Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (7)

110

Когато хакерът се върна от банята, вече се беше пооблякъл. С разкошен халат, наистина, прекалено дълъг и възтесничък в раменете, явно собственост на домакина. На краката му бяха цъфнали чехли, толкова малки, че петите и част от ходилата стърчаха навън.

Във всяка ръка Подляра държеше по две бири „Жигульовска“.

— Пак ли си изстудявал бирата в джакузито? — зададе риторичен въпрос Чингиз.

— Че как иначе… — измърмори Подляра. — В хладилника трудно се постига необходимата температура. Само течащата вода придава вкус на бирата.

— И си ми облякъл халата…

— Свиди ли ти се, а? Съвсем си се изкопелдачил, а? — хакерът премести едно кресло до нашите и се настани, скръствайки нозе. Изтръгна с пръсти капачката на бутилката, лакомо надигна бирата.

— И си ми облякъл чехлите! — изписка Пат.

— О-ле-ле! — подигравателно изимитира гласа му Подляра. — Кой е ял от паничката ми, кой е седял на столчето ми, кой ми е форматирал харда… И не облякъл, а сложил! Шибан всезнайко!

— Подляр, не ни баламосвай — доста спокойно каза Чингиз. — И не псувай пред детето, моля.

— Да беше чул само… — Подляра вдигна бутилката, опразни я до дъно и я остави под масата — …какво ми каза вчера вечерта същото това дете…

— Вечерта, ха! — възмути се Пат. — В два и половина! Ти си дойде пиян като гъз!

— Видя ли? — Подляра отвори нова бутилка.

— Чух — кимна Чингиз. — Май ще си сапунисваш езика, Пат.

— Ама той беше пиян! И се опита… — момчето замълча за миг, сякаш подбирайки думата — да вкара проститутка! Със сака!

— Какво, сериозно? — възхити се Чингиз. — Със сака?

— Да!

— Доносник — оставяйки бутилката, отвърна Подляра. — Предател, мамка му. Е, добре, ръцете ми са развързани, баси. Да кажа ли къде ходи в Дийптаун миналата седмица? И какво прави там?

Пат задиша учестено. Много неуверено възрази:

— Ти не знаеш. Не можеш да знаеш.

— Знам. Какво, да разправям ли?

— Изтрих всичките ти скриптове!

— Да бе, да. Изтрил си. Когато изтриеш всичко, ще ти подаря ноутбука си.

Хлапакът и възрастният се гледаха така, сякаш всеки момент ще извадят ножове. Господи, те и двамата са психари! При това малолетни!

— Лъжеш — продължи да упорства Пат.

— Да вървим — Подляра се изпрати, доближи се до Пат и го сграбчи. — Ще ти издам един троянец. Като пример. По-нататък се оправяй сам.

— Подляр, измъкваш се от разговора… — напомни Чингиз.

— Три минути — отдалечавайки се с хлапето под мишница и с бутилка в ръка, отвърна хакерът. — С цел намаляване на високомерието и повишаване на уважението към възрастните.

— Ще се наложи да почакаме. — Чингиз въздъхна. — Няма да рискувам да го спирам, Леонид. Още бира?

— А защо Подляра пие „Жигульовска“?

— Харесва му. Прост отговор, нали?

Мълчаливо взех халбата. Четвърта на брой. Ако бях изпил толкова „Жигульовска“, вече да ми е станало неуютно.

— Подляра потвърди, че са убили някого — каза Чингиз. — Така че… моля да ме извиниш за недоверието. Докато Пат го няма. Инак ще се ядоса, че ти се оказа прав, а аз — не.

— Няма нищо. И на мен не ми беше лесно да повярвам.

— Какви според теб ще са последствията, дайвър?

— Смъртта от дълбината е смърт на дълбината.

— Не е сигурно.

— Я помисли. Дийптаун винаги е бил свободна територия. Свят със специфични закони, със свой морал и култура. Отношението към престъпленията тук винаги е било специфично. Свикнали сме, че можем да затворим устата на събеседника си с бойна програма, че проникването в чужд компютър не е престъпление, а изкуство, повод да се похвалиш на приятелите си…

— Убийството е нещо различно. Ако знаеш, че след изстрела ти няма да зависне компютър, а ще спре нечие сърце…

— Чингиз, кажи, би ли дал оръжие трето поколение на Пат?

— Все още не съм се чалнал.

— А колко такива пубери бродят из Дийптаун?

— Едва ли всяко хлапе ще успее да намери…

— На Подляра би ли го поверил? — попитах аз.

— Ето тук не бързай с изводите. — Той поклати глава. — На Подляра може да се повери и ядреното копче. Впрочем той и без това имаше достъп до него, макар и без знанието на президента.

— Чингиз, имаш ли охрана?

Домакинът се усмихна.

— Да допуснем.

— Ясно, имаш. В една или друга степен. И сигурно имаш и врагове.

— Врагове има всеки. Без тях животът е скучен. Пък и изобщо… с някои врагове човек може да се гордее точно както с приятелите.

— Ти нали ходиш в дълбината? Ако някой реши да поръча убийството ти? В реалността е едно. Задават се неприятности. Ответен удар. А какво може да се противопостави на изстрела в дълбината? Където дори не остават следи? Където не важат нормалните закони? Където…

— Разбрах всичко. — Чингиз махна с ръка. — Достатъчно, убеди ме. Просто не мога да приема случващото се.

— Аз също. Затова и се съпротивлявам.

— Май е късно. Всяка новопоявила се програма става достъпна в цялата дълбина. Въпрос единствено на време.

Подляра и Пат се върнаха. Хлапето се влачеше след хакера като пребито.

— Кой спечели спора? — попита Чингиз.

— Не е честно! — ядосано възкликна Пат. — Терминалът беше вграден в антивирусната програма! Която самият Подляр ми даде! За защита от други хакери!

— Като ти я дадох, ти защо не я провери? — Подляра скри празната бутилка под масата и отвори последната. — Тичай за бира!

— Не е често! Ама хич не е честно! — продължи да се пени Пат. — Ти ме излъга!

— По кой начин? Програмата пазеше ли те? Да, и още как. Какви са ти претенциите тогава? Даденото от приятели трябва първо да се проверява! Донеси ми бира!

— Разправяй, Тоха. Веселбата свърши. — Тонът на Чингиз неуловимо се промени. — А ти, Сашка, заминавай за бира.

Достатъчно беше домакинът на премине от прякорите на имената, и държанието на шантавата двойка се промени. Пат си замълча и отиде в банята. Подляра въздъхна и се погали по бръснатата глава.

— Гладен съм, Чинга…

— Ти разправяй, пък аз ще ти сваря кренвирши.

— От какъв зор ще ги вариш, подръж ги в микровълновата, за да се разтопи леда.

— Както кажеш. Слушаме те. — Чингиз се надигна, отиде при хладилника и измъкна отвътре дълга гирлянда кренвирши.

— Имах поръчка, за проникване. — Подляра сви рамене. — Нищо особено… освен поръчителя.

Дойде Пат, притиснал към гърдите си наръч мокри бутилки. Подляра, без да прекъсва разказа си, започна да ги подрежда на масата.

— Накратко… не знам как е попаднал на мен. Не ми се разкри. А знаеш, че аз съм обикновен човек, не изисквам препоръки, когато някой реши да ми плаща.

— И напразно — каза Чингиз, натиквайки гирляндата в микровълновата. — Къде те издири? В реала или в дълбината?

— Естествено, в нея, родната… Седях си в Дийптаун, в една кръчма. Приближи се. Изповяда ми се от игла до конец. Оказа се, че е дайвър…

Сърцето ми се разтуптя.

— А, значи това бил поръчителят? — каза стоящият до бучащата печка Чингиз. — Не съпоставих двете истории… Хайде, продължавай.

— Сашка, преоблечи си тениската, целият си мокър — посъветва Подляра момчето. Отвори поредната бира. Въздъхна:

— Работата по принцип не беше нещо особено. Проникване, копиране, изход… чист изход, дори без да се оставят скрити скриптове за използване в бъдеще. Процент от спечелените пари, е, и половин бон в зелено при всички случаи.

— Сигурен ли си, че този човек е бил дайвър? — попитах аз.

— Да, напълно. Демонстрира ми всичките им дяволии: вход-изход по команда, нечувствителност към болка, още това-онова…

— Подляр, разбираш ли, че той просто може да е седял пред компютъра, без да пуска дийп-програмата…

— Не би могъл. Какво, да не би да не съм виждал дайвъри? Или онези, които се опитват да се придвижват из дълбината без дийпа? Дайвър беше. Трябваше да проникне в „New boundaries“, а там работата беше за хакер, не за дайвър.

— За дайвърите вече няма никаква работа — казах аз. — Не са изтрябвали никому.

— Този някак се беше приспособил. — Подляра сви рамене. — Все пак не беше на изповед, така че няма да разкажа подробностите… Така… поговорихме си. Спогодихме се за цената, за условията. Разузнах — защитата беше стандартна, нищо особено. Явно никой не виждаше смисъл в това да ги ограбва. Само тоя откачен дайвър… страшно му трябваше проекта „Sweet immersing“. Той се състои от два дяла: „Deep box“ и „Artifical nature“. Най-добре беше да се свият и двата, но в краен случай поръчителят беше съгласен и само за „Artifical nature“. Изрично подчерта, че тази част от информацията е по-важната. Е, и аз се захванах. Взех със себе си един момък и тръгнахме.

— Що за момък? — поинтересува се Чингиз. Микровълновата най-после престана да бучи.

— Не го знаеш. Наивен, неопитен, но упорит. Все ме молеше да го взема за ученик. Мислеше си, че уча на нещо добро учениците си…

Пат се закикоти. Но Подляра така го погледна, че хлапакът моментално млъкна.

— Вече е мъртъв — рязко каза хакерът. — Досади ми с упоритостта си и реших да го взема при проникването. Опасности не се предвиждаха, а аз исках да го видя как действа.

— И какво ви сполетя? — Чингиз хапеше устните си. — Подляр, не го усуквай, за Бога!

— Няма да го усуквам — Подляра отвори поредната бутилка. — Преодоляхме без проблеми общата защита на фирмата. Някои неща момъкът откри сам. За други му помогнах… Имаше някакви заложби, макар и не високи. Бяхме си подготвили тела на сътрудници на фирмата, всичките им пароли… Общо взето… нормално. Без проблем достигнахме до кабинета на „Sweet immersing“, разполагахме си и с право на достъп. Никакви проблеми, мамицата му, не се очакваха! Затова и останах в коридора, а той влезе — трябваха му три минути за измъкване на файловете. Докопа ги и почти беше получил оперативен достъп, когато сработи още някакъв скрипт.

— Как изглеждаше той? — попитах аз.

— Стоманена врата, която се спуска от тавана. Прозорците, изглежда, също се блиндираха. Вой на сирени, охрана… всичко като си трябва. Защитата беше двойна — и от хакери, и от дайвъри. Някой дайвър би пукнал.

— Хакерът също е умрял — напомних му аз.

— Не веднага, Леонид. Аз го измъкнах.

— Как?

— Разбих вратата. — Подляра се ухили. — Въпреки че хлапакът се е паникьосал, успешно беше приключил трансфера на файловете. Само че нямах време да прибирам данните. Пробих изход направо към улицата и започнах да прикривам партньора си, за да успее да се измъкне. Той веднага се юрна… опули се и офейка… сигурно беше адски уплашен.

— Ти откъде работеше? — полюбопитства Пат.

— От едно дийп-кафененце — Подляра погледна момчето. — Бягай за тютюна ми…

— Добре, ама спри засега да разказваш!

Едва Пат беше изчезнал по стълбите, и хакерът бързо каза:

— Постъпих глупаво. Увлякох се. Първата вълна на охраната беше от самата фирма. Аматьори. Трима живи човека и двайсетина програми. Увлякох се. Трябваше да последвам хлапака, да прибера данните и кой откъде е, а на мен ми се прииска да пострелям. Като в стрелбище, голям майтап…

Върна се Пат. Подляра взе от него пакета „Беломор канал“, измъкна една папироса и със същия тон продължи:

— Нямаше друг изход, освен да се бия до последно. Отблъснах първата вълна. Пречуках трийсетина човека… Какво си ме зяпнал, Пат?

Момчето, взиращо се в него с пламнал поглед, неистово заклати глава.

— Обаче после нещата се скофтиха — с въздишка каза Подляра. — Отнякъде се появи двойно по-многобройна охрана. Едната част заварди сградата, а другата се зае с мене… Пат, а кибритът?

— Но нали тук има запалка! — изписка момчето.

— От газ не припалвам! Това е гавра със святата идея за Вечния Огън! Трябва да се пали от кибрит, мамка му!

Пат отново се изстреля като куршум нагоре по стълбите. И Подляра сниши глас, за да уточни:

— Бяха седем човека. Всичките живи, а не ботове. Програмите ми не ги ловяха.

— Хич? — учуди се Чингиз.

— Просто абсолютно. Дори не ги зашеметяваха. Не знам откъде имаха такава защита, но сякаш стоях гол срещу танкове.

Върна се Пат, в движение отваряйки кутийката, драсна клечката, поднесе я на Подляра. Хакерът запали, снизходително кимна. Допи поредната бутилка и каза:

— Поиграх си и с тези ламери, какво пък толкова… Е, и си тръгнах, мирно и тихо…

Пат щастливо се засмя. Той седеше отстрани на Подляра и не забеляза гримасата, която направи хакерът.

— А хлапето взели, че го стигнали. След пет и половина минути. На площад „Бил Гейтс“. И го разстреляли. Народът позяпал и се разотишъл; отмъкнали тялото за експертиза.

Юмрукът на Подляра изведнъж се стовари върху масата.

— Но откъде можех да знам, мамка му и прасе! Откъде можех да знам, че съществува оръжие трето поколение!

Чингиз изправи обърналата се чаша. Ето колко е полезно да си допиеш бирата навреме. Попита:

— Сигурен ли си, че е умрял и в реалния свят?

— Да… познавах го. Срещали сме се два-три пъти. Беше си още съвсем хлапе, само на седемнайсет! Едва излязох, и веднага започнах да му звъня — заето. Работеше през телефонна линия, представяш ли си? В наши дни — влизаше в дълбината по телефона!

— Сигурен ли си? — гласът на Чингиз изведнъж опасно се извиси.

— Да! Веднага тръгнах към тях, рутерите са си рутери, но ако са го проследили? А щом се оказа, че има такава яка охрана, всичко може да се очаква… и посещение на ченгетата също…

— От какъв дявол забърка в тоя хак детето? — Чингиз запали цигара, аз също си взех една. — Знаейки, че е дете?

— Той имаше опит с проникванията! — изръмжа Подляра. — Е, какво, да разказвам ли нататък или вече всичко е ясно?

— Разправяй — промълвих аз. — Хайде.

…Подляра пристигнал при партньора си след десет минути. Той живеел недалеч от дийп-кафенето, от което действал хакерът. Родителите на младежа познавали хакера и го пуснали, макар че приятелят на сина им не предизвиквал у тях особен възторг.

Хлапето седяло пред компа си. С шлем и гащеризон. С ръце, вкопчени с мъртва хватка в клавиатурата…

— Че не го проследиха — не го проследиха. — Подляра мрачно мачкаше в ръка незапалената папироса. — Бяха на път, но не успяха. Включих аварийния изход от дълбината… само дето нямаше кой да гледа светлинките. Извикаха бърза помощ, но беше късно.

— Как е умрял? — попитах аз. Беше ми мъчно. Представях си този непознат младок прекалено реално. Сигурно е гледал Подляра със същия възторг, с който го зяпа Пат… Впрочем, Пат сега гледаше в краката си. Човъркаше пода с крак, като не беше ясно дали се опитва да подравни плочките, или да разшири дупката в чорапа си до размерите на палеца.

— Умря гадно — мрачно отвърна Подляра. — Тетаничен спазъм.

— Тетаничен спазъм? — учуди се Пат. — Това пък какво е?

— Тетаничен. При който всички мускули се свиват конвулсивно. Изглежда се е задушил, чисто и просто се е задушил.

— Може би момчето е било болно от нещо? — попита Чингиз. — Епилепсия, например? Имало е много емоции, възбуда, преследване, престрелка… И той не е издържал. Обикновено съвпадение.

— Родителите му казваха, че е абсолютно здрав. Те не говориха много… но тези думи майка му непрекъснато ги повтаряше и повтаряше…

— Какво имаше в логовете му? — Чингиз явно не беше предразположен към лирика.

— Нямах време да гледам логовете, Чинга. И не ми беше до логове. Видях, че плячката я няма в компютъра — значи не беше успял да свали файловете. Намерих там една програмка, стара, но вярна — „Pure conscience“. Стартирах я и излязох. Казах на родителите, че просто сме разговаряли в дълбината, когато хлапето е млъкнало и е престанало да се движи.

— Все едно, Подляр. Изобщо не е задължително да са убили момчето от дълбината. Колко случая вече имаше — инфаркти, инсулти…

— Убили са го. Усещам го — Подляра взе нова бутилка. — Настъпва нова епоха, Чинга. Шибана епоха. Сега в дълбината ще започнат да убиват наистина.

— Чу ли, Пат? — Чингиз погледна момчето. — Край на разходките ти из Дийптаун.

— Не!

— Да. — В гласа на Чингиз отново прозвуча ледена суровост. — И не спори. Утре ще свалят оптичния кабел. Просто ще го отрежат физически и ще го отнесат. И ще разкарам модемите. За да няма недоразумения.

— Ама аз не хаквам!

— Но мечтаеш да го правиш. И вече си опитвал. За дребните игрички с фалшиви кредитни карти няма да те убият, разбира се. Но рано или късно ще ти се приискат истински подвизи… и ще получиш куршум от дълбината.

— А пък ти ще отмъстиш за мен… — измърмори Пат.

— Бих предпочел да не отмъщавам — с неочаквана нежност каза Чингиз. — Не обичам да ходя на гробища и да нося цветя на умрелите.

Той погледна Подляра:

— А на теб, стар пръч такъв, това тепърва ти предстои! Дълго време ще изкупваш греховете си! Забъркал си едно дете в проникването! При това без да оцениш както трябва евентуалните трудности! Решил си, че една малка фирма не може да има сериозна защита!

— Да! — изрева Подляра. — Виновен съм! Но нима винаги и всичко може да се предвиди? Пък и момчето не беше новак в дълбината! Преди две години той е хаквал Ал-Кабар!

…Тетаничен спазъм — сигурно е това, а?

Когато ръцете ти леко започнат да треперят, коленете ти се вкочаняват, а челюстите се стискат конвулсивно и не можеш да произнесеш нито дума?

— Обикновена детска гоненица — намръщи се Чингиз. — Ти нито веднъж ли не си чул, че Пат прецаква другарчетата си?^[1]

…Не, не е това. Нали мога да дишам, а белият ми дроб усърдно поема дима. Мога да виждам как се плиска бирата в халбата, която за малко не изхвърча от ръката ми. И сърцето ми продължава да си бие, макар да го прави истерично, обаче си тупти, изпомпва кръвта, не му пука, че ме боли, нали си има своя работа…

— Как му беше името? — попитах. Стори ми се, че го казах със съвсем нормален глас. Но не знам защо и тримата трепнаха.

— Имена не казвам… — започна Подляра.

— На него му кажи! — изведнъж го сряза Чингиз.

— Казваше се Ромка.

— Той проникна в Ал-Кабар — казах аз. — Преди две години. Беше на петнайсет, само че аз не го знаех.

— Ти какъв си, Леонид? — Подляра се опули.

— Д-дайвър — изведнъж започнах да заеквам аз. — И Ромка беше дайвър. После станахме никои. Аз се примирих. А той, значи, е решил да става хакер…

— Мамка му, жив дайвър! — изстреля Подляра. — В реала! Истински! Жив!

Колко смешно. Него повече го учудва моето отишло си минало, отколкото несъстоялото се бъдеще на Ромка!

Помитайки бутилките, аз се пресегнах над масата и цапардосах Подляра по мутрата с още почти пълната с бира халба. И почувствах, че излитам във въздуха.

Силата на действието е равна на силата на противодействието — този закон е верен само за физически обекти. С биологическите е по-сложно.

Особено ако големината на юмрука, приложен към моята глава, почти се равнява на нейната големина.

 

 

— Не там, глупако! Къде в бидето!

Това е Чингиз…

— И какво от това? То си е супер за измиване!

А това — Подляра…

— А ако му дам да помирише оцет?

Пат…

Ледена вода. Бутилки „Жигульовска“ на дъното на джакузито. Ето как свършват прекалено наглите дайвъри. Потапят ги във вана с бира. Спират им въздуха…

Събрал последни сили, направих опит да се изскубна.

И бях измъкнат от водата.

— Жив ли си? — с тревога попита Чингиз. — Не виждаш ли двойно?

В джакузито ме беше напъхал той.

Подляра стоеше отстрани. Потриваше бузата си и аз с удоволствие видях, че на нея се мъдри синина. Едното стъкло на очилата му беше пукнато. И погледът му беше смутен.

— Можеш ли да говориш? — с още по-голяма тревога попита Чингиз.

— Д-да… — процедих аз. Челюстта ме болеше, от носа ми течеше струйка кръв. Водата във ваната също беше придобила нежнорозов оттенък.

Но да говоря можех.

— Той си е виновен! — възкликна Подляра с интонацията на ученик, оправдаващ се пред директора. — Ами че аз имам рефлекси, мамка му! Получаваш — връщаш!

— Ти си убил Ромка… — казах аз. — Ти… шибан хакер…

— Не съм го убивал!

— Ти си жив. Ромка — мър…

Чингиз напъха главата ми в джакузито толкова ловко, че не успях да довърша фразата и се задавих. И веднага ме измъкна.

— Ей, Льоня. Недей така. Ако Подляра не си скубе косите, това не значи, че се радва на смъртта на хлапето. Той е виждал прекалено много смърти, разбираш ли? А твоят Ромка за него е бил един от стотиците дребни хакери. Успокой топката!

— Наистина ми е много жал — каза Подляра. Свали очилата си. Погледът му стана късоглед и беззащитен. — Дайвър… фрасни ми сега един, ако искаш. Ще усмиря природата си!

— Той наистина веднага се е юрнал при хлапето — меко каза Чингиз. — И между другото, пътьом ми телефонира. Каза, че може да се наложи да се скрие един чайник от издирване. Пари там, фалшиви документи…

— Не знаех, че тая гадост вече съществува — Подляра продължаваше да стои в очакване на удара. — Оръжие трето поколение… Удари ме, хайде. Ще ти олекне. Знам.

— Той наистина ли умря? — попитах аз. Плачеше ми се. Но е много трудно да плачеш с мокро лице.

— Наистина.

— Бързо ли беше?

— Не мисля — отвърна Подляра след кратко колебание. — Шибана му беше смъртта, дайвър. Извинявай… ама такава е истината.

Изтръгнах се от ръцете на Чингиз и направих крачка към хакера.

Подляра по детски прикри очите си.

Клекнах до разкошното биде и все пак заплаках.

Лошо. Наистина лошо. Съвсем.

Чух ги как излизат от банята. И още дълго време седях така, хлипайки, като ту бършех сълзите си, ту опипвах челюстта, която ме болеше, преди една ръка да докосне рамото ми и да разбера, че все пак не съм съвсем сам.

— Той най-добрият ти приятел ли беше?

— Не… не знам… — прошепнах аз. — Сигурно не.

Пат приседна до мен:

— Не плачи — сериозно каза той. — Та нали Ромка е загинал в бой. В дълбината. Като истински хакер. Значи все пак е станал хакер. Искал е да стане и е станал.

— Момче, да загинеш — това не е доблест…

— Знам. И Подляра така казва. И Чинга. Само че нали Ромка е знаел, че ще е опасно?

— Знаел е… вероятно… Той изобщо не беше хакер. Нямаше необходимия манталитет.

— Но все пак се е наел. За него това е било подвиг. Значи е рискувал. И е победил.

— Загубил е, момче. Загубил е.

— Дали наистина е така?

Погледнах Пат, без дори да се притеснявам от сълзите си. Той прекалено дълго бе стоял до мен, слушайки как плача. Прекалено дълго, за да се притеснявам изобщо.

— Какво имаш предвид?

— Нали никой не е знаел, че вече го има? Оръжието, де. Сега всички знаем. Ромка сякаш ни е предупредил.

На външен вид най-обикновено хлапе. Обаче да се чудиш каква е тая неподозирана дарба да съпреживява с непознати хора, това умение да убеждава.

— На кого си се метнал толкова умен, младежо?

— Не знам — сви рамене Пат. — Татко е шлосер. Мама — мазач. Дядо беше учител, освен да съм се метнал на него.

— Да вървим — казах аз. Изправих се, понаплисках лицето си с вода от джакузито. Взех няколко шишета и двамата с Пат поехме към кухнята.

Оказа се, че не съм счупил всички бутилки „Жигульовска“. Една част все пак беше оцеляла. Но въпреки това оставих пред Подляра онези, които носех. Затоплените, но вече изстинали кренвирши бяха грижливо подредени в чиниите — повечето в тази на хакера, останалите в моята и на Чингиз.

— Мерси, брато — Подляра все още държеше очилата си в ръце. Чак сега си ги сложи. Сякаш за да покаже, че вече не очаква удар. — Не се сърди. Не исках приятелят ти да пострада.

— И аз самият съм не по-малко виновен — казах, сядайки на предишното си място. Погледнах през прозореца. Вече се стъмваше. — Чингиз…

— Никакъв проблем — побърза да каже той и разпери ръце. — Остани. Аз също не бих рискувал да се прибера в къщи в такъв вид.

— Ами рефлекси… — изскубвайки капачката от бутилката, произнесе Подляра. — Дори и на психотерапевт ходих… Отучи ме, казвам, да млатя по муцуните без да мисля…

— И не успя? — попитах, масажирайки челюстта си.

— Каза, че е невъзможно… та не успях да се сдържа — измърмори Подляра. — А ти пък за какво си виновен?

— Познавах Ромка само виртуално — казах аз. Сякаш скачайки в студена вода. — Когато дайвърството изчезна като професия… всички ние бяхме много объркани. Сигурно му е било доста трудно. Той, хлапакът, вече беше свикнал да издържа семейство, разбирате ли? Е, и себе си, естествено… да води момичета по баровете, да се облича добре, да плаща за скъп колеж… такъв като него няма какво да прави в обикновено училище.

— Молил те е да му помогнеш, а? — попита Подляра и се навъси.

— Да. Не с пари, разбира се. Просто търсеше с какво да се заеме в дълбината, вече не можеше да живее без нея. Математиката не му вървеше. Беше отличен дайвър, по природа. Хакер… като хакер беше калпав. Искаше да се заеме с дизайн, и там можех да му помогна.

— И какво? — попита Чингиз.

— Не се напънах. Нямах време да му помагам. Реших, че хлапето спокойно ще мине и без дълбината, даже ще е за негово добро. А той вече не можеше без нея. Макар че беше дайвър.

— Никой от нас не може… — Чингиз стана и отвори хладилника под плота на бара. Върна се с бутилка водка. Пат, без да чака покана, домъкна два пакета сок.

— Правилно — рече Подляра. Отмести бирата.

Помълчах, загледан как Чингиз разлива в големите стограмови чаши скъпата датска водка. Пат сипа на всички сок.

— На тебе да ти капна ли водка? — попита Чингиз хлапака.

— Да. Нали така се полага?

Пат не прояви нормалния тийнейджърски ентусиазъм по повод легалното питие. Или много умело се престори на незаинтересован.

Вдигнахме чашите. Пат, който беше клекнал до масата, се пресегна, за да се чукне с явен проблясък на ентусиазъм, но се усети овреме и с изохкване дръпна назад ръката си.

— За хакера Роман, загинал като истински хакер — рече Подляра. И ме погледна.

— За дайвъра Ромка, който си остана дайвър — казах аз.

— За човека, който си е отишъл — кратко допълни Чингиз.

— Нека дълбината бъде добра към него. — Пат неуверено погледна Подляра, после — мен.

Аз кимнах.

Отпихме.

— Не може да изживееш живота на другия — каза Чингиз. — Недей да страдаш, Леонид.

— Да го изживееш можеш, то е ясно — измърмори Подляра. Отпи от чашата и замези с подушване на ръкава на халата си. — Само че това означава да му откраднеш живота, а кое му е хубавото на това?

Замълчах си. И двамата бяха прави. Обаче някъде има още една истина. Че вината за всеки приятел, независимо дали е умрял наистина или в дълбината, е твоя вина.

— Погребението е утре — неочаквано каза Подляра. — Ти ще дойдеш ли, Леонид?

Поклатих глава.

— Не.

— Защо така? — попита Подляра.

— Познавах го само в дълбината. Там той е жив. Все още. Дори тя да го е убила…

Чингиз ме погледна втренчено:

— Дали? Не виртуалността е натиснала спусъка. Тя няма какво да натисне. Леонид… помисли върху следното… твоя приятел са го убили с оръжие, съществуването на което по-рано се е смятало за немислимо.

— Да, Пат вече каза същото.

— Пат е умна глава, естествено. А ти направи ли втората крачка?

Погледнах го с недоумение.

— Леонид, ако отидеш в малък офис в покрайнините на Москва… с цел да свиеш кламерите и остатъка от сапуна в тоалетната, а охраната насочи към теб лазерни пистолети, какво ще си помислиш?

Той беше много сериозен.

И изведнъж почувствах как ме побиват тръпки. Стадо пияни мравчици, втурнало се през кожата ми. Сякаш съм отворил вратата на гардероба и съм открил скелет в единствения си приличен костюм.

— Че файловете са били много сериозни… — казах аз. — Толкова сериозни, че освен привличането за охрана на най-добрата фирма за виртуално оръжие, са използвани някакви наистина съвсем засекретени разработки. Военни… правителствени…

— Или корпоративни… — меко ме поправи Чингиз. — Все пак възможностите на една нормална, желязна, ориентирана към печалба корпорация са значително по-големи. После идват разните ЦРУ-та и ГРУ-та.

— Какво може да бъде по-сериозно от такова оръжие, Чингиз? Само по себе си то е бомба с невиждана сила. Цялостна промяна на отношението на обществото към компютрите, към дълбината! Какво може да е по-важно?

Чингиз и Подляра се спогледаха.

— Това ти ще го изясниш, дайвър — мрачно каза Подляра.

— Защо пък аз?

— Защото аз се измъкнах от онези куршуми случайно! — вече без да се опитва да отпрати Пит и да запази авторитета си, изкрещя Подляра. — Измъкнах се само защото по стар глупав навик бях настроил таймера на плюс пет минути от началото на проникването! В противен случай щях и аз щях да пусна кървави слюнки от прехапания език…

Той замълча, но твърде късно. Разбрах какво е видял, когато е смъкнал виртуалния шлем от Ромка.

— Та аз нищо не умея — казах. Обгърнах ги с поглед всичките — новобогаташа-хакер, хакера-пънкар и хлапето, бленуващо да стане хакер. — Момчета… нали вие прекрасно разбирате всичко! Къде беше силата ни и в какво се превърна? Та аз не мога да разбия и най-простата защита!

— Не знам какво можеш реално — рече Чингиз. — Но би трябвало да умееш да излизаш от дълбината, щом стане напечено. А Тоха няма да успее. Нито пък аз.

— Вие сега е по-добре хич да не се пъхате там. Чингиз, разбирам, че ти си сериозен човек, но…

— Пат повече няма да влезе в дълбината — спокойно заяви Чингиз. — Ще зазидам всички входове. Освен на моята машина, но нея той няма да я докосне… Нали така!

— Пък аз все едно не влизам оттук, освен като ходя по кръчми и по мацки — Подляра се ухили. — Където живея, там не цвъкам! Пък и той не да може да стартира моя ноут…

— Не е честно! — по гласа на Пат си личеше, че му се плаче.

— Погледни Леонид. И го питай за мнението му.

Чингиз отново се пресегна към бутилката. С поглед помолих за разрешение, взех от масата телефона му.

— Най-вече наблегни на заетостта си и на финансовия интерес! — посъветва ме Подляра. — Тоест договорът е трепач, парите сами валят от небето… Нещо такова, жени са това…

— Вики?

— Льоня? — в гласа й прозвуча искрено учудване. — Къде си?

— Ами… отбих се при едни приятели. Пийнахме бира, после водка… как ще реагираш, ако се прибера много късно? Може дори да остана за нощувка.

Искаше ми се да й кажа за Ромка. Имах нужда да се накрещя, да споделя всичко, от игла до конец. Още повече, че тя познаваше Ромка.

Но премълчах. Аз не съм сам. Имам с кого да си попсувам на воля, да се оплача, имам с кого да пийна водка.

Отново си намерих компания. Някак неочаквано лесно и бързо.

А тя няма.

И не бива да я шашардисвам по телефона с тая история.

— Защо не я повикаш… — предложи Чингиз.

— Естествено, поостани, ако трябва, пренощувай… — каза Вики. Неуверено и объркано. — По гласа ти не личи да си пиян… Ако се върнеш късно, отключи си сам и не вдигай шум…

— Сигурно ще се върна по съмнало — казах аз. — Така че не викай любовници, да не стане излагация. Слушай… защо не дойдеш при нас? Интересна къща… интересни хора.

Буквално усетих как се колебае. Никъде не сме излизали от дяволски много време. Вики спря да ходи в дълбината, а в реалността… оказа се, че интересите ни в реалността са прекалено различни.

— Знаеш ли, сигурно няма да се наканя. Късно е вече. Не прекалявай с пиенето, става ли?

— Разбира се.

— Разпускай. Наистина се радвам, че си отишъл някъде.

Когато оставих слушалката, срещнах възхитения поглед на Подляра.

— Ей, откъде си намери жена, на която спокойно да кажеш, че си решил да пийнеш бира и водка с приятели?

— В дълбината.

Подляра мрачно кимна.

— Да… Случва се. И аз срещнах там веднъж такава… А после се оказа, че тя е на четирийсет години и е мъж, председател на клуба на мазохистите…

— Подляр, няма ли начин да научиш нещо за работодателя си? От оня… дайвър.

Хакерът рязко сви рамене.

— Едва ли. Парите бяха преведени веднага, и то много професионално. А среща се предвиждаше само при успех на операцията.

— Ти все пак го потърси.

— Ще го потърся, много ясно. Но не очаквай успех. Трябва да разчитаме само на онова, с което разполагаме — компанията „New boundaries“ с хитрата й охрана.

— Той е знаел — казах аз. — Сто на сто е знаел, че в работата има нещо гнило…

— И какво от това?

— При нас не е прието така… не беше прието. Да се накисват привлечените сътрудници. Как изглеждаше този дайвър?

— Срещахме се три пъти. Първия път се яви като кльощав младеж очилатко, един такъв наивен… с европеидни черти. Нестандартна, но не и перфектна изработка. После беше пищна блондинка, единичен модел „от кутюр“. А третия път — мъж на възраст, уморен, някак угрижен…

— Ясно. Запазваше ли поне някакви общи детайли в облиците?

— Европеец. И трите пъти. — Подляра се замисли. — Не, повече нищо особено.

— А не успя ли да го проследиш?

— Той използваше стара защита, Леонид. На около година и половина. Но много качествена и изпипана. Не рискувах да си давам много зор да го проследявам, можеше да се окаже, че крие две-три резервни аса в джобовете си.

— Е, какво, оставаш ли? — попита Чингиз. — Легло ще ти намерим, със сигурност.

— Наше легло е подложката на компютърната мишка! — изрева Подляра и се разкикоти. — Хайде, дайвър. Остани.

Погледнах към DVD-то на масата.

— Не… сигурно все пак ще си вървя. Докато метрото още движи.

— Осъзнай се, метрото ще движи още три часа — поглеждайки часовника си, отсече Чингиз. — И изобщо — ще те закарам аз.

— Та ти си пиян! — подскочи Пат.

— Добре, ще поостана, но си тръгвам с метрото… — предадох се аз.

Чингиз мълчаливо побутна към мен една чаша.