Марион Зимър Брадли
Преди Империята (8)

8

Дните ставаха по-дълги, но светлината пак не беше достатъчна. Като че все не стигаше и време за работата, която трябваше да се свърши в селище-

то. Три дни след пожара около лагера бе прокаран широк близо десет метра огнезащитен пояс, организирани бяха и специални противопожарни екипи. По същото време Макарън тръгна с група колонисти да направи наблюденията, които бяха нужни на Мори. От предишната му група с него дойдоха само Джудит Ловат и Маклауд. Джуди си оставаше спокойна и сдържана, почти не говореше. Макарън се безпокоеше за нея, но тя си вършеше работата безупречно и сякаш свръхсетивно усещаше къде може да намери онова, което търсеха.

Изследователската експедиция из горите минаваше почти без произшествия. Маркираха евентуални пътища към долината, в която за пръв път бяха видели стада дивеч, преценяваха щетите от пожара, които не се оказаха особено големи, нанасяха на карта местните потоци и рекички, а Макарън събираше скални образци от хълмовете, за да се изследват за полезни изкопаеми.

Само едно по-голямо събитие наруши почти приятното еднообразие на пътешествието. Една вечер на смрачаване проправяха пътека през необичайно гъста гора, когато Маклауд, който бе избързал малко пред основната група, внезапно спря, обърна се, направи знак да пазят тишина и махна на Макарън.

Той тръгна напред, а Джуди запристъпва на пръсти край него. Изглеждаше странно възбудена.

Маклауд посочи през гъстите дървета. Два дебели дънера се издигаха озадачаващо високо и поне двайсетина метра нагоре нямаха никакви клони, но пък помежду им висеше мост. Нямаше какво друго да е — мост от нещо, което приличаше на преплетени пръти, с изкусно изработени перила.

Маклауд прошепна:

— Ето ви следи от вашите аборигени. Да не би да живеят по дърветата? Затова ли не сме ги видели?

Джуди изшътка остро. От далечината се разнесе тих писклив звук, а после на моста над тях се появи едно същество.

Тогава успяха да го разгледат. Беше високо около метър и петдесет, с бяла кожа или може би облечено в дреха от светла козина, хванало перилата на моста несъмнено с ръце (на никого не му дойде на ум да преброи пръстите). Имаше плоско, но странно човекоподобно лице със сплеснат нос и червени очи. То остана на моста около десет секунди, взирайки се надолу към тях. Изглеждаше също толкова смаяно, колкото бяха и те. После издаде остър птичи писък и хукна по моста, метна се на дървото и изчезна.

Макарън изпухтя. Значи този свят е обитаем, не е свободен и отворен за човечеството. Маклауд попита тихо:

— Джуди, тези хора ли видя тогава? Това ли нарече прекрасната?

На лицето на Джуди се изписа странното упорство, което се появяваше винаги, щом някой споменеше за онази случка.

— Не — каза тя тихо, но абсолютно убедено. — Това са малките братя, дребните, които не са умни.

Не можаха да изтръгнат от нея нищо повече и скоро се отказаха да я разпитват. Но Маклауд и майор Фрейзър бяха на седмото небе.

— Дървесни хуманоиди. Водят нощен живот, ако се съди по очите им. Навярно маймуноподобни, по-скоро от рода на лемурите, отколкото човекоподобни. Видимо разумни, използват сечива, създават артефакти. Homo arborens. Хора, живеещи по дърветата — заключи Маклауд.

Макарън отвърна колебливо:

— Ако трябва да останем тук, как два разумни вида ще живеят на една и съща планета? Това не означава ли непременно съдбоносна война за надмощие?

— Ако е рекъл Господ, не — намеси се Фрейзър. — В края на краищата на Земята дълго време е имало цели четири разумни вида — човечеството, делфините, китовете и може би слоновете. Но ние случайно сме единственият технологизиран вид. Те се движат по дърветата, ние се движим по земята. Доколкото виждам, конфликт няма, във всеки случай няма неизбежен конфликт.

Макарън не беше толкова сигурен, но запази съмненията за себе си.

Колкото и да бе миролюбиво пътешествието им, появиха се неочаквани опасности. В долината с дивеча, която за удобство нарекоха Равнината на Сабал, големи, подобни на котки хищници нападаха дивеча и само нощните огньове ги държаха на разстояние. По височините пък Макарън за пръв път успя да наблюдава птиците, които виеха като банши — големи и безкрили, с хищни нокти, толкова бързи, че само отчаяният изстрел с лазерното оръжие, което бяха взели за краен случай, спаси доктор Фрейзър да не бъде изкормен с един страховит удар.

Когато Маклауд направи дисекция на мъртвата птица, откри, че е съвършено сляпа.

— Как ли улавя плячката си? По слух? Или по друг начин?

— Подозирам, че усеща телесната топлина — предположи Макарън, — те май живеят само в снеговете.

Нарекоха ужасяващите птици банши, после вече минаваха проходите само посред бял ден. Намериха и мравуняците на мравкоскорпионите, чиито ухапвания бяха убили доктор Сабал, и се канеха да пуснат отрова в тях, но Маклауд се възпротиви, защото бе възможно мравките да са звено от голяма екологична верига по тези места, която не биваше да бъде разрушена. Накрая решиха да разрушат мравуняците на около пет квадратни километра покрай лагера и да предупредят всички, че ухапването на тези насекоми е опасно. Това беше временна мярка, но и всичко, което предприемаха на тази планета, също беше временно.

— Ако напуснем това проклето място — каза мрачно доктор Фрейзър, — трябва да го оставим така, както сме го заварили.

Когато се върнаха в лагера след триседмични наблюдения, изследователите намериха две нови трайни постройки от дърво и камък — обща зала за почивка и хранене, както и сграда, предназначена за лабораторна работа. Тогава за последен път Макарън измерваше времето със седмици. Хората все още не знаеха колко е дълга годината на тази планета, но за удобство и за по-лесно разпределяне на работата и на смените бяха установени десетдневни цикли, като десетият ден бе определен за пълна почивка. Посевите вече никнеха в големите градини. От околните дървета грижливо събираха плодове, безспорно определени като годни за ядене.

Построиха малък вятърен генератор, но електричеството се разпределяше стриктно, а през нощта ползваха свещи, направени от смолата на дърветата. Временните палатки все още приютяваха повечето хора с изключение на онези, които бяха в болницата. Макарън бе настанен в една палатка заедно с десетина други мъже.

В деня, след като експедицията му се върна, Юън Рос повика в болницата него и Джуди.

— Пропуснахте съобщението на Ди Астуриен — започна той. — С две думи, хормоналните ни контрацептиви са безполезни, няма бременности с изключение на едно съмнение за ранен спонтанен аборт. Но толкова отдавна разчитаме на хормоните, че вече никой не знае нищо за прастарите методи. Не разполагаме и с тестове за бременност, понеже на космическите кораби никой няма нужда от тях. Което означава, че ако се стигне до някаква бременност, може да я открием толкова късно, че да не позволява безопасен аборт.

Макарън се усмихна накриво.

— Колкото до мен, можеш да си спестиш думите. Единственото момиче, което ме интересува, не знае дали съм жив… или поне би искало да не съм.

Не бе виждал Камила, откакто се върна.

— А ти, Джуди? — запита Юън. — Надникнах в медицинския ти картон. На твоята възраст контрацепцията е доброволна, а не задължителна.

— Защото на моята възраст няма шанс да бъда изненадана от емоцията ли? — подсмихна се тя. — При това пътуване не бях сексуално активна, нямаше никой, който да ме заинтересува, така че и инжекции не съм искала.

— Добре, но все пак поговори с Маргарет Раймонди. Тя дава спешни консултации за всеки случай. Сексът е доброволен, Джуди, но информацията е задължителна. Можеш да се въздържаш, но си осигури свободата на избор и ако не се въздържаш. Така че тичай при Маргарет и се информирай.

Тя се разсмя и Макарън се учуди, защото не беше виждал Джуди да се смее от деня на странната лудост, която ги бе поразила всичките. Но в смеха й се промъкна истерична нотка, която го притесни. Затова Макарън се успокои, когато тя каза:

— Добре, добре. Няма да ми навреди — и се отдалечи.

Юън я изпрати с тревожен поглед.

— Безпокоя се за нея. Май само тя не успя да преодолее всичко, което ни се случи, но нямам свободни психотерапевти. Пък и тя си гледа работата. Както и да го погледнеш, това е признак на душевно здраве. Все пак се надявам, че ще й мине. Нали й нямаше нищо по време на експедицията?

Макарън кимна. После добави замислено:

— Може би е преживяла нещо, за което не ни е казала. Сякаш се чувства тук като у дома си. Нещо като онова, дето ми разказа за Маклауд — знаел дали плодовете са годни за ядене. Може ли емоционален шок да отключи латентни свръхсетивни способности?

Юън поклати глава.

— Само Господ знае, а пък ние имаме много работа, за да се заемем да проверяваме. Както и да е, ти например по какъв начин можеш да провериш подобно нещо? Докато тя ми изглежда напълно нормална, за да си върши работата, нямам право да й се меся.

Макарън излезе от болницата и тръгна през лагера. Всичко изглеждаше спокойно — от работилничката, където се правеха земеделски сечива, до района около кораба, където хората разместваха и складираха разни машини. Намери Камила в палатката, която бе пострадала в нощта на пожара.Сега я поправяха и заздравяваха, за да настанят там компютърния контрол. Тя го изгледа с открита враждебност.

— Какво искаш? Мори ли те изпраща тук да ми заповядаш да го преобърна на метеорологична станция или нещо такова?

— Не, но идеята ти е добра — отвърна Макарън. — Още някоя виелица като тая, дето ни връхлетя в нощта на пожара, може да ни съсипе, ако не сме предупредени.

Тя се приближи до него и го погледна. Стиснатите й юмруци бяха отпуснати покрай тялото, лицето й бе напрегнато и гневно.

— Според мен си абсолютно побъркан. Не очаквам нищо друго от колонистите, те са просто цивилни и гледат само да си спретнат скъпоценната колония. Ами ти, Рафи! Ти имаш опит на учен, длъжен си да разбереш какво означава това! Всичко, което имаме, е надеждата да поправим кораба… Ако си хвърлим силите за нещо друго, шансовете стават все по-малки и по-малки! — Камила викаше като обезумяла. — И оставаме тук завинаги!

Макарън изрече, без да бърза:

— Камила, не забравяй, че и аз съм един от колонистите. Напуснах Земята, за да ида на колонията Коронида…

— Но тя е обикновена колония, има си всичко, за да бъде… за да бъде част от цивилизацията — не се предаваше Камила. — Не мога те да разбера. Уменията ти, образованието ти… те все трябва да струват нещо!

Макарън посегна и я хвана за раменете.

— Камила! — изрече той, влагайки целия си копнеж в името й.

Тя не отговори, но и не се опита да се изтръгне от ръцете му, само вдигна очи към него. Лицето й беше изморено и унило.

— Камила, поне ще ме изслушаш ли? Аз съм с капитана, каквото и да стане. Имам желание да направя всичко, за да стартира корабът. Но не забравям и че в края на краищата може да не стане така. Затова искам, ако корабът не излети, ние да оцелеем.

— Да оцелеем за какво? — извиси глас Камила. — За да се върнем към диващината, да оцелеем като фермери, като варвари, без нищо, което да прави живота достоен да бъде живян? По-добре да умрем в едно последно усилие!

— Не знам защо говориш така, скъпа. В края на краищата първите човеци са започнали с много по-малко от това, което ние имаме. Техният свят може би е бил с по-добър климат, но пък ние имаме десет-дванайсет хиляди години човешки познания. Група хора, за които капитан Лестър смята, че са способни да поправят кораба, би трябвало да имат достатъчно познания, за да изградят добър живот за себе си и за децата си… за поколенията след тях.

Опита се да я прегърне, но Камила се изтръгна от ръцете му, побледняла и разгневена.

— По-добре да умра — отсече тя — и всяко цивилизовано човешко същество би предпочело това! Ти си по-лош и от новохебридската група, хората на Мори, тия проклети натуралисти, дето му играят по свирката…

— Не знам нищо за тях… Камила, миличка, моля те, не ми се сърди. Само се опитвам да погледна нещата и от другата страна…

— Има само една страна — озъби се тя, ядосана и непримирима — и ако не виждаш нещата по този начин, значи с теб изобщо не може да се говори! Срам ме е… срам ме е от себе си, дето изобщо помислих, че може би си по-различен! — Сълзи течаха по бузите й и тя сърдито ги триеше с длани. — Махай се и ме остави на мира! Махай се, проклет да си!

Макарън наистина имаше нрава, приписван на рижите хора. Дръпна си ръцете, все едно се бе опарил, и се обърна рязко. Изрече през зъби: „Това ще бъде огромно удоволствие за мен!“, и излезе от палатката, тръшвайки заздравената врата така, че пантите й изтрещяха. Зад гърба му Камила се строполи на една пейка, скри лице в ръцете си и се разрида до прилошаване. Хлипаше като обезумяла, но в един миг я връхлетя пристъп на непоносимо гадене, който я накара да тръгне, залитайки, към женските тоалетни. Излезе оттам едва-едва, с натежала глава, със зачервено и смъдящо лице и опънати до скъсване нерви.

Когато се връщаше към палатката с компютрите, внезапно се сети… Това вече й се бе случвало три пъти. Изведнъж я обля вълна от непоносим страх и отвращение. Камила притисна ръце към устата си и захапа кокалчетата на пръстите си.

— О, не — прошепна тя, — не, не… — и гласът й се сниши до умолително-проклинащ шепот.

Сивите й очи бяха подивели от ужас.

Макарън отиде в комбинирания сектор за почивка и хранене, който бързо се бе превърнал в център за голямата неорганизирана общност, и забеляза на импровизираното табло за съобщения бележка, че новохебридската комуна насрочва среща. Знаеше за това още отпреди. Сред колонистите, подбирани от Земния експедиционен корпус, имаше не само отделни хора като него и Джени, а и малки групи или комуни, големи родове, дори две-три бизнескомпании, които искаха да разширят търговията си или да открият филиали. Всички бяха предварително изследвани, за да се разбере как ще се нагодят към балансирано развиващата се колония, но като се изключи това, бяха най-разнородна смесица. Той подозираше, че новохебридската комуна е една от многото неоруралистки комуни, които се бяха оттеглили в периферията на обществената дейност още през по-ранни периоди от живота на Земята, понеже ненавиждаха индустриализацията и строгия всепроникващ контрол. Много такива комуни бяха отишли на новооткритите колонии. Всички признаваха, че от тези хора, които не можеха да си намерят място на Земята, стават чудесни колонисти. Преди Камила да ги спомене, Макарън не се бе интересувал много от тях. Почуди се дали събранието им е открито и за външни лица.

Въртеше му се в главата някакъв спомен, че тази група от време на време запазваше за своите събрания един от секторите за отдих на кораба. Изглежда, имат строго организиран общностен живот. Е, в най-лошия случай ще го помолят да напусне.

Намери ги в трапезарията, която в часовете между храненията беше полупразна. Повечето седяха в кръг и свиреха на музикални инструменти. Един от тях, висок младеж с дълга плитка, вдигна глава и му каза:

— Само за членуващи, приятел.

Но момиче с червена коса, която се спускаше свободно чак до кръста, възрази:

— Не, Алистър. Това е Макарън, той беше в изследователската експедиция и знае много от отговорите, които са ни нужни. Ела, човече, бъди добре дошъл.

— Имаш право, Фиона — засмя се Алистър. — А щом се казва Макарън, ще бъде почетен член на събранието ни.

Макарън влезе. Леко се изненада, когато сред събралите се забеляза закръглената, пълничка фигура на жълтокосия Луис Маклауд. Първите му думи бяха:

— Не съм общувал с никого от вас на кораба. Страх ме е, че не знам какви идеи застъпвате.

Алистър заобяснява спокойно:

— Ние сме неоруралисти, строители на светове. Някои членове на върхушката ни наричат антитехнократи, но ние не сме рушители. Просто търсим почтени алтернативи за земното общество и обикновено в колониите ни приемат толкова по-добре, колкото по-силно желаят да се отърват от нас на Земята. Така че кажете, Макарън, какво става тук? Кога ще можем да се отделим и да си построим собствено селище?

— И вие знаете толкова, колкото и аз — отговори Макарън. — Климатът е суров, това ви е известно. Ако е такъв сега, през лятото, през зимата сигурно ще бъде много по-страшно.

Фиона го прекъсна със смях:

— Много от нас са израснали на Хебридите или дори на Оркнейските острови. Там е, кажи-речи, най-лошият климат на Земята. Студът не ни плаши, Макарън. Но искаме да си организираме обществен живот, да можем да заживеем според собствените си нрави и обичаи, преди да настъпи зимата.

Макарън започна, премервайки думите си:

— Не съм сигурен дали капитан Лестър ще позволи на някого да напусне лагера. Най-важното все още си остава поправката на кораба и според мен той гледа на всички нас като на единно общество. Ако започнем да се делим…

— Стига глупости — възрази Алистър, — никой от нас не е учен. Не можем цели пет години да поправяме космически кораб. Това е противно на цялата ни философия!

— Оцеляването…

— Да го… оцеляването. — Макарън не разбираше много от гаелския език на дедите си, но усети, че Алистър се изразява доста грубо. — За нас оцеляването означава да основем тук колония колкото може по-скоро. Записали сме се да идем на Коронида. Капитан Лестър сгреши и ни докара тук, но все едно. Дори май е по-добре.

Макарън вдигна въпросително вежди към Маклауд:

— Не знаех, че принадлежиш към тази група.

— Не принадлежа — обясни Маклауд, — аз съм свободно асоцииран, но съм съгласен с тях. И аз искам да остана тук.

— Мислех, че не приемат учени.

Фиона се обади:

— Само ако са си на мястото. Когато използват познанията си, за да служат на човечеството и да му помагат, а не да го манипулират или да унищожават духовната му сила. Щастливи сме да приемем доктор Маклауд… Луис… не използваме титли… като един от нас с неговите познания по зоология.

Макарън ги изгледа учуден:

— Да не смятате да вдигате въстание срещу капитан Лестър?

— Въстание ли? Човече, ние не сме членове на екипажа му — обади се непознато момче, — само искаме да си живеем живота така, както щяхме да го направим на някой нов свят. Не можем да чакаме три години, докато се откаже от тая щурава идея да построи нов кораб. Дотогава ще сме изградили функциониращо общество.

— А ако поправи кораба и отиде на Коронида? Ще останете ли?

— Това е нашият свят — каза Фиона, заставайки до Алистър. Погледът й бе мек, но непреклонен. — Нашите деца ще се родят тук.

— Да не би да искате да кажете… — поде слисан Макарън.

— Не знаем — отвърна Алистър, — но някои от нашите жени може би вече са бременни. Това е знак, че сме свързани с този свят, знак, че отхвърляме Земята и света, в който иска да ни закара капитан Лестър. Можете да му го кажете.

Когато Макарън си тръгна, музикалните инструменти отново зазвучаха и тъжният глас на младо момиче поде с нестихваща меланхолия една стара островна мелодия. Това бе жалейна песен за мъртъвците. Идваше от минало, разкъсвано от много повече войни и изгнания, отколкото миналото на всеки друг народ на Земята:

„Снежнобяла чайко, кажи ми, разкажи ми, моля те,

къде почиват красивите наши младежи?

Лежат като вълна върху вълна, ни дъх, ни стон

не идва от студените им устни.

Морските водорасли са техен саван,

надгробна арфа им е тихият стон на морето.“

Гърлото на Макарън се сви от песента, сълзи напираха в очите му. „Те оплакват — помисли си той, — но знаят, че животът продължава. Шотландците са били изгнаници стотици, дори хиляди години. Това е само още едно изгнание, малко по-далеч от края на света, но те ще пеят старите песни под нови звезди и ще намерят нови планини и нови морета…“

На излизане от залата той нахлупи качулката си. Всеки момент щеше да завали. Но още не валеше.