Марион Зимър Брадли
Преди Империята (13)

13

Юън Рос се замисли над генетичните картони и неуверено вдигна очи към Джудит Ловат:

— Повярвай ми, Джуди. Не искам да те притеснявам, но това ще направи регистрирането много по-лесно. Кой е бащата?

— Не ми повярва, когато ти го казах преди — отсече Джуди, — така че щом знаеш отговора по-добре от мен, пиши каквото искаш.

— Не знам какво да ти отговоря. Не си спомням да съм бил с теб, но ако кажеш, че съм бил аз…

Тя упорито завъртя глава и той въздъхна.

— Пак тази история с чуждопланетеца. Не разбираш ли колко е фантастична? Колко не е за вярване? Да не искаш да докажеш, че местната раса е достатъчно хуманоидна, за да се съчетава с жените ни?… Все пак нали не се шегуваш, Джуди?

— Не доказвам нищо, Юън. Не съм генетик, просто съм специалист по хранене. Казах ти какво се случи.

— Докато не си била с всичкия си. На два пъти.

— Юън — Хедър докосна ръката му, — Джуди не лъже. Казва ни истината… което вярва, че е истина. Не се ядосвай.

— Само че, по дяволите, това, в което вярва, не е никакво доказателство — въздъхна Юън и вдигна рамене. — Добре, Джуди, нека е по твоему. Но трябва да е бил Маклауд… или Сабал. Или аз. Каквото и да мислиш, че си спомняш, така трябва да е било.

— Щом така казваш, значи наистина ще да е било така.

Джуди стана тихо и си тръгна, знаейки, без да е необходимо да поглежда, какво е записал Юън: „Баща неизвестен; възможни: Маклауд Луис; Сабал, Марко; Рос, Юън.“

Докато вратата се затваряше, Хедър каза тихо:

— Скъпи, беше малко суров с нея.

— По принцип смятам, че на такъв жесток свят няма място за фантазии. По дяволите, Хедър, учили са ме да спасявам живота на всяка цена… на всяка цена. А вече видях как умират хора… Оставих ги да умрат… Когато разумът ни си е на мястото, трябва да бъдем свръхразумни, за да компенсираме това! — завърши разярен младият лекар.

Хедър се замисли, мълча почти минута и накрая изрече:

— По какво съдиш, Юън? Това, което на Земята изглежда здрав разсъдък, тук може да е безумие. Нали знаеш, че шефът ни обучава женски групи за предродилни грижи и акушерство, в случай че изгубим твърде много хора тази зима и медицинският персонал не успее да се справи. Каза и че той самият не е израждал бебе, откакто е бил стажант… наистина такива неща не стават, когато си на космическа служба. Да, и едно от първите неща, които ни каза, беше следното: ако някоя жена ще пометне, не правете нищо извънредно, за да го предотвратите. Щом детето не може да бъде опазено, ако майката си почива и лежи на топло, не правете нищо друго — нито хормони, нито лекарства за плода, абсолютно нищо.

— Това звучи невероятно — възкликна Юън, — почти престъпно!

— Така каза и доктор Ди Астуриен — потвърди Хедър. — На Земята би било престъпно. Но тук опасността от помятане може да е начин природата да отстрани ембрион, който няма да е способен да се адаптира към средата… към гравитацията и така нататък. По-добре жената да пометне по-рано и отново да зачене, отколкото да се пропилеят шест месеца, за да се опази дете, което ще умре или ще израсне увредено. На Земята можем да си позволим да спасяваме такива деца — с гени на смъртоносни болести, умствено изостанали, с вродени деформации, вътреутробен инсулт и други такива. Създали сме апарати и медицински структури за неща като заместителни трансфузии, трансплантати с хормони на растежа, рехабилитация и упражнения, ако детето расте увредено. Но тук, освен ако някой ден не решим да ги изоставяме или да ги убиваме, ще е по-добре да сведем броя им до абсолютния минимум… Поне половината от увредените деца, родени на Земята, дори деветдесет процента — впрочем никой не знае, там помятането се предотвратява на всяка цена — са резултат от политиката за опазване на деца, които иначе биха умрели, грешки на природата, които тя би отстранила. В свят като този елиминирането им е абсолютно необходимо за оцеляването ни. Не можем да оставим гени на смъртоносни болести и дефекти да влязат в генетичния ни фонд. Разбираш ли какво имам предвид? Лудост в земни условия, но голи факти за оцеляване тук. Естественият подбор трябва да бъде оставен да действа, което значи никакви героични усилия да се предотврати помятане, никакви крайни мерки да се спасяват умиращи или увредени при раждане деца.

— А това какво общо има с Джуди и щурата й история за чуждопланетеца, който й е направил детето? — запита Юън.

— Значи, че трябва да се научим да мислим по нов начин… и да не отхвърляме нещата веднага само защото не ни изглеждат за вярване.

— Смяташ, че някакъв нечовекоподобен чуждопланетец… о, хайде, Хедър, за Бога!

— Кой Бог? — запита Хедър. — Всички богове, които познавам, принадлежат на Земята. Не знам кой е направил детето на Джуди. Не съм била там. Но тя е била и като липсват доказателства, ще приема нейната дума. Тя не е жена с развинтено въображение и ако казва, че някакъв чуждопланетец е дошъл и се е любил с нея, а после е открила, че е бременна, по дяволите, ще й повярвам до доказване на противното. Поне докато видя бебето. Ако е твое копие или на Сабал, на Маклауд, може би ще се усъмня, че Джуди е била с помътен разсъдък. Но при втория вятър ти действаше разумно, макар и донякъде. И Макарън действаше донякъде разумно. Явно при повторно излагане на наркотика от цветния прашец си запазваме малко контрол. Тя даде разумни обяснения какво е правила този път. Съвпадат с онова, което е правила преди. Защо поне не допуснем, че е права??

Юън зачеркна всичко, оставяйки само „Баща: неизвестен“.

— Само това може да се каже със сигурност — изрече той накрая. — Ще оставя нещата така.

Голямата сграда още служеше за трапезария, кухня и зала за почивка, макар че вече работеха и отделни кухни, построени от тежкия белезникав полупрозрачен местен камък. Група жени от новохебридската комуна, облечени в карирани вълнени поли и с топлите еднообразни палта, които бяха взели със себе си, приготвяха вечерята. Една от тях, девойка с дълга червена коса, пееше с високо сопрано:

„Когато дните се скъсяват,

аз тъжна бродя край водата,

където мъж, дете на слънце,

бе галил щерката на феите.

Защо така седя,

въздишам и скубя орловата папрат,

така самотна и сломена?“

Когато Джуди влезе, тя спря да пее.

— Доктор Ловат, всичко е готово. Казах им, че сте в болницата, така че почнахме без вас.

— Благодаря, Фиона. Кажи ми какво пееше преди малко?

— О, това е стара наша островна песен. Знаете ли гаелски? Мислех, че не… Казва се „Любовната песен на феята“ — за една фея, която се влюбила в смъртен мъж и все броди по хълмовете на Скай, питайки се защо той не се връща при нея. Но е по-хубава на гаелски.

— Ами изпей я на гаелски — предложи Джуди, — много глупаво ще е, ако тук оцелее само един език! Фиона, я ми кажи, отец Валънтайн не идва ли да се храни в общата трапезария?

— Не, носим му храната.

— Нека аз да я отнеса. Искам да говоря с него.

Фиона хвърли поглед към грубата табелка с разписание на смените, закована на стената.

— Чудя се дали изобщо ще получим постоянна работа, преди да разберем коя е бременна и коя не е? Добре, ще кажа на Елси, че вие сте я занесла. Ето там, една от онези кошнички.

Намери отец Валънтайн на гробищата, заобиколен от огромните камъни, които пренасяше за паметника. Той взе храната, извади я и я сложи на един плосък камък. Джуди приседна до него и каза тихо:

— Отче, имам нужда от помощта ви. Нали няма да ми откажете да изслушате изповедта ми?

Той бавно поклати глава.

— Вече не съм свещеник, доктор Ловат. Как, в името на всичко свято, ще имам наглостта да съдя от Божие име нечии грехове? — Усмихна се едва-едва. Беше дребен мъж на не повече от трийсет години, но сега изглеждаше посърнал и остарял. — Във всеки случай имам много време да мисля, пренасяйки камъните тук. Как мога почтено да проповядвам или да възвестявам Христовото евангелие в свят, където Той никога не е стъпвал? Ако Бог иска да спаси този свят, ще прати някого да го спаси… каквото и да значи това. — Той гребна с лъжица от купата, в която имаше месо и някакви зърна. — Вие и своя обяд ли носите? Благодаря. На теория приемам изолацията, но в действителност копнея за компанията на други хора много повече, отколкото някога съм смятал.

Думите му не позволяваха да се говори за религия, но Джуди, вътрешно объркана, не искаше да се отклони от темата.

— Оставяте ни без никаква духовна подкрепа, така ли, отче?

— Не мисля, че досега съм направил много по този въпрос — отвърна отец Валънтайн. — Чудя се дали изобщо някой свещеник го е постигнал. Разбира се, няма нужда да казвам, че ако мога да направя нещо за някого като приятел, ще го направя, това е най-малкото… И цял живот да правя това, то едва ли ще изкупи извършеното от мен, но е по-добре, отколкото само да седя, облечен в дрипи, и да си посипвам главата с пепел, бърборейки молитви за покаяние.

— Предполагам, че мога да ви разбера. Но не намеквате ли, че тук няма място за вяра или за религия, отче?

— Предпочитам да не ме наричате отче — махна той с ръка. — По-добре „братко“. Тук всички трябва да бъдем братя и сестри в нещастието. Не, не казвам това, доктор Ловат… не знам малкото ви име… Джудит… Не исках да кажа това, Джудит. Всяко човешко същество има нужда да вярва в добротата на някаква сила, която го е създала, независимо какво име й дава, има нужда и от религиозна или етическа структура. Но не смятам, че имаме нужда от тайнства или свещеници, идващи от свят, който тук е само спомен, а за нашите деца и децата на децата ни няма да бъде дори и това. Етика — да. Изкуство — да. Музика, занаяти, знание, човечност — да. Но не ритуали, които скоро ще се изродят в предразсъдъци. И в никакъв случай не и социален кодекс или сбор от съвсем произволни правила за поведение без основи в обществото, в което се намираме сега.

— Но вие щяхте да работите в църковната структура на колонията Коронида, нали?

— Навярно. Наистина не съм мислил за това. Аз съм от ордена на свети Кристофър от съзвездието Кентавър, който е създаден, за да пренесе реформираната католическа църква на звездите. Просто приех това като кауза, която си заслужава. Никога не съм се замислял истински… никаква сериозна, строга, задълбочена мисъл. Но тук, при моята купчина камъни, имам много време да мисля. — Той се усмихна. — Нищо чудно, че на Земята престъпниците обикновено са били пращани да къртят камъни. Това създава работа за ръцете, а времето ти остава изцяло свободно, за да мислиш.

Джуди изрече замислено, без да бърза:

— Значи смятате, че етиката на поведението е безусловна, така ли? Има ли в нея нещо категорично и божествено предопределено?

— Как би могло да има? Джуди, знаете какво направих аз. Ако не бях възпитан с представата, че някои неща сами по себе си и по своята природа са достатъчни, за да ме пратят в ада, тогава, когато се събудих след вятъра, бих могъл да живея с моя грях. Сигурно щях да се засрамя, да се разстроя, дори щеше да ми се повдига, но нямаше да бъда убеден дълбоко в съзнанието си, че никой от нас не заслужава да остане жив след това. В семинарията нямаше оттенъци на правото и кривото, имаше само добродетел и грях, нищо по средата. В лудостта ми убийствата не ме тревожеха, защото в семинарията ме бяха учили, че развратът е смъртен грях, заради който ще отида в ада, така че как може убийството да е нещо по-лошо? Можеш да отидеш в ада само веднъж, а аз вече бях прокълнат. Една рационална етика щеше да твърди, че каквото и да сме направили през онази нощ на лудост аз и ония нещастници от екипажа — Господ да успокои душите им! — то е навредило само на нашето достойнство и на чувството ни за приличие, ако това има значение. Беше на километри, на галактики далеч от убийството.

— Не съм теолог, от… Валънтайн — изрече Джуди, — но може ли някой да извърши смъртен грях в състояние на абсолютна лудост?

— Повярвай ми, минах през това, че и оттатък. Не е никакво утешение да зная, че ако можех да изтичам при своя изповедник и да получа опрощението му за всичко, което съм извършил в състояние на лудост — грозни неща по нечии принципи, но съвсем безвредни, — сигурно нямаше да убия тези нещастници. Навярно има нещо сбъркано в системата, според която можеш да поемаш и да снемаш вината като палто. Колкото до лудостта — в нея не може да се прояви нищо, което вече не е съществувало. Започвам да разбирам: аз не можах да понеса не съзнанието, че в лудостта си съм извършил забранени неща с онези мъже. А осъзнаването, че съм ги извършил с радост и готовност и не съм смятал, че те са извънредно грешни. Винаги като видех тези мъже, щях да си спомням за времето, когато умовете ни бяха съвършено открити един за друг и ние познавахме взаимно душите, телата и сърцата си в най-всеобхватната любов и взаимност, която някога човешко същество може да изпита. Разбрах, че никога няма да мога да го скрия, затова хванах джобното ножче и започнах да се крия от себе си. — Той се усмихна горчиво, страховита мъртвешка усмивка. — Джудит, Джудит, прости ми, ти дойде да ме молиш за помощ, искаше да изслушам изповедта ти, а пък изслуша моята.

Тя каза с огромна нежност:

— Ако е така, значи всички трябва да сме свещеници един за друг, поне да се изслушваме и да си помагаме колкото можем.

Спомни си една от фразите му и я повтори на глас:

— Умовете ни бяха съвършено открити един за друг… най-всеобхватната любов и взаимност, която някога човешко същество може да изпита. Да, това направи с нас този свят. В различна степен, но с всички ни по един или друг начин. Така каза и той…

И бавно, търсейки думи, тя му разказа за чуждопланетеца, за първата им среща в гората, как беше пратил за нея по време на вятъра, странните неща, които й бе казал без думи.

— Той ми каза… умовете на нашите хора са като притворени врати. Но ние се разбирахме един друг може би по-скоро защото имаше това… тази всеобхватна взаимност. Но никой не ми вярва! — И тя се разплака отчаяна. — Мислят, че съм луда или че лъжа!

— Има ли значение какво мислят? — произнесе полека свещеникът. — С тяхното неверие ти може би го пазиш. Казваш, че той се страхувал от нас… от нашите хора… и ако те са мирен народ, не се учудвам. Една телепатична раса, която се настрои на нашите вълни по време на призрачния вятър, навярно ще реши, че сме ужасни насилници, страшен народ. До голяма степен ще бъдат прави, макар че имаме и друга страна. Но ако хората повярват в твоя… как го нарече Фиона?… неземен любовник, може да тръгнат да търсят неговия народ и последиците може никак да не са добри. — Той се усмихна. — Нашата раса има твърде лоша репутация, щом се срещне с други култури, които според нея са низши. Ако обичаш бащата на детето си, Джуди, нека продължат да не ти вярват.

— Завинаги ли?

— Докато се налага. Тази планета вече ни променя, може би някой ден нашите и техните деца ще успеят да се съберат без сътресения, но трябва да почакаме и да видим.

Джуди подръпна верижката около врата си и той запита:

— Не носеше ли кръст?

— Да, но го свалих, простете ми.

— Защо? Тук той не означава нищо. А това какво е?

Беше синьо камъче, блестящо, с малки сребристи фигурки, които се движеха вътре в него.

— Той каза, че използвали тези неща, за да се учат децата им, и ако се науча да владея украшението, ще мога да достигам до него… да му съобщавам, че аз и детето сме добре.

— Може ли да го видя?

Валънтайн посегна към украшението, но тя трепна и се отдръпна назад.

— Не мога да го обясня. Не разбирам. Но когато някой друг го докосне, то… боли, все едно е част от мен — смотолеви тя. — Мислите ли, че съм луда?

Мъжът поклати глава.

— Какво е лудостта? — изрече той. — Украшение, което подпомага телепатията… Може би има някои особени свойства, които резонират с електрическите сигнали, пращани от мозъка… Телепатията не съществува просто така, сигурно има някаква естествена основа на явлението. Може би украшението е настроено към онова нещо в твоя мозък, което те прави да си ти. Поне виждам, че е нещо реално. Ти вече свърза ли се с него?

— Понякога ми се струва — призна Джуди, като едва намираше думи. — Все едно чуваш нечий глас и разпознаваш чий е по звука… не, не е точно така, но се случва. Чувствам… много за кратко, но е напълно истинско… сякаш той застава до мен, докосва ме и след това всичко изчезва. Един миг сигурност, един миг… любов и после изчезва. Имам странното усещане, че това е само началото, че ще дойде ден, когато ще узная и друго за него…

Той я гледаше как прибира украшението под дрехата си. И каза:

— Ако бях на твое място, щях да пазя тайната за известно време. Планетата ни променя всички, но може би не достатъчно бързо. Учените сигурно ще искат да изследват украшението, да го обработват, може би дори да ти го отнемат, да експериментират с него, да го унищожат, за да видят как действа. Ще те питат и разпитват безкрай, ще те подлагат на тестове, за да разберат дали не лъжеш или халюцинираш. Пази го в тайна, Джудит. Използвай го така, както той ти е казал. Може да дойде ден, когато ще е важно да знаеш как действа… как трябва да действа, а не как учените искат да го накарат да действа.

Той стана и изтърси трохите от дрехата си.

— Трябва да се връщам при камъните.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря — каза нежно, — много ми помогна.

Мъжът докосна лицето й.

— Радвам се. Това е само… началото. Дълъг път назад, но това е само начало. Бог да те благослови, Джуди.

Гледаше я как се отдалечава и една странна, почти богохулна мисъл мина през ума му: „Сигурен ли съм, че Бог не праща тук един Младенец… странен Младенец, не съвсем човек… на този странен свят?“ Пропъди мисълта, но друга го накара да простене от объркани спомени и тревога: „Сигурен ли съм, че Младенецът, когото съм обожавал през всичките тези години, не е плод на такъв необикновен съюз?“

— Смешно — каза той на глас и отново се приведе над самоналоженото си наказание.