Марион Зимър Брадли
Преди Империята (5)

5

След като цял час обикаляха и викаха из гората, намериха Марко, легнал по гръб и вече вцепенен край сивкавия дънер на непознато дърво. Отгоре му бе нападал един пръст лек снежец, а до него бе коленичила Джуди Ловат, така бяла и неподвижна под стелещите се снежинки, та в първия миг уплашено помислиха, че и тя е мъртва.

Размърда се и ги изгледа с недоумение. Хедър клекна до нея, загърна я с одеяло, заговори й нежно, за да привлече вниманието й. Джуди не продума през цялото време, докато Маклауд и Юън носеха тялото на Марко обратно към палатката. Хедър трябваше да я води, понеже беше като упоена или изпаднала в транс.

Докато малката траурна процесия си пробиваше път през снежната пелена, Хедър усети или си представи, че все още може да чуе мислите им, които се въртяха в собствения й мозък. Безнадеждното отчаяние на Юън… какъв лекар съм, да се търкалям и да върша глупости из тревата, докато пациентът ми изтичва навън обезумял и умира… Забавното смущение на Маклауд се вплете в собствената й фантазия, една стара вълшебна приказка, която бе слушала като дете… На героя не му било съдено да има жена или съпруга нито от плът и кръв, нито от приказен народ и така му направили жена от цветя… аз бях жената от цветя…

Юън се просна по лице в палатката, загледан право пред себе си, без да помръдне. Но Хедър, ужасно разтревожена от продължаващото вцепенение на Джуди, се доближи до него и го разтърси.

— Юън! Марко е мъртъв, нищо не може да се направи за него, но Джуди е жива. Ела и виж дали можеш да я събудиш!

Тя вече се влачеше от умора. „Мислите му изглеждат като черен облак покрай него“ — помисли Хедър и се сепна. Юън се наведе над Джудит Ловат, потърси пулса й, провери сърцето. Насочи малко фенерче към очите й, после я попита тихо:

— Джуди, ти ли положи тялото на Марко така, както го открихме?

— Не — прошепна, — не. Беше прекрасната, прекрасната. Отначало помислих, че е жена, като птича песен, а очите му… очите му…

Юън се обърна тревожно:

— Още бълнува. Хедър, направи й нещо да хапне и я накарай да го изяде. Всички имаме нужда от храна… от много храна. Ниската кръвна захар е причина за половината неща, които ни се случват сега. Така подозирам.

Маклауд се усмихна кисело.

— Веднъж взех нелегално една доза от „сока на щастието“ от Алфа, получи се точно както с нея сега. И все пак какво става с нас, Юън? Ти си лекар, кажи ни.

— Бог ми е свидетел, не знам — вдигна рамене Юън. — Помислих отначало, че е от плодовете, но ние почнахме да ги ядем едва след това. Три дена поред пихме от водата и нищо не ни стана. Но във всеки случай нито Марко, нито Джуди са докосвали плодовете.

Хедър пъхна купа с топла супа в ръката му, после коленичи до Джуди, като ту сипваше по една лъжица в нейната уста, ту гребваше от своята купичка. Маклауд изрече:

— Нямам представа какво стана най-напред. Изглежда като… Не съм сигурен. Сякаш някакъв студен вятър изведнъж мина през костите ми, разтресе ме… някак си ме разтвори. Тъкмо тогава разбрах, че плодовете са годни за ядене, и изядох един…

— Безразсъдно — каза Юън.

Но Маклауд, все още така разтворен, осъзнаваше, че младият лекар само продължава да проклина собственото си безразсъдство.

— Защо? — попита го. — Плодовете ставаха за ядене, иначе сега щяхме да сме болни.

— Все ми се струваше, че е свързано с промяната на времето — каза колебливо Хедър. — Усетих някаква разлика.

— Психеделичен вятър — подсмихна се Юън, — призрачен вятър, който временно ни е подлудил!

— Станаха доста странни неща — обади се Хедър и изкусно вмъкна поредната лъжица супа в несъпротивяващата се уста на Джуди.

Тя примигна озадачено и попита:

— Хедър? Как се озовах тук?

— Донесохме те, скъпа. Сега си съвсем добре.

— Марко… видях Марко…

— Той е мъртъв — изрече меко Юън. — Хукнал из гората, когато всички полудяхме. Не съм го забелязал. Сърцето му сигурно се е претоварило… Предупреждавах го дори да не сяда.

— Значи, е било сърцето? Сигурен ли си?

— Толкова сигурен, колкото е възможно без аутопсия.

Юън изгълта последните лъжици супа. Главата му се проясняваше, но вината все още му тежеше. Съзнаваше, че никога няма напълно да се освободи от нея.

— Виж, нека съпоставим всичко, каквото сме запомнили, докато все още ни е прясно в главата. Трябва да има някакъв общ фактор, нещо, което всички да сме правили. Да сме яли или пили…

— Или да сме вдишвали — прекъсна го Хедър. — Сигурно е нещо във въздуха, Юън. Само трима от нас ядоха плодове. Ти не си яла нищо, нали, Джуди?

— Ядох, някакво сивкаво нещо на едно дърво…

— Но ние не сме го пипали — възрази Юън, — само Маклауд. Ние тримата ядохме плодове, а нито Марко, нито Джуди са яли. Маклауд изяде няколко от сивите гъби, но никой от нас не ги е вкусил. Джуди миришеше цветята, а Маклауд ги пипаше, ала нито аз, нито Хедър сме ги докосвали отначало, чак после. Ние тримата лежахме в тревата — той видя как лицето на Хедър порозовява — и двама от нас се любеха в нея, а и тримата халюцинирахме. Ако Марко е станал и е хукнал през гората, мога само да предположа, че и той е имал халюцинации. Как започна при тебе, Джуди?

Тя поклати глава.

— Не знам. Само помня… Цветята станаха по-ярки, небето изглеждаше… изглеждаше, сякаш се разпуква като дъга. Дъга и призми. Тогава чух пеене, може да са били птици, но не съм сигурна. Отидох към сенките и те бяха всичките пурпурни, люляковопурпурни и сини. Тогава дойде той…

— Марко ли?

Тя поклати глава.

— Не. Беше много висок, със сребриста коса…

— Джуди, ти си имала халюцинации — изрече съжалително Юън. — На мен ми се стори, че Хедър е направена от цветя.

— Четирите луни… виждах ги дори когато небето блестеше ярко — продължи Джуди. — Той не каза нищо, но го чувах как мисли.

— Като че всички сме имали тази илюзия — вметна Маклауд. — Ако е било илюзия.

— Сигурен съм, че е — каза убедено Юън. — Не открихме никаква следа от друга форма на разумен живот. Не мисли повече за това, Джуди — добави той нежно, — поспи. Когато се върнем всички заедно на кораба, тогава ще се предприеме някакво разследване.

„Нарушение, пренебрегване на задълженията, най-малкото в това ще ме обвинят. Мога ли да се оправдая, че съм бил за малко луд?“

Наблюдаваше как Хедър настанява Джуди в спалния й чувал. Когато по-възрастната жена най-накрая заспа, Юън каза уморено:

— Трябва да погребем Марко. Мразя да погребвам без аутопсия, но единствената алтернатива е да го закараме на кораба.

— Ще бъде дяволски глупаво да се върнем и да заявим, че всички едновременно сме полудели — обади се Маклауд.

И без да поглежда към Хедър и Юън, добави сънено:

— Чувствам се като кръгъл глупак… Никога не съм си падал по груповия секс.

Хедър изрече твърдо:

— Всички трябва да си простим един на друг и да забравим цялата тая работа. Просто се случи, това е. И доколкото знам, и с тях се е случило… — Тя внезапно млъкна, поразена от страшна мисъл. — Представете си това да сполети двеста души…

— Ужасно е и да си го помислиш — потрепери Маклауд.

Според Юън масовата лудост не беше ново явление.

— Цели села. Танцуващата лудост в Средновековието. И пристъпите на ерготизъм^[1]. От заразена ръж, от която е направен хляб.

— Мисля, че каквото и да е било, не е слязло много надолу в планините — обади се Хедър.

— Май още едно от твоите предчувствия — подметна Юън, макар и меко. — По този въпрос, смятам, всички сме на едно мнение. Да престанем да теоретизираме без никакви факти и да изчакаме, докато се сдобием с някакви факти.

— Това спада ли към фактите? — обади се изведнъж Джуди и седна.

Мислеха, че е заспала. Но тя порови из пазвата си и измъкна нещо, увито в листа.

— Вижте.

И подаде на Юън малко синьо камъче, като звезден сапфир.

— Красиво е — каза той бавно. — Намерила си го в гората…

— Точно така — потвърди тя. — Намерих и ей това.

Протегна ръка към него и в следния миг всички се скупчиха около нея, като буквално не можеха да повярват на очите си.

Бе не по-дълго от десетина сантиметра. Дръжката бе сякаш от дялана кост, фина, но без никаква украса. А за останалото нямаше никакво съмнение какво представлява.

Малък кремъчен нож.