Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

11

deep

[Enter]

Цветна виелица…

Почти за всички дийп-програмата се асоциира със сняг. Топъл, цветен, но все пак сняг. Но сега Дибенко е готов да подари на света вечно лято.

Защо на мен то ми се струва снежна пустиня?

Не съм прав. Не… не е това. Нямам право. Нямам право да решавам вместо другите. Ако дори за Чингиз „Изкуствена натура“ е съблазнително изкушение, то какво да кажем за другите? За хлапака от провинцията, който остава да работи цяла нощ, заключен в офиса, само и само да влезе през хилава линия в дълбината, без никакви шлемове и гащеризони, само да се озове под небето на Дийптаун, на воля да се наиграе в елфическите пространства, да отскочи до евтин бордей и да посети недостъпен в живота ресторант… Какво да кажем за прикования към креслото инвалид, за когото дълбината е единственият шанс да стъпи на собствените си крака, макар и върху нарисувана, но толкова истинска трева. Какво да кажем за всички нещастни, тъгуващи, измъчени, уморени, разочаровани?

Дълбината…

Танц, танц на топли снежинки. Всмукващ в тъмнината водовъртеж. Калейдоскоп, фойерверк…

Светлина.

Стоя в хотелската си стая. Всичко е наред. Върху кревата са Протей и мотоциклетиста. Уморените стари кукли…

Ти ще дойдеш при мен, Тъмни Дайвъре. Ще дойдеш, и ще си поговорим.

Проверявам джобовете. Ето го подарения от Дибенко пистолет.

Значи съм готов за разговора.

А ето го и пейджъра с мигащото огънче. Да… най-накрая Дик се е появил…

Явно нервите му сериозно са се разклатили от промъкналия се след нас Император…

Самият Дик го няма в дълбината, оставил е съобщение на пейджъра.

Включвам на приемане, появява се изображение.

Ама че работа… Ние рядко се знаем един друг по лице.

— Здравей, Леонид.

Той наистина е старец. Дявол да го вземе. Над петдесет е. По-точно не мога да преценя. Имам прекалено малко познати тъмнокожи.

Никога не съм предполагал, че Крейзи Тосър е негър!

— Имам съвсем малко време — казва Крейзи. Опитва се да се усмихне. Върху лицето му е изписана болка. Той лежи и около него се суетят някакви сенки. — Измолих… една минута. Няма проблем. В наши дни не умират от първи инфаркт. Нали?

— Така е, Дик — изричам аз, макар и той да не може да ме чуе, отдавна са го откарали в болницата, над него сега бдят лекари и болногледачки и аз вярвам, че всичко ще е нормално, Ричард е осигурен човек, американската медицина не е като нашата и всичко непременно ще е наред, не може да не бъде…

— Дъщеря ми ще ти прати писмо… а с мен всичко ще е наред. Нервите ми се разклатиха, Леонид. Остарях. Остарях и оглупях. Нищо…

Дик поглежда някъде встрани, едва забележимо кимва. Карат го да бърза. Изобщо не знам какво е казал, какво е излъгал, за да му позволят да изговори това съобщение пред камерата. Нещо за важен договор, за сделка за милиони долари, вероятно…

— Вярвам, че си достигнал. И ще направиш всичко както трябва, и това го вярвам. Успех… дайвър. Поработи и за мен… глупчото със слаби нерви. Успех.

Изображението изчезва.

Такива ми ти работи… такива ми ти работи.

Спомних си как се промени лицето на Дик, когато Императора попита: „Кои сте вие?“.

Ето ти зараждащ се изкуствен интелект. Ето ти прогрес. Във всеки случай убива почти наистина.

Не, не мисля, че Императора е ударил Крейзи Тосър с нещо подобно на оръжие трето поколение. По-скоро тук наистина са виновни нервите. Напрежението, умората… и болното сърце.

И все пак сътвореният от Дибенко живот вече е готов да убива.

Отварям вратата. Предпазливо се оглеждам в коридора, излизам, заключвам.

Докато се спускам по стълбите, пращам на пейджъра на Дибенко молба за среща. Не обичам да чакам. Затова и навярно ми се налага постоянно да се занимавам с това.

Само да се хване такси в Дийптаун никога не е проблем. Едва съм вдигнал ръка, когато колата спира. Шофьорът е млад пънкар с гребен от цветни коси на главата и разкъсано яке на голото си тяло. Изглежда, програма. Казвам адреса и се разполагам на задната седалка.

Днес по улиците има постоянни задръствания. Таксито едва пълзи. Отминаваме Виртуалния площад, после колата свива нанякъде, в китайския квартал.

— Така по-бързо ли е? — интересувам се.

Чайнатаун се появи в дълбината неотдавна. Китай доста дълго не искаше да влиза в общата виртуалност. Но все пак и тях ги увлече…

Сега кварталът стремително нараства, разтягайки Дийптаун около себе си. Пространство във виртуалността — колкото си искаш. Вероятно това се харесва на китайците.

— По-бързо е — отговаря шофьорът.

— Сигурен ли си? Смяната на маршрутизацията…

— Сигурен съм.

И в този момент маниерът му на отговаряне престава да ми харесва.

Поглеждам мощния, обръснат тил. Превъртам в паметта си краткия разговор.

Програмите-шофьори по принцип са учтиви. Лаконичен до грубост може да бъде само човек.

Не успявам да довърша размислите си. Нещо вътре в мен крещи — инстинктите, усетът, интуицията.

В следващия миг притискам към тила на шофьора дулото на пистолета. Леко, но осезаемо.

— Спри колата!

Цветни фенери над лавките. Хартиен дракон в яркосиньото небе. Всичките лица на минувачи са усмихнати.

— Колата — повтаря шофьорът. И започва да набира скорост.

Това не е програма! Аз дадох нареждане и не получих нито отказ за изпълнение, нито подчинение. Само човекът умее да лъже и да протака.

— Младеж, ще съжаляваш. Имам оръжие трето поколение.

Шофьорът се обръща към мен. Усмихва се.

Дъхът ми спира — той гледа към мен, но продължава да се носи стремително по улицата, продължава да шофира.

— Наистина ли? И какво от това?

С мен не може да се случи нищо страшно. Не би трябвало. Аз съм във виртуалността, дявол да го вземе, и най-голямата от възможните неприятности…

Най-голямата е смъртта.

Сблъсък, глух удар по капака — нечие тяло отлита към банкета. Викове. Нищо страшно, естествено, при човека ще се задейства изход поради недопустимо силно физическо въздействие. В Дийптаун всякакви сблъсъци биха могли да се направят абсолютно безопасни, човек би могъл да стане, да се отърси и да продължи пътя си. Но тогава, рано или късно, той би пресякъл истински път, без да се страхува от прелитащите коли…

Шофьорът, даже без да се обръща, започва да се хили. Не може да не е разбрал какво е станало… и въпреки това се смее.

— Спри! — повтарям аз.

Към какво се стреми? Да ме задържи в дълбината! Да ме откара някъде, където не съм възнамерявал да отивам?

— Потърпи малко — съветва ме шофьора.

Той поглежда в дулото на пистолета и се усмихва. После отваря уста и бавно налапва цевта.

Безумие. Някакво немислимо сексуално извращение. Да правиш свирка на пистолет.

И аз изведнъж разбирам Крейзи Тосър, който започна да стреля по Императора.

— Напразно — казвам аз, докато пръстът ми освобождава предпазителя. — Напразно.

Ние продължаваме да се носим по тесните улички на Чайнатаун и вече няма никакви съмнения, че това не е най-краткият път към дома на Чингиз. Пред колата сякаш се движи вълна — хората се разбягват, освобождавайки пътя.

— Три… — изричам аз.

Какво иска той, дявол да го вземе.

— Две…

Отново присмехулна, човешка усмивка. Какъв веселяк! Аз, впрочем, също умея да се шегувам. Първите пет заряда са парализиращи… ако може да се вярва на Дибенко.

— Едно…

Шофьорът намалява.

Даже не успявам да се порадвам на благоразумието му. Колата е в някаква тясна, задръстена с боклуци уличка. До стената стои човек с черен плащ.

В ръцете му има пистолет.

Успявам да се наведа когато прозвучава изстрелът, куршумът разбива стъклата. Лежа на задната седалка, а шофьорът, наведен над облегалката, се ухилва, стискайки със зъби цевта на пистолета ми. После започва да отдръпва главата си, с неочаквана сила опитвайки се да изтръгне оръжието от ръката ми.

И тогава аз натискам спусъка.

Бял прах, мирис на изгоряла кост. Облак от раздробени зъби виси насред купето.

— Леле-леле… — фъфлещо произнася шофьорът. И се усмихва.

Пуснал е пистолета. Само дето няма намерение да умира. И на парализиран не прилича изобщо. Върху цевта на пистолета се виждат отпечатъците от зъбите му.

Мръсника Дибенко!

Отново воден само от инстинктите си, вадя револвера на Стрелеца с лявата си ръка, слагам пръст на спусъка, бързо вдигам оръжието нагоре и стрелям в усмихващото се лице…

А виж, с второто поколение всичко е наред… даже повече от наред…

Би трябвало да убия машината му. Да изпържа процесора му, както изпържиха моя. Виртуалното тяло би трябвало да застине или да изчезне моментално.

Но днес всичко се случва не по правилния начин.

Куршумът влиза в шията му. Вирус, пакет от електронни импулси, троянски кон — не зная как е най-правилно да бъде наречен заряда. Но за мен е именно куршум.

И за шофьора също, очевидно.

Той крещи, вдигайки ръце към гърлото си, притискайки раната с длани. Кръвта шурти през стиснатите му пръсти, които пропадат навътре в раната, раздират я…

И под свитите пръсти виждам блясъка на метал и оплетени проводници…

Киборг. Пънкар-киборг. Класически, може да се каже.

Ръката ми сама се свива, стрелям повторно, и втория куршум довършва киберпънкаря.

Главата, украсена с петльов гребен, се счупва на парчета. Кръв, мръсотия, лепкава сива каша, надробени микросхеми и преплетени кабели.

Каква гадост е този класически киберпънк…

Отварям вратата, измъквам се от колата. Падам в прахта, криейки се зад колелото от оня, дето стреляше в мен.

— Ей, Леонид!

Гласът ми е смътно познат. Мълча, опитвайки се да определя къде е врагът ми. В главата ми е пълен хаос.

Зарядите от трето поколение не се задействаха. Но не защото Дибенко ме е излъгал.

Аз стрелях не в човек.

Стрелях в изкуствен интелект. Или в нечия „втора натура“.

Зарядите от второ поколение помогнаха. Не знам убиват ли напълно, или ще му трябва време, за да се сглоби отново, да пренесе части от съзнанието от една област на мрежата в друга. Но дори и да съм нанесъл на киберпънкаря непоправими поражения, не се чувствам убиец.

— Льоня, защо толкова грубо?

Гласът е насмешлив, дори весел.

— В отговор на изстрела ти! — крещя аз и с рязко движение се прехвърлям зад другото колело.

— О, аз стрелях с парализиращи… Нямам намерение да те убивам, повярвай ми.

— Ти си Тъмния Дайвър!

— Да, и така ме наричат…

Ето че дочаках.

Лежа в мърсотията, някъде в покрайнините на китайския квартал. Крия се зад колата, в която се търкаля убитият от мен изкуствен разум. Беседвам с Тъмния Дайвър, в ръката на когото има оръжие…

Отново прибирам револвера на Стрелеца, измъквам пистолета „от Дибенко“. След миг пак вадя и револвера.

Така ще е по-сигурно.

— Не се сърдя, че уби шофьора, Леонид. Достигна ти акъл да стреляш с второ поколение, а? Нищо, не съм обиден. Те вече са достатъчно много, благодарение на Дима Дибенко. И лесно се поддават на манипулиране. Импулсивни като пубери… понякога не мога да разбера наистина ли са разумни…

— Какво искаш от мен?

Къде ли е той? Виждам стената, но не и Тъмния Дайвър.

— Да поговорим, Леонид. Само да поговорим! Та аз затова и дойдох у Чингиз, ала вие се оказахте толкова негостоприемни…

— Говори! — съветвам го аз.

Тих смях.

— Не си в най-добрата позиция за разговор…

— Нищо, ще успея да намеря аргумент и в тази позиция… — отговарям аз, помръдвайки цевите. — Хайде, започвай!

— Файлът, Леонид.

— Какъв файл?

— Не ме баламосвай! Трябва ми файлът, който свиха от Дибенко Подляра и Ромка. Имахме договор.

— Ти ги накисна, гадино! Договорът е развален!

В този китайски район има ли изобщо полиция? След толкова шумно профучаване по улиците би трябвало да ни арестуват десетина пъти… да се опитат да ни арестуват по-точно.

— Успокой се!

Така ми се струва, или гласът му наистина е станал абсолютно сериозен.

— Не бих могъл да предвидя, че ще ги преследват с ново оръжие! Да, аз настоях Подляра да вземе Ромка при проникването!

Виж ти…

А Подляра не ми каза това. Пожертва възможността напълно да се оневини!

Гледай ти какъв груб, шумен, язвителен хакер…

— Хлапето се нуждаеше от това! Искаше да намери себе си в живота. Разбираш ли? И би го постигнал, ако не беше нелепата трагедия. Исках да му помогна, вярваш ли ми?

Лежа в прахта, притиснал челото си към мръсния протектор. Гледам в прахта.

Вярвам му.

Защо винаги така се случва? Достатъчно е да се добереш до самото дъно — и виждаш, че всъщност никой не е виновен за нищо.

Струва ми се, че Тъмния Дайвър не лъже. Едва ли е имал причини да желае смъртта на Ромка. И не е имало никакви причини да се предполага, че Ромка ще пострада сериозно при проникването в „New boundaries“.

— Вярваш ли ми?

— За какво ти е файлът? — крещя в отговор.

— Вярваш ли ми или не?

Нима това е важно за него? Отговорът ми… отношението ми към него.

— Вярвам ти — произнасям полугласно.

Но той явно ме чува.

— Добре. Трябва ми файлът. Дай ми го, и няма да имаме повече взаимни недоразумения. Или наистина те е наел Дибенко? Мила провокация, но никога не бих повярвал. Ти прекалено добре помниш как потъваше в дълбината.

— За какво ти е файлът?

Тъпата упоритост понякога е единственият изход.

— Достъпът до него ще стане свободен. За всички желаещи. Ако искаш, ще ви дам време, за да успее Чингиз да го пусне в продажба.

— Помисли ли си какво ще излезе от това?

Тъмния Дайвър се смее.

— А ти как мислиш? Витруаладжиите ще започнат да влизат в дълбината с „Изкуствена натура“ на машините. Всеки желаещ ще може да пренесе личността си в мрежата. Сегашната мощност на Дийптаун няма да го позволи… Ще бъде даден тласък на прогреса. Дийптаун ще нарасне хилядократно.

— Какъв е смисълът?

— Аз обичам дълбината.

Струва ми се, че това продължава безкрайно. Разговорът с оръжие в ръце…

— Не съм готов да ти дам отговор. Да се видим след денонощие…

— Леонид, не се опитвай да ме измамиш. Няма къде да се скриеш. Аз достатъчно нагледно продемонстрирах възможностите си. Или не е достатъчно?

Възможностите си, значи…

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Така съм свикнал с ефекта от тази кратка фраза!

А светът наоколо не придобива очертанията на анимационен филм. Светът си остава същия. Аз съм в дълбината, и дълбината е станала реалност.

Първата и последната от способностите на дайвъра, основата на основите, е изгубена.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Безполезно.

— А сега — достатъчно нагледно ли е?

Той се смее.

Той знае какво съм се опитал да направя и знае, че съм претърпя неуспех.

Господи, откъде са тези възможности у него? И имат ли те предел?

Не може да нямат… Иначе отдавна да се е добрал до файла и да го е разшифровал. Тъмния Дайвър не е всесилен.

Значи…

Скачам, претъркулвам се през капака на колата. Падам.

Боли, дявол да го вземе…

Тъмния Дайвър продължава да стои до стената. Само че не е стъпил на земята, той виси на метър над асфалта, бавно местейки крака във въздуха. Ето защо не го виждах.

— Давам ти два часа, Леонид — произнася той съвсем спокойно. — После ще започнат доста сериозни проблеми. Засега довиждане.

Може би щях да успея да стрелям. Но сега той е с лицето на Ромка. И това ме спира. Той е гадина, все пак…

Тъмния Дайвър прокарва ръка по стената — и в нащърбените тухли се отваря тесен процеп. През този процеп той и си отива, вмъква се, сплесквайки се в тънък цветен лист.

Още една демонстрация на сила…

Иска ми се да плача. От обида. Като детенце, наказано в ъгъла с напътствието „да си помисли“.

Прибирам револвера на Стрелеца в кобура, пистолета — просто в джоба. Хвърлям последен поглед на колата, в която е застинало простреляното тяло на пънкаря.

— Стой!

Гласът на полицая е тънък, пронизващ. Човек с такъв глас троши тухли с пета. На външност онзи страшно наподобява Джеки Чан.

— Стоя — меланхолично отвръщам аз. Някак си не ме плаши полицията на Дийптаун след общуването с Тъмния Дайвър.

— Свали кобура, хвърли го на земята!

Подчинявам се.

Полицаят, държейки ме под прицел с масивния си револвер, се приближава. Предпазливо поглежда в колата. Очите му се опулват.

— Не е мъртъв, просто така си мирише — любезно съобщавам аз.

— Това ще ти струва скъпо… — съобщава полицаят, даже с някакъв възторг. Тъга по шофьора в очите му няма, на него му е ясно, че всичко е наужким…

— Не мисля.

Кобурът с револвера е пред краката ми, но виж, пистолетът на Дибенко ми е под ръка. Място за колебание няма. Дали са ми два часа за размисъл. Разправиите с полицията не влизат в плановете ми.

Погледът на полицая става невероятно смаян. Той се вкочанява и пада по гръб. Ръката му продължава да стиска здраво пистолета.

Приближавам се, леко треперя, докато се взирам в лицето на „Джеки Чан“. Ами ако Дибенко е излъгал за първите пет патрона?

Полицаят започва да бъбри с такава скорост, че програмата-преводач се задавя и аз чувам родната му реч. Ех, не съм силен в китайските йероглифи.

— Какво направи? Какво направи, негоднико? Какво направи с мен? — най-накрая програмата се справя със задачата си.

— Не се вълнувай — успокоявам аз пазителя на реда. — След четвърт час парализата ще премине. Нали сте поръчали разработката на парализиращо оръжие? Та ето, тя приключи с успех!

Оставям го да лежи и да се любува на небето.

Полезно ще е полицията на Дийптаун да помисли върху последствията от поръчката си. Не знам дали е възможно да се върне времето назад, възможно ли е да се вкара джина обратно в бутилката.

Но току виж комисарят Джордан Рийд се изхитри да направи този фокус? Той все пак не е глупав мъж.