Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (11)

10

…Лявата стена е от син лед.

Дясната — от аленочервен огън.

Но този път не блуждая в мъглата. Започвам пътя си, вече стоейки над пропастта.

„Как ще строим, надлъж или нашир?“ — питаше героят от някаква стара басня…

Мостът е опънат на длъж на пропастта. Точно това е най-неприятното. И стените от лед и огън не помагат… даже напротив.

Проверено е, и то многократно.

Оглеждам се — да не би неочакваният спътник отново да се е появил.

Не. Няма никой. Зад гърба ми е само мъглата.

Странни са те, тези сънища за моста над пропастта… Сънища, в които винаги разбираш, че спиш. Сънища, в които помниш какво си сънувал предишните пъти.

И още — в тях я няма чудната власт над случващото се, която дава само сънят. Аз не мога да се издигна във въздуха и да прескоча пропастта, не мога на един дъх да се пренеса при бледото огънче в далечината.

Впрочем… има още едно нещо, което досега не съм опитал да направя…

— Дълбина-дълбина, не съм твой — прошепвам аз.

Отначало ми се струва, че нищо не става. Все пак сънят не е виртуалният свят.

После пространството леко се променя.

Сякаш в него възниква някакъв намек за нереалност. Цветчетата на огъня вече не шават толкова чудновато, замръзналите върху ледената стена тела закоравяват, превръщат се в силуети, покрити с лек слой скреж.

Сега стоя пред тесен каньон, пробит от удар на чудовищно острие. Острие, което е превърнало лявата стена в лед, а дясната — в огън…

Дори се усмихвам в съня си, повдигайки крак над пропастта. Сега вече нямам никакви проблеми. Какво му е трудното да преминеш по тебеширена линия върху асфалта? Когато животът стане анимационен филм, можем да направим чудеса…

Само дето него вече го няма, мостът-нишка над пропастта. Щом реалността изчезне, изчезва и той. Мостът липсва, а пропастта си е там…

И падайки надолу, аз с вик се хващам за лявата стена.

Студът се вкопчва в дланите ми и ги пронизва.

Чувствам как кръвта ми изстива, разкъсвайки съдовете, чувам как пукат чупливите ми крехки кости, виждам как кожата ми се покрива със скреж…

После ръцете ми се строшават при лактите.

После падам надолу, прилепвам към стената, откъсвам се…

И окървавени парцалчета върху синята стена бележат моя път…

 

 

— Леонид!

Отворих очи. Поех въздух — ненаситно, задъхано. В съня вече не можех да дишам. От болка, от ужас, от безкрайния вик.

Все пак огнената стена е далеч по-хуманна.

— Льоня, какво ти е? — Вики седна до мен. Тя сигурно вече се готвеше да тръгва на работа. Беше нагласена, начервена, дори обута…

— Виках ли? — попитах, сядайки на дивана.

— И още как. Сякаш те режеха на части.

В очите й се четеше истински страх.

Май имаше от какво да се уплаши. Още помнех собствения си вик.

— Сънувах — казах аз. — Същински кошмар.

— За моста над пропастта?

— Аха.

Бях й разказал за първите си две срещи с ледената и огнената стена. Не защото ме бяха потресли още тогава — всеки редовен потребител на дийп-програмата сънува ярки и динамични сънища. Смая ме повторението на един и същи сюжет.

Но когато Вики отбеляза, че редовните еднотипни кошмари са признак за дийп-психоза, престанах да споделям с нея сънищата си.

— Вече за трети път — засмя се Вики малко напрегнато.

Де да беше трети…

— Не прекаляваш ли с престоя си в дълбината?

— Не повече от останалите — почти честно отговарям аз.

— Льоня, „не повече от останалите“ е отговорът на алкохолика, когато го питат не пие ли прекалено много. Как прекара вчера с приятелите?

— Нормално… беше много интересно.

— А когато се върна, влезе във виртуалността?

— Да… за малко. Обещал бях да свърша някои неща.

Вика кимна, ставайки.

— Това изобщо не ми харесва. Бих заподозряла, че имаш дийп-психоза… ако не беше дайвър.

— Може и да съм първият дайвър, изгубил имунитета си към дълбината…

— О… — Вики се засмя. — Тогава ме очаква бляскава научна кариера! Такъв уникален случай, и то на ръка разстояние… от време на време на ръка разстояние… Тръгвам, Льоня, вече и без това съвсем закъснях.

— Вики…

Запънах се — в ъгъла тихичко се включи компютърът. Не знам защо, но не ми се искаше да признавам, че отново съм инсталирал старата програмна обвивка.

— Помниш ли Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

— Да, разбира се… — Вики не забелязва оживелия компютър. — Защо се сети така изведнъж?

— Разпитваха ме за него… — пробвам да лавирам, да се движа между истината и лъжата. С Вики това е адски трудно, но сега тя бърза. — Имаш ли представа дали са го построили?

— Та нали заедно решихме да не се включваме в тоя проект? — Вики припряно си обличаше шлифера в антрето. — Ти имаше куп приятели дайвъри, не аз. Питай ги тях.

— Вече никого няма да намеря…

— Ами обърни се относно Храма към адресното бюро на Дийптаун.

— Като че ли там ще го има адреса.

— И да го няма, пак ще ти кажат дали съществува… Чао, Льоня. Прибирам се в шест, сготви нещо, става ли?

Вратата се хлопна.

А аз едва се удържах да не се плясна по челото.

Разбира се, адресното бюро на Дийптаун е пълна галимация. Никоя организация, която в някаква степен се занимава с конспиративна дейност, не оставя там адреса си. Но има една хитрина…

— Вики, вход в мрежата — извиках аз. Притичах до машината.

„Изпълнено.“

— Режим на работа — без потапяне. Свързване с адресното бюро на Дийптаун.

„Изпълнено.“

Поех си дъх, загледан в отворилия се прозорец на терминала.

— Намери списъка на религиозните и култови учреждения. Влез в подкаталог „Храмове“.

Оказа се, че списъкът изобщо не е малък. Какво ли не имаше там… и храмове на истинските, стари религии, и Храм на Изгряващото Слънце, и Изгубен Храм, и Храм на Здравия Сън, и даже Храм на Вкусната и Здравословна Храна.

Хората не са лишени от фантазия, пък и петдесет долара годишно не са кой знае колко пари.

В списъка не се намери Храм на Дайвъра-в-Дълбината. Но това още нищо не означаваше.

Седнах, с лява ръка върху клавиатурата и с дясна върху мишката.

„Започни регистрация на строеж.“

Изпълнено.

„Оформяне на заявката.“

Върху екрана се появи бланка. Огромна бланка, но за мен в момента бе важен първият ред…

„Храм на Дайвъра-в-Дълбината“ — набрах аз.

Бланката изчезна.

Смени я съчувствен надпис:

„За съжаление строеж с настоящото име вече е регистриран. Сменете наименованието или повторете опита по-късно.“

Това е.

Цялата информация за Храма е закрита. И най-вероятно е подправена.

Да се построи сграда в дълбината може и тайно, при наличието на достатъчно количество машинни ресурси. Разбира се, тя ще е извън закона и ще подлежи на събаряне, но това едва ли би уплашило строителите.

Регистрацията на Храма е преследвала само една-единствена цел — да се избегне появата на двойници. На Храмове на Дайвъра-в-Дълбината, които са менте.

— Това е… — прошепнах аз. — Това е то…

Оставаше само една дреболия. Да намеря този Храм, да замъкна там Иля… нека си получи парите за доставката на писмото и радостно да заприпка към къщи. Пък аз ще взема файла. В Храма писмото ще загуби защитата си и ще стане достъпно за мен… та нали съм дайвър. Едва ли създателите на Храма са разделили всички на праведници и изменници. Някои са строили Храма, други — не. Но вътре ще могат да влязат само дайвъри.

— Вики — помолих аз, — провери пейджъра на Протей.

Изобщо не се надявах дори на един отклик. Но го имаше. Срещу ника „Крейзи Тосър“.

„Чакам те в офиса на «Лабиринт на Смъртта». Попитай за Ричард.“

Гледай ти.

От онзи, от когото най-малко очаквах… пък и най-малко желаех отговор, ако трябва да бъда честен.

Веднъж му отсякох главата. Макар и виртуално, но от своя брат-дайвър подобни мизерии не очаква никой… и никой не ги прощава.

Ако не беше случилото се на следващия ден… ако изведнъж не бяхме открили, че сме станали излишни…

Щях да го закъсам.

Крейзи Тосър беше един от най-старите и уважавани дайвъри. Би трябвало да ходя на пръсти пред него, а не да се репча…

А нали той трябва, длъжен е да знае къде е Храма! Ако не той, тогава кой!

Едва се сдържах да не нахлузя шлема и гащеризона, за да се гмурна. Страшно ми се ядеше — виртуалната храна утолява глада за няколко часа, но нали дори в „Трите прасенца“ не успях да се наям.

В кухнята намерих оставената от Вики закуска. Две варени яйца, два-три увити в найлон сандвича с кашкавал… явно не е очаквала, че ще се събудя в близките часове. Чайникът още не беше изстинал, направих си нес кафе и набързо похапнах.

Дълбината ме чака.

А освен това някъде там, в дълбината, тиктака невидим часовник, отброявайки часовете и минутите до деня, в който ще избухне паниката.

Вече не ми е останало нищо, което да броя като предимство. Нищо.

Освен някои стари връзки.

Освен желанието да победя.

Плюс дийп-психозата…

Оставих чашата в мивката и се запътих към компютъра.

Бавно, сякаш печелейки време, се намъкнах в гащеризона. Свързах се с машината, пуснах тестващата програма, разходих се и подскочих няколко пъти.

Всички отклонения бяха в допустимите норми. Може да се работи.

И да се отиде на среща с човека, когото преди две години направих свой враг… А сега го молех да ми помогне.

Нахлузих шлема, постоях известно време, гледайки екраните. Слушалките едва доловимо шумяха. И вентилаторът в шлема бръмчеше по-силно от обикновено.

Свръхчувствителността също е признак за дийп-психоза. Впрочем, отдавна е време да сменя и шлема…

— Вики, вход. Личност… номер седем. Стрелеца.

deep

[Enter]

 

 

Лежа и гледам мотоциклетиста в лицето. Очите му са празни, кожата е гладка, розова, а устата — полуотворена. Кукла. Серийно производство. Няма да ми е мъчно да го изхвърля…

Ставам, оглеждам се в огледалото.

Ех, Стрелец, Стрелец…

Бойният кон се е уморил от препускане из стръмните планини…

Стрелеца е старомоден. Преди две години обликът му не просто беше добър за Дийптаун, а даже ставаше за еталон. Сега са други времена. Вече не са на мода дънките и кожените якета върху жилави тела без грам излишно тегло. Сега се котират яките и набити простаци със скъпи костюми и инфантилните хубавици в полупрозрачни дрехи, мязащи на пеньоари. На мода са големите изразителни очи и засуканите накити. На мода са унисексът и варварската разточителност.

Рязко посягам към своето отражение в огледалото, към ловката ръка, която се протяга насреща ми.

— Ти винаги си бил последният Стрелец на този свят — казвам на отражението. — Точно затова ми харесваше.

Няма да боядисвам косата в ярки цветове, нито ще сменям дънките с кадифе и грубата щавената кожа с фино обработена.

Аз съм Стрелеца.

Проверявам револверите. Зарядите засега са стари, но аз отивам при Крейзи, за да се сдобрявам, а не да воювам.

Широко отварям вратата, излизам от стаята. Заключвам, като с периферното си зрение контролирам коридора. Но времето за поредните изненади изглежда още не е настъпило.

Излизам от хотела, хващам такси.

Колко странно — отново да съм в това тяло и пак да назовавам същия адрес!

— „Лабиринт на Смъртта“ — казвам на шофьора. Навреме се усещам и добавям: — Административната сграда…

Пътят не е дълъг. „Лабиринта“ има добри машини, пък и посетителите, желаещи да общуват с администрацията, едва ли са прекалено много.

Плащам, с тревога забелязвайки, че кредитната ми карта свети на жълто. Предупреждение, че ми остават по-малко от петдесет долара.

Трудно се воюва, когато нямаш пари за патрони…

Сградата си е същата: грамадна двуетажна кооперация, облицована с черупчест варовик. Солидните фирми понякога ценят стабилността повече от външните ефекти. Само охранителят на входа е въоръжен с нещо ново… с някак дивашки хибрид между харпун и метла с футуристичен дизайн…

Впрочем, какво ме засяга?

Бюрцата в приемната са три. Пред едното стои младо момиче, което тихо обяснява нещо на младежа администратор. Другите две са свободни. Там, разбира се, ме очакват две усмихнати девойки. Блондинка и брюнетка.

Общо взето, все ми е тая.

— Добър ден — казвам. — Как да се видя с Ричард?

— Ричард ли? — тъй като съм застанал някак по средата, администраторките се споглеждат и сами правят избора. Отговаря ми блондинката.

— Вашият сътрудник на име Ричард…

Момичето едва забележимо се смръщва.

— Ричард… Имате предвид Ричард Паркър?

— По всяка вероятност.

Който и да е — Паркър, Зипо или Ронсън…

— Как да ви представя?

— Леонид.

— Запишете се, моля…

Докато девойката избира номера през телефонната централа и говори нещо в слушалката, аз записвам името си на специална бланка.

„Опит за външен контрол над системата — прошепва невидимата Вики. — Получено е питане за идентификация. Да разреша ли достъпа до системната информация?“

— Да — отвръщам аз.

Моят „Windows-Home“ е регистриран на името на „Потребител“ от компанията „Компания“.

Това е извънредно ценна информация, разбира се, обаче аз съм готов да я жертвам…

— Следвайте указателя. — Блондинката ми се усмихва. Наредили са й да ме пусне.

Във въздуха пламва розова светлинка. Поклащайки се, полита към една от вратите. Кимвам на секретарката и тръгвам след светлинката.

Коридорът е къс и табелките по вратите са достатъчно впечатляващи. Особено тази, която ми трябва.

„Ричард Паркър.

Служба за външна безопасност.“

Отварям вратата и влизам.

Дявол да го вземе, не само аз съм намъкнал старо тяло!

Крейзи Тосър също е в облика си, познат ми от дайвърските сбирки.

Пълничък, застаряващ, с оредяваща и грижливо сресана коса. Костюм, вратовръзка… всичко е съвсем цивилно.

Стоя в очакване на първите му думи. Дали ще започнем с неприятните спомени?

— Льоня, дърт скапаняко! — радостно възкликва Крейзи. Изскача иззад бюрото с пъргавина, достъпна само в дълбината. — Изобщо не си се променил!

Стискайки ръката му, продължавам да очаквам клопката. Каквато и да е. И чак след като съм седнал в креслото и съм взел предложената ми чаша уиски, разбирам, че той ми се радва съвсем искрено.

— Къде изчезна? — разперва ръце Крейзи. Той е канадец и в момента говори или през програма-преводач, но усъвършенствана и перфектно изпипана, или здравата е практикувал езика. Преди владееше руски превъзходно, но имаше акцент, който сега липсва изобщо. — Проверих… метнал съм ти двайсет и четири писма!

— Бях зарязал пейджъра си.

— Защо? — учудва се Крейзи.

— А каква полза от него? — отговарям на въпроса с въпрос. Вдигам чаша. — За срещата ни!

— За срещата! — съгласява се бившият дайвър. — Как я караш?

— Нормално.

— Бизнес?

— Никакъв. — Не виждам смисъл да се докарвам.

— Виж ти! — Крейзи Тосър сякаш леко се променя. Не външно, а поведението му, интонацията на гласа… Сега наистина е Ричард Паркър, високопоставен чиновник в „Лабиринт на Смъртта“. — Бях ти изпратил оферта за работа при нас.

— А по-точно?

— Началник на отдела за вътрешна безопасност. — Дик се усмихва. — Разбираш ли?

— Честно казано, не… — признавам си аз.

— О’кей. — Дик въздъхва. — Ти доста добре се движеше по „Лабиринта“… преди две години. Естествено, сега дайвъри-спасители не са ни необходими, сам разбираш. Обаче водач…

Крейзи прави пауза, но аз все още не разбирам.

— За повишаване на интереса към всяка масова игра тя се нуждае от ярко изразен лидер. Кумир. Култова фигура. Той не е длъжен да бъде в играта постоянно — иначе всички ще почувстват своята непълноценност. Но виж, понякога… понякога може да се появява и да бъде пример…

— И си избрал Стрелеца за тази роля, така ли? — питам аз.

— Да. Нали той вече е станал една от легендите на „Лабиринта“. Не ти ли харесва работата?

Свивам рамене. Работа като работа. Интересна, спокойна и сто на сто по-добре платена от мъкненето на рисувани рояли. Съгласявам се:

— Може би бих склонил.

— Още не е късно! — възкликва Дик. — Разбира се… онова беше твърде отдавна. Но две-три твои минавания през „Лабиринта“ — и…

— При вас със сигурност всичко се е променило.

— И още как! Но ти ще потренираш…

— Крейзи, не за това съм дошъл.

Дик сяда в креслото си, кимва:

— О’кей. Тогава говори. Но после ще обсъдим предложението ми още веднъж.

— Ти наистина ли не ми се сърдиш? — интересувам се аз за всеки случай. — За… оня инцидент.

— Кой инцидент? А… с „Warlock“-а… — Крейзи се усмихва. — Тогава бях бесен… Но сега какъв смисъл има?

— Добре. — Аз кимвам. — Работата е следната…

Крейзи Тосър целият е в слух.

— Помниш ли Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

— И още как! — Оживлението за миг напуска Ричард. — Помня го. Ти нали веднага се отказа да участваш в построяването му?

— Да. — Аз отмествам поглед.

— Браво. — Дик кимва. — Прав си бил. А аз дълго протаках… почти до самия край.

— Защо?

— Не бива да се вкопчваме в миналото. В отишлия си свят. — Дик наставнически вдига пръст. — А пък да си строиш собствен монументален паметник… е глупаво и смешно!

Така значи…

Да, разбира се. Той е прав. А излиза, че аз съм още по-прав. Само дето, не знам защо, се срамувам… че в този Храм няма нито една моя тухличка.

— Построен ли е Храмът? — питам аз.

— Да, почти от година. Бил ли в него?

Колко просто е всичко!

— Не, Дик. Но трябва да отида там. Можеш ли да го уредиш?

Крейзи поради някаква причина се поколебава.

— Виждаш ли, Леонид… Отначало над Храма работеха над сто човека… но само след половин година бяха останали само седем души. Когато всичко беше на практика готово, останахме само трима. И ние го завършихме… общо взето…

— Браво на вас — казвам. — Много е хубаво, че Храмът е построен. Къде го сложихте?

— В размито пространство.

— Какво?

— Изобщо ли не си в час? — въздъхва Дик. Вади пакет цигари, запалва. Или статутът му е по-висок от тоя на Маниака, или собствениците на „Лабиринта“ не са такива идиоти като притежателите на „Virtual guns“. — Проектът беше съвсем особен, Леонид…

— И какво от това?

— Храмът трябваше да е вечен. Като самата дълбина. Следователно — да не зависи от нито един сървър. Изграждащите Храма програми бродят свободно из мрежата, фрагментите им се дублират, комбинират се, самостоятелно се организират за работа. За да изчезне Храмът, трябва да се унищожат всички машини в мрежата. По-точно — над деветдесет и три процента от функциониращите в този момент.

— Яко — пестеливо коментирам аз. — На базата на вирусната технология ли го направихте?

— Разбира се. С това се занимавах не лично аз, повечето дайвъри работеха над създаването на самия храм. Програмната му основа се написа от професионалисти.

— Значи Храмът съществува… и не се намира на определено място в Дийптаун… — прехапвам устни. — Така. И как да попадна в него?

— Когато останахме трима — казва Дик, — разбрахме, че трябва да приключваме с проекта. Макар резултатът да бе далеч от замисъла. Тогава създадохме три входни точки, всеки измисли своя собствена и я скри в дълбината… и така всичко свърши. В момента Храмът дори не съществува. Но е достатъчно някой от нас тримата да доближи един от входовете и сградата ще се самоорганизира в произволна свободна точка на Дийптаун. Не е ли красиво?

— Красиво е — съгласявам се аз. — И къде е твоят вход? Можеш ли да ми го кажеш?

— Естествено. Нали си дайвър. Ама… нали разбираш…

— Какво? Стига си протакал, Крейзи!

— Тогава вече ми беше писнала цялата тази история — признава си Дик. — И от яд натиках своята входна точка на много особено място… на последното ниво на „Лабиринт на Смъртта“.

— Идиот… — е единствената ми реакция, докато калкулирам евентуалните метаморфози на най-голямата игра в Дийптаун. — Колко бързо може да се премине „Лабиринта“?

— Станал е отборна игра — измънква Дик. — Изминава се за месец… два. Леонид, ако искаш да видиш какво сме направили с Храма, тръгни по нечий друг път!

— Чий?

— Вторият наш човек беше Паул. Помниш ли го?

Помня го… макар и смътно. Мършава върлина по шорти, вечно се разкарваше гол до кръста, с цветна татуировка на гърдите…

— Да, помня го.

— Та така, той доста дълго избираше мястото на входната си точка… подходи страшно сериозно към проблема… накрая я сложи в сутерена на единия от офисите на „Майкрософт“.

— Надеждно.

— Да, ама избра баш онова здание, дето миналата есен беше взривено от терористи.

Посвирвам от изненада.

Тоя атентат се беше прочул. Целият Дийптаун се тресеше от паника. Под сградата гръмна логическа бомба от второ поколение и сървърите абсолютно излязоха от строя.

— Входът унищожен ли е?

— Да. Не подлежи на възстановяване. Но ти се обърни към Ромка, вие сте приятели, нали?

— Бяхме приятели — поправям го автоматично. Дик не обръща внимание на забележката ми.

— Неговата входна точка е много проста за намиране, в дома му е. Роман няма доверие на чуждите сървъри, държи всичко на собствената си машина.

Аз мълча и трескаво разсъждавам възможно ли е да се възстанови дискът след пуснатата от Подляра програма. По всичко личи, не.

— А пътят до Храма през моя вход си е чисто мъчение — самокритично си признава Дик. — Щях да ти предложа да по него само ако наистина ти се сърдех за оня случай…

— Какво пък, значи сме квит — казвам аз. — Ромка е мъртъв, Крейзи. И всичко в машината му е изтрито. Точно затова отивам в Храма на Дайвъра-в-Дълбината — искам да отмъстя на убийците му.

Вдигам поглед и виждам как лицето на Дик бавно се променя.

— Мъртъв е — повтарям. — Убит. И то убит в дълбината, а умрял в реалността. Разбираш ли какво означава това?

Добродушният и спокоен стопанин на кабинета е на ръба да припадне. Но аз все пак изказвам на глас онова, което сигурно се върти в ума му в момента.

— Представи си, че оръжието на всички геймъри, които сега тичат из „Лабиринта“, се промени. Незабележимо, едва-едва. И те започнат да се избиват истински помежду си.

Много се надявам, че Крейзи Тосър, който реално е човек на възраст, има здраво сърце.