзър го държеше здраво за ръката. Приближи лице до лицето на Макарън и извика:

— Може би полудявам, но видях светлина!

Макарън помисли, че сигурно е видял илюзия, предизвикана от режещия очите му вятър. Но на самия него му се стори, че вижда нещо беше още по-неправдоподобно: човешка фигура. Висок, бледо проблясващ, гол в бурята… Не, то изчезна, беше само видение, но му се привидя, че създанието помаха от тъмната далечина… и те се добраха до нея. Джанис попита:

— Видя ли го?

— Май че го видях.

После, когато се подслониха под гъсто скупчените дървета, споделиха видяното. Нямаше двама, които да са видели едно и също: доктор Фрейзър — само светлината, Макарън — гол мъж, който му маха. Джанис бе видяла лице със странна светлина наоколо, като че то, както каза тя, е било вътре в главата й, а когато присвила очи да го разгледа, изчезнало като Чеширския котарак^[1]. Според Доминик беше висока светла фигура.

— Като ангел — допълни той, — или жена… с дълга светеща коса.

Но докато се препъваха във виелицата, вървейки към видението, стигнаха до толкова нагъсто израсли дървета, че едва ли някой можеше да си пробие път между тях. Макарън рухна на земята и запълзя, влачейки всички след себе си.

Сред естествения заслон от дървета снегът ръсеше само като лек прашец, а виещият вятър не стигаше до тях. Свиха се на купчина, загърнати в одеялата и топлейки се един друг с телата си, и хапнаха малко от студените остатъци от обяда. После Макарън запали светлина и видя на единия ствол грижливо закрепени дъсчици. Стълба на дървото, която водеше нагоре…

Още преди да се заизкачват, той знаеше, че това е едно от убежищата на дребния космат народ. Стъпалата бяха доста далеч едно от друго и дори на Макарън му беше трудно да ги изкачва, а дребничката Джанис направо издърпваха нагоре. Доктор Фрейзър се колебаеше, но Макарън нямаше никакви съмнения.

— Ако всеки е видял нещо различно, значи сме били доведени дотук. Нещо е говорило пряко на умовете ни. Може дори да се каже, че сме били поканени. Ако съществото е било голо… а двама от нас са го видели… значи не се безпокои от времето, каквото и да е то, но знае, че това време е опасно за нас. Предлагам да приемем поканата със съответното уважение.

Трябваше да пропълзят през гъсто замрежения с въжета вход нагоре към платформата, където се озоваха в спретната дървена къщичка. Макарън се зае внимателно да пали светлина, но откри, че не е необходимо, защото вътре се разстилаше мъждукащо сияние от меко фосфоресциращата материя по стените. Вън вятърът беснееше, короните на големите дървета трещяха и стенеха, лекият под на постройката непрекъснато бе в движение, не неприятно, но тревожещо. Къщичката се състоеше от една-единствена голяма стая, подът бе покрит с нещо меко и гъбесто като мъх или мека зимна трева. Изтощените, измръзнали пътешественици легнаха с облекчение на пода, отпуснаха се в сравнително топлия, сух подслон и заспаха.

Преди да се унесе, Макарън като че ли долови в далечината висок, нежен звук, сякаш някой пееше в бурята. Пее ли? Нищо не може да живее тук в тази виелица! Но усещането не го напускаше и на самия ръб на съня в ума му нахлуха картини и думи.

Далеч надолу сред хълмовете, Камила се луташе беззащитна и подлудяла след първия повей на призрачния вятър. Връщайки се към здравия разсъдък, тя бе открила палатката грижливо разпъната и екипировката внимателно подредена до нея, Камила бе решила, че той го е направил. А той си бе помислил, че тя го е направила.

„Някой ни е наблюдавал. Пазел ни е. Джуди казваше истината.“

За миг му се мярна красиво лице, нито женско, нито мъжко. „Да, ние знаем, че сте тук. Не искаме да ви навредим, но нашите пътища се разминават. Все пак ще ви помагаме, както можем, колкото и малко да проникваме във вас през затворените врати на умовете ви. По-добре е да не се приближаваме много, но спете тази нощ на сигурно място и си идете в мир…“

Видя светлина да обгръща красивите черти, сребристите очи. И тогава, и по-късно Макарън не можа да разбере дали бе видял очите на чуждопланетеца и светлите му черти, или пък умът му ги е възприел и си бе създал представа от детските приказки за ангели, феи и светци с ореоли. И заспа под далечния звук на песента и приспивния вой на вятъра.