Марион Зимър Брадли
Преди Империята (9)

9

Макарън вече знаеше какво могат да направят две-три нощи на тази планета без дъжд и без сняг. Градините преливаха от растителност, земята навсякъде бе обсипана с цветя, предимно дребни, с оранжеви цветчета. Четирите луни изгряваха в цялото си великолепие още преди слънцето да залезе и залязваха доста след като бе изгряло, потапяйки небето в люляково сияние.

Горите бяха сухи, затова се принудиха да поставят постове, за да бдят за евентуални пожари. Мори възприе идеята селището да бъде обградено с мрежа от гръмоотводи, закрепени на много високи дървета. При силна буря нямаше да могат да предотвратят пожара, но щяха поне да намалят опасността.

А по склоновете над тях се разпукваха големите златисти цветни камбанки. Сладко ухаещият им прашец се възнасяше нагоре към върховете. Не бе достигнал долините. Все още…

 

След една седмица безснежни вечери, лунни нощи и топли дни (според мерките на тази планета, по които Норвегия сигурно би изглеждала летен курорт) Макарън помоли Мори да го пусне на още едно пътешествие към подножията на хълмовете. Беше уверен, че рядко хубавото време ще му позволи да събере още геоложки образци и може би да открие пещери, които ще послужат като авариен подслон при следващи експедиции. Малката канцелария на Мори беше в ъгълчето на сградата за почивка и докато Макарън го изчакваше, дойде Хедър Стюарт.

— Какво мислиш за времето? — попита я по стар земен навик.

„Когато се чудиш с какво да започнеш, говори за времето. Да, на тая планета много може да се говори за времето, и то все лошо.“

— Не ми харесва — каза сериозно Хедър. — Не съм забравила какво се случи в планината, когато настъпиха няколко хубави дни.

„И ти ли?“ — помисли Макарън, но се въздържа да го изрече.

— Как така времето ще е отговорно, Хедър?

— Въздушнопреносим вирус. Въздушнопреносим цветен прашец. Химикали, носени от вятъра. Аз съм микробиоложка, Рафи. Ще се смаеш, като разбереш какво може да се съдържа в няколко кубически сантиметра вода, въздух или почва. На съвещанието Камила каза, че единственото, което си спомняла, преди да пощръклее, било, че мирисала цветята. Аз пък помня, че въздухът беше пълен с аромата им. — Тя се усмихна слабо. — Наистина това, което помня, не може да бъде никакво доказателство и се надявам с Божията помощ да не го откривам отново по метода на пробите и грешките. Току-що със сигурност разбрах, че не съм бременна. Никак не ми се иска онова пак да ми се случи. Като си помисля как е трябвало да живеят жените, преди да се изнамерят наистина ефикасни контрацептиви! От месец на месец, без никога да са сигурни… — Вдигна рамене. — Рафи, Камила сигурна ли е вече? Тя не иска да сподели.

— Не знам — отвърна мрачно Макарън, — изобщо не иска да говори с мен.

По красивото подвижно лице на Хедър се изписа смущение.

— О, така съжалявам, Рафи, толкова се радвах за вас двамата. С Юън се безпокояхме… Да, ето, след малко влизаш при Мори.

Вратата се отвори. Оттам излезе с тромавата си походка високият червенокос Алистър и едва не се блъсна в тях. Обърна се и извика:

— Отговорът е отново не, Мори! Потегляме… всичките, цялата общност! Сега, тази вечер!

Мори вървеше след него към изхода.

— Ама и вие сте едни егоисти! Говорите за общност, а излиза, че сте имали предвид само вашата малка групичка, не голямата човешка общност на тази планета. Някога хрумвало ли ви е, че всички ние, двеста и няколко души, сме една общност, без да щем? Ние сме човечество, ние сме общество. Къде ви е огромното чувство за отговорност към ближния човек, а, приятел?

Алистър наведе глава и измърмори:

— Вие, останалите, не държите на това, на което държим ние.

— Всички държим на общото благо и на оцеляването — каза тихо Мори. — Капитанът ще се опомни все някога. Остави ме да поговоря с другите.

— Аз съм упълномощен да говоря от тяхно име…

— Алистър — изрече Мори със сериозен тон, — ясно, че нарушаваш собствените си правила. Ако си истински анархист философ, трябва да им дадеш шанс да чуят каквото имам да им кажа.

— Само се опитваш да ни манипулираш всичките…

— Страх ли те е от това, което ще им кажа? Страх ли те е, че няма да се придържат към това, което ти искаш?

Притиснат в ъгъла, Алистър избухна:

— Добре де, говори с тях, проклет да си! Голяма работа!

Мори излезе от стаята и минавайки покрай Макарън, му подхвърли:

— Каквото и да става, трябва да издържа, момче. Трябва да говоря с тия млади сомнамбули. Да вземат да погледнат на всички нас като на едно голямо семейство, не да си гледат само тяхното малко семейство!

Вън на празното място се бяха събрали трийсетината членове на новохебридската комуна. Макарън забеляза, че са свалили дрехите, спадащи към корабните принадлежности. Бяха облечени цивилно и носеха раници. Мори отиде с енергична крачка при тях и започна да ги убеждава. Застанал пред вратата на сградата за почивка, Макарън не можеше да чуе думите му, защото всички викаха и спореха. Той стоеше, загледан в малките прашни стълбчета, които се въртяха над изораната земя. Чуваше вятъра, който виеше сред дърветата в края на сечището като нестихващ прибой. Струваше му се, че той носи някаква песен. Погледна към Хедър, изправена до него. Лицето й като че сияеше, блестеше в наситената слънчева светлина, почти като видима песен.

— Музика… музика във вятъра… — рече тя с хрипкав глас.

— За Бога — учуди се Макарън, — какво правят там? Танцуват ли?

Група униформени охранители се запътиха от кораба към тях. Единият приближи до Алистър и Мори и започна да им говори. Макарън тръгна към тях, дочу: „… оставете си багажите на земята, капитанът нареди да ви заведа всичките в ареста за дезертьорство в аварийна ситуация“.

— Вашият капитан не може да ни заповядва нито в аварийна ситуация, нито никак, разбра ли, ченге? — озъби се червенокосият великан, а едно момиче грабна от земята шепа пръст и го замери, предизвиквайки писъците и буйния смях на останалите.

Мори се извърна бързо към охранителя:

— Не! Няма нужда! Оставете ме, ще се справя с тях!

Офицерът, когото бяха замерили, извади оръжието си от кобура. Макарън, обзет от твърде познат страх, изрече полугласно: „Сега я оплескахме!“, и хукна напред точно когато младежите и момичетата от комуната хвърлиха раниците си на земята и се втурнаха в атака, виейки и пищейки като демони.

Единият от охранителите хвърли оръжието си и избухна в див кикот. Тръшна се на земята и се затъркаля, крещейки. Пред очите на Макарън проблесна видение. Той изтича при тях, грабна хвърленото оръжие, измъкна другото от ръцете на втория офицер и затича към кораба. През това време третият охранител, който имаше само пистолет, стреля. В замаяния мозък на Макарън изстрелът отекна като безкрайна поредица от гърмежи, едно момиче изпищя нечовешки и падна в агония на земята.

Влачейки оръжията, Макарън нахлу при капитана в палатката с компютрите. Лестър вдигна въпросително надвисналите си вежди. На Макарън му се привидя как веждите запълзяват като гъсеници, сдобиват се с крила и литват из палатката… не. НЕ! Борейки се срещу замайващия пристъп на нереалност, той изхриптя:

— Капитане, пак започва! Както стана с нас по склоновете! За Бога, заключете оръжията и боеприпасите, преди да убият някого! Застреляха вече едно момиче…

— Какво? — вторачи се в него Лестър с открито неверие. — Сигурно преувеличавате…

— Капитане, изпитал съм го — изрече Макарън, като се бореше отчаяно срещу порива да се хвърли на пода и да се затъркаля, да стисне капитана за гърлото и да го разтърси до смърт… — То е… реално. Това… познавате Юън Рос. Знаете, че има комплексна, пълна медицинска подготовка… и той така се търкалял из гората, лудували с Хедър и Маклауд, докато умиращият пациент изтичал покрай тях и паднал с разкъсана аорта. Камила… лейтенант Дел Рей… хвърли телескопа и се втурна да гони пеперуди.

— Значи мислите, че тази… тази епидемия ще избухне и тук?

— Капитане, знам това — уверяваше го Макарън, — аз сега… сега се боря с него…

Лестър не беше станал капитан на космически кораб поради липса на въображение или отказ да вижда действителността. Когато на празното място отекна втори изстрел, той изтича към вратата и по пътя натисна бутона на алармения звънец. Никой не се отзова и той хукна с вик към сечището.

Макарън тичаше по петите му и мигновено прецени положението. Момичето, простреляно от офицера, все още лежеше на земята и стенеше от болка. Охранителите и младежите от комуната се бяха вкопчили едни в други и крещяха мръсотии. Изтрещя трети изстрел, един от охранителите нададе болезнен вой и се хвана за коляното.

— Данфорт! — изрева капитанът.

Данфорт се завъртя, насочи оръжието и за част от секундата през ума на Макарън мина мисълта, че отново ще натисне спусъка. Но дългогодишният навик да се подчинява на капитана накара обезумелия офицер да се поколебае. Само миг, ала през това време Макарън се стрелна напред и го събори, опитвайки се да му отнеме оръжието. Мъжът тупна долу, оръжието отхвръкна настрана. Лестър го грабна, извади пълнителя и го пусна в джоба си.

Данфорт се бореше като луд, вкопчваше се в Макарън, търсеше гърлото му. Макарън усети как у него се надига див бяс, пред очите му се завихриха червени кръгове. Искаше да драска, да хапе, да издере очите на мъжа… С нечовешки усилия, спомняйки си какво бе станало преди малко, той се върна към действителността и остави мъжа да се изправи. Данфорт зяпна капитана и захленчи, триейки сълзящите си очи с юмруци, като не преставаше да бърбори несвързано.

Капитан Лестър изхриптя:

— Ще те накажа за това, Данфорт! Марш към щаба!

Данфорт изхълца за последен път. Успокои се и отправи ленива усмивка към началника си.

— Капитане — изрече той нежно, — някой казвал ли ти е какви хубави големи сини очи имаш? Виж, защо да не…

И с нищо неизразяващо лице, напълно сериозен, избълва неприлично предложение, което накара Лестър да ахне изненадано. Лицето му се наля с пурпурен гняв и той си пое отново дъх, за да се нахвърли върху него. Макарън сграбчи ръката на капитана.

— Капитане, не правете нещо, за което после ще съжалявате. Не го ли виждате, че не съзнава какво прави и какво говори?

Данфорт вече загуби интерес към тях и се отдалечи, като лениво подритваше камъчетата. Побойниците се бяха усмирили, половината от тях седяха на земята и си тананикаха, други се бяха разделили на групички от по двама-трима. Някои просто се галеха един друг с животинско увлечение и без никакви задръжки, лежейки във високата трева. Други вече бяха отишли по-далеч напълно безразборно — мъж с жена, жена с жена, мъж с мъж — към по-пряко и по-активно задоволяване. Капитан Лестър се взря изумен в тази оргия посред бял ден и се разрида.

Макарън почувства как у него се надига отвращение, което потисна предишното му съчувствие и състрадание към капитана. Разкъсваше се между замайващи, противоположни чувства: надигаща се похот, подтикваща го да се затъркаля по земята сред преплетените тела, последна искрица на съжаление към капитана — „не знае какво прави, не повече, отколкото аз знам…“, и вълна от погнуса. Изведнъж той се изправи рязко. Влудяващата го паника изтласкваше всичко останало. Избяга, препъвайки се, от празното място.

Зад него едно дългокосо момиче, почти дете, се приближи до капитана, накара го да легне на земята, прегърна главата му и го залюля като бебе, припявайки нещо тихичко на гаелски…

 

Юън Рос почувства първата вълна на надигащото се безумие… то го блъсна като паника… В същото време в болницата един все още омотан в бинтове пациент, който лежеше от много дни в кома, се надигна, разкъса превръзките и докато Юън и сестрата гледаха ужасени и стъписани, раздра раните си и смеейки се, издъхна в локви кръв. Сестрата хвърли огромна дамаджана със зелен сапун по умиращия. Юън отчаяно се силеше да контролира пристъпите на лудост, които заплашваха да го залеят (земята трепери в трусове, див световъртеж преобръща червата и главата му в неспирно гадене, безумни цветове кръжат пред очите му), скочи към сестрата и след кратка борба изтръгна скалпела, с който тя се опитваше да си среже китките. Стисна ръцете й, които се увиваха около него (хвърли я сега на леглото, разкъсай й дрехите…) и изтича за доктор Ди Астуриен. Избълва пред него пълната с ужас молба да заключи всички отрови, наркотици и хирургически инструменти. Издири веднага Хедър, която все още помнеше нещо за първия си пристъп. Двамата успяха да заключат повечето неща и да скрият ключа, преди болницата да обезумее…

 

Дълбоко в гората необичайната слънчева светлина огряваше горските ливади и цъфналите полянки. Въздухът се изпълни с цветен прашец, който слезе заедно с вятъра от високите хребети.

Насекоми бързаха от цвят на цвят, от лист на лист, птиците се събираха на двойки, правеха гнезда от топли пера. Яйцата им лежаха добре защитени в стените от кал и сламки. Те щяха да мътят на сигурно място и да се хранят със събрания нектар и сокове, докато дойде следващата топлинка. Тревите и житата пръскаха семената си, които идващият сняг щеше да оплоди и овлажни, за да покълнат.

В равнините еленоподобни животни тичаха като луди, тъпчеха се, бореха се, съвокупляваха се посред бял ден, докато вятърът, натегнал от цветен прашец, пращаше упойващата си миризма право в мозъка. Дребни космати хуманоиди сновяха като бесни из дърветата по ниските склонове, осмеляваха се да слязат на земята — някои го правеха за пръв път в живота си, — наслаждаваха се на бързо зреещите плодове, скачаха подивели по поляните, без да обръщат никакво внимание на вилнеещите животни. Поколения и хилядолетия памет в гените и мозъците им ги бяха научили, че по това време дори естествените им неприятели не можеха да издържат изморителното усилие на лова.

Над света с четирите луни се спусна нощ. Тъмното слънце залезе в странен ясен полумрак, появиха се редки звезди. Една след друга луните се заизкачваха по небето. Най-голямата сияеше във виолетово, по-бледите зелена и синя наподобяваха геми, малката блестеше като бяла перла. В сечището, където космическият кораб, чужд за този свят, лежеше огромен, странен и заплашителен, хората от Земята вдишваха странния вятър и странния цветен прашец, който той носеше с диханието си. Необикновени импулси се бореха и изригваха в мозъците им.

 

Отец Валънтайн и пет-шест непознати мъже от екипажа се бяха проснали в гъсталака, изтощени и задоволени.

В болницата трескавите пациенти стенеха изоставени или тичаха като обезумели из сечището и в гората, без да знаят какво търсят. Един мъж със счупен крак хукна към гората, пробяга почти два километра, преди кракът му да се огъне под него, и се строполи със смях под лунната светлина, а някакво животно с вид на тигър взе да лиже лицето му и да се умилква около него.

 

Джуди Ловат лежеше спокойна в стаята си и си играеше с голямото синьо украшение, окачено на верижка около врата й. През всичкото това време го бе държала скрито под дрехите си. Сега го извади. Чудатите звездовидни шарки вътре като че ли упражняваха някакво хипнотично влияние над нея. В ума й се завихриха спомени за странната смееща се лудост, която я бе обхванала преди. След малко, като че ли следвайки някакъв нечут зов, тя стана и се облече топло, като без колебание взе най-топлите дрехи на съквартирантката си. Тя се казваше Елоиза, на кораба беше офицер за свръзка. Сега седеше под едно дърво с дълги листа, вслушваше се в необикновения шум на вятъра в листата и пееше без думи. Джуди тръгна спокойно през сечището и навлезе в гората. Не знаеше къде отива, но беше сигурна, че когато стане време, ще има кой да я води. Затова тръгна по виещата се нагоре пътека, без да се отклонява, вслушана в музиката на вятъра.

Фрази, чути на друга планета, отекваха неясно в ума й, жената, която очаква своя любим демон…

„Не, не е демон — помисли си тя, — а е толкова блестящ, толкова странен и красив, за да е човек…“ Чу се как хлипа, докато вървеше, спомняйки си за музиката, трептящите ветрове и цветя и чудните, бляскави очи на съществото, което едва бе запомнила. За пристъпа на страх, който бързо се бе превърнал в очарование, а после и в щастие, усещане за близост, по-живо от всичко, изпитвано някога от нея.

Дали това беше като в старите земни легенди за пътешественика, примамен от феите, за поета, който бе извикал възхитен:

„Срещнах една жена в гората, дете на феите,

косата й бе дълга, а стъпката — лека,

очите й бяха диви…“

Приличаше ли на това? Или беше… И Синът на Бога погледна дъщерите на хората и видя, че бяха красиви…

Джуди бе достатъчно дисциплиниран учен, за да осъзнае, че в необикновените неща, извършени по онова време, има някаква лудост. Беше сигурна, че някои от спомените й са обагрени и променени от необикновената свръхчувствителност, в която бе изпаднала тогава. Но преживяното и сравняването му с действителността също бяха много убедителни. Ако тук има зрънце лудост, зад нея се крие нещо истинско и то е толкова истинско, колкото и осезаемото вмъкване в ума й: „Ела. Ще те водят и няма да ти навредят.“

Чу необикновен шум в листата над главата си и спря. Погледна нагоре, затаила дъх в очакване. Надеждата й бе толкова дълбока, така копнееше да види странното, незабравимо лице, че почти щеше да се разплаче, когато едно от малките червенооки чуждоземни създания, което надничаше плахо и диво надолу през листата, се спусна полека по стъблото и застана пред нея, треперещо и въпреки това доверчиво, протегнало напред ръце.

Не можеше изцяло да достигне до ума му. Знаеше, че те са далеч по-неразвити от нея, затова езиковата бариера беше сериозна. Но те все пак общуваха. Малките дървесни хора търсеха точно нея, знаеха и защо. Джуди разбираше, че съществото е изпратено за нея, че носи съобщението, което тя отчаяно мечтае да получи. Видя между дърветата други необикновени и плахи лица. В следния миг те вече осъзнаха нейната добронамереност, спуснаха се долу и я заобиколиха. Едното пъхна малка хладна ръка в дланта й, друго я накичи с ярки листа и цветя. Държаха се почтително, докато я водеха със себе си, а тя вървеше с тях, без да протестира, знаейки, че това е само прологът към истинската среща, за която копнее.

 

Някъде високо в повредения кораб изтрещя експлозия. Земята се разтърси и ехото се разля из гората, подплашвайки птиците от дърветата. Те излетяха като облак, който за миг засенчи слънцето, но никой от земните хора на сечището не чу нищо…

 

Мори лежеше изтегнат в цял ръст на меката разорана земя в сектора с градините и слушаше с дълбоко вътрешно познание как тихо се развиват растенията, засети в почвата. В тези разширяващи се мигове му се струваше, че може да чуе как растат тревата и листата, как някои от чуждите тук растения се оплакват, хлипат, умират, а други набират сили и се променят. Вътрешните им клетки се преобразяват, понеже трябва да се приспособят и да оцелеят. Не можеше да изрази с думи нито едно от тези неща и тъй като беше практик и материалист, никога нямаше съзнателно да повярва в извънсетивното възприятие. Но той не се и опитваше да осъзнава или да вярва, когато странното мигновено безумие стимулираше неизползваните центрове в мозъка му. Просто знаеше, приемаше знанието и съзнаваше, че то никога няма да го напусне.

 

Изгряващото над сечището слънце събуди отец Валънтайн. Отначало замаян и още в плен на странната свръхчувствителност, той седна и се загледа учуден в слънцето и в четирите луни, които някаква магия на светлината или на странно изострените му сетива караше да изпъкват съвсем ясно в тъмновиолетовия изгрев: зелена, виолетова, алабастровобяла и пауновосиня. След това го връхлетя споменът и той стреснато загледа натъркалялите се край него членове на екипажа, все още дълбоко спящи и изтощени. Непоносим ужас от онова, което бе направил в последните часове на мрак и животински глад, нахлу в разсъдъка му. Той бе ужасно объркан и превъзбуден, за да осъзнае дори обезумяването си.

Един от мъжете имаше нож на колана си. Дребният свещеник с обляно в сълзи лице го измъкна и започна, съвършено сериозен, да изтребва всички свидетели на своя грях, изричайки тихичко формулите на опрощението, докато гледаше как тече кръвта…

 

„Вятърът беше“ — помисли си Макарън. Хедър е права, има нещо във вятъра. Някакво вещество, пренасяно чрез въздуха, праха или цветния прашец, което причинява лудост и ни побърква. Беше го изпитал преди и вече знаеше какво се случва. Това му помогна, докато се бореше с пристъпите на внезапна паника или еуфория, за да заключи оръжията и боеприпасите, както и отровите в химическата лаборатория. Знаеше, че Юън и Хедър правят същото в болницата, доколкото могат. Но все още беше изплашен от събитията през последното денонощие. Когато падна нощта, той разбра, че един ненапълно полудял човек не може да се справи сам с двеста съвсем полудели мъже и жени. Просто се скри в гората, отчаяно залавяйки се за проблясъците здрав разсъдък в борбата срещу приливите на лудост, които напираха у него. Проклета планета! Проклет свят с тези ветрове на лудостта, които изпълзяват като призраци от надвисналите върхове! Опустошаваща лудост, която засяга еднакво хора и животни. Разстройваща, всепоглъщаща. Призрачен вятър на лудост и ужас!

„Капитанът е прав. Трябва да напуснем този свят. Никой не може да оцелее тук, нищо човешко, прекалено сме уязвими…“

Обхвана го отчаяна тревога за Камила. Къде беше отишла тя в тази безумна нощ на насилия, убийства, безконтролен панически страх, дивашки битки и разрушения? Напразно се опитваше да я намери, макар че осъзнавайки изострянето на сетивата си, се бе помъчил да „слуша“ по този странен начин, който в планината му позволи безпогрешно да я открие сред виелицата. Но самият му страх действаше като радиошум, смущаващ чувствителен приемник. Усещаше я, но къде? Скрила ли се е, както той се бе скрил, след като разбра безнадеждността на търсенето си? Да не би и тя да се опитва да избяга от лудостта на другите? Поддала ли се е на съблазънта и на чуждата дива чувствена еуфория? Не е ли просто сред някоя от групичките, които лудо се забавляват, безразлични към всичко останало? Мисленето причиняваше болка на Макарън, но то беше най-сигурната алтернатива. Единствената поносима алтернатива. Иначе тревогата, че може да се е натъкнала на хора от екипажа, които лудостта е подтикнала към убийства, преди още оръжията да са били надеждно заключени, страхът, че е изтичала в гората в пристъп на паника и там е била разкъсана или нападната от някое животно, всичко това щеше да го накара съвсем да обезумее.

Главата му бучеше. Вървеше, олюлявайки се, през сечището. В гъсталака близо до потока видя неподвижни тела. Не различаваше дали са мъртви, ранени или преситени. Един бърз поглед го увери, че Камила не е там. Продължи нататък. Земята като че ли се люлееше под краката му и трябваше ужасно да внимава да не се блъсне в дърветата, търсейки… търсейки… Сепна се, осъзна какво е тръгнал да търси и продължи унило нататък.

Нямаше я в сградата за почивка. Там хората от новохебридската комуна спяха изтощени или безцелно подрънкваха на музикалните си инструменти. Не беше в болницата, макар че бялата хартиена пряспа на пода свидетелстваше, че някой е вилнял сред медицинските записки… Наведи се, вземи шепа накъсана хартия, пусни я между пръстите си като падащ сняг, остави я да се вихри във въздуха… Макарън не разбра колко време е стоял така, вслушан във вятъра и загледан в танцуващите облаци, преди отново да го залее вълната на надигащата се лудост — като прилив, който се плъзва и засмуква пясъка от брега. Но когато се съвзе и изпаднал в паника, започна да претърсва за Камила всеки ъгъл и полянка, бягащите облаци засенчиха слънцето и духна леден вятър.

Накрая влезе в палатката с компютрите — вътре беше тъмно. „Какво е станало с лампите! Да не би експлозията да ги е извадила от строя? И цялото захранване от кораба?“ Отначало Макарън помисли, че е празна. Но след това, когато очите му свикнаха с мижавата светлина, различи силуети в далечния ъгъл: капитан Лестър и — да! — Камила, която бе коленичила до него и държеше ръката му.

В този миг за него бе съвсем естествено да чува мислите на капитана. „Защо никога преди наистина не съм те виждал, Камила?“ Макарън бе смаян. Миниатюрната все още неполудяла част от мозъка му се засрами от прилива на първична емоция, която го връхлетя. В него се надигна ярост: „Тази жена е моя!“

Тръгна към тях с твърда стъпка, усещайки как гърлото му се свива и зъбите му се оголват, как гласът му реве без думи. Капитан Лестър скочи и го пресрещна. С изострените си сетива Макарън отново разбра: капитанът прави грешка…

„Още един луд, трябва да пазя Камила от него, поне към нея мога да изпълня дълга спрямо екипажа си…“ Свързаната мисъл се замъгли от пристъп на ярост и желание. Това подлуди Макарън. Лестър се сви и скочи срещу него, двамата мъже паднаха вкопчени на земята, ревейки един срещу друг в първична схватка. Макарън надделя и за миг зърна как Камила спокойно се обляга на стената. Но очите й бяха разширени и тревожни. Той знаеше, че тя се вълнува от вида на биещите се мъже, че ще приеме — пасивно, с безразличие — онзи, който излезе победител в битката…

Прилив на трезва мисъл сепна Макарън. Той се откъсна от капитана, опитвайки се да стане. Каза с тих, настойчив глас:

— Сър, това е идиотско. Ако се борите с тези пристъпи, можете да се спасите. Опитайте се да ги надвиете, опитайте се да не полудявате…

Но Лестър се претърколи, изправи се на крака, като ръмжеше яростно, с пяна на уста и с разфокусирани, безумни очи. Наведе глава и нападна Макарън с пълна сила. Тогава Рафи с напълно ясна глава отстъпи назад, каза натъжено: „Много съжалявам, сър“, и с добре премерен удар в брадичката просна полуделия мъж в безсъзнание на пода.

Застана над него и го загледа. Усещаше как гневът му се оттича като вода. После се приближи до Камила и коленичи до нея. Тя го погледна и му се усмихна. Изведнъж, макар вече да бе престанал да се надява, те отново установиха телепатична връзка. Той я попита нежно:

— Защо не ми каза, че си бременна, Камила? Щях да се разтревожа, но това щеше да ме направи много щастлив.

„Не знам. Отначало се изплаших, не можех да го приема, това щеше много да промени живота ми.“

„Но сега нямаш нищо против?“

Тя изрече на глас:

— Не точно в този момент. Нямам нищо против, но сега нещата са толкова различни. Може пак да се променя.

— Значи не е илюзия — рече почти нечуто Макарън, — ние наистина четем мислите си.

— Така е — произнесе тя все още със спокойната си усмивка, — ти не знаеше ли?

Разбира се, помисли Макарън, затова ветровете носят лудост.

Примитивните хора на Земята сигурно са притежавали извънсетивно възприятие, цялата гама от психически сили, резервна система за оцеляване. Това обясняваше не само упоритата вяра в тях независимо от минималните доказателства, но и оцеляването в случаи, за които чистата наука нямаше отговор. Примитивният човек, крехкото същество, не би оцелял, ако нямаше способността да знае (зрението му е по-слабо от това на птиците, слухът му е една десета от този на кучето или хищника) къде да намери храна, вода, подслон, как да избягва естествените си неприятели. Но докато той развива цивилизацията и техниката, тези неизползвани сили биват изгубени. Човекът, който ходи малко, губи способността си да тича и да се катери. Мускулите ги има и могат да бъдат развити, както знае всеки атлет и цирков изпълнител. Човек, който разчита на бележниците си, загубва способността на старите бардове да помни безкрайно дълги епопеи и родословия. Но през всичките тези хилядолетия старите сили на извънсетивното възприятие лежат заспали в гените и хромозомите, в мозъка му, а някакъв странен вятър (цветен прашец? прах? вирус?) отново ги е стимулирал.

Значи лудост. Човекът, свикнал да използва само пет от сетивата си, е бомбардиран с нови данни от останалите неизползвани сетива. Примитивният му мозък е стимулиран до крайност, не може да се справи и реагира. Някои с абсолютна, ужасяваща загуба на задръжки, други с екстаз, трети с упорит, сляп отказ да се изправят срещу истината.

„Ако искаме да оцелеем в този свят, длъжни сме да се научим да го слушаме, да се изправим лице в лице с него, да го използваме, а не да се борим с него.“

Камила докосна ръката му и изрече с мек глас:

— Чуй, Рафи. Вятърът утихва, скоро ще завали и всичко ще свърши. Ние може би ще се променим… аз ще се променя с вятъра. Нека се наслаждаваме на това, че сме заедно… докато мога.

Гласът й звучеше толкова тъжно, че мъжът до нея също би могъл да се разплаче. Вместо това той я хвана за ръка и двамата излязоха тихо от палатката. На вратата Камила спря, нежно се освободи от ръката на Рафи и се върна обратно. Наведе се над капитана, пъхна внимателно сгънатата си горна дреха под главата му, коленичи до него за миг и го целуна по бузата. След това се изправи и се върна при Рафи. Долепи се до него, разтърсвана от непролети сълзи, и той я изведе от палатката.

 

Високо по хребетите се скупчиха мъгли. Заваля тих дребен дъждец, като нежна пелена. Сякаш пробудени от дълъг сън, дребните червенооки космати същества се заоглеждаха диво и потърсиха сигурност по дървесните си пътеки и заслони от преплетени клони и тръстика. Лудуващите животни в долините замучаха объркано, престанаха да лудуват и да тичат и отново започнаха да пасат мирно покрай потоците. Като след стогодишен объркан кошмар хората от Земята усетиха дъжда по лицата си. Въздействието на вятъра започна да се изпарява от умовете им. Те се събудиха и разбраха, че след като бе отминал, на много места кошмарът бе оставил след себе си страшна действителност.

Капитан Лестър бавно дойде в съзнание в изоставената палатка с компютрите, чувайки дъжда, който валеше вън на сечището. Челюстта го болеше. Помъчи се да стане, усещаше болезнено лицето си и напразно се мъчеше да си припомни странните объркани мисли от изминалите тридесет и шест часа. Лицето му бе обрасло, униформата му бе мръсна и раздърпана. Спомен ли? Разтърси объркано глава. Заболя го и той притисна ръце до туптящите си слепоочия.

В ума му се въртяха наполовина реални фрагменти, като непрекъсващ сън. Изстрел, някаква борба, милото личице на някакво червенокосо момиче и острият, несъмнен спомен за тялото й, голо и приканващо… Това истина ли беше или необуздана фантазия? Експлозия, която разтърси сечището… на кораба ли? Умът му бе все още оплетен в сънища и кошмари, за да разбере какво е направил или къде е отишъл после, но си спомни, че бе дошъл тук и бе намерил Камила сама. „Наистина тя ще пази компютъра, както кокошката пази пиленцата си.“ Неясният спомен за дългия миг, когато Камила държеше ръката му… После изпита необикновено дълбоко взаимност, силна и обемаща, болезнена близост, някак си не сексуална, макар че имаше и това… Или пък беше илюзия, объркан спомен за червенокосото момиче, чието име не знаеше… странните песни, които то му пееше… И изблик на страх и желание да я защити, взрив в мозъка му, след това черна тъмнина и сън…

Трезвостта се връщаше… бавно надигане, избледняващ кошмар. Какво бе станало с кораба, с екипажа, с останалите в този период на безумие? Не знаеше. Трябваше да разбере. Смътно си спомняше, че застреляха някого, преди той да полудее… или и това беше част от продължителното безумие? Натисна бутона, с който викаше охраната на кораба, но никой не се обади. Разбра, че и осветлението не работи. Значи някой от полуделите се е добрал до енергийните източници. Какво още е повредено? Трябва да потърси и да открие. А къде е Камила?

(В този момент тя нерешително се отделяше от Рафи, казвайки му мило: „Трябва да ида да видя какви са повредите в кораба, querido^[1]. Да видя и капитана — не забравяй, аз съм член на екипажа му. Нашето време свърши, поне засега. Всички ще имаме много работа. Сега трябва да ида при него… Да, знам, но аз го обичам. Не така, както теб, но научавам много неща за любовта, мили. А той може да е ранен.“)

Тя тръгна през сечището под проливния дъжд, вече примесен с тежък мокър сняг. „Надявам се някой да намери някакви животни с козина — помисли Камила — дрехите от Земята няма да издържат на тукашната зима.“ Тази мисъл се появи съвсем естествено в подсъзнанието й, докато влизаше в затъмнената палатка.

— Къде бяхте, лейтенант? — каза капитанът с неуверен глас. — Имам необичайното чувство, че ви дължа някакво извинение, но не си спомням много.

Тя огледа палатката, преценявайки бързо щетите.

— Глупаво е да ме наричате сега лейтенант, казвахте ми Камила, преди… преди да се приземим тук.

— Къде са всички, Камила? Предполагам, че е същото, което ви се е случило в планините?

— И аз така мисля. Струва ми се, още много време ще има да разплитаме последиците — тя потръпна. — Опасявам се, капитане — каза Камила със странна усмивчица, — че дори не знам името ви.

— Хари — изрече разсеяно капитан Лестър, загледан в компютъра. Внезапно Камила с остър вик се спусна натам.

Намери една свещ от смола, предназначена за осветление, запали я и я вдигна, за да разгледа конзолата.

Основните банки с натрупана информация бяха защитени с пластини, за да се предпазят от прах, повреди, случайно изтриване или фалшифициране. Тя взе някакъв инструмент и започна с трескава бързина да ги развинтва. Заинтересуван от тревожния й вид, капитанът се приближи и предложи:

— Аз ще ти светя.

Щом той взе свещта, тя заработи по-бързо и изсъска:

— Някой е пипал пластините, капитане. Това не ми харесва…

Предпазната пластина поддаде. Тя застина, ужасена и смутена, с бавно побеляващо лице и отпуснати ръце.

— Досещате се какво е станало — пророни тя, а гласът й едва излизаше от гърлото. — Компютърът. Поне половината програми, а може би и повече, са били унищожени. Изтрити. А без компютъра…

— Без компютъра — продължи бавно капитан Лестър — корабът не е нищо повече от няколко хиляди тона метални отпадъци и боклук. Свършени сме, Камила. В безизходица сме.