Марион Зимър Брадли
Преди Империята (6)

6

През десетте дни, в които изследователската група отсъстваше от кораба, сечището като че се бе разраснало. Край кораба бяха изникнали още две-три малки постройки, в единия край на празното пространство имаше изоран и заграден парцел, обозначен с табелка „ЗЕМЕДЕЛСКО ОПИТНО ПОЛЕ“.

— Това трябва да помогне за прехраната ни — подметна Маклауд, но Джуди не отговори, а Юън я изгледа внимателно.

Беше странно апатична от „онзи ден“ — както го наричаха всички — и той страшно се безпокоеше за нея. Не беше психолог, но знаеше, че нещо изобщо, ама изобщо не е наред. „По дяволите, аз съм виновен за всичко. Аз оставих Марко да умре, аз не съм в състояние да върна Джуди към действителността.“

Върнаха се в лагера почти незабелязани и за миг в ума на Макарън се прокрадна безпокойство. Къде са хората? Да не би днес всички да са побеснели, да не би и тук лудостта да е обладала всички? Когато двамата с Камила стигнаха в долния лагер и завариха Хедър, Юън и Маклауд да спорят до пресипване, опитвайки се да намерят някакво обяснение, преживяха много тежък момент. Ако над тази планета витае лудост, която може всеки момент да обземе всички, как ще оцелеят? Какви още по-лоши неща ги очакват тук? Сега, докато гледаше безлюдното сечище, Макарън пак почувства непреодолим страх. После зърна група хора в медицински униформи, които излизаха от болничната палатка, а по-нататък една работна група се качваше на кораба. Той се отпусна, всичко изглеждаше нормално.

„Само че в такъв случай дали ние…“

— Какво трябва да направим най-напред? — запита той. — Да докладваме направо на капитана ли?

— Най-малкото аз трябва да докладвам — отговори Камила.

Изглеждаше по-слаба, почти измършавяла. Макарън искаше да я хване за ръка, да я успокои, макар да не бе сигурен за какво точно. Откакто се бяха прегръщали там, в планината, той изпитваше мъчителен глад по нея, почти свирепо желание да я брани от всичко. Но тя странеше от него, затваряше се в предишната си независимост. Макарън се чувстваше засегнат, огорчен и като че ли изгубен. Не смееше да я докосне и това го дразнеше.

— Струва ми се, че капитанът ще иска да ни види всичките — каза той. — Трябва да съобщим за смъртта на Марко и къде сме го погребали. А сме събрали и доста информация. Да не говорим за кремъчния нож.

— Да. Ако планетата е обитаема, това ще създаде и други проблеми — съгласи се Маклауд, но без да уточнява.

Капитан Лестър беше вътре в кораба с един от ремонтните екипи, но застаналият отвън офицер им каза, че капитанът е дал заповед веднага да го повикат, когато те се върнат. Прати човек да му съобщи и те зачакаха в малката палатка. Никой от тях не знаеше какво ще последва.

Капитан Лестър влезе в палатката. Изглеждаше остарял, на лицето му се бяха появили нови бръчки. Камила стана, но той й кимна да седне.

— Оставете протокола, лейтенант — изрече любезно капитанът, — всички изглеждате уморени. Трудно ли беше пътешествието? Виждам, че доктор Сабал не е с вас.

— Той е мъртъв, сър — каза тихо Юън, — умря от ухапване на отровно насекомо. По-късно ще ви представя пълен доклад.

— Докладвайте на медицинския шеф — отвърна капитанът, — аз и без това нищо няма да разбера. А останалите ще докладвате на следващото събиране, предполагам, че ще е довечера. Господин Макарън, успяхте ли да си направите изчисленията?

Макарън кимна.

— Да, доколкото можах да схвана, планетата е малко по-голяма от Земята. Като се има предвид по-слабата гравитация, това означава, че масата й е доста по-малка. Сър, можем да обсъдим това по-късно, сега искам да ви задам един въпрос. Тук случи ли се нещо необичайно, докато ни нямаше?

Набръчканото лице на капитана изрази неприятна изненада.

— Какво означава „необичайно“? Цялата планета е необичайна.

— Болест или масова инфекция, сър — обади се Юън.

Лестър се намръщи.

— Не мога да си представя за какво говорите. Не, медиците не са докладвали за никакви болести.

— Доктор Рос има предвид, че ние всички преживяхме нещо като пристъп на лудост — обясни Макарън. — Това беше през деня след втората недъждовна нощ. Беше с доста широк обхват, засегна Камила… лейтенант Дел Рей… и мен по върховете и останалите от групата почти две хиляди метра по-надолу. Всички се държахме… ами безотговорно, сър.

— Безотговорно? — Той им хвърли свиреп поглед.

— Безотговорно — Юън погледна капитана в очите, а юмруците му се свиха. — Доктор Сабал се възстановяваше. Ние изтичахме в гората и го оставихме сам. Той изпаднал в делириум, хукнал да бяга съвсем сам и преуморил сърцето си. От това умря. Има различни тълкувания. Всички ядохме неизследвани плодове и гъби. Стигна се до… различни илюзии.

— Не всичко беше илюзия — изрече уверено Джудит Ловат.

Юън я погледна и поклати глава

— Не мисля. Доктор Ловат не може да съди, сър. Всички имахме видения. Сякаш можехме да си четем взаимно мислите.

Капитанът си пое дълбоко дъх.

— Това трябва да се съобщи на медиците. Не, тук не е имало нищо подобно. Предлагам да докладвате на съответните началници или писмено да им представите всичко на събранието довечера. Лейтенант Дел Рей, искам да ми докладвате лично, с останалите ще се видя по-късно.

— Още нещо, сър — спря го Макарън. — Тази планета е обитаема.

Той извади кремъчния нож от раницата си и му го подаде. Капитан Лестър му хвърли бегъл поглед и каза:

— Занесете го на майор Фрейзър, той е отговорният антрополог. Кажете му, че искам доклад за довечера. Сега, ако останалите ни извинят…

Макарън усети как напрежението странно спадна, когато оставиха капитана и Камила заедно. Докато издирваше антрополога Фрейзър из лагера, лека-полека започна да му става ясно, че чувството му е ревност. Как може да се състезава с капитан Лестър? Каква ужасна глупост. Лестър е достатъчно стар, за да й бъде баща! Сериозно ли смята, че Камила е влюбена в капитана?

Не. Но тя емоционално е силно свързана с него и точно това го тревожи.

Дори да бе разочарован, че капитан Лестър не продума нищо за кремъчния нож, отговорът на майор Фрейзър му бе предостатъчен.

— Още откакто се приземихме, твърдя, че планетата е обитаема — рече той, въртейки ножа в ръцете си. — Ето го и доказателството, че е обитаема… поне от някакъв разумен вид.

— Хуманоиден ли? — запита Макарън.

Фрейзър вдигна рамене:

— Не съм сигурен. На три или четири други планети има свидетелства за разумни форми на живот. Сведенията са за една маймуноподобна, една фелиноидна и три невлизащи в никакви класификации… впрочем не съм ксенобиолог. Артефактът не може да ни даде никакви сведения. В колко форми изобщо може да бъде изработен един нож? Но е достатъчно удобен за човешка ръка, макар че е доста малък.

 

Помещението, в което се хранеха екипажът и пътниците, беше доста голямо и когато Макарън отиде да хапне, се надяваше да срещне Камила. Тя обаче дойде късно и се насочи направо към няколко души от екипажа. Макарън не успя да улови погледа й, но ясно усещаше, че тя го избягва. Докато дъвчеше унило порцията си, до него се приближи Юън.

— Рафи, всички трябва да идем на събранието на медиците. Опитват се да разберат какво се е случило с нас.

— Според теб ще има ли полза, Юън? Вече обсъдихме…

Юън сви рамене.

— Не е моя работа да се питам. Ти не спадаш към медиците наистина, но все пак…

— Много ли грубо се отнесоха с теб заради смъртта на Сабал?

— Не, наистина не. И Хедър, и Джуди свидетелстваха, че всички сме били неадекватни. Но те искат твоя доклад и всичко, което можеш да им кажеш за Камила.

Макарън вдигна рамене и тръгна с него.

Събранието на медиците беше свикано в единия край на болничната палатка, която сега бе наполовина празна. По-тежко ранените бяха умрели, а по-леко ранените бяха излекувани и върнати на работа. Четирима квалифицирани лекари, пет-шест сестри и още няколко научни работници трябваше да изслушат докладите им.

След като говориха всички поред, главният лекар, достолепен мъж с побеляла коса на име Ди Астуриен, каза, като отмерваше внимателно думите си:

— Прилича на въздушнопреносима инфекция. Може да е вирус.

— Нищо такова нямаше в образците от въздуха — възрази Маклауд, — а ефектът беше по-скоро като от наркотик.

— Въздушнопреносим наркотик? Изглежда невероятно — отвърна Ди Астуриен, — макар че афродизиастичният ефект сякаш е бил доста силен. Правилно ли съм разбрал, че е действал като сексуален стимулант върху всички вас?

— Вече го отбелязах, сър — каза Юън. — Като че засегна нас тримата — госпожица Стюарт, доктор Маклауд и мен. Доколкото знам, не е имал същия ефект върху доктор Сабал, но той беше тежко болен.

— Господин Макарън?

Той се почувства притеснен неизвестно защо, но пред хладния поглед на клинициста Ди Астуриен се принуди да изрече:

— Да, сър. Можете да проверите, питайте лейтенант Дел Рей.

— Хм, разбирам, доктор Рос, че вие и госпожица Стюарт във всеки случай сте стабилна двойка, така че можем да ви изключим. Докато, господин Макарън, вие и лейтенант…

— Аз се интересувам от нея — изрече той с твърд глас, — но доколкото знам, тя е напълно безразлична към мен. Дори враждебно настроена. С изключение на… на това, което се случи тогава.

Сега вече се изправи лице в лице с проблема. Камила не се бе държала с него като жена с мъж, към когото е привързана. Просто се бе заразила от вируса или наркотика, или каквото беше това странно нещо, което ги подлуди всички. Онова, което за него беше любов, за нея беше лудост. Сега случилото се й беше неприятно.

За негово огромно облекчение шефът на медиците не се захвана да обсъжда темата.

— Доктор Ловат?

— Не мога да кажа. Не помня — промълви Джуди, без да вдига очи. — Онова, което ми се струва, че помня, може да е било заблуда.

Доктор Ди Астуриен отбеляза:

— Бих желал да ни сътрудничите, доктор Ловат.

— Не съм склонна.

Джуди премяташе някакъв предмет из ръцете си и нищо не бе в състояние да я накара да пророни и дума повече.

— След около седмица ще трябва да ви изследваме и трите за евентуална бременност — продължи доктор Ди Астуриен.

— Налага ли се? — усъмни се Хедър. — Аз поне редовно си инжектирам контрацептиви. Не съм сигурна за Камила, но ми се струва, че това е изискване за всички жени от екипажа между двадесет и четиридесет и пет години.

Ди Астуриен като че се смути.

— Така е, но вчера на събранието на медиците се разбра за нещо доста необикновено. Кажете им, сестра Раймонди.

Маргарет Раймонди започна да обяснява:

— Отговарям за регистрирането и раздаването на контрацептиви и санитарни материали за всички жени в детеродна възраст — и от екипажа, и пътничките. Знаете какъв е редът. На всеки две седмици, по време на менструация и в средата на цикъла, всяка жена получава за потискане на овулацията или хормонална инжекция, или в някои случаи пластир, който изпраща малки количества хормони в кръвта. Тук има общо сто и деветнайсет жени в такава възраст. При средна продължителност на цикъла около трийсет дни това означава, че приблизително по четири жени всеки ден идват за санитарни материали или пък за хормонална инжекция или пластир. Хормоните се дават четири дни преди началото на менструацията. Днес е десетият ден след катастрофата, което значи, че около една трета от жените би трябвало да дойдат при мен по едната или другата причина. Да кажем, четиридесет жени.

— Но те не са дошли — заключи доктор Ди Астуриен. — Колко жени дойдоха при вас след катастрофата?

— Девет — отговори мрачно сестра Раймонди. — Девет. Това означава, че при две трети от въпросните жени биологичният цикъл е бил нарушен на тази планета — или от промяната на гравитацията, или поради хормонално сътресение. И понеже стандартните контрацептиви, които използваме, са изцяло насочени към вътрешния цикъл, няма как да установим дали действат или не.

На Макарън нямаше нужда да му се обяснява колко сериозно е положението. Епидемия от бременности наистина би могла да предизвика емоционален срив. Бебетата, а дори и сравнително по-големичките деца не можеха да издържат на междузвездни полети. Масовото използване на сигурни контрацептиви (наред със законите за населението на претъпканата Земя) пораждаше вълна от емоции, които правеха абортите напълно немислими. Нежелани деца просто не се зачеваха. Но щяха ли да имат някаква алтернатива тук?

Доктор Ди Астуриен продължаваше:

— На новите планети жените наистина остават стерилни за няколко месеца, най-вече заради промените във въздуха и в гравитацията. Но не можем да разчитаме на това.

„Ако Камила е забременяла, дали ще ме намрази?“ — питаше се Макарън. Ужасяваше го мисълта, че тяхно дете може да бъде унищожено. Юън попита делово:

— Какво ще правим, докторе? Не можем да накараме двеста зрели мъже и жени да положат обет за непорочност!

— Разбира се, че не. Такова нещо ще е по-лошо за психическото здраве, отколкото другите опасности — отбеляза Ди Астуриен. — Но трябва да предупредим всички, че вече не сме сигурни в ефективността на контрацептивната ни програма.

— Разбирам. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ди Астуриен продължи:

— Капитанът е свикал за довечера общо събрание — на екипажа плюс колонистите. Може би там ще трябва да го съобщя. — И направи кисела физиономия. — Не ми се иска да мисля за това. Ще бъде страшно неприятна новина. Като че си нямаме вече достатъчно притеснения!

Събранието бе свикано в болничната палатка — единственото достатъчно голямо помещение, побиращо и екипажа, и колонистите. Облаци надвиснаха още от средата на следобеда и когато събранието започна, заваля ситен лек дъждец, а над хълмовете проблясваха далечни светкавици. Членовете на изследователската експедиция седяха заедно на първия ред, в случай че стане нужда да докладват, но Камила не бе сред тях. Тя влезе с капитан Лестър и останалите офицери от екипажа и Макарън забеляза, че всички са си облекли официалните униформи. Прие го като лошо предзнаменование. Защо трябва по този начин да натякват солидарността и авторитета си?

Електротехниците от екипажа бяха издигнали трибуна с елементарна микрофонна система, така че гласът на капитана, нисък и доста пресипнал, се чуваше из цялото голямо помещение.

— Помолих ви да дойдете всички тук тази вечер — започна той, — вместо да докладвате поотделно на началниците си, защото въпреки всички предпазни мерки в група с такива размери могат да възникнат слухове, които след това да не могат да се овладеят. Първо ще ви съобщя добрите новини. Доколкото успяхме да проучим, убедени сме, че въздухът и водата на тази планета могат да поддържат живота безкрайно без вреда за здравето, а в почвата вероятно ще растат земни култури, с които да допълваме запасите от храна, докато стоим принудително тук. Сега идва ред на новините, които не са толкова добри. Повредите в двигателните системи и в компютрите на кораба са доста по-големи, отколкото мислехме, и не бихме могли да ги отстраним веднага или за кратко време. Корабът би могъл евентуално да полети в Космоса, но с хората и материалите, с които в момента разполагаме, ремонт изобщо не ще успеем да направим.

Той замълча за миг и из залата се разнесоха тревожни и възбудени гласове. Капитан Лестър вдигна ръка.

— Не казвам, че трябва да губим надежда — продължи той, — но в сегашното ни състояние не е възможно да извършим ремонта. За да се откъсне корабът от повърхността на тази планета, са необходими съществени промени в сегашната му настройка. Дългосрочният проект, насочен към това, ще изисква всеотдайното сътрудничество на всеки мъж и всяка жена в тази зала.

Настъпи тишина и Макарън се почуди какво иска да каже капитанът с тези думи. Може ли корабът да бъде поправен, или не?

— Сигурно ще ви прозвучи нелепо — продължаваше капитанът, — но макар да не разполагаме с материалите, необходими за поправките, всички имаме знанията как да поправим кораба. На тази неизследвана планета със сигурност ще можем да открием суровини и да създадем необходимите ни материали.

Макарън сви вежди, мъчейки се да разбере какво точно означава това. Капитанът продължаваше да обяснява:

— Мнозина от вас бяха тръгнали към колониите и умеят да правят неща, които могат да бъдат полезни там, но тук от тях няма да има никаква полза. За един-два дни ще организираме отдел „Личен състав“, където ще направят списък на всичките ви умения. Някои от вас, които са се регистрирали като фермери или занаятчии, ще минат под ръководството на нашите учени и инженери, за да бъдат обучени. Искам всички да положите максимални усилия.

В дъното на залата се изправи Мори:

— Може ли да задам един въпрос, капитане?

— Заповядайте.

— Да не би да искате да кажете, че ние, двеста души, събрани в тази зала, можем за пет или десет години да развием технологична култура, която ще е в състояние да направи или да възстанови космически кораб? Че ще открием металите, ще ги изкопаем, пречистим и обработим, за да построим необходимите машини?

Капитанът отвърна спокойно:

— Всичко това може да бъде постигнато с пълното сътрудничество на всеки от тук присъстващите. Според мен ще отнеме между три и пет години.

— Не сте с всичкия си — заяви Мори. — Искате от нас да развием цяла технология!

— Каквото човек е направил веднъж, може да го направи отново — отсече невъзмутимо капитан Лестър. — В края на краищата, господин Мори, припомням ви, че нямаме алтернатива.

— Не е така, по дяволите!

— Вие нарушавате реда — напомни сурово капитанът. — Моля, седнете си на мястото!

— Не, проклет да съм! Ако наистина вярвате, че всичко това може да бъде направено — продължи Мори, — значи чисто и просто полудявате. Или пък умът на инженера или астронавта работи толкова различно от ума на обикновения човек, че няма начин да се разберат. Казахте, че ще отнеме три до пет години. Мога ли да ви припомня с цялото си уважение, че запасите от храни и медикаменти ще ни стигнат за година, най-много за осемнайсет месеца? Мога ли още да ви припомня, че дори сега, когато настъпва лятото, климатът е суров и непостоянен, а нямаме достатъчно сгради за подслон? Зимата на този свят с неговата силно наклонена ос навярно ще е много по-сурова от всичко, което земните жители някога са изпитвали.

— Това не доказва ли необходимостта да се махнем от този свят колкото се може по-скоро?

— Не, то доказва необходимостта да намерим сигурни източници на храна и сигурен подслон — не отстъпваше Мори. — Към това трябва да насочим максималните си усилия! Оставете кораба, капитане. Той никъде няма да избяга. Опомнете се. Ние сме колонисти, а не учени. Имаме всичко необходимо, за да оцелеем… да се установим тук. Но не можем да го направим, ако половината от времето и силите си хабим в някакъв безумен план да ремонтираме непоправимо повреден кораб!

Хората се размърдаха, чуха се викове, въпроси, закани. Капитанът на няколко пъти помоли за тишина и накрая виковете се уталожиха в глух ропот. Мори настояваше:

— Искам това да се гласува.

Залата отново се разбуни.

— Отказвам да разгледам предложението ви, господин Мори — упорстваше капитанът. — Няма да го гласуваме. Напомням ви, че аз съм висшата власт в този кораб. Трябва ли да заповядам да ви арестуват?

— Как пък не! — заяде се Мори. — Сега не сте в Космоса, капитане. Не сте на мостика на кораба си. Нямате власт над никого от нас… освен може би над собствения си екипаж, и то ако искат да ви се подчинят.

Лестър стоеше на трибуната, бял като ризата си, а очите му хвърляха яростни искри. Изрече:

— Припомням ви, че изследователската експедиция на Макарън откри следи от разумен живот на тази планета. Политиката на Земния експедиционен корпус е по принцип да не разполага колонии на обитаеми планети. Ако се установим тук, ще предизвикаме културен шок в тази цивилизация от каменната ера.

Залата заропта отново. Мори извика сърдито:

— Мислите ли, че опитите да развием технология за ремонта на кораба няма да го предизвика? За Бога, сър, имаме всичко, за да основем тук колония. Ако отклоним всички ресурси към вашия налудничав проект за поправяне на кораба, съмнително е дали изобщо ще оцелеем!

Капитан Лестър направи видимо усилие да се овладее, но ясно личеше, че е вбесен. Той отсече:

— Значи предлагате да не правим никакви усилия и да се превърнем във варвари?

Мори внезапно стана извънредно сериозен. Излезе на трибуната и застана до капитан Лестър. Гласът му бе равен и спокоен.

— Надявам се, капитане, че няма да стане така. Разумът прави човека варварин, а не технологията му. Може би ще се наложи да се справяме без върховите технологични постижения, поне в първите няколко поколения. Това не означава, че няма да успеем да изградим тук добър свят за нас и нашите деца, един цивилизован свят. Цивилизации са съществували столетия наред почти без никаква технология. Илюзията, че човешката култура е само история на човешките техноструктури, е пропаганда на инженерите, сър. Тя няма основа нито в социологията, нито във философията.

Капитанът го прекъсна рязко:

— Вашите социални теории не ме интересуват, господин Мори.

Доктор Ди Астуриен се изправи и поде:

— Капитане, трябва да вземем под внимание още нещо. Днес направихме твърде неприятното откритие…

В този момент силен гръм разтресе болничната палатка. Набързо прокараното осветление угасна. А откъм вратата се дочу гласът на един от постовите:

— Капитане! Капитане! Дърветата се подпалиха!