Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (6)

101

Събудих се към десет часа.

Зад прозореца потропваше дъжд. Тих, монотонен. Идеално време за пътуване с влак. За взиране през мокрия прозорец в коридора на вагона със запалена цигара в ръка… А пък в купето да са се настанили приятелите ти… не, по-добре аверите, с които човек сяда да пие, а не да разголва душата си. И на масичката вече да те очаква първата бутилка, и някой вече да разопакова сандвичите и да подрежда обичайното мезе.

В такъв дъжд трябва да отпътуваш от своята любима. Не… не е задължително да е любимата жена, а изобщо от нещата, които обичаш. Любимия град, любимата работа.

И все пак най-доброто е да отпътуваш далеч от любимата жена.

При това завинаги.

— Имам дийп-треска — казах аз. — Чухте ли?

Няма кой да ме чуе. Защото Вики няма дийп-психоза. Тя отиде на работа, нормална, човешка работа. А аз останах, за да се помотая из апартамента, да свърша това-онова… и за да нахлузя сивия пластмасов шлем.

Да, ама не. Днес имам други планове.

Трябва да намеря оня тип, Чингиз. И да получа от него онова, което ще ми трябва в дълбината.

С тази мисъл скочих от кревата.

Бях си легнал към шест сутринта и още бях напълно замаян. Отидох в банята, смъкнах фанелката и гащетата, влязох под душа, врътнах кранчето.

Бликна леденостудена вода. Изпсувах и я спрях. Значи затова вчера пред блока буча оня багер и разравяха тръбите.

Една от най-големите радости в живота е да се пъхнеш полусънен под горещия душ и след няколко смени на топло и студено да се избършеш с грапавата кърпа.

Но дори това не ми се урежда.

Лятото бих рискувал да взема леден душ, но не и сега, в тоя студ и дъжд.

По дяволите, ами работата дори не е в хигиената, ще изтрая до вечерта. Цял ден ще се разкарвам сънен, това е!

Макар че…

В хотелската ми стая в Дийптаун също има баня.

Един душ в дълбината… чудесна идея…

И да се опомня чак вечерта, когато Вики си дойде от работа.

— Мамка му! — подметнах си в отговор аз. Пак влязох във ваната и с див крясък се пъхнах под ледената вода.

Май допреди малко ми се спеше? Докато се бършех трескаво с кърпата, потърсих у себе си остатъци от сънливостта и не открих нищо.

Бележката на Маниака беше разпечатана и стърчеше от принтера. Браво на Вики. Помни как трябва да се подхожда към информацията. Дръпнах листа, погледнах.

Никакъв телефон, само адрес. Чингиз живее в центъра, до метростанцията Червените Порти. Това е добре, стига се по пряката линия и за нула време…

Скрих листчето в джоба си и отидох да се обличам.

 

 

Ето за това трябваше да бъда предупреден…

Постоях пред ажурната плетеница на металния портал, зад който прозираше будката на охраната и двете мутри с каменни физиономии и полувоенна униформа. Зад будката се виждаше добре поддържана градина, чак в дъното — сградата. Не много висока — към петнайсететажна, обаче с такава странна конфигурация, сякаш съм в Дийптаун, а не в Москва.

— Жалко, че забравих да сложа смокинга — измърморих под носа си.

Значи Чингиз бил новобогаташ.

Пък аз си мислех, че е хакер.

Вдигнах ръце към портала и двете му половини се разтвориха плавно, без звук. Върху каменните мутри на охранителите цъфнаха усмивки.

Най-сетне!

Отидох при будката. В погледите им се четеше любопитство, но не бързаха да ме поздравяват. Изобщо не мязах на човек, който живее или е поканен на гости в тази сграда. Не заслужавах никакво уважение.

— Отивам в трийсет и първи апартамент — казах аз, след като скришом погледнах адреса.

Привидно не нарушиха добрия тон:

— Някой чака ли ви?

— Не… предполагам.

— Ами тогава?

Яки момчета, освен това явно доста скучаят. Ако по цял ден се усмихваш на новобогаташите, ще хванеш бръчки. А тук им се изтриса някакво недоразумение с протрити дънки и старо яке, кисне без чадър под досадния дъжд…

— Трийсет и първи… — каза изведнъж вторият охранител.

— А-а…

Физиономиите им се вкиселиха. Така… май в този апартамент идват най-различни гости…

— За кого да предам? — охранителят вдигна слушалката.

— Кажете, че ме изпраща… — Аз се запънах. Как пък не! Колко пъти съм се забърквал в недоразумения, а сега направо може да ме наритат. — …изпраща ме Александър Летов.

— Как ви е името?

— То е без значение.

Май охраната беше на друго мнение за процедурата, обаче в този момент отсрещна вдигнаха слушалката на домофона.

— Добро утро — рапортува момъкът. — Безпокоим ви от пропуска. Чингиз Сергеевич има посетител. Да, имайте добрината да го извикате, моля.

Той чакаше, поглеждайки към телевизорчето с изключен звук, по който даваха футболен мач. Колегата му се беше изтегнал на дивана и наблюдаваше мониторите — очевидно по целия периметър на зданието имаше камери.

Аз също чаках. Свит под дъжда.

— Чингиз Сергеевич? Безпокоим ви от пропуска… Да. Мъж на средна възраст, обикновена външност, не се представи. Каза, че го изпраща Александър Летов.

Когато охранителят вдигна глава, в очите му се четеше искрена радост:

— Кой е тоя Александър Летов? А?

— Маниака! — изтърсих аз.

— Маниака — с присвити очи, повтори в слушалката охранителят. Колегата му леко се изопна, сложи длан на бедрото си. А кобурът на пистолета, между другото, не беше скрит под дрехите… — Кой е тоя Маниак?

— Кажете му да се сети за шлепа на Василиевски остров, в Петербург! — с отчаяние възкликнах аз с ясното съзнание, че вместо в апартамента на Чингиз ще се озова в килията за предварителен арест.

— Разправя за някакъв шлеп на Василиевски остров… — охранителят замълча. — Да. Ясно. Благодаря, всичко хубаво.

Слушалката тракна. Последва упътване, изречено с престорена доброжелателност:

— Като извървите пътечката, завийте вляво. Трети вход. Охраната ще ви пусне. Всичко хубаво.

С два забити в гърба погледа, се потътрих към сградата. Чувствах се така, сякаш в последния момент са ме помилвали и току-що са ме свалили от електрическия стол.

Не съм и предполагал, че в обикновения, реален московски живот може да има такава тръпка.

Дали пък…

Не! Не! Това не бива дори да си го помислям!

Ами ако пак имам пристъп…

Не.

Това не е дълбината. Не е виртуалното пространство, където блуждае съзнанието ми, за да гради дворци и да руши градове. Това е само Москва, просто една обикновена милионерска къща с обикновена охрана.

Всичко е наред, спокойно.

Не знам колко бяха общо входовете. Май три. С по дванайсет апартамента.

Вътре имаше още един пост, пак с двама охранители. Толкова си приличаха с ония на входа, сякаш и в реалния живот отдавна са създадени типови комплекти тела. „Новобогаташ“, „бивш интелектуалец“, „бдителен охранител“… Тези тук са от третия тип.

— Документите — наредиха ми с нетърпящ възражения тон.

Наложи се да подам паспорта и да изчакам, докато охранителят с мъка нацели клавишите, за да въведе данните ми в компютъра. Като че ли попълни дори графите „пол“ и „националност“.

Интересно дали постъпват по същия начин с всички гости? Едва ли. По-скоро ги пресяват по външност.

— Ще натиснете дванайсет — упътиха ме, след като най-после ми върнаха паспорта. — Асансьорът ще се задвижи до четиринайсетия етаж.

Асансьорите бяха два. Като във всяка нормална „по-така“ кооперация. С тая разлика, че двата обслужваха общо дванайсет апартамента.

Интересно, а защо ще се кача на четиринайсетия етаж? След като на копчето пише дванайсет?

Да не би част от апартаментите да са мезонети?

И какво беше това изказване, че асансьорът „ще се задвижи“? Да не би през повечето време асансьорите им да са развалени?

Самата кабина беше с такива размери, че просто ти се приискваше да монтираш вътре джакузи. Приликата с баня се допълваше от огледалните стени и от черния матов таван. На пода имаше постлан килим. Идеално чист.

А бутоните наистина са само дванайсет. С тесни процепи като за магнитна карта до всеки. Май човек не може просто така да се качи на етажа?

Но когато натиснах цифрата дванайсет, асансьорът плавно запълзя нагоре. Някъде от стените бликна тиха музика.

По дяволите, какви ще ги дробя при тоя Чингиз? Заврян в някое кьоше на хола, ще врънкам жално домакина за някакви забранени, класифицирани като оръжия програми? Ще се позовавам на някакъв шлеп, където не съм стъпвал?

Не успях да довърша мисълта си, защото вратите на асансьора зейнаха.

Право в апартамента!

Е, имаше и нещо като антре, и монументална дървена врата, сто на сто яко блиндирана. Но тя беше широко отворена.

Предпазливо пристъпих напред, в хола. Квадратен, към седем на седем метра. Горе, във висините, таванът се увенчаваше с нещо като стъклена пирамидка, по която тропаше дъждът. Апартаментът наистина беше на две нива, към втория етаж водеше спираловидна стълба.

И никаква жива душа наоколо.

— Ей… — подвикнах аз.

Тази дума пасваше на обстановката точно колкото старите ми дънки. Все пак успях да постигна някакъв ефект. От една от двукрилните врати тихо излезе някакво куче и се насочи към мен.

Обожавам златистите ритривъри!

— Здрасти, куче — казах аз и коленичих. — А стопанинът ти къде е?

Ритривърът подуши дланта ми и учтиво ми позволи да го почеша зад ухото.

— Може би ти си Чингиз? — предположих аз. — Тогава имаш поздрави от Маниака.

— Поздравите са за мен. А той се казва Байт.

Мъжът се появи след кучето, също толкова безшумно. Приближи се и ми подаде ръка:

— Чингиз.

Да се чудиш откъде родителите му са изкопали това име. Може да има някакви съвсем далечни източни корени, да речем, татарски. Но общо взето приличаше по-скоро на швед. На типичен чист швед. Висок, як. С руса коса до раменете и лице северен тип. Със слънчев загар, обаче си личеше, че инак има много бяла кожа. Носеше спортен екип, ама марков, „Адидас“, а не китайско менте, и маратонки. Никога не бях виждал хора, които се разкарват из апартаментите си с маратонки „Рийбок“. Както и подобни апартаменти, всъщност.

— Леонид…

— А защо не каза името си на охраната?

— С какво би помогнало?

— Логично — кимна Чингиз. — Нали не бързаш?

Премина на „ти“ толкова непринудено, че маниерът му не будеше никакви възражения.

— Не много…

— Е, добре… Байти, не досаждай на човека!

Песът издърпа носа си под дланта ми и обидено се оттегли.

— Какво пиеш? — поинтересува се Чингиз. — Дрехите се окачват тук.

Гардеробът в хола беше голям почти колкото нашето преддверие. Свалих якето, мъчейки се да подредя мислите си. Не яко, а супер яко. Откъде Шурка има такива познати? А и какъв хакер може да бъде тоя тип с войнствено име и обноски на виден мафиотски бос?

— Та какво пиеш, Леонид?

— Всичко, което гори. — Реших да не падам по гръб.

— Виж, това е добре. Хайде на първо време да идем в кухнята.

Потътрихме се натам по страшно дълъг и просторен коридор, с картини на едната стена, а на другата — прозорци с изглед към площада при метрото. Чингиз вървеше пред мен, под мокрия от пот анцуг се очертаваха яки мускули. Здрав е като канара. И не му пука от нищо, за разлика от царящата по-долу параноя. Сега като нищо бих могъл да извадя нож и го наръгам в гърба.

Впрочем, ако бях килър, все едно не бих го направил. Как пък не, да убия домакина, а после да взема да се изгубя. Ще има да бродя седмици из тоя апартамент, като от време на време се натъквам на източници на вода — разни бидета и писоари, и на залежи от храна — да речем, някакви скулптури от шоколад под стъклени похлупаци…

В кухнята наистина имаше шоколадова статуя, почти метър висока. Само че без похлупак. Негърче с какаово клонче в ръка. Едното му ухо беше отчупено — явно някой е бил много гладен.

За сметка на това самото помещение въздействаше някак успокояващо… приличаше по нещо на нормалните. Сякаш някой беше разтегнал двойно една обикновена кухня във всички посоки, след което се беше кротнал. Е, и беше запълнил допълнително отворилите се пространства с уютни мебели от лакирано дърво, техника, пакети с храна…

Ама всичко тук има много ергенски вид. Май човекът живее сам.

— Коняк за запознанство… не става… — размишляваше на глас Чингиз. — Водка… ще се напием.

Той ме погледна втренчено и кимна, сякаш бе останал доволен от нещо.

— Точно така, ще се напием… Бира не искам, макар че… Ти искаш ли бира?

Разглеждах кухнята, опитвайки се да открия на бар плота в ъгъла кранчетата за бира. И ги видях. „Гинес“, „Килкени“ и още две други марки…

— Ако алтернативата е вино или уиски, предпочитам бира — с някак чужд глас казах аз. Сетих се за оная стара кинокомедия за момчето, което за миг порасна, забогатя и сложи насред апартамента си автомат за кока-кола, който се задейства с ритник…

— Решено — съгласи се Чингиз. Отиде до хладилника — със същите чудовищни размери, както и всичко останало. Отвори го, порови се из пакетите с лъскави и прозрачни опаковки. Извади няколко, с резенчета най-различен кашкавал. — А нещо за ядене искаш ли?

— Засега не.

— И правилно. Разпечати това, какво гледаш. Там на масата има нож.

Заех се с кашкавала, а Чингиз извади две огромни кристални халби и ме погледна въпросително:

— Каква бира искаш?

— Чешка има ли? — попитах аз с тайната надежда, че ще го затрудня.

— Само „Пилзнер Урквел“.

— Става — съгласих се аз с тона на човек, който използва най-хубавата в света светла бира, за да си плакне краката.

С халбите в ръце се настанихме в кожените кресла до бара.

— Прозит — казах аз.

— Прозит — съгласи се Чингиз.

Бирата беше върховна.

— Ти си бил готин — изненадващо заяви домакинът. Пресегна се и ме потупа по рамото. — Не те ли потиска прекалено всичко това?

Отново огледах кухничката, открих още една симпатична подробност — стълба към втория етаж, и попитах:

— Какво има там?

— Трапезария. Със стъклен покрив.

Преди да се сдобиеш със стъклен покрив в Москва, трябва да имаш железен гръб. Поклатих глава.

— Не ми се мисли колко струва тая барака. Със сигурност само милионер може да си я позволи.

— За съжаление — без капка позьорство се съгласи Чингиз. — Значи, става?

— Шокира… но поносимо.

— Това е добре. Когато хората се шашкат, започвам да се притеснявам. Пък аз хич, ама хич не обичам да се притеснявам, Леонид… Та как я кара нашия приятел Маниака?

— Жив и здрав е. Поне в дълбината.

— А къде се намира в момента телом?

— В Сан Франциско.

Чингиз кимна. Проверяваше ме простичко и без да го скрива.

— Как мислиш, каква бира би предпочел той?

— „Гинес“.

— Колко човека се събраха на шлепа първия път?

— Не знам.

Чингиз учудено приповдигна вежди.

— Не съм бил там. Изобщо не знам за какво става дума. Беше ми казано да спомена за шлепа, ако не се сетиш кой е Маниака.

— Преди му викаха Тъмата — промърмори Чингиз. — Добре. От каква помощ се нуждаеш?

Дотук с церемониите, така ли?

— Трябват ми бойни и защитни програми на „Virtual guns“. Най-новите.

Чингиз прехапа устни, отпи глътка бира. Изглеждаше така, сякаш с по-голямо желание би ми подарил мерцедес, отколкото диск с програми.

— От какво се издържаш?

— Работя като хамалин в дълбината.

— Ти не просто работиш там… Ти живееш там. А защо ти е оръжие от „вигите“?

— Длъжен ли съм да отговарям?

— Да. — Чингиз остави празната халба. — Отговориш ли — получаваш играчките…

— Тогава ще ти отговоря. И аз самият не знам.

— Ама че хитрец — доволно каза Чингиз. — Още един въпрос… Ще ги препродаваш ли?

— Не. Трябват ми само за лично ползване.

Чингиз мълчаливо бръкна в джоба на горнището си. Нямаше да се учудя, ако беше извадил диск с програми. Но в ръцете му се появи мобилно телефонче с големината на запалка.

— Не си помисляй, че съм се чалнал от толкова имане — каза той, като ме погледна накриво. — Наистина е удобно…

Е, богатите си имат своите прищевки… Странно е, разбира се, да се обаждаш от клетъчен телефон, когато е под ръка домашният…

— Пат? — измърмори в „слушалката“ Чингиз. — Отлепи се за миг от компютъра. Вземи подаръка ми, изкопирай го… Да. Точно така. И слез в кухнята.

Странно е, разбира се, да телефонираш до другата стая…

— Имам усещането, че съм в дълбината… — казах аз.

— Симптом на дийп-психоза — откликна Чингиз. Прибра клетъчния. — Вземаш програмите и си тръгваш, така ли?

— Ако ме пуснат. — Аз се подсмихнах.

— Ще те пуснат. Но бих предпочел да си поприказваме. Ти ме заинтригува.

— Взаимно е. — Аз се надигнах и напълних халбата си. — Още повече, че имам няколко въпроса към теб.

Чингиз ми подаде своята халба с думите:

— Ами питай. Ама първо ми сипи нещо.

— Познаваш ли Подляра?

— Познавах го — лаконично отвърна Чингиз.

Значи все пак Ежко е бил прав. А Маниака бърка…

— Той ли е проникнал в „New boundaries“?

— Да.

Чингиз явно не го беше страх от нищо. Впрочем, човек с неговия начин на живот едва ли си има проблеми с дийптаунската полиция.

— Трябва по-подробно да разбера какъв е случаят, Чингиз.

— Да не си решил да ставаш хакер, Леонид? — Чингиз се усмихна. — Или да пишеш книга за живота на великите хакери?

— А Подляра велик ли е?

— Ако не беше най-мързеливият, щеше да е най-великият.

— Никога не съм чувал за него — казах аз, без да се усетя, че излизам от образа на обикновен обитател на Дийптаун.

— Онези, за които са чували всички, не са никакви хакери, Леонид. Хакерът работи в мрак и самота. Хакерът не оставя следи.

— Ти хакер ли си?

Чингиз се засмя:

— Бях. Интересно ми е… ти кой си. Сега е мой ред да питам, не смяташ ли?

Кимнах. Но Чингиз не успя да попита нищо.

— Чинга…

Извърнахме се към вратата.

— Ето ти диска…

Хлапакът беше пълна противоположност на Чингиз. Непохватен тийнейджър, мургав, тъмнокос, тромав, с мрачно, навъсено лице. Издокаран с протрити дънки и бяла тениска.

— Дай диска на Леонид — каза Чингиз. — Чист е, надявам се?

— Със софт… — момчето се приближи с явно нежелание и ми подаде диска.

— Имах предвид маркерите, Пат. Няма да следим Леонид и всичко, записано на диска, ще работи както трябва. Разбрахме ли се?

Хлапето хвърли на Чингиз отровен поглед. Онзи се усмихваше. Ставащото ми заприлича на някаква тяхна стара, позната игра.

— Аз… сега ще проверя… — Пат скри ръката с диска зад гърба си.

— Така ще е най-добре — спокойно каза Чингиз. — Разбрахме се, нали?

— Тоя софт ми го обеща на мен! — развилия се хлапакът. — Само на мен!

— Обстоятелствата се промениха — Чингиз не изглеждаше никак смутен. — Обещал съм на един човек да изпълня всяка негова молба. И съм го обещал още по времето, когато ти още си се напишквал.

По погледа на тийнейджъра разбрах, че според него аз съм онзи гнусен „човек“.

— Ясно… — Продължавайки да крие диска от мен, момчето отиде на бара, взе някаква чаша, напълни я с „Гинес“ и излезе от кухнята.

— Побързай! — извика Чингиз подире му.

— Не му ли е рано? — впечатлих се аз. Хлапакът беше на има-няма тринайсет.

— Да пие бира ли? А как да му забраня? — Чингиз изглеждаше учуден.

— Ами…

— Не съм му баща, че и роднина… Добре, хайде да се върнем към теб, става ли?

— Да — отговорих аз. И реших да си затварям устата и да зарежа опитите да разбера каквото и да било за Чингиз и Пат, за произхода на този чудовищен апартамент или за отношенията между онези, които го обитават. Едва ли ще е здравословно.

— Кой си ти?

— Леонид…

— Паспортните данни ги запази за себе си. Стига да поискам, ще ги науча и без твоя помощ. Кой си ти?

Поех дълбоко въздух, преди да отговоря:

— Дайвър.

Чингиз замислено изучаваше пяната по дъното на халбата. След като не откри нищо интересно, попита:

— Бивш дайвър? Настоящ? Не вярвам.

Виж ти! Не само той можел да ме смайва.

— Няма бивши дайвъри.

Той помълча.

— Заедно с Маниака ли работеше?

— Понякога. Той ми помагаше по техническите въпроси. Оръжието… и защитата…

— И сега пак работиш, така ли?

Замълчах си. Нямах желание да обяснявам, че от сума време няма работа — и едва ли някога ще има.

Пък и той би трябвало да е наясно…

— Не съвсем.

— Добре, няма да се изтезаваме, я… Наел ли те е някой?

— Не.

Чингиз стана, като взе и моята празна халба. На мен ми сипа „Урквел“, а на себе си — „Гинес“.

— А тогава какво?

— Интересува ме един въпрос и смятам да си го изясня.

— Хубави са ти отговорите, няма що… наситени с информация като инструкциите за ползване на тоалетна хартия. Да допуснем, че това не е моя работа… обещал съм на Маниака и ще изпълня обещанието си. Сега Пат ще донесе диска… — Чингиз стовари с трясък халбата на масата, наведе се и се взря в очите ми. — Но нали ти искаш още нещо от мен? Прав ли съм, дайвър?

— Прав си.

Погледът му беше пронизващ. Не заплашващ, не тежък, а именно пронизващ.

— Тогава решавай какво искаш да научиш и какво ще дадеш в замяна.

Забавих се за секунда.

— Чингиз, къде е най-близката тоалетна?

Домакинът се усмихна.

— Съвсем близо. Три метра по коридора. Върви да си помислиш.

Не беше съвсем прав. Не се опитвах да печеля време, все едно щеше да ми се наложи да изплюя камъчето. Чингиз разполагаше с информацията, която ми трябваше, и най-вече — с информация от реалния свят, а не от дълбината.

Наистина трябваше да посетя заведението!

Вратата на клозета също беше сгъваема, нещо като параван от дъб и матово стъкло. Влязох и дори не се впечатлих от интериора. Нежнорозови, като мечтите на нимфетка, плочки. Таван от черни огледала, като реализация на същите тези мечти.

Не обикновен клозет, а общ санитарен възел… колко е неуместен тук този термин от съветско време! Гигантска тоалетна чиния… да не би тук да се отбиват баскетболисти? Биде. Писоар… леле божке, вярно бе — писоар в апартамента. Малко встрани, под скосения като в мансарда и гледащ към небето прозорец имаше триъгълно джакузи. Пълно с бълбукаща вода.

Наведох се над джакузито, напълно подготвен да зърна жив крокодил или човешки труп.

Реалността се оказа по-земна и същевременно надмина всички очаквания.

Джакузито беше пълно с половинлитрови бутилки. Етикетите отдавна се бяха отлепили и кръжаха сред пенливите струи. Топнах ръка — водата беше ледена — и хванах една от хартийките.

„Жигульовска“.

При това не е прясна… С изтичащ утре срок на годност.

Аз съм полудял. Сто на сто. Даже не става дума за дийп-треска, това си е чиста шизофрения. Подобна къща може да се намери в дълбината, но не и в центъра на Москва!

Или пък съм във виртуалното пространство. Все още. Не съм излязъл от дълбината, а съм си измислил това излизане. Сега е сутрин, Вики отдавна е отишла на работа, а аз седя пред компютъра и вцепенените ми пръсти се плъзгат по скъпата сензорна клавиатура, която Вики ми подари за Нова година…

Сторило ми се е, че съм изплувал. Само ми се е сторило. Веднъж вече имах подобно изживяване…

— Дълбина-дълбина, не съм твой… — прошепнах аз. — Пусни ме, дълбина…

Нищо не стана. Но това нищо не означава. През последните две години — чисто и просто нищо.

Трябва да се успокоя. Първо трябва да се успокоя.

Не дълбината е тази, която ни погубва. Виртуалният свят е безразличен, той само отразява онова, което е вътре в нас. Нищо страшно не се случва…

Освен това аз си имам начин да проверя къде съм.

Извадих джобното си ножче и оголих малкото, добре наточено острие. Навих ръкава на ризата си.

Така… със самия връх… Обаче как не ми се иска да го правя…

Внимавайки да не засегна вената, забих острието. И завих.

Леле, как боли! Особено когато сам се порежеш.

Облизвайки плитката, но кървяща драскотина, измъкнах от задния джоб на дънките пликчето с лейкопласт. Псувайки полугласно, го залепих върху раната.

Това не е дълбината. Болката беше прекалено силна, би трябвало да ме изхвърли от виртуалността. Това е реалният свят и апартаментът е реален. Тук просто живеят психари.

Приближих се до писоара и все пак свърших работата, заради която бях дошъл. Наплисках лицето си със студена вода, мрачно огледах физиономията си в огледалото. Зачервени очи, лека брадясалост… сега е ясно защо толкова се опъваха да ме пуснат тук. И защо Чингиз лесно се досети, че живея постоянно във виртуалния свят…

Домакинът продължаваше да пие бирата си в кухнята. Сигурно моята поява е голямо развлечение за него.

— Готов съм да говоря — казах аз и седнах.

— Аз пък — да слушам.

— Вчера научих, че хакерът, известен като Подляра, е пробил защитата на компанията „New boundaries“, занимаваща се с разработка на компютърна периферия.

Чингиз кимна. Това вече е добре.

— Изловили го — продължих аз. — Охраната на фирмата се оказала неочаквано добра и хакерът закъсал.

— Имало нещо такова — с лекота се съгласи Чингиз. — Предполагам, че Маниака им е слагал капаните. Почеркът е негов.

Бързо продължих, измъквайки се от неудобната тема:

— Охраната надушила следите на крадеца и го ликвидирала при опита му да се измъкне. Но работата е там, че хакерът е загинал и в реалността. Това може да означава… ако отхвърлим невъзможните съвпадения, а те си заслужава да бъдат отхвърлени… Това означава, че е разработено и взето на въоръжение виртуално оръжие от трето поколение.

— А какво е това трето поколение?

На вратата се беше изтъпанило странното приятелче на Чингиз. Отново държеше диск, но може би вече без разни капанчета.

— Нали ти обяснявах — лениво каза Чингиз. — Първото поколение виртуално оръжие унищожава програмите ти. Второто, дето само полицията има право да го прилага, може да убие и машината ти. Прегряване на процесора, изтриване или променяне настройките на BIOS-а, изгаряне на монитора…

— Знам, не съм дебил — озъби се момчето. Мили отношения, няма що. — Обаче за трето поколение нищо не си ми казвал!

— Ами то просто не съществува — отвърна Чингиз. — Това е фантастика. Оръжие, което убива човека от виртуалното пространство. Пълни глупости. Драсканици на жълтата преса, на някой клюкарски таблоид.

— Но нали са убили хакера — възразих аз. — Налице е труп. И то реално.

— Дай на човека диска, Пат — нареди Чингиз. — И се качи в трапезарията. Там на пода се търкаля едно тяло. Виж дали се е вмирисало съвсем и го подритни два-три пъти.

— Просто ей така да го ритна? — очите на тийнейджъра светнаха.

— Да, по моя молба. И на моя отговорност.

Хлапакът засия. Пъхна в ръцете ми диска, с който толкова не му се разделяше и хукна нагоре по стълбичката. Аз погледнах смаяно Чингиз.

Новобогаташът се ухили. Новобогаташът лениво се изправи, взе от плота пакет цигари, масивна запалка „Ронсън“ и кристален пепелник, наполовина пълен с угарки. Новобогаташът запали цигара и лениво ми подхвърли пакета.

Досущ като автомат извадих една цигара, щракнах със запалката… и едва не я изпуснах.

Горе, в трапезарията „със стъклен покрив“, проехтя зверски вик.

— А тялото все още някак си реагира… — меланхолично рече Чингиз. — Това е добре. Това ме радва.

Отказах се да паля и оставих цигарата.

Горе нещо падаше. Чу се детски писък, пронизващ като звука на кабелен модем, който се кънектва на 115200 бода, шум от падане на нещо тежко и звън от счупване. Животинският утробен рев се повтори.

— Там… да не вземе да стане нещо? — попитах аз. Не преливах от симпатия към Пат, нито от желание да зърна човека, способен да издава подобен рев, но все пак ставаше дума за дете…

— Всичко чупливо вече е строшено. — Чингиз тъжно поклати глава. — Освен тавана, но неговото стъкло е бронирано.

Откъм стълбата се разнесе трополене, тънките дървени перила затрептяха. Отначало видях два чифта крака. Едните бяха на Пат и опираха в стъпалата само епизодично. Вторият чифт беше бос и гол, обрасъл с червеникава козина.

След миг се показа и цялото „тяло“.

Около четирийсетгодишен набит мъжага, среден на ръст. Пропорциите му най-добре биха се вписали в квадрат. Късият му врат бе скрит под величествена брада, бакенбардите му също биха предизвикали трепет у някой бръснар. За сметка на това главата беше абсолютно гола.

Отгоре на всичко новото действащо лице в тази пиеса на абсурда бе облечено само с черни сатенени боксерки. Впрочем, някъде из гъстата козина на гърдите му се беше оплело миниатюрно кръстче, а опулените очи се криеха зад очила с тънка позлатена рамка.

— Чинга!!! — от рева на здравеняка бирата в халбите се разлюля. — Ти ли нареди на Пат да ме срита?

— Наредих му — без особен страх съобщи Чингиз. — Да те срита два пъти. Послуша ли ме?

— Той ли? — Мъжагата погледна дясната си ръка, в която се клатушкаше Пат. — Послушал те е. Много печено хлапе. Обикновено никой, независимо кой, не е успявал да ме срита втори път. Какво искаш в замяна на него?

— Ноутбука ти, Подляр.

Естествено, не се изненадах. Веднага се бях досетил за какво тяло става дума. Само дето ми беше трудно да повярвам на късмета си.

Обаче може ли да се нарече късмет срещата и запознанството с този тип?

Подляра гледаше замислено мълчащия Пат. Дори успях да се изненадам от невероятната сдържаност на малкия, преди да забележа, че е впил зъби в косматата ръка на хакера.

— Не, той не струва толкова — съобщи Подляра и изтръска хлапето на пода. Пат веднага отскочи встрани и започна да плюе.

— Поне се здрависай с госта — предложи Чингиз.

Подляра бавно премести погледа си върху мене. Изпъшка. И заговори с почти нормален, само че малко висок глас:

— Моля за извинение. Прекалено емоционалната ми реакция беше предизвикана от ранното и донякъде необичайно събуждане.

Станах и отказал се от всякакви опити да осмислям събитията, казах:

— Леонид…

Подляра внимателно, сякаш преценявайки с каква сила да го направи, стисна ръката ми:

— Подляра. Ще разрешите ли?

— Какво? Да…

Хакерът взе халбата ми, отпи. Направи гримаса.

— Пак се наливате с помия… Чинга, мръснико, от какъв зор нареди на хлапето да ме срита? И то два пъти?

— Нали си труп, Подляр. Значи не те боли. А освен това… — разположилият се баровски в креслото Чингиз кимна на нацупеното хлапе. — Ами Пат отдавна се чудеше дали ти се будиш от ритник…

Малкият се шмугна зад креслото му с учудваща ловкост. Но Подляра май не бързаше да го преследва.

— Защо съм труп? — почесвайки се по гърдите, попита той.

— Убили са те. Във виртуалността, с оръжие трето поколение. И ти си умрял наистина.

Чингиз се разсмя. Обаче Подляра не се присъедини към веселбата:

— Убили са — потвърди той. — И е умрял. Само че не аз.

Той остави опразнената ми чаша и излезе в коридора. След миг се разтракаха бутилките от джакузито.

Погледнах Чингиз и Пат. Лицето на момчето беше радостно и възбудено. А на Чингиз — каменно.

— Значи — фантастика? — попитах аз.